Oct 29, 2015, 6:27 PM

Кръговрат 

  Prose » Novels
2892 1 0
370 мин reading

1

Тази вечер завалява. За пръв път от месеци. В началото майка ми дори не вярва. Трябва около десет минути да я убеждавам да се обърне и да погледне. Веднъж обърнала се обаче, тя хвърля лъжицата, омазана със сос, забравя тигана на печката и хуква навън, оставяйки след себе си диря от развълнуван въздух, наситен с ухание на сирене и парфюм.
Чувам как входната врата се затръшва и излизам на прозореца. Майка ми стои по средата на градината, върху голям объл камък на пътеката, вдигнала бялото си лице към небето. Русите й коси висят около нея, мокри и потъмнели. Тя се смее.
Гаджето й се връща подгизнал. Днес всичко е по-вкусно. Настроението е приповдигнато. Смеем  се на всичко.
Много по-късно започват да падат светкавиците. Разбирам, че малко съм поизбързала с радостта. Дъждът ни изненадва. Не е трябвало така да се смея.
Избягвам в Неизползваната стая, за да се скрия от страха. По принцип ги обичам. През цялото време се взирам в тестето карти. Но когато виждаш как светкавицата пада и оставя обгорена дупка в земята или превръща някое цвете в прах, започва да ти се струва, че нещо не е както трябва.
От тестето, пръснато на пода в Неизползваната стая се подава Дама Пика. Дъждът плющи по покрива, по стените, в улуците. Може би всичко е започнало преди пет месеца. Може би всичко започна, когато спря да вали. Когато аз, Бригид, Фрея и Арианрод решихме да...
Но тогава не се случи нищо. Нищичко. Бяхме донякъде разочаровани. Бяхме се събрали в дома на Арианрод в една мъглива, задушна вечер в средата на април. Посмяхме се, ядохме сладки неща, погледахме телевизия и по едно време милата Бригид предложи да викаме духове. Родителите на Арианрод, Лене и Каспър, ги нямаше, бяхме сами за през нощта. Знаете как стават тези неща. Духове, полтъргайсти... Отначало само Бригид и аз бяхме навити, но после любопитството надделя. Фрея се надяваше на дама Пика, но аз възразих. Бях чула, че е много опасно и въпреки, че не вярвах в тези неща, нещо в мен се противеше. Тогава им предложих да направим Демоничния ритуал. Той целеше извикването на самия Дявол или Сатаната. Приятелките ми възприеха идеята. Намерихме ритуала в интернет. Всяка от нас трябваше да „участва” с по един предмет. Предметите трябваше да са на брой толкова, колкото са участващите в ритуала и трябваше да са с нещо по-особени. Не може в Демоничния ритуал да използваш пили за нокти, пинсети, ключодържатели, моливи и т.н. Поразтърсихме се и избрахме следните неща:
Фрея – малка икона;
Арианрод – кичур собствена коса (...!);
Бригид – пръстен със скъпоценен камък;
аз – карта дама Пика
И се заловихме с Демоничния ритуал. Наредихме се в кръг, седнахме на тъмно и сложихме вещите на купчинка в центъра, между нас. Казахме няколко нелепи „заклинания”, изпълнихме по някое и друго „магическо движение”, посипахме купчинката с морска сол, хванахме се за ръце, палнахме ароматни треви - (Майката на Бригид я наказа цяла седмица, задето е унищожила половината от растенията) лимонова трева, маточина, салвия, естрагон. И зачакахме. Разбира се, аз и не очаквах кой знае какво. След петнайсетата минута търпението ни се изчерпа.
Но после започнаха да се случват странни неща. И четирите се мъчехме да си внушим, че няма връзка с Демоничния ритуал. Родителите на Фрея се разведоха след ужасяващ скандал, започнал сякаш от нищото. Бригид загуби кучето си, премазано зверски от някаква състезателна кола (кой знае какво е правило на пистата, отдалечена на десет километра от дома й). Арианрод забременя от приятеля си и направи аборт, след което се раздели с него. А с мен нищо не се случи. Просто спря да вали. Почвата изсъхна. Стана странно горещо. Хората започнаха да се тревожат. Въведоха режим на водата.
Питах се защо с мен не се случи нищо видимо. Всеки ден се взирах в огледалото, притеснена, че може би нещо става с външния ми вид. Не забелязвах нещо странно. Същите сребърни очи, обградени от дълги черни мигли, с толкова светли ириси, че сякаш имах само зеница, ако човек ме гледа от разстояние. Косата ми си беше в същия карамеленорус цвят, пшенична, дълга почти до кръста, гладка и лъскава. Кожата ми бе все така бяла с леко синкав оттенък и тъмните кръгове под очите, които никога не изчезваха. Устата ми си беше със същите плътни устни. Но въпреки това в душата ми се таеше смътен страх. Чувствах, че у мен нещо се променя. Потисках го и се мъчех да забравя...
Взирам се в очите на майка си и приятеля й, и двамата тъмнооки, той – чернокос, а мама платинено руса. И те са смаяни от странните светкавици, които сякаш падаха само около нашата къща. Знам, че е свързано с нас или по-скоро с мен.
Още когато започва да вали го усещам. Петте месеца са били нещо като инкубационен период. Прехапвам устни и се обръщам към прозореца. В този момент нещо огромно, синкаво и бляскаво буквално преминава през стъклото и тръгва към лицето ми.



