Понякога се крие той. А друг път се скрива тя. Не защото не искат да се срещнат - напротив. Дланите им постоянно се търсят, когато няма слънце и има звезди, а душите им се преследват в сънищата. Крият се по спомен от детска игра.

Намираш си тайно място, сърцето ти бие така, сякаш всеки миг ще изскочи, наблюдаваш със затаен дъх човека, който те търси. Той обикаля около теб като... като ловец на светулки. Чака усмивката ти да изгрее или да зърне светещо крило, за да изтича напред и да размените ролите си. Сред смях и биещи сърца.

Такава е и тяхната криеница. Първо тя го виждаше в съня си, откакто навърши пет до днес. Тогава тя беше Пепеляшка, а той разнасяше стъклената й пантофка из двореца.

После той започна да катери върхове, да побеждава дракони, да спасява света от злодеи, докато свири на китара и хиляди фенки крещят името му. Беше адвокат, поет, актьор, писател, момчето от съседния вход... Много роли смени в нейната история, но си остана той.

 А се беше скрил толкова добре в сънищата й, че не знаеше как да се върне в реалността. А когато това все пак се случеше, мечтаеше да потъне отново в света на съновиденията й. И така безкрайно дълго - търсят се и се крият един от друг, един в друг...

Понякога се крие тя. Заровена в пясъка на плажа. Но вече не се крие от него. Сега тя го търси, а не иска да среща себе си. Откакто той прескочи границите на съня й и се пресели в реалността, тя търси него и се крие от всички страхове, които носи в себе си. Крие се от предразсъдъците и задръжките, от спомените за не научените уроци, които съдбата многократно се опита да й предаде.

И той също е там. Също се крие. Но не от себе си, а от хората. От всички, които се появяват в неговия свят, карат го да ги обича и когато станат част от него, се стопяват в безвремието, отнасяйки парче от съзнанието му отвъд.

Скрити под пясъка, те докосват дланите си. Не се поглеждат. Тя не иска да види себе си в очите му, защото все още се крие, а той не иска да среща човек, когото ще обикне, а после ще загуби.

Небето ги обстрелва със звезди. Някой ловец на светулки е изпуснал плячката си от стъкленото бурканче и сега всички ярки създания се посипват по Него и Нея. Една звезда пада между преплетените им длани и изгаря кожата им. Разнася се мирис на ароматизирани восъчни свещи.

Погледите им се срещат само за миг - кратък, единствен, вечен. Той вижда човек, когото обича с цялото си същество и измъчено съзнание. В очите й разчита ужас. Тя пуска дланта му и изчезва с морския бриз. Тя тича, за да се скрие по-надълбоко в своя нереален свят, където никога да не срещне себе си.

Той пък моли падащите светулки да го скрият отново в съня й. Там ще я открива всяка нощ и ще държи восъчната й длан, а сутрин тя ще вижда себе си в очите му и ще бяга. Не защото не иска да го срещне. Просто такава е играта.