Крушата

КРУШАТА

          Приятелят ми се е занемарил, оставил се е на отчаянието. Не се е бръснал от няколко дни. Погледът му отскача от предмет на предмет, без да се задържа на нещо. Разбирам го, трудно му е, след като Марина го напусна. Но все пак е още мъж в силата си и не бива да се предава. Въпреки всичко, животът трябва да продължи и трябва добре да го живеем, с достойнството на истински мъже. Иска ми се да му помогна, но и самият аз не знам как.

          - Тя умееше да създаде настроение около себе си - казва ми той. - Песен ще запее, някоя весела история ще разкаже, стих ще издекламира, ще сготви нещо вкусно - винаги намираше с какво да изненада. Имахме много приятели, канеха ни на гости, у нас идваха. Всички я обичаха. Сега никой не се сеща за мен.

          Слушам горчивите му думи и се питам защо става така. Отговорът ми хрумва, като гледам отрупаната с плодове круша в съседския двор. Казвам му:

          -  Хората обичат този, който им дава нещо. Защо отиваш при една круша, родила плодове? Отиваш, за да вземеш от нея. Ще си откъснеш круши, ще си хапнеш сладко и ще останеш доволен. Но ако крушата не е родила, ще отидеш ли при нея?

          -  За какво да ходя? Ще я подмина, без да я погледна.

          -  Така е. Какъв е изводът? Значи, ако хората не те обичат, причината е, че нищо не си родил. Не те ли търси никой, нищо не си родил. Когато човек роди една светла мисъл, едно светло чувство и една светла постъпка, хората непременно ще го обичат. Марина раждаше сладки круши. А ти трябва да помислиш.

          Приятелят ми се омърлуши. Главата му потъна още по-надълбоко в раменете и ме погледна тъжно. После каза:

          -  Наистина има над какво да се замисля. Ще трябва да се променя, за да променя и положението, в което се намирам.

          -  Да. Това е изходът - да промениш живота си. Но ти защо чак толкова се оплакваш? Нали днес аз съм дошъл при тебе?

          -  Вярно, не съм чак толкова за окайване, щом си при мене - поглежда ме с благодарност той. - Всъщност, какво мога да ти дам, се питам сега.

          -  Как какво!? Приятелството си, компанията си. Малко ли е?

          С това разговорът ни приключи и тръгнахме да се поразходим в прекрасния летен ден.