2
 

Опомням се, обвита в мъгла. Не зная какво се случва около мен. Примигвам няколко пъти, но мъглата не изчезва. В следващия миг чувам ридание.
-Мориган – изплаква женски глас. Над мен се надвесва черен размазан силует и усещам две ръце на бузите си – Момиченцето ми, красавицата ми, същата си си.
-Скъпа? Аннеке, успокой се, мила! – плътен мъжки глас се чува от другия край на стаята. После стъпки. Втори тъмен силует се появява в полезрението ми.
-Аксел – проплаква пак жената и аз осъзнавам, че това е майка ми – Аксел, тя си е същата! – гласът й се дави от сълзите.
-Мориган? – промълвява мъжът. Да, това е Аксел, гаджето на мама – Чуваш ли ни, мила?
Затварям очи, ужасена от кошмарното си зрение. Чувствам се добре, но очите ми...
-Мамо? – изграчвам – Аксел?
Майка ми вече тотално губи контрол. Разплаква се толкова силно, че не успява да каже и думица. Ръцете й изчезват от лицето ми. Не смея да отворя очи. Нямам идея къде се намирам. Чувам Аксел да вика някого. След малко до ушите ми стига друг мъжки глас:
-Елате с мен, госпожо и господине, трябва да прегледам Мориган.
„Да прегледам”? Лекар? Болница...? Плачът на мама заглъхва. Аксел успокоително й говори нещо. Настъпва тишина.
-Мориган? Мориган, можеш ли да отвориш очи? – спокоен, мил глас.
Въздъхвам.
-Не виждам добре – гласът ми е много странен. Дрезгав, драскащ и болезнено излизащ – Всичко е размазано.
-Така, сега, отвори очи – равно изрича лекарят – Погледни ме.
Разтреперана бавно повдигам клепачи. Поглеждам наведения над мен мъж и изненадано се дръпвам назад. Виждам лицето му до най-малката подробност. Около петдесет годишен е, с фини бръчици около устата и виолетовосините очи, с голям прав нос и гъста бяла коса.
-Аз Ви виждам! – извиквам и се изплашвам от грапавия крясък, изскочил от устата ми – виждам Ви!
-Очите ти изглеждат чудесно Мориган – засмива се той – Сега ми кажи как се чувстваш, помниш ли всичко? Имаш ли болки в лицето, как усещаш кожата си?
-Докторе, какво се е случило? – надигам се леко и разбирам, че съм в болнична стая, че съм свързана със системи и облечена с нещо, прилично на найлонова торбичка.
-Първо да ти се представя – аз съм доктор Валтер Свенсон. Имаше инцидент. Спомняш ли си?
Впервам поглед в неговия и се мъча да си върна паметта. В ума ми проблесва само ярка светкавица, ослепителна бяла светлина и изгарящи пламъци върху лицето ми. Когато казвам на доктор Свенсон, очите му проблясват доволно. Усмихва се с широка, ослепителна усмивка. Аз обаче съм ужасена.
-Кожата ми – простенвам – Кожата ми! – вдигам ръце към лицето, но едната пада обратно. Системата. Под пръстите си усещам мекотата на кожата си. Трескаво заопипвам бузите, челото, брадичката, носа, устните си. На допир са непокътнати. Зяпвам лекаря.
-Успокой се, Мориган – усмихва се той срещу мен – Здрава си. Кожата ти е нежна като бебешко дупе.
Треперливо и невярващо се засмивам. Плъзвам пръсти по устните си. Леко напукани са, но меки, безболезнени. В този миг бялата врата се отваря и мама и Аксел влизат. Очите на майка ми са подути от плач, зачервени, Аксел я е прегърнал през кръста. Вече изглежда спокойна и дори усмихната.
-Един момент – обръща се доктор Свенсон към тях – Искам да задам още няколко въпроса на дъщеря ви. Кажи ми Мориган, как се чувстваш и имаш ли някакви оплаквания?
Замислям се. Опитвам да изследвам тялото си.
-Всичко е чудесно. Нямам никакви проблеми. Мамо, имаш ли огледало? – обръщам се към нея и виждам как очите й се наливат със сълзи. В следващия момент тя се разплаква:
-Детенцето ми, чакай – изхълцва – Ето, ето – тръгва към мен с огледалце в ръка и вместо да ми го подаде ме прегръща толкова силно, че за малко не ми натрошава гръбнака. Отново плаче. Аксел, разчувстван, пристъпва към мен и ме прегръща заедно с майка ми. Увивам една ръка около тях и ги притискам към себе си. Противно на обичайното, аз обичам гаджето на мама. Аксел е красив, интелигентен, учтив, не се мъчи да се държи като мой баща, а като приятел. Работи като куратор в една художествена галерия.
С майка ми са заедно от няколко години и се разбират. След лудия ми предишен баща, накиснат в алкохол, най-накрая мога да кажа, че тя е щастлива.



