ЕДНА ГОДИНА ПО-КЪСНО 1972.

     Елица не беше днес на работа. Събуди я петелът на комшиите. От известно време се канеше да посети дядо Иван, но все отлагаше.

     „ Днес ще ида!... Те страдат като мен. Хората се отдръпнаха от тях, а дядо Иван, казват, че от леглото не е ставал след инсулта.”

     Сложи сушени ябълки и сливи в един плик. Имаше домашни сладки и шише боза. Взе ги и излезе.

    Елица зърна на мивката в дъното на двора баба Мария. Къщата им се стори по-ниска, а дворът - мрачен и пуст. Кучето леко се надигна от мястото си и завъртя опашка. Баба Мария го усети, че премина по пътеката край нея и се обърна да види кой идва. Остана за миг без дъх. Вдигна черната престилка и забърса мокрите си ръце.

     - Добър ден, бабо Марийке – промълви Елица. С ъгъла на забрадката старата жена натисна очите си, разтърка ги, да разкара влагата от там и през сълзи каза:

     - Влизай, Еличке. Влизай, баба. Като не излизам никъде, не съм те виждала много време.

Кучето се търкаше в краката ù. Тя клекна и го погали. Не смееше да вдигне очи, за да не види баба Марийка мъката, която сигурно беше изписана в очите ù.

     - Откак Иван е на легло, няма кой да се занимава с него, а то, животинчето, има нужда някой да го погали. Спас не си подава навън главата от срам. Един ден някой му рекъл „Фашист” и той вече не излиза. Добре, че чичо ти Стамен от време на време се провикне през дуварчето, та разменим някоя дума. Като залае кучето, все тичам да вида… Очите ми изтекоха, Еличке. Все си мисля, че си иде Ването, а той Стамен. Доде, та поседи при Иван. Старецът като го види, му се пълнят очите. Еличке, Еличке! Топим се като свещи. Защо постъпи така тоя човек? Не знам! Не знам!

     Елица искаше да я успокои. Да ù каже нещо. Но не можеше. Сълзите не ù позволяваха.

     - Наплискай се, баба, на чешмата, та като те види дядо ти Иван, да не се натъжи. Той много го обичаше и теб също. Ето пешкира. Изтрий се.

     Елица забърса лицето си и тръгна след баба Мария. Спас стоеше на прага и не вярваше на очите си.

     - Добър ден, чичо Спасе – поздрави го тя. – Дошла съм да видя дядо Иван. Ти как си?

 От стаята излезе Гина и като видя Елица замръзна на мястото си.

     - Ето, стрино Гино. Това мама праща за вас – подаде тя чантичката със сладките – и ошав да си сварите. Нали знаеш, баба все цепи сливи, ябълки, каквото ù падне.

Вратата беше отворена и тя видя дядо Иван кротко да лежи в леглото:

     - Да не го събудим? – притесни се тя, – ако трябва друг път ще дойда.

     - Ами! Той не спи. Тате, я виж кой е тук! – побутна го Гина.

Старецът отвори очи и се втренчи в Еличка.

     - Дядо Иване – хвана тя ръката му и я целуна, – добър ден!

Той се размърда. Елица не пускаше ръката и той леко я стисна. Очите му се навлажниха и от тях се отрони сълза. Търкулна се по лицето и капна на възглавницата. До главата му имаше кърпичка. Елица я взе и попи очите. Искаше да ù каже нещо, но от устата му не излизаше стон. Той отпусна главата на една страна и зарида като дете. Елица остана така, стиснала безжизнената ръка на дядо Иван и наум си каза: „ Проклет да си! Проклет!!!” Обърна се на другата страна и видя на стената уголемена снимка в рамка, от новобранската вечер. На врата му висеше плюшеното зайче, което тя му подари тогава. Очите му изглеждаха много, много тъжни.

„ Това изражение му подведе” – заклати тя глава. Целуна отново ръката на стареца и му обеща, че отново ще го посети.

                        ОЩЕ ЕДНА ГОДИНА ПО- КЪСНО 1973   

     - Елицо, Елицо. Къде си? – викаше майка ù. Отвори вратата и изплака:

     - Какво правиш?

     - Заминавам! – отсече тя.

     - Къде отиваш? Ела бе! Ела да видиш какво става? – викна тя на баща ù.

