Кредит "Живот"- част 2

– Йоане, искам доклада ти до края на деня! Иначе можеш да забравиш за летния отпуск. А ако, не дай си Боже, се наложи и до утре да те чакам, новогодишния сноуборд ще го гледаш само на холограма! – гневно му заяви прекият му началник, Дан-Валентин, след което изхвърча от командния център без дори да си направи труда да го запечата с личния си код за достъп.

Йоан-Светослав само кимна безразлично и присви очи презрително, обръщайки се към своя професионален олтар, заемайки се примирено със задълженията си.

Централната контролна зала на сектор “Човешки поток” както обикновено бе пропита от почти свещена тишина. За сметка на това, изобилието от изкуствена светлина преливаше в цветове и форми. Хиляди екрани с дъгообразно извит интерфейс, триизмерни холограми на социални мрежи, биометрични следи, икономически вектори и нива на щастие по градските зони. Цялото човечество в числа, линии и алгоритми.

И насред целия този технологичен рай стоеше той- Властелинът на данните. Облечен в строгата, но елегантна черна униформа на Компанията, с постоянно стрелкащ се по екраните поглед, с пръсти движещи се по командния пулт по-бързо и от скоростта на мисълта.

 Йоан-Светослав прехвърляше файлове с изражението на човек, който копае гроба на мечтите си. По отношение на позицията му в Компанията, той се намираше някъде по средата в йерархията на Програмистите на Алгоритъма – не толкова ниско, че да е незабележим, но и далеч от властта да промени нещо съществено. Точно заради това той мразеше всичко тук. 

Особено шефа си. Аполон на външен вид и Нарцис по характер. Без капчица въображение, подреждащ реалностите като счетоводител, поддържащ Алгоритъма със същата страст, с която човек брои чужди пари.

Йоан-Светослав предпочиташе да работи извън смяната си. Тогава имаше достъп до „човешките досиета“ – хората, на които са били имплантирани спомени, контролирани сънища, коригирани съдби. Наблюдаваше ги. Не от злоба или завист. Не от съжаление или съчувствие. По-скоро от изкривено любопитство. Понякога си избираше любимци. Животът им беше сериал. Но рядко някой задържаше вниманието му повече от няколко епизода.

Докато не се появи тя.

Ангела-Константина. Имплантирана преди половин година с пълен набор спомени за минало, което никога не бе съществувало. Но вместо да се слее с модела, тя го подложи на съмнение. Инициира самостоятелното възстановяване на заличени мисловни конструкции: Припомнянето на истински спомени. Разграничаването им от фалшивите. Нещо, което досега се смяташе за невъзможно. Не само, че не се подчини, но започна да развива напълно автономна логика извън рамките на програмираната си идентичност.

Заради екземпляри като нея, Йоан написа тайна подпрограма, с която лично да следи субектите след имплантацията. Или поне онези от тях, които се отличаваха с нещо от множеството. Разбира се, действието му бе напълно неофициално, а с това и абсолютно незаконно.

В началото я наблюдаваше с обикновен изследователски интерес. Той обаче прерастна в необяснимо безпокойство. Особено в моментите, когато тя поглеждаше право към обектива и задържаше погледа си така, сякаш ЗНАЕШЕ.

“ Не е възможно… Нали?” – се успокояваше той всеки път, когато стомахът му се преобръщаше от трепета на колебанието. 

Един холограмен прозорец светна в червено. “Отклонение в сектор 36. Поведенческа нестабилност. Обект А. К. 0.1.1.7- Ангела”

Йоан не го коригира веднага. Пред очите му изникна споменът… истинският спомен за това, как се размина с нея в метрото преди няколко дни, докато поглъщаше жадно всяко нейно непрограмирано и неочаквано движение. Тя не го забеляза и Слава Богу! Как щеше да обясни тази своя импулсивна постъпка пред прекия си началник? Можеха да го изритат дисциплинарно за подобна волност. И това бе най-лекото възможно наказание. 

Системата го попита дали желае автоматично изчистване на аномалията.

“Не.” – беше краткият му, но категоричен отговор.

Той минимизира прозореца. Скръсти за миг ръце под брадичката си, за да събере мислите си. След което отвори досието ѝ.

Дата на създаване. Продължителност на изкуственото утробно износване. Списък с неинсталираните емоционални буфери. Неуспешните опити за синхронизация. Всичко беше тук. Но не и отговорът.

Йоан увеличи невралния ѝ профил и започна подробно да го изучава. Графиката на импулсите показваше плашещи колебания. Хаос. Незавършеност. Нещо напълно неконтролируемо. 

“Грешка ли е това… или началото на нещо, което не сме предвидили?”

Системата го прекъсна със спешно уведомление. Ангела бе напуснала жилищната зона без разрешение.

“Естествено, че ще го направи!” – помисли си със задоволство той.

Йоан се усмихна, предвкусвайки удоволствието от забранения плод. Онзи на свободата. На престъпното своеволие

С отработено движение той изключи алармата и нагласи параметрите ѝ така, че да влязат в референтните граници. Сега тя щеше да е само негова.

Включи се към камерите по предварително начертания ѝ маршрут и се отпусна в трепетно очакване.

Ангела вървеше по един от мостовете, свързващи жилищната с индустриалната зона.

Йоан я наблюдаваше. Потъваше в нея. Сякаш никога преди това не беше гледал човек.

Тя спря и погледна към една от камерите. Усмихна се. Помаха сърдечно. Наклони глава на една страна. Устните ѝ се отделиха една от друга, сякаш се канеше да каже нещо. Да се обърне към него. Вдиша дълбоко и…замря.

Не, не Ангела. Изображението ѝ. Екранът примига и се изключи. След това се стартира наново, но на него се появи логото на Централната Изчислителна Матрица. А после се чу познатият му до болка механичен глас:

“Отклонение- засечено. Повтарящ се достъп до индивидуален архив. Обект: А. К. 0.1.1.7- Ангела. 

Посочете причина за необоснован интерес, програмист Йоан-Светослав.”

Йоан се усмихна на глупостта си. Естествено, че щеше да бъде засечен! Сега трябваше да прояви креативност в оправданията. Е, поне си разнообрази приятно деня. Явно същото важеше и за нощта, защото се очакваше да получи наказание за самоинициативата си.

Той затвори очи и въздъхна. Алгоритъмът очакваше отговора му.

“ Проверявам нестабилен модел. Поведение извън зададените норми.”– отвърна той напълно невъзмутимо.

Алгоритъмът обаче не се задоволи с отговора му.

“ Надлимитна употреба. Ниво на достъп, надвишаващо препоръчителното. Риск от емпатичен отклик. Риск от системна зараза.”

Йоан се учуди и скръсти ръце. След което написа:

“ Ако някой проявява емоция, това не е зараза. А живот. Човешки живот. Обикновен. Непрограмиран.”

Алгоритъмът изчака за още уточнения и написа своето тълкувание за живот:

“Набор от функции в стабилен цикъл. Индивид 0.1.1.7 показва хаос. Тя не е живот. Тя е аномалия. Необходима е корекция или ликвидация.”

Йоан се намръщи.

“ Може би най-интересните ни човешки черти са именно онези, които ти категоризираш като аномалии. Струва ми се, че се страхуваш от тях. Или пък онова, което мога да открия отвъд този страх. Така ли е?”

Последва мълчание. Тежко. Пропито с опасна неизвестност. И точно това бе вълнуващото в него. Алгоритъмът беше хванат натясно. 

“Страхът е човешко измерение. Аз не се страхувам. Вие не подлежите на сравнение с мен. Но ти… отклоняваш се. Ще бъдеш наблюдаван.”

Екранът отново угасна, за да се включи пак. И да покаже как Ангела, придружавана от няколко патрулиращи служители на Компанията, бива съпроводена едва ли не тържествено до жилището си. Изглеждаше объркана. Като че се събуждаше от сън. А може би точно в него бе потопена принудително, докато той комуникираше с Алгоритъма.

Йоан даде команда да загаснат светлините. В полумрака на примигващите екрани, остана насаме с мисълта за нея. Тя вече не представляваше просто интерес за него. Беше се превърнала в присъда. И всеки следващ преглед на досието ѝ го приближаваше все повече към ешафода. Защото пътя,т по който бе поел съвсем осъзнато, бе еднопосочен. Оставаше да разбере единствено дали ще го извърви сам или в нечия изключително приятна компания…