3



Оказва се, че съм истинско чудо.
Когато кълбовидната мълния се вмъкна в къщи през прозореца тя избухна много близо до главата ми. Чела съм доста неща за този вид мълнии, знам, че са много опасни, че следват въздушни течения, че се взривяват ненадейно и влизат през врати и прозорци без да оставят поражения.
И аз съм била точно на мястото, където мълнията е решила да се взриви. Мама и Аксел ми разказват какво е станало докато оглеждам лицето си в огледалото й. Никакви поражения. Изглеждам дори по-добре от преди. Миглите ми са даже по-дълги, кожата по-чиста. Майка ми казва, че лекарите нямат идея как съм се възстановила, защото цялата съм била окървавена, изгорена, косата ми е била опърлена. Просто една нощ след като са ме докарали в болницата, медицинската сестра, дежурна в стаята ми, заспала дълбоко и се събудила чак на сутринта. Когато ме погледнала й се наложило да се надвеси над лицето ми, за да повярва, че ми няма нищо.
Преглеждат ме редица лекари – офталмолог, дерматолог, ендокринолог, невролог. Не откриват нищо особено. Аз съм абсолютно нормална осемнайсетгодишна ученичка. Не съм свръхчовек, не съм дете индиго. Просто имам магична способност за възстановяване.
Един ден преди да ме изпишат, в болницата идват приятелките ми с цветя и сладкиши. Бригид веднага отбелязва, че съм се разхубавила и Арианрод и Фрея побързват да се съгласят. Отново и отново настояват да им разказвам за кълбовидната мълния. Смеем се, докато майка ми събира нещата ми.
Връщам се вкъщи. Връщам се в училище. Някоя от милите ми приятелки не е успяла да се сдържи и сега всички знаят, че ми се е случила „уааау, к’ва магия”. В първия ден в училище постоянно някакви хора ме спират да ме питат за кълбовидната мълния. Забелязвам, че дори и учителите тайничко ме оглеждат. На всички разказвам ефектни полуизмислици за страшни светлинни ефекти и ужасни болки, изчезнали, в мига в който тайнствена ръка преминала през лицето ми, докато съм била в безсъзнание. Добре, признавам, че се правя на интересна, но най-забавното е, че съучениците ми ми вярват.
Преди да си тръгнем от училище аз притискам Фрея, Бригид и Арианрод и искам уж ядосана, на шега, да разбера коя от тях ме е „похвалила”. Бригид смутено се размърдва.
-Не сме виновни ние, Мориган – обажда се Фрея – Не си ли гледала новините по телевизията?
Смръщвам се изненадано.
-Ами да – включва се Арианрод – в деня, в който си се възстановила, вечерта ти беше сензационна новина. Интервюираха онзи лекар, как беше? Доктор...?
-Свенсон – припомням аз.
-Свенсон. Да. Имаше цяло петнайсетминутно интервю. Не знаеш ли?
-Ъъъ... – отговорът ми е достатъчно красноречив. Защо ли мама не ми бе казала?
-Може би майка ти не е искала да те натоварва допълнително и затова не ти е казала – сякаш прочита мислите ми Бригид – Е, вече знаеш, че не сме ние.
Четирите се хилим, докато си събираме нещата и си подреждаме шкафчетата. После весело се изнасяме от училището.
Отиваме да обядваме в един страхотен ресторант недалеч от училището. Казва се „Слънчева Италия” и предлага оригинални италиански специалитети – пица, спагети, равиоли, фетучини, брускети, ризото и каквото още можете да се сетите. И любимото ми – всякакви видове мелби и сладоледи. Ресторантът е малък, но уютен и красив. Завесите на прозорците са с цвета на узрели вишни, а около масите от светло дърво са разположени удобни столове тип кресла. Избираме си една маса до прозореца, през който се вижда градината на „Слънчева Италия” – басейн за птици, малко фонтанче и райграс, разкрасен с маргарити. Младата сервитьорка ни носи менюта.
-Господи! – възкликва Арианрод – Нямам идея какво да си поръчам. Всичко ми е любимо!
-Мисля, че ще си взема Неаполитана – чува се спокойния глас на Фрея иззад менюто – Както и голяма мелба „Джелатино” след нея.
Фрея е от онзи тип жени – слаби, високи, издължени, които изобщо не внимават с яденето. Тъпчат се с всичко, което зърнат, постоянно са гладни и изглеждат сякаш страдат от анорексия. Тя има дълга черна права коса, тъмносини очи и никакви гърди. Толкова е мършава, че се чудя къде побира храната. Арианрод е висока, платиненоруса и добре си изпълва сутиените. И тя е слаба, но има извивки и внимава с една идея повече с това какво яде. Очите й са черни като зеницата. Бригид притежава медночервена вълниста коса, светлосини очи, лунички и пищен бюст.
В крайна сметка Арианрод взема тежкото решение да си поръча макарони с пиле, Бригид се спира на „Апулска фокача с картофи, домати и маслини”, за Фрея – вечно гладната – вече е ясно, а аз избирам спагети „Дон Корлеоне”.
Всеки си плаща поръчката и след кратка разходка в парка се разделяме под лъчите на септемврийското слънце, бавно изчезващо в прегръдките на облаците.