     - Заминавам – повтори тя – накъдето ми видят очите. По строежите. Не мога да понасям повече да ме смятат за престъпник. Аз не съм оставила Родината си. Никого не съм предала. Ще се махна.

     - Къде ще ходиш? – седна до нея на леглото баща ù.

     - По тунелите имат нужда от такива като мен. Затова съм учила. Там не ме познават. Задушавам се тук, татко! – изплака Елица и се хвърли на шията на баща си. – Трябва да ми простите. Аз толкова ви нараних… Ще поправя грешката… Обещавам ви…

     - А ние? Ние какво да правим? Да бягаме ли? – едва чуто каза майка ù. – С пръст ни сочат хората. Срам ме е за хляб да ида. Като вида, че мине джип на милицията, все мисля, че нас дирят, а на ония хора какво им е? Не знам! – завайка тя родителите на Иван.

     - Затова се махам! Ще забравят за мен и вие няма да се срамувате. Най–добре ще е за всички ни. Няма да съм сама по строежите. Една приятелка от Кричим ще е с мен. Утре тръгвам.

                                                             ЕЛИЦА

     - Имаме писмо от Елица! – отвори майка ù плика с нетърпение и го прочете. После каза - Добре е. Ще си идва в отпуска в края на седмицата.

     Погледна датата върху марката и бързо направи сметка. Писмото беше пътувало три дни и утре свършваше неделята.

     - Трябва да направя сладки и зелник – разшъта се тя и до следобед цялата къща ухаеше на петурите, които препече отгоре на печката. Седна да си почине малко и кучето залая. Тя скочи да види кой е и краката ù се подкосиха.

     - Неканени гостенки ти идват. Ходихме с мама до Спаска, акушерката, и като сме на път, викаме, ще се отбием да видиме за Еличка. Добре ли е? Обажда ли се. Откак идва да види тате, не сме я виждали – гузно нареждаше Гина.

     - Заповядайте. Аз съм малко мръсна, че точих кори за зелник. Седнете де. Елица утре си идва в отпуска. Много се хвали с работата си. Добре направи, че се махна.

Искаше да изкрещи, че техния син прогони нейното дете, но си даде сметка, че те нямат вина за нищо и реши с добро:

     - Не можах да дода да се простя със стареца. Бог да го прости, но в събота бях на гробищата, та минах да му запаля свещичка. Спас как е? Много време не съм го виждала.

     - Нали знаеш. Наш′та като ваш′та. Идем от амбулаторията. Излезе ми топка под гърдата. Аз мислех да си мълча, но взе да расте и викам на мама да види какво е, че мира не ми дава. Акушерката рече: „ Стрино Гино, това не е за мен. В града ще те пратя. Там да те прегледат.” Ще идем утре със Спас двамата, та да видим… - приключи Гина с приказките.

     - Бабо Мария, ти как си? Подмладила си се от последния път, когато те видях.

     - Ти па! Тичам, какво да права. Гледам, че булката не е добре и се стягам, та ù помагам. Щом Еличка си доде, нека да прескочи до нас. Да се видим. Кажи ù непременно да се обади. Хайде, булка, да си вървим, че оставихме Спас самичък. Пък и ти ела. Покани я баба Марийка.

     Елица си дойде късно вечерта с миньорския рейс от града и изненада всички вкъщи. Разбра за неканените гостенки и за смъртта на дядо Иван.

     - Гина ми разправя, че чичо ти Спас бил при него и той поискал да каже нещо. Влезнала баба Марийка, а той вперил поглед в някаква снимка на стената. Свалила му я. Дядо ти Иван я погледал, погледал и склопил очи.

     Елица си припомни плюшеното зайче от снимката. „ Дядо Иван можеше да е жив. Виновен е! Той е виновен за смъртта му! Да можех да го забравя завинаги. Да го изтръгна от мястото, което е заел в сърцето ми. Ще стане! – обеща си Елица, преди да заспи. – Усещам го, че времето притъпява болката, бавно, но сигурно. Утре ще отида да видя баба Марийка.” Топлината на домашния уют я отнесе в другото измерение - това на прекрасните сънища.

    На портичката имаше голяма черна панделка. Елица се понадигна и надникна в двора. „ Сложили са плочки и голяма порта са си отворили. Покривът на навеса е подменен! – учуди се тя.

