Криза е, казвам ви, и това е. Не вярвате, а? И аз до вчера не вярвах, макар много да говорят по телевизора, те за всичко лъжат, ама мене не могат излъга. Образован съм аз, тоест, не че много съм учил, то учителите на какво ще те научат, на простотии само, и на сина така викам, ама само като си пийна малко и майка му да не е наблизо.

     – Сине-е, - викам - тия дето ги виждаш, нищо не струват, мошеници с мошеници… - и тъкмо да му обясня политиката, то майка му вземе, че влезе и почне да ми се кара, че пия ракия и аз какво - млъквам и чакам да излезе от стаята и после - хоп! - в кръчмата.

     Та не съм много учен аз, ама съм природно умен и много съм чел разни книжки и все едно две висши имам. Че то от прост човек тенекеджия става ли, а? Я да го видя тоя професор, дето ми обяснява тука Дау Джонси, Мау Джонси, може ли един калник да смени, а? Не може! И тая криза каква е – изядохте парите и искате още, знам ви аз мурафетите!

     До вчера така беше, ама днес е друго. Да вземе пустият му шеф, да ме изгони от работа. Пиян, кай, идваш на работа, и то в 11 часа, цял месец ти търпя щуротиите вече. Обяснявам му аз, че съм на граждански договор, че по граждански договор няма работно време, ама не слуша. Двама клиенти вече те чакат извън срока, вика, вземай си партакешите, тук професори не ни трябват. Щях хубаво да го наредя аз, но не ми вървеше приказката, махмурлия бях от снощи, как не ударих две водки преди работа, ама нейсе. Поне парите ми даде, да не ме виждал повече в района, с полиция щял да ме гони.

     Изнизах се аз от сервиза, викам, чакай да пийна нещо, да се успокоя малко, че вкъщи жената като разбере… Не ме е страх, да не помислите нещо, слагам я аз на място, ама … И хайде при бай Петко. В кръчмата – никой. Само бай Петко кръчмаря седнал и реже салам, да яде на обяд. Мене от салама ми се обърна стомаха, дали бях пил повече вчера, или от мезето беше, не знам, право да ви кажа. Пък то колко съм пил – има–няма половин кило ракия и 7-8 бири. Ама вика бай Петко - да са маиняш оттука, че проверки праят, а кат та знам какво говедо си, сертификат нямаш. Ше земат да додат полцаите, изгорели сме. Все пак даде полвинка водка в шише от кола. Седя аз пред кръчмата, пия, ама не ми е хубаво. Бай Петко седи и мълчи, откак сина му влезе в затвора, все е такъв, една приказка не ще да обели. Та изнизах се аз към градинката на БКС-то, гледам там - Тодор Кривия и още двама негови авери, ама те пияници, с такива как да говориш. Седнали, карти играят. Гледах, мълчах, изпих има-няма още 2-3 яки гълтока и Кривия да земе да отвори приказка за тоз вирос, и кат почнаха за тая криза, няма край. Слушам там разните им тъпотии, коментари, кой какво бил написал във Фейса – нищо не разбират. Трябва да се изкажа, напира ме отвътре, търпях, търпях, и нещо като се скъса… Какво стана после, не помня, май хайлазите не щяха да слушат, на някого бира излях на главата, а пейката аз ли съборих, не знам. Както и да е, опомних се на тревата, а мутрата ми разбита. Тодор и другите изчезнали. Набили ме и ме метнали в храстите. Викам, я да се прибирам, не че ме е страх да ида да ги намеря и да им дам да се разберат, не съм аз страхлив, ама за семейството значи се сетих. Следобед е още, жената я няма, ще се измия и - ни лук ял, ни лук мирисал. Пътем си взех 2 бутилки ракия от магазина, да има за вкъщи. И тук усетих първия повей на кризата. Малко ме биха! Забравих, че имам да давам 150 лева, дето съм взимал миналия месец, като бях безработен. Тя жената не знае, тя в тоя магазин не ходи. Няма как, дадох ги, макар да знаех, че прост ще изглеждам. Те комунягите милиарди откраднаха… Е-ех!

     Вкъщи гледам – никой няма. И синът излязъл, кой го знае къде скита, двойкаджията му с двойкаджия. Налях си аз една - добра е! Седнах аз пред телевизора, гледам за кризата и си пия. Кога е влязла жената, не съм усетил, ама я гледам - стои пред мене намръщена, а в ръката ù - торба с хляб, и аз не се сдържах, и като се изцепих, уж на майтап: „Къде с тоя хляб в тая криза, ма, то пари за ракия няма, тя хляб ми купува!” А то бутилката празна пред мене.

     После какво е ставало, не знам, но сутринта се събудих под пейката пред блока. Може да съм я понатупал, жената де, не пейката, защото едното ми око надуто като от удар, а и отзад доста ме боли, знаете къде. Оправих се аз колкото мога, че почнаха хора да излизат, и си викам, лошо постъпих, трябва да се извиня, ама като ми е зле… Трябва да пийна нещо, да се пооправя, пък после ще взема цветя и ще ида да се извиня. Прикрих се аз и чакам жената да излезе, че да си взема ракията, цяла бутилка остана. По едно време гледам - излиза. Качвам се аз, тук ключ, там ключ - няма го! Взела ми го е вчера! Нищо, викам си, ще ида при бай Петко, ще ударя две водки – и като нов! Тръгнах аз, но по пътя бръкнах за парите, ей така, за всеки случай. Няма ги! И тях е взела! Сега вече изстинах. Е, това вече е криза, какво ще ми разправяте! Пие ми се, че ми се плаче, вкъщи - цяла бутилка, а нямам ключ, парите - в жената, а бай Петко на вересия не дава!

     И баш тогаз да земе да са появи един полцай. Ти що си без маска, ве, вика. Ма ква маска... Аз снощи тъй са маскирах, направо на Батман са напраих. Тоз от дума не разбира. Я си дай документите, вика. Ааааа, ти и документи нямаш! Айде с мене в районното.
     Ей туй е криза, а вий ше ми разпраяте...