4


Вече сте се запознали с външния ми вид, така че можем да минем нататък. Винаги съм била хубаво момиче. Много пъти са ме наричали красива. Недостатъкът ми е че имам мъжки шанш, без най-малка извивка. Обичам да пея по душа (гласът ми не е силен, но пея вярно... ъ, добре, всъщност пея страховито фалшиво), непрекъснато рисувам (и го правя доста добре), ходя на курс по рисуване, където се занимавам и с моделиране на фигури от глина, почти постоянно съм облечена в бяло и никога не съм имала гадже. „Е, как така, нали току що се похвали, че си голяма хубавица?” – може да си помислите. Да, така е. Много приличам на алкохолизирания си баща – наследила съм очите и ръста му. Той е бил много красив преди да започне да пие. Виждала съм го само на снимка, после вече не приличаше на себе си.
Там е работата, че никога не съм изпитвала чувства към някой от противоположния пол на моята възраст. За осемнайсетте години, в които живея не съм срещала момче, което по някакъв начин да ме заинтригува. И сега преди да започнете да си вадите прибързани заключения, да поясня: не съм обратна. Момичетата не ме привличат. Намирам ги за красиви и привлекателни по същия начин, по който човек харесва дрехи.
Още от началното училище момчетата започнаха да ме забелязват. В четвърти клас за пръв път ми предложиха среща. Отказах. После, в шести клас едно момче се опита да ме опипва по дупето, докато бяхме на екскурзия с класа. Завъртях му един шамар. Ядосах се, защото ме прекъсна, докато скицирах един изключително красив водопад. Явно шамарът му се беше отразил като афродизиак, защото не спря да ме преследва до осми клас, когато отидох в гимназията. Непрекъснато ме дебнеше да ме хване я за гърдите, я за дупето. Всеки път го зашлевявах. В края на седми клас се опита да ме целуне и получи поредната плесница. За мое щастие се оказа, че ще учим на различни места.
Когато дойдох в гимназията, се запознах с Фрея, Арианрод и Бригид. И трите вече бяха имали поне по едно гадже. Сприятелихме се и те все се мъчеха да ме накарат да харесам този или онзи. В началото не ми вярваха, че никога не съм излизала с момче, но когато видяха нулевия ми интерес към съучениците ми, се убедиха. По това време Арианрод излизаше с един шестнайсетгодишен глупак, с който се раздели чак преди пет месеца. Когато му казала за бременността си, той се развикал, че това дете не било негово, че нямал нищо общо с него и й поставил ултиматум – или маха бебето или няма да го види повече. Тогава тя разбра що за човек е и сложи край на връзката им. Няколко дни по-късно Арианрод си записа час при гинеколог тайно от родителите си с думите: „Не мога да имам дете от такъв боклук”. Сега и четирите сме без гаджета.
В девети клас, една година след постъпването ми тук, разбрах, че Леннарт Малм от класа ми е хлътнал по мен. Всъщност, ако не беше Фрея да ми каже, аз така и нямаше да се усетя. В десети клас Леннарт ме покани на среща. Отказах му, защото не изпитвах нищо към него, но той не иска и не иска да се откаже. Оттогава периодично, през няколко седмици ми отправя по едно предложение и всеки път се учудва от моето „Не”. Опитах да му обясня, че нямам чувства към него, но той не иска и да знае. Бригид постоянно ме убеждава да изляза с него, повтаря ми, че е лудо влюбен в мен и трябва да му дам шанс, защото е „страшен сладур”, но на мен Леннарт ми е наистина абсолютно безразличен. Всъщност е красиво момче – едър, строен, слаб, с чаровна усмивка и хубави кафяви очи.
Стига за скучния ми (и несъществуващ) любовен живот. Ще ви разкажа малко други неща. От малка започнах да проявявам интерес към рисуването. Рисувах каквото ми попаднеше пред очите. В началното училище се записах на курсове и учителят извика майка ми още след първите няколко мои картини и й съобщи, че вижда у мен талант. Ходя на тези курсове от седемгодишна и открих, че най-добре рисувам портрети, натюрморти и моделирам човешки тела. И сега, когато в час не записваме нищо (а дори и да записваме), аз обръщам на последния лист от тетрадката и започвам да скицирам някакви предмети или фигури. Прибирам се, отивам до статива си до прозореца в стаята си и се забравям. Случва ми се да рисувам цяла нощ без да се усетя.
Печелила съм награди от конкурси по рисуване и скулпури. Едната стена в стаята ми вкъщи е отредена на грамоти. Върху шкафа под нея се мъдрят статуетките ми от различните конкурси. Неслучайно подреждам наградите си на този шкаф. В него са моите бои, пастели, четки, листи, моливи, тънкописци. Обикновено използвам маслени или темперни бои от бурканчета и четки с косъм от самур. Стативът ми стои на най- осветеното място.
Много често придружавам Аксел до галерията, в която работи и се прехласвам по красивите картини и изящните скулптури, разглеждам и мечтая един ден и аз да правя изложби, като художниците, които идват тук. Любимият ми хубожник е Салвадор Дали.
Уча в гимназия за природни науки, защото мама беше убедена, че не мога да се осланям само на таланта си. Не искам да съм там, а в Колежа по приложни изкуства. Майка ми упорства, че ще ме запише едва след гимназията за съжаление. Слушам рок, метъл и рап, любимите ми цветове са черно, зелено и бяло и нямам проблеми в общуването с хората. Обичам майка си и Аксел, обичам приятелките си и чета много Стивън Кинг. Харесвам облачно и мъгливо време и забелязвам, че най-силно желание за рисуване имам в мрачните дни. Най-много от всичко обичам сладолед и гръмотевични бури.
Никога не заспивам ако не съм нарисувала нещо през деня.