     - Бабо Марийке? Тук ли сте?

     - Ама че пазач имаме. Спи си на сянката и всеки може да влезе – пъргаво се обърна Марийка. - Дойде ли си, баба? Майка ти каза, че утре. Седни тук на сенчица, та да ти се порадва кученцето, па като додат булката и Спас, че са в града, ще влезем вътре да ни видиш наредбата. Отиде си дядо ти Иван! – натъжи се тя.

     - Мама ми каза. Бог да го прости.

     - Умря със снимката в ръце. Оная, ти и Ването. Едното му око остана отворено. Сложихме му я. Там да ви се радва.

     Елица гледаше кучето в очите. Винаги там търсеше нещо загубено от миналото.

     - Чичо ти Спас няма да го познаеш, а Гинка много отслабна. Не може да спи. Нощем я чувам, че ходи из двора и плаче! – завърши тя с тъжните неща и прехвърли на друга тема. - Еличке, купихме си конче и каручка. Спас не се прибира у нас. Все по кърищата кръстосва. Викам му, че ще му стане зле някъде и няма да го намерим, а той се смее, че гарваните и гаргите по полето щял да нахрани. Я да ти откъсна една пъшка грозде от нашето – стъпи тя пъргаво на стола и с ножчето сряза чепката.

     - Хапни си, баба. Там, дето си, имате ли грозде?

Елица остана изумена. Последният път, когато я видя, беше се смалила, а сега като момиченце се качи и слезе от табуретката. „ Не ù липсва много старецът” – помисли си тя. Нямаше време да си даде сметка откъде е дошла промяната, защото клопна портичката зад гърба ù.

     - Идат си – рече баба Марийка. – Имаме гостенка. Какво стана, Гино? Видяха ли те докторите в града?

     - Добре дошла, Еличке! Как си? – зарадваха ù се те, като отклониха въпроса на баба Марийка.

     - Добре. В отпуска съм и викам на мама, ще ида да ги видя. Баба Марийка цъфти. Подмладила се е.

     - Е, пък ти – засмя се тя. – Първа младост, няма що.

     - Как си, стрино Гино? Отслабнала ми се виждаш? – обърна се към нея Елица.

     - Направиха ми снимки. Май ще играе ножа. Ми да влезем вътре, че трябва нещо да ти дам – каза тя с половин уста и Елица усети как трудно преглътна.

     Всичко в нея настръхна. Надигна се от стола и престъпи в къщата. Остана поразена от това, което видя. Боядисани стени. Нови дантелени пердета, под плътни плюшени. Телевизорът и пералнята също бяха нови. Нямаше тъканите черги и на подовете светеха чисто нови персийски килими.

     „ Дядо Иван сигурно е бил скътал повече пари за черни дни и те сега са се обзавели основно.”

     - Стрино Гино, тук мирише на градско. Да не сте спечелили от лотарията? – пошегува се Елица.

     - Седни! Ето тук, на диванчето, ще ти е удобно. Мамо, я сложи от сладките да си вземе момичето. Ох! – изпъшка тя – Откъде да започна, не знам.

     - От телеграмата. От нея – помогна ù баба Марийка.

     - Донесоха от пощата телеграма преди време от Пловдив - да отидем. Чичо ти Спас ходи и се върна болен. Донесе пакет багаж и от портата на дръвника го насече и сложи всичко в печката. Еличке, може да е имало и тогава нещо за теб, ама нали го знаеш какъв е чичо ти Спас. Не смеяхме да му се опълчим. Вземи си де! – покани я отново Гина.

     Елица не посегна към подноса. Беше на нокти.

     - Преди месец пак дойде една жена у нас с кола. Стюардеса каза, че е. Донесе един пакет и пари. Говореше тихо:

     - Обменила съм ги. Да не се разправяте вие и да ви влачат в милициите. Нито дума на никой за мен! Пишете му! Ще пратя някой да вземе писмата. Без адрес! Аз ще ги предам лично на него. Катя май каза, че ù е името.

     - Еличке – забърса очите си Гина, като видя, че тя стисна зъби, да не извика от яд. – Той ни е син. Да е жив и здрав! Където и да е, ама Спас не прекърша. Не ще да чуе за него. Затова не му казахме за парите. Нека си мисли, че са от тате.

     Елица се обърна да потърси мястото, където беше снимката, която дядо Иван беше отнесъл в отвъдното и впери поглед в стената. На същото място имаше по- голяма рамка с цветна красива картина. Синееше се някаква вода. Очите ù се навлажниха и тя виждаше всичко размазано.

     - Ето това пакетче беше в новия багаж. За тебе. Спас добре, че го нямаше. Не знам какво щеше да направи? Като първия път. Не ще даже на снимка да го погледне – посочи Гина картината на стената.

     Елица стана права. Но не посягаше към пакетчето. Хартията, с която беше завито, беше с големи бели маргарити, а върху тях пишеше „ обича ме, не ме обича” – За Еличка от Иван.

     - Виж го! Колко много се е изменил.

     До голям басейн пред красива къща, на зелена трева в градината, се бяха изтегнали две жени с къси бели поли и дълбоко изрязани потници. Косите им, вдигнати широко и стегнати с широк ластик, но това не им пречеше да покриват раменете им.

   Елица стоеше с широко отворени очи. Високият красив мъж с бял летен костюм беше сложил ръцете си на раменете на русата жена. Тя присви очи, да може на фокус да хване само лицето на кавалера. Стори ù се познат, но не се сети откъде? Вгледа се в другата двойка и занемя. Очите от картината се впиха в нейните. Всяка фибра на тялото и се разтресе. В едната си ръка държеше ракета за тенис, а в другата роза, която се открояваше на фона на белите дрехи. Косата му беше небрежно разрошена и всички изглеждаха като нагласена сцена от филм. Очите му я изгаряха. Питаха, искаха, а косата…

     - Господи! – промълви Елица, като си спомни, че още къта в неговите неща кичур от деня, когато го оставиха без коса, а той заплака. „ Още тази вечер ще ги изгоря! – твърдо си обеща тя, – заедно с двете писма и снимките, които бях получила от него”.

     Две прекрасни лъскави коли допълваха гледката. Мисълта ù се върна на онази тънка пръчка, с която баба му го нашиба, когато разглобяваше симсонката на чичо си Стамен. Гина държеше пакета с маргаритките в ръцете си и отново го подаде на Елица.

     - Не го искам, стрино Гино! – отвори тя печката и го хвърли вътре.

Баба Марийка започна да и се кара:

     - И ти като Спас. Поне да бе видяла какво ти е пратил. Какво ти е написал, да го прочетеш! Па тогава…- хокаше я тя.

     - Той не може да пише. Забравил е нашата азбука, бабо Марийке! – тръгна Елица към вратата. Думите от устата ù излизаха като проклятие.

     - Тези очи не съществуват. За мене те са мъртви. Ще кажа, ще наредя на сърцето си, че очи, които не се виждат, се забравят. А вие двете – обърна се тя към втрещените жени – също ме предадохте!!! Като него! – посочи го тя на снимката. – Той е подлец и предател!

Очите, които тя сочеше, вече ги нямаше. Сълзите ù не спираха. Затича се към къщи, за да се отдалечи по-бързо от дома им и да ги забрави завинаги.

                   ПРОКЛЯТИЕТО НА ТРИТЕ КРЪСТА – НА СТРОЕЖА

     - Влез, Елице! Какво има? Нещо по екскурзията ли? – покани я партийният секретар в кабинета си. – Нямам много време, но щях да те търся. Първо аз ще кажа, после ти, за какво си дошла? Говорихме в бюрото, че един комсомолски секретар на обект трябва да бъде и партиен член. По въпроса директно. Напиши молба. Остави я при мен и си иди на селото. Трябва да помолиш за тези неща в кметството – набързо надраска на листче той и ù го подаде. – Аз ще ти уредя дните. Трябва веднага да стане, защото бюрото след два дни заседава. Ще пристигне и Първият от София.  Ще приемем доста млади хора и една от тях ще си ти!!!Ясно?... Сега кажи за какво си тук?

     Елица забрави за миг причината. Беше нужен телевизор на един от обектите за клуба.

     - Имаш го. Някой от строежа да дойде да го получи от склада – приключи делово той и Елица излезе навън с пораснали криле.

     „ Партиен член! Нашите ще умрат от радост – говореше си тя, докато събираше туй онуй в чантичката – за път.

     Изненада ги за вечеря. Лицето ù беше разцъфнало. Майка и я гледаше и не вярваше на промяната:

     „ Може пък друго момче да е срещнала по строежите. Различна е и ù личи." Като заразправя за какво си е дошла, я съсипаха с въпроси, докато се измори и реши да си легне.

     Събуди се от ударите на селската камбана. Миришеше на мекици. Опъна се в леглото и стана така, като се мъчеше да си спомни съня, който сънува. Като не можа, махна с ръка и пъргаво скочи на крака.

     - Два пъти. На жена е – говореше майка ù сама със себе си, докато Елица плискаше лицето си на външната чешма. – Може да е Гинка. Ходих да я видя миналата неделя. Кости и кокали е останала. Горкичката…

     Елица се престори, че не я слуша и прикри лицето си с хавлиената кърпа. Сърцето и зачести ударите. Чудеше се колко ли смъртни присъди му станаха. Една за измяна на Родината. Друга за смъртта на дядо му. И това, което предполагаше майка ù, то третата ще е заради стрина Гина. Един след друг си отиват. Прави го като професионален убиец. Ликвидира психиката, след това душата и най-накрая чувствата в сърцето. Като не ти остава нищо, идва смъртта, но умираш празен.

     - Ще ида на пътя да питам – откъсна я майка ù от зловещите мисли. – Елицо, ако е тя. Ще идем двете, че баща ти няма да ще!

     Тя подскочи:

     - Не! Аз там няма да стъпя. Ако ще всички да измрат! – с мъка промълви и добави като оправдание за тежката дума. – Не мога да гледам това, че на моето място на стената има друга жена. Много ще ми дойде! Иди сама. Толкова неща имам да правя за един ден, че ми липсва по погребения да ходя.

     - Нема да говориш така! Знам какво ти е, но на Гина каква ù е вината? – скастри я майка ù.

     - Имам работа. Разбери! А даже не ми е мъчно. Той ме направи такава, да не чувствам болката на другите – спомни си тя разликата от някога, когато лекуваше врабчетата и плачеше за изсъхнало листенце.

„ Ще ми платиш за това, че уби човешкото в мен! Няма не наказани неща!” – говореше сама на себе си по пътя за кметството.

     Почука на вратата и плахо влезе при секретарката.

     - Първо при партийния, че ще излиза. От кмета аз ще приготвя каквото е нужно – нареди тя.

     Елица поздрави на влизане, а той я изгледа от главата до петите и тя каза на ума си:

     „Добре, че не дойдох с къса пола”.

     - Елице, ти къде се губиш? От години не съм те виждал. Някой ми беше казал, че си по строежите. Какво правиш там?

     - Работя и съм комсомолски секретар – и искаше да продължи тя, но партийният я прекъсна.

     - И какво се работи там?

     - Строим Националните обекти на България – отговори с гордост тя.

     - Мх, мх! На България, значи? – каза той с такава ирония, че Елица замлъкна – И? – гледаше я той право в очите.

     - Какво и? – тросна се тя. – И съм дошла за характеристика. Ще ставам партиен член.

Тя го погледна в момента, когато той се усмихна и пренебрежително заклати с глава.

     - След десетина минути ела или почакай отвън. Да видим какво има в личното ти досие – изрече той делово. – Секретарката ще се погрижи за всичко. Аз излизам.

     След десетина минути вече държеше плика в ръцете си:

     - Няма да го отваряш! Такава е процедурата. Желая ти успех, Елице! – малко гузно каза секретарката.

     Майка ù я чакаше пред портата, притеснена, че няма да направят каквото трябва.

     - Всичко е тук. Запечатано в този плик – размаха го тя под носа на майка си.

     - Гинка е починала. Елицо, а поне по една свещичка да идем да и запалим. Срамота е от хората. Видели са те, че си тук – започна да я кандърдисва тя.

     - Няма да дойда! – с трясък затвори тя вратата. От стената се отчупи парче мазилка. - Не искам! Не разбра ли? И да ида, и да не ида, все едно е. Тя няма да ме види, а и защо?

     - Божичко! Божичко. Света Богородичке – ревна майка ù. – С тебе вече по човешки не може да се говори. Какво ти е? Кажи ми? Аз съм ти майка.

     - Остави ме на мира, мамо! Остави ме, чуваш ли? Утре е събранието. Искам да си отида.  Тая нощ трябва да се наспя на спокойствие – заобяснява нервно Елица, но майка ù изскочи навън, плачейки и не чу последните думи.

     Елица реши, че черната сатенена пола под коленете и бялата дантелена блузка са най-подходящият тоалет за влизането ù в партията.

     В управлението на обектите беше оживено. Желаещите, които бяха подали молби за партийни членове, бяха много. Повечето млади момчета и момичета, като нея. Всички нови кандидати влязоха в киносалона, а партийното бюро и ИТР-то станаха на крака и започнаха да ръкопляскат. Залата се напълни с хора. Всичко изглеждаше много тържествено. Елица с притеснение следеше въпросите, които задаваха на кандидатите.

     Партийният секретар на обектите подаваше запечатаните пликове в ръката на Първия секретар и се оттегляше на мястото си на дългата маса. Той тържествено отпечатваше и четеше за всеки поотделно на глас написаното от кметовете по местоживеене.

     Следваше нейният плик. Дантелената и блузка се беше залепила за гърба от напрежение. Наум си повтаряше думите, с които да благодари за приемането ù в партията. В залата цареше мъртва тишина. Тя затаи дъх и чу:

     - Не може да бъде приета в нашата партия, защото има мотив за това. Ако желае тя да го каже, добре, ако не, да минем на следващия.

     - Какъв мотив? – скочи Елица – Кажете го! – гласът ù секна и тя млъкна.

     - Добре тогава. Ето какво пишат за теб от кметството на твоето село. Те не са го измислили. От твоето досие е извадено! – натърти главният партиен секретар.

„ Досие. Божичко. Аз имам досие” – само що не заплака тя.

     - Цитирам дословно: „ Има връзка с вражески елемент, предал Родината и осъден от военният съд по най-тежкия член. Избягал през граничната бразда” – Да чета ли повече? – обърна се към нея той, сякаш искаше да я пощади от написаното нататък, а тя няколко пъти повтори тихичко „ Вражески елемент. Та ние от деца сме заедно. „

Стана рязко и излезе от залата, плачейки не за това, че не са я приели в партията, а за другото. За досието, което никога няма да може да заличи. Да го изтрие от живота си. Оттук нататък за каквото и да е, нейният запечатан плик ще е връзката ù с врага на Родината. С вражеския елемент. „ Как ще бягам от досието си? Как?” – питаше се тя.

     Видя, че партийния секретар на обектите излезе от залата и я потърси с поглед. Приближи се до нея и угрижено ù каза:

     - Ако ме беше предупредила и споделила с мен преди защо си тръгнала по строежите, щяхме да избегнем този резил. Трябваше да ми се довериш, Елице!!!

     - Щом тук не можах да се скрия – плачеше тя, – къде да бягам? Той за мен е мъртъв, мъртъв! Даже започнах да забравям очите му! Какво да правя? Къде да ида с това досие? Проклет да е! И мен ще убие! Той ме уби – тресеше се тя в плач.

     Партийният секретар, като орел, разтворил крилете си, твърдо обхвана раменете ù:

     - Успокой се! Оставаш при нас! Има и други комсомолски секретари, които не са партийни членове. Оставаш тук. Заедно ще строим националните обекти на България.

     Идваше ù да го прегърне и по този начин да му благодари за подкрепата, но видя, че от залата бяха излезли хора и гледаха към тях.

     - Можеш да разчиташ на мен. За всичко – каза той и подаде ръка за довиждане.

     Някакво странно чувство я скова. Обхвана я злоба към всичко и всички. Животът за нея нямаше смисъл. Един вражески елемент го взе и отнесе със себе си. Далече от тук го захвърли там някъде, в Ниагарския водопад, в Канада и я остави с едно „мръсно” досие, до края на живота ù. С цялата си злоба Елица се наведе. Взе една пръчка и на влажната земя нарисува онези три кръста, които спираха дъждовете, когато пожелаеше и продума: „ Нали той казваше за мен, че Вие, Богове, ме слушате? Ако е така? Нека бъде проклет!!!Проклет да е той и целият му род!!!