Кредит "Живот"- част 4

Синтетичното слънце хвърляше равномерна светлина върху парка. Листата трептяха леко под неоновия вятър, проектиран от климатичните симулатори. Градът дишаше в ритъм, зададен от Алгоритъма. Хората минаваха и се разминаваха — организирани, безлични. Перфектната организация на една илюзия за съвършенство.

Но не съвсем. В единия край на парка, малко китно кафене бе останало като самобитен остров сред океана от модернизъм. Йоан–Светослав го познаваше добре, защото то се явяваше една от обичайните му спирки рано сутрин преди смяна или късно следобед, ако го очакваше нощно дежурство. Тук и кафето бе истинско, и персоналът бе човешки, а значи и разговорите имаха потенциала да бъдат съвсем пълнокръвни и реално задушевни.

– О-хо! Втори път за днес! Знаех си аз, че новата формула си струва времето и усилията! Добре си ми дошъл пак, Йоане! – сърдечно го приветства добродушният собственик на кафенето, Кирил-Анастас. Той беше пълничък плешивец на средна възраст, с маслинено зелени очи и вече доста оредяла, прошарена светло-кестенява коса.

– Вярно. Тук се прави най-вкусното кафе в града, а ти не преставаш да го усъвършенстваш. Затова ти водя някой, който ще оцени по достойнство шедьоврите ти. Ангела– Кирил, Кирил– Ангела! – представи ги Йоан един на друг.

– Приятно ми е, госпожице! Репортажът ви за новия пакет услуги на Компанията много ми хареса. В него имаше… чувство. Не беше сухарски като на колегите ви. – похвали я баристът.

– Благодаря ви, Кирил! За жалост, само вие смятате така. Началниците ми сериозно ме смъмриха, че точно вложената в него емоция е повлияла негативно на рекламата и продажбите на Компанията са паднали драстично. Изказах се нееднозначно относно гаранциите, които се дават при съгласие за пълен достъп до съзнанието на абоната. Но всеки има правото да се усъмни, нали? Истината никога не е само една. Така че в момента съм наказана да отразявам конкурси за красота на новородени от изкуствена утроба. Слава Богу, че мен не са ме записвали в такъв като дете! По-голяма глупост не съм виждала. Кой всъщност се конкурира там? Компанията с…кого? – отговори Ангела. 

– Жалко! Един свестен журналист да се появи и него ще закопаят… Е, дано в следващия ви трудов цикъл късметът да е на ваша страна! Става все по-трудно да запазим автентичното. Клиентите като вас с тоя левент тука вече са рядкост. Всички вече разчитат на Алгоритъма за да им диктува кога да лягат, да стават, да пикаят, да правят любов… Макар, че за последното даже не съм сигурен че още се практикува. С тия изкуствени утроби и с невроналните виртуални релаксанти на Компанията…– клатеше глава Кирил.

– Знаете ли какво? Ако успеете да ми направите едно класическо лате, мога да подшушна тук-там някоя добра дума за кафенето ви. Кой знае? Току-виж още утре сте се превърнал в бариста номер едно на Агломерацията. – предложи Ангела.

– Благодаря, но не! Не ми се ще да ставам явна мишена на Алгоритъма. В днешно време е по-добре да си незабележим. Или поне за Компанията. Живееш по-дълго. А ако си по-хитър – и щастливо. Със собствените си спомени и идентичност.

Ангела изгледа Кирил въпросително, но Йоан побърза да се намеси и да я отведе извън обхвата на бариста:

– Значи се разбрахме– лате за дамата и двойно чисто за мен.

– Имаш ги! Масата ти е свободна, за твой късмет. – отговори Кирил и кимна към двуместна масичка до панорамния прозорец с изглед към езерце с жълти водни лилии.

Йоан кимна и заедно с Ангела се насочиха натам. Когато се разположиха, тя го попита директно:

– Какво имаше предвид приятеля ти с това за собствените спомени и идентичността?

– Първо- не ми е приятел. Той ми предоставя услуги, за които си плащам. Второ- доброто възпитание изисква да не се коментират на висок глас слухове, които могат да застрашат собствената ти или тази на клиентите ти, безопасност. Кирил е дочул нещичко, но не го е разбрал правилно. Затова е по-добре просто да си затвори устата и да върши онова, в което е най-добър. – отвърна спокойно Йоан, стрелвайки с поглед собственика, по съвместителство- барман и сервитьор, който тъкмо им беше донесъл напитките.

– Разбрах, разбрах! Много е докачлив като стане дума за работата му. Гледай да не засягаш много тая тема. – предупреди Кирил– Ангела, след което се върна зад витрината и се зае уж нещо да чисти, но не сваляше поглед от необичайната двойка клиенти.

– Значи не обичаш да говориш за работата си, Йоан-Светослав. Така ли е?

– Не и когато насреща ми стои лицензиран лъжец. Кой знае какви ще ги изфабрикуваш по мой адрес ако се впусна в обяснения? Пропагандата е много силно оръжие.

 – Да видим… Работиш за Компанията, това е ясно. Даже и преди да нулираш напомнянето ми го бях разбрала. Всички служители там имате особен синкаво-сив оттенък на кожата. Вярно, твоят е едва забележим, очевидно прекарваш повече време на открито през деня, но стойката ти, реакциите, начинът на изразяване… Всичко говори аз едно добре тренирано автоматизирано мислене. Но въпреки това не си като останалите. Какво точно си ти? Програмист или…

– Или. Но и програмист. 

Йоан се усмихна на опита ѝ да го разгадае. Ангела бавно отпи от кафето си, след което предизвикателно впери сините си очи в него и заговори:

– Не си изпълнил обещанието си. Очилата.

Йоан кимна. След което свали мрежовите си очила бавно, все едно това беше не просто жест, а преминаване на невидима граница. Под тях се разкриха топли лешникови очи – дълбоки, проницателни, но и някак тъжни. Изпод свляклата се качулка се подаде косата му– вълнисто-кестенява, небрежно пригладена назад, оставяща впечатление за някой, който не иска да привлича внимание, но го прави въпреки всичко.

Ангела-Константина го гледаше втренчено. Нямаше усмивка, нито изненада. Имаше нещо друго – любопитство, примесено с лека тревога, може би дори с намек за враждебност.

– Така е по-добре. Не мога да говоря с някого, когото не виждам.

– Разбирам. И аз се чувствам така понякога.

–Нима? Мислех, че клетвата на програмиста забранява да общувате с органични човеци. Или поне с онези, които хаквате в свободното си време.

– Не съм те хакнал. Дадох ти малко тишина.

– Защо? Защо точно на мен? Защо сега? Защо точно ти?

– Може би съм те виждал в системата. Може би не. Но днес... изглеждаше така, сякаш искаше някой да натисне пауза. Просто го направих.

– Не изглеждаше така. По-скоро… приличаше на бунт.

– Винаги можеш да заложиш на тривиалната версия, че съм си търсил повод да те вкарам в леглото си.

– А защо тогава още не си? Защо ме доведе в истинско кафене със, съвсем сериозно, най-страхотното лате в целия град? И защо те е грижа за безопасността ми, както преди малко спомена на Кирил?

– Явно умееш да слушаш толкова добре, колкото и да наблюдаваш. Наистина е срамота, че похабяват така таланта ти. Е, тогава сега ще ти се наложи да чуеш много повече. И да го запаметиш, защото след малко ще заглуша всички приемници и записващи устройства в радиус от няколко квартала. 

– Паметта ми е перфектна, не се тревожи. Идеално си спомням как ме зяпаше онзи ден в метрото, но тогава не му отдадох чак такова значение. Какво искаш от мен, Йоане? Защо ме следиш? Защо устройваш подобни безумни комедии само и само за да ме доведеш в това архаично ъгълче от вселената?

От Ангела лъхна на ледена решимост. Йоан почти трепна. Да, тази жена не преставаше да го изненадва. Все по-приятно. 

Затова просто се пресегна през масата и вдигна ръката ѝ. Съвсем внимателно, без да прекрачва границата на интимното. Тя не се възпротиви. Той посочи с пръст тънката вградена линия около китката ѝ.

– С това тук те карат да вярваш, че тяхната преценка е всъщност твоят вътрешен глас. Твоята воля. Твоите желания и стремежи. Но всъщност са техните, маскирани като загриженост за благоденствието ти. То те кара да се подчиняваш. Лишава те от избор. Обрича те да бъдеш роб.

– И ти си такъв. Просто веригата, с която са те оковавали, е малко по-дълга от нашите.

– Вярно е. Но мен поне не са ме категоризирали като аномалия, подлежаща на спешна корекция или ликвидация.

Ангела го изгледа смаяно за втори път днес.

– Но… Защо? Какво толкова съм направила? Заради рекламацията ми срещу фалшивите спомени ли е? Добре, ще оттегля жалбата. Но чак да ме убиват…

– Ти си отклонение, което не подлежи на контрол. Пробив. Не могат… Не можем да разгадаем какво не е наред с теб, а както добре ти е известно, онова което не разбираме винаги е опасно за нас. 

– И все пак ти си тук, с мен. На кафе. Не се опитваш да ме коригираш. Нито ликвидираш. Какво правиш с мен, Йоане?

– Анализирам те. В това съм най-добър.

– Х-м. С какво ще помогне това? Колко време ми дава? 

– Зависи докъде си готова да стигнеш.

– С теб ли?

– Решението е твое. Ако не съм аз, ще е някой друг от Компанията. Но пък е много вероятно той да не си губи времето да те води на такива приятни местенца, а да премине направо към изтриването ти. 

– Значи едно от предимствата да избера теб е, че ще ме водиш на истинско кафе. Какво друго можеш да ми предложиш?

– Мога да те науча. Да различаваш истинското от фалшивото. Да усещаш. Да живееш.

– И какво ще се изисква от мен ако се съглася?

– Да забравиш всичко, което знаеш за себе си и да започнеш от начало.

– Какво ще стане после?

– Ще разбереш как да бъдеш свободна. И сама ще носиш последствията от изборите си.

– Програмист до мозъка на костите си! Ей! Къде тръгна!

Йоан–Светослав се намръщи и рязко се изправи, когато по високоговорителя в парка се обяви гръмко, че има пробив в защитите на Алгоритъма. Той моментално се включи към системата и очите му се уголемиха от ужас. Към Централата бяха призовани по спешност всички налични оператори на територията на Агломерацията. Явно ситуацията беше наистина сериозна.

– Трябва да вървя. Извинявай, че те оставям така, но…

– Няма проблем! Ще се видим друг път. Все пак знам къде работиш…

Йоан вдигна погледа си към нея и ѝ се усмихна криво. Тъгата овладя изцяло лешниковите му очи. Надяваше се да е права, макар дълбоко в себе си да усещаше, че може би вече никога няма да се видят по този начин. Все пак сигналът за пробива беше даден доста по-рано, отколкото го беше настроил…