5


Стоя изгърбена над платното смръщена, съсредоточена. Тази сутрин се събуждам със страхотна, неудържима потребност да нарисувам автопортрет. Дори не отидвам на училище. По часовник втория час вече е започнал. Мекият молив 8В леко се плъзга под дланта ми. Решила съм да се изобразя само с различни по твърдост моливи. В момента оформям лицето си до скулите, внимателно изучавайки се пред огледалото.
Извинителната бележка, подписана от мнимата ми майка (аз) лежи на бюрото и ме наблюдава. Една малка муха, объркана от неспирния дъжд навън дразни слуха ми.
Малко по-късно съм в галерията. Голямо, просторно, квадратно помещение, в момента голо, кухо и неузнаваемо. Луминисцентните лампи хвърлят потискащо отдалечена светлина върху белите стени. Седя и се взирам в една точка в стената, мъчейки се да определя кое ме дразни повече – светлината или голотата й.  Аксел се появява с голям пакет чипс в ръка. По очилата му блестят дребни капчици. Носи още няколко парчета шоколадова торта и две пакетчета разтворимо кафе.
-Хайда да хапнем първо. Не е много напрегнато днес. Изложбата е чак вдругиден – и той с трясък оставя храната върху малка преносима маса. Кимвам и наливам вода в термоканата.
Тортата е лепкава, сладка и хранителна. Мекият, фин крем се топи в гърлото ми, оставяйки топла, плътна диря. В някаква част от ума ми автопортретът ме гледа напрегнато. Навън, кротко, сред блесналите от дъжда улици, покрай хората, между колите, в самия натежал от вода и изпарения въздух се носят гласовете на хиляди човеци, затворени в собствените си съдби. Носи се шепотът на меките ми моливи, на ярките пастели... Какво?! Примигвам. Мисля, че гледам прекалено много филми.
Изправям се, допивайки кафето си. От чашата се вие пара дълго след като и последните капки изчезват. С Аксел започваме да разглеждаме картините.
Изложбата, озаглавена „Нищото, докоснато от пламък” е първа за някакъв млад художник. Не е особено известен, чувала съм за него, тук там се споменава във вестници, но не достатъчно често. Казва се Елеазар Холмстрем. Тежко име. Звучи някак бавно, тържествено. Не съм го виждала на снимка и си представям висок мъж с едро телосложение и черни, чувствени очи.
Рисува сюрреалистични картини. Имам възможността да се полюбувам на неразбираемите сюжети, ярки и наситени в стил Салвадор Дали, Пол Делво и Аршил Горки.  От една от тях ме гледа скицирана гола жена с несаръзмерни, огромни, различни по цвят очи, превръщаща се в неясна фигура, увита около нещо, прилично на разтапяща се борова гора. Неизвестни черни елементи изненадват окото тук там.
Вечерта излизам навън с Фрея, Арианрод и Бригид. Още си мисля за странната картина, за автопортрета, за хилядите неизкупени бои по магазините за художници.
Купувам си пуканки с вкус на сирене и сядам между Фрея и Бригид на третия ред в киното. Ще гледаме „Операция Валкирия”. Уникален филм. Мога да го гледам пак и пак, и пак... Гледам Том Круз (полковник Клаус фон Шауфенберг) с неговата черна превръзка, ям пуканки и се опитвам да игнорирам възторжения шепот на Бригид. „О,колко е секси!” „О, колко е хубав!” „Леле, той е мой!” „Какво бих му направила!”.
Смея се тайно, устата ми е пълна с пуканки, споглеждам се с Фрея и пак се разтрепервам от сдържан смях. И двете знаем колко е луда Бригид по Том Круз.
Много по-късно се тръшвам на леглото и се зазяпвам в тавана. Автопортретът ми ме гледа от ъгъла. Сиво очертаните очи са проковани в моите. Около три през нощта е, лампата свети дразнещо, очите ми парят. Засега още нищо не се случва. Отново всичко е замряло. Няма странни случки, няма необясними събития. Сякаш изобщо не сме си и помисляли за Демоничния ритуал. Но тогава се случи нещо. Не мога да обясня какво. Не знам. Аз се промених. Събудих някого. И сякаш ме търси, настига ме и отново изчезва, изостава, губи следите ми.
Внезапна болка под лъжичката ме изправя на крака. Не забравих ли нещо в хола? Тръгвам към вратата. Обсебена съм. Сега разбирам. Никога досега не бях чувала гласовете на неодушевени предмети. Дръжката се завърта. Шепотът на моливите в кутията. Бавно открехвам вратата. Коридорът е тъмен, тих и ... дебнещ. Какво забравих в другата стая? Изведнъж изтръпвам. Чувам стъпки. Не виждам никого. Косата ми се изправя. Ами ако сега се появи Гейдж Крийд? Защо е така дълъг коридорът? Нещо се раздвижва в тъмното. Едва не се напикавам от страх, когато виждам как един силует се издига, като че израства от пода, извисява се...
Изправям се ужасена и виждам затворената врата. Разтреперана лягам отново. Часът е четири, напълно облечена съм, осветлението е включено, рисунката ми стои незавършена и безучастна до прозореца. Въздъхвам дълбоко и облекчено. Бързо се приготвям за лягане и се пъхвам под завивките. Не пропускам разбира се, преди това да хвърля едно око на среднощния коридор. С нервен смях се връщам в леглото.
На сутринта се събуждам късно, след лишен от сънища сън. Осъзнавам, че е трябвало да бъда в училище преди около два часа. Каква гадост.
Излизам възможно най-бързо навън, скачам в колата, намъкнала първите дрехи, попаднали пред недоспалите ми очи и подкарвам към училището. Нося бял прилепнал потник, черно кожено яке, сандали на тънък ток, бели дънки и въртя кормилото по двадесет и първа. Времето е облачно, топло, мирише на дъжд. Откакто заваля през онази вечер, слънцето се скри сякаш завинаги под дебел пласт облаци. През отворения прозорец дочувам далечен приглушен тътен. Няма мъгла, в далечината се вижда всичко. Не се оплаквам от лошото време, но в мене отново се пробуждат мътните съмнения.
Паркирам и припряно слизам от колата, оправяйки в движение якето и чантата си. Стигам до входната врата толкова бързо, колкото ми позволяват токчетата и се отпрявам към третия етаж.
Посрещната съм от полукиселата, полуподигравателната физиономия на учителката по математика госпожа Бергрен. Изпуснала съм двата първи часа и се приготвям да чуя конско. Като за капак – тя ми е класна. Поздравявам учтиво и питам мога ли да седна.
-Отново закъсняваш – недоволно обявява класната – Това вече започва да става системно. И вчера не дойде.
Чувствам се крайно неудобно. Целият клас ме зяпа. Обръщам се и виждам как Леннарт ми смига. Завъртам очи и се подсмихвам против волята си.
-Нося бележка – казвам спокойно.
-Добре, аз извинявам, извинявам, но отсъствията се трупат. Те са повече от присъствията.
Мълча. Какво да й кажа? Нямам лоши оценки, защо ми прави такива проблеми? Просто не ми се идва всеки ден. Рисува ми се.
-Сядай – накрая казва госпожа Бергрен. Отправям се към общия ми чин с Фрея. Шумно си вадя нещата, тръсвам тетрадката си на масата. Класната ме гледа с неприязън.
Още един досаден училищен ден.


6


Тази сутрин довършвам портета си. Добре, че е събота и няма за къде да закъснея. Вали силно, без гръмотевици, тихо и равномерно. Пия кафе от голяма оранжева чаша, ям зърнена закуска и гледам някакво анимационно филмче. Шест часа сутринта е, по пижама съм и се чувствам отлично.
Опитвам се да преценя какво не е наред в рисунката. Разглеждам я. Прилича на мен. Обръщам се и отварям гардероба. Днес с Аксел и майка ми се бяхме разбрали да ходим на пикник. Времето обаче не позволява това и решавам да изляза с приятелките си в мола, а вечерта отиваме на кино с мама и Аксел. Ще гледаме „Заклинанието”. Филм на ужасите, класика. И тримата обичаме страшните филми. Аз после се страхувам да изляза в коридора през нощта, но не мога да им устоя. „Гняв”, „Погрешен завой”, „Заразно зло”, „Ханибал”, „Огледалото”, „Покани ме да вляза” (и книгата съм чела) ... Това е само малка част от заглавията, които сме гледали.
Арианрод не разбира любовта ми към ужасите, Фрея казва, че изобщо не са страшни, Бригид пък оповестява, че това са й любимия жанр филми.
В късния следобед отивам в Градската библиотека на площад Х. Там има много по-голямо разнообразие от книги и е много по-уютна от тази на дванайсета улица в края на града. Поздравявам библиотекарката с усмихнато лице и фини бръчки около устата и очите и безцелно почвам да се разхождам между лавиците. Не виждам никого. Пред очите ми попадат случайни автори. Емили Дикинсън, Александър Дюма, Джоан Роулинг... Погледът ми шари из азбучните редове по диагонал, напречно, на зиг заг. Сюзън Колинс, Елиф Шафак, Съмърсет Моъм. Решавам да отида по-нататък. Спирам пред „С” и дълго се взирам в нея. Измъквам „Погнусата” на Сартр и сядам до прозореца, откъдето мога да виждам всеки, който влиза.
Днес ми се стои сама. Докато пиех кафе в мола с приятелките си, ме обхвана странно настроение. Прииска ми се да бъда сама, далеч, откъсната от всичко. Прииска ми се да избягам. По принцип не ходя често в библиотеката. Сега обаче, тук ми се струва подходящо да седя на тишина.
Истината е, че от известно време се страхувам. Всъщност от снощи. Цялата ми душа е скована от смътен страх. Какъв беше онзи случай с кълбовидната мълния? Защо не бях обезобразена? Какво се случи на Демоничния ритуал?
Докато седя и се потапям в първите страници на „Погнусата”, чувам отварянето на вратата. Скърцащо и някак библиотекарско, съвсем естествено. Вдигам очи и виждам един мъж, който тъкмо влиза. На пръв поглед не ми се вижда красив. Лицето му е дълго, леко загоряло, светло,  със здрав цвят, очите му са светлосини, косата му е черна като катран. Има дълъг, голям нос и високо чело. По-голямо впечатление ми прави облеклото му. Носи бяло елегантно сако, бели панталони и риза на дребни бели и сини квадратчета, втъкната в черен кожен колан. Тоалетът му е гарниран с черни обувки. Под костюма изглежда слаб, строен, тънък и гъвкав. Няма големи мускули. На видима възраст е около трийсет години.
Библиотекарката разглежда одобрително тоалета му и се усмихва. Мъжът поздравявява с приятен, немного плътен глас и й подава няколко книги. После се обръща и очите му падат върху мен. Осъзнавам, че го зяпам невъзпитано и побързвам да продължа четенето. Усещам как ме оглежда, но не вдигам поглед. После той минава покрай мен, ухаещ на стилен парфюм и влиза в другото помещение. Не оставя впечатление на красавец, но е облечен с вкус. Сигурно е някакъв бизнесмен или работи в банка. Има куфарче.
Вечерта си лягам веднага след киното, за да отида поне веднъж навреме на училище. Въртя се в леглото, но сънят не идва. Чувам как дъждът трополи по покрива на къщата, обръщам се, необяснимо безспокойство ме е обзело. Накрая започвам да рисувам в едно приложение на телефона си, трескаво, изпод пръстите ми излизат очи, сини, зелени, кафяви, пъстри...
Заспивам неусетно. Телефонът се изплъзва от пръстите ми. Като късче време. Някой ме вика в съня ми. Някой крещи. Някой иска да го чуя. Не мога да се събудя. Не мога. Не успявам. Странният глас продължава да се чува. „Мориган!” „Мориган?”. Какво става? Защо не мога да се събудя? Защо не отварям очи? Сънят ме натиска. Искам да се събудя. Клепачите ми са така тежки...
-Не мога... – изпъшквам и очите ми се отварят. През прозореца нахлува сива сутрешна светлина, алармата ми се къса да звъни. Въздишам, оглеждам се и отмятам завивките.

7


Обличам тъмни прилепнали дънки, колан с катарама череп, черно спортно сако и потник и обувки на платформа. Излизам в мъгливото утро с главоболие и бавно подкарвам към училище. Вали, святка, чувствам се все по-потисната. Никога не съм имала проблем с дъжда, обичам да слушам гръмотевиците. Сега обаче, се чувствам депресирана. Небето се е смъкнало почти до земята, тежките облаци аха-аха да докоснат асфалта, едрите капки дъжд плющят по стъклото и покрива на колата ми. Блясва светкавица, разклонена, гореща, нажежена до бяло.
Пристигам навреме. Паркирам, стисвам очи за миг, измъчвана от главоболието, започвам да ровя из голямата чанта за аспирин, косата ми пада пред лицето. Пръстите ми вече обхващат спасителната кутийка, когато чувам почукване по страничното стъкло. Отмятам коса нагоре, обръщам се и виждам Леннарт Малм, ухилен, нахлупил качулка да ми маха. Правя му знак да изчака и глътвам два аспирина.
Тръгваме заедно под струите дъжд. Леннарт мълчи. Аз се надявам хапчетата по-скоро да подействат. На входа той поспира и се обръща към мен. Чувствам пагубно отчаяние. Защо още не се е отказал? Кафявите му очи се устремяват в моите, после миглите му трепват и Леннарт поглежда надолу. Отваря ми вратата безмълвно и едва забележимо поклаща глава.
Първи час имаме история, но аз изобщо не се интересувам от последния владетел на Римската империя. Отворила съм тетрадката на последната страница и съсредоточено рисувам с химикал лице на жена. Опитвам се да докарам Фрея, която седи до мен, върти един молив, върти отегчено очи и си пише с едно момче във Viber. Подозирам, че е бъдещето й гадже. Казва се Вилмар и е от горния клас. Много е хубав – немного висок, тъмнорус с очила и умни черни очи. Прокарвам отсечено химикалката по листа, изобразявайки дългата,  права без дори една вълничка, коса на Фрея. В този момент усещам един твърд лакът да се забива в и без това незащитените ми ребра. Объркано вдигам очи. Фрея ме е сръгала. Срещам погледа на учителката по история.
-Отговори, Мориган – казва тя.
-Моля? – изобщо не съм чула да се обръща към мен.
-Зададох ти въпрос. Отговори.
-Съжалявам, не чух...
Учителката ме прекъсва намръщено. Тънките й руси вежди са се начумерили.
-Знам, че не си чула. Затова те попитах. От началото на часа се занимаваш с нещо много интересно там на последния чин – тонът й е сърдит, преподавателски, досаден – Какво правиш?
Затварям тетрадката леко смутена. Целият клас се е обърнал към мен.
-Рисувам – решавам да отговоря честно. Фрея до мен започва да се посмива с наведена глава.
-Моля те, внимавай повече – напевно ме наставлява учителката. Разменям си ухилен поглед последователно с Фрея, Бригид и Арианрод. И трите се смеят.
Прекарваме обедната почивка разхождайки се из двора. Нося откъснатия лист със започнатия портрет на Фрея. И трите го харесват. Обещавам да го довърша и дори да оставя автограф. Ха-ха.
Следващия час имаме физическо. Поглеждам листа с химикалената Фрея и пак ме обзема моят копнеж. Решавам, че няма да мога без да дорисувам приятелката си и се измъквам от часа. Сядам на последния чин в класната ни стая, лапвам една дъвка, кръстосвам крака и започвам щрихите по листа от тетрадката.
Присвила очи се навеждам внимателно над рисунката. Часът е един и петнайсет, наоколо цари пълна тишина. Като се изключат гръмотевиците, които вече шест часа не утихват, всичко е спокойно. Главата отдавна ми е минала, чувствам се поносимо, но тежестта в гърдите ми не пада.
Пшеничната ми коса се стеле от едната ми страна почти до седалката на стола. Толкова съм се задълбочила, че в началото не осъзнавам, че някой е влязъл. Сепвам се и виждам госпожа Бергрен, с нейното характерно кисело-насмешливо изражение. Зелените й ириси се взират подигравателно в мен. Тя никога не ме е харесвала. Още от първия учебен ден тук разбрах, че тази жена ме мрази. Струва ми се, че е заради външността ми. Госпожа Бергрен е ниска, пълничка, с огромна купчина черна коса, голям нос и широка уста. Единственото хубаво нещо в нея са очите й – зелени, бляскави с гъсти мигли. С една дума – тя не е красива. Може би някак подсъзнателно ми завижда, въпреки че заради същото основание би могла да мрази и Арианрод с нейната прелестна златна коса и перфектно тяло.
-Добър ден – казвам нехайно и премятам дъвката в устата си. Кой знае защо много обичам да дразня класната си. Може би отношението ми е породено от чувствата й към мен.
-Мориган, защо отново не си в час? – тя сяда срещу мен на чина пред моя – Вчера имахме разговор с теб и ти отново си правиш каквото си пожелаеш.
Мълча и я гледам. Разбира се, не преставам да преживям с дъвката.
-Натрупала си много отстствия.
-Те са извинени – противореча спокойно.
-Така е, но нали знаеш, че все пак си има някакви ограничения. Отсъствала си повече часове, отколкото си присъствала. Разбирам, че имаш талант за рисуването, разбирам, че ходиш на конкурси и уроци и печелиш, но след като учиш в това училище, ще трябва да идваш. По някои предмети няма да можеш да получиш оценка.
-Но аз не съм слаба ученичка! – избухвам. Ръцете ме сърбят да хвана химикала и да продължа с рисуването – Имам прилични оценки!
-Така е, но те не са достатъчен брой. Април е, а по повечето предмети ти имаш само по една оценка – госпожа Бергрен вече е искрено възмутена – Виж какво, Мориган. Разговарях с директора и с него решихме, че ако продължаваш да отсъстваш и да не идваш, ще бъдеш изключена!
Сякаш ме заливат с вряла вода. Хайде сега и предупреждение за изключване. Седя и невярващо гледам как се изправя.
-Предупреждавам те само, Мориган. Ние не искаме да те изключваме. Просто се опитай да спазваш някакъв ред – и госпожа Бергрен излиза, оставяйки ме да зяпам с отворена уста след нея.
-Притрябвало ми е глупавото ви училище! – кипвам аз и запращам химикалката към вратата – Ако ме изключите ще ми направите голяма услуга!
С разтреперани от яд ръце си събирам нещата, натиквам ги в чантата, обличам си сакото и гневно напускам сградата на училището.
Когато тя остава в далечината усещам как започвам да дишам много по-леко.



8
 

Естествено, любимата ми класна госпожа Бергрен не се задоволява само със „зловещото” си предупреждение към мен. Още същия следобед, докато си стоя у дома, играя с Аксел на конзолата и се наливам с кола, разбирам, че майка ми е била извикана в училище. Тя се прибира доста притеснена. Аксел веднага оставя играта и се завтича да я прегърне, а аз седя най невъзмутимо на пода и се мъча да измисля начин да победя.
-Мориган, ела малко моля те – казва мама някак отпаднало. Направо побеснявам от този тон. Откакто се помня, той ме влудява до степен посиняване. Ставам и сядам на кухненската маса. Аксел е седнал до нея, а тя ме гледа тъжно. Буквално едва се сдържам да не завъртя очи и да си отида в стаята. Защо съм толкова нервна днес?
-Класната ти ме извика днес – съобщава мама – Каза ми, че си заплашена с изключване! – звучи доста разстроена.
-Ох, мамо, ти много добре знаеш, че аз отсъствам често от училище. А и тя ме мрази – започвам да обяснявам.
-Не може госпожа Бергрен да те мрази. Въобразяваш си – прекъсва ме Аксел загрижено.
-Има различно отношение към мен! – възкликвам – Нямате идея как ме гледа! Мрази ме!
-Виж, мила – възмущава се мама – Какво ще стане ако те изключат? Къде ще учиш?
-Обичам да рисувам, мамо. Искам да уча това, а не химия, математика, физика, история... Защо да не отида там да уча? Аз имам талант. Ти реши вместо мен. А аз вече не издържам. Искам само да рисувам. Изобщо не ме интересува другото.
-Добре! – възкликва тя – Разбрали сме се – учиш висше и отиваш в Арт колежа. Но, след това . Искам да имаш и друго образование! Не можеш само да разчиташ на едното рисуване! Трябва да завършиш. Да имаш диплома и да можеш да работиш нещо друго!
Не мога да я слушам повече. Ставам от масата и отивам да пия вода. Наливам се, чаша след чаша и нежеланието да се връщам на училище става почти нетърпимо. Коремът започва да ме боли.
-Мориган! Миличка, ела тук, моля те, не бягай! – плътният клас на Аксел се чува от всекидневната. Връщам се. Докато вървя водата в стомаха ми се плиска като морски вълни. Очите на майка ми са се зачервили. Аксел я притиска към себе си.
-Хайде мила – нежно казва той – Какво ще ти пречи да завършиш някакъв университет? Какъвто и да е. Той минава и веднага кандидатстваш в Арт колежа. Обещаваме. Не искаме от теб да си първа по успех. Не искаме да си любимка на учителите. Не искаме да се преуморяваш от учене. Искаме просто да имаш една добра диплома с прилични оценки, за да можеш да имаш варианти. Знаеш, че влизането там е трудно, все пак е единствен в страната.
Зная, че е прав, но не мога да приема. Напоследък въобще не ми се занимава с други неща освен с рисуване. Сядам бавно, без желание.
-Добре – измърморвам – Не се разстройвайте. Ще се оправя.
Майка ми остава много доволна. Аксел се усмихва. До вечерта вече сме забравили леката препирня. Докато мама прави вечеря, отивам да довърша портрета на Фрея. Оформям очите, устата, довършвам косата и веждите. Заемам се с шията и раменете. Докато рисувам, мозъкът ми се върти от ярост. Не мога да разбера. Майка ми не вижда ли, че аз имам голям талант? Имам навършени години за колежа, на осемнайсет съм. Какви са тези неоправдани страхове? Аз няма да съм като неоценените приживе художници. Ще успея и няма да се занимавам с нищо друго.
На следващия ден е изложбата на младия художник. Аксел излиза по-рано от обичайното, а аз решавам, че това е перфектна възможност, тъй като той и майка ми излизат заедно. Слизам в кухнята, правя си огромна чаша кафе и бъркани яйца със сирене. Имам цял един разкошен ден. Вече изобщо няма да се старая.
Обличам тениска с цвят праскова и сини дънки. Слагам кожено яке и затворени високи обувки. Преди да изляза снимам рисунката на Фрея, изпращам й я в Messenger за да й разваля изненадата, обещавам да нарисувам и другите си приятелки и им съобщавам, че днес отново няма да се видим.

Чувствам се отлично. Намирам се в книжарницата в мола и си избирам книга. Отново съм избягала от училище и нямам намерение да се връщам там. Спирам на стелажа с надпис „Фантастика” точно срещу витрината. Прехвърлям няколко заглавия и вдигам очи. Непознато момче ми се усмихва през стъклото. Двама негови приятели го дръпват, кикотейки се. Засмивам се срещу тях. Момчето се обръща, за да ме погледне отново.
Купувам си книга с криминални разкази и излизам на разходка в парка. Небето тежи над главата ми, дъждът е спрял, но ухае от облаците. Зелените листа на дърветата проблясват като посипани с перли. От пътечката в парка се вдигат ефирни кълба пара, мирише на лято, на дъжд и асфалт. Няма никого. Пейките приличат на натежали от дъждовни капки клони.
Около обяд все още се намирам в парка, обхваната от мисли за Вселената, Времето, Нищото и Живота. Правя се на философ и малко ми остава да започна да ръкомахам. Чудя се за смисъла на всичко и изгарям от нетърпение да нарисувам нещо. Представям си се като малка молекула в Космоса. Летя без посока и се нося към черна дупка. Минавам покрай планети, покрай звезди, галактики, виждам далечни комети с ярки опашки. Не се чува и звук. Нали е безвъздушно пространство.
Без да се усетя едва не сядам на мократа от пороите пейка. Стряскам се в последния момент. Отскачам и осъзнавам, че една физиологична нужда ме е извадила от унеса. Умирам от глад. 
Тръгвам към най-близкия ресторант. Вратата се отваря леко, безшумно, лъхва ме едва доловима миризма на храна. Сядам на най-близката до прозореца маса. Идва млад сервитьор и носи меню. Очите му трепват към моите и той се усмихва. Те проблясват в лешниково зелено. Косата му стърчи на бодлички, кожата му е матова, мургава и чиста. Разгръщам менюто. Навън отново започва да вали. Плазменият телевизор пред мен ми показва нови модели обувки за сватба.
Поръчвам си салата, пържени картофи и кола. Седя в ресторанта и дъвча бавно обяда си, кръстосала крака.
Чакам. Все още не знам какво. Но чакам. Чувствам се сякаш имам среща с преследвача си. Отпивам малка глътка от чашата си и се заглеждам в дъжда.


9


Същата вечер Аксел ми съобщава, че ме е записал на уроци по рисуване. Подскачам от радост.
-Само кажи кой ден ти е удобно – казва Аксел, отхапвайки с удоволствие от пицата. Не се чувствам гузна заради това, че и днес не съм била на училище. Мисля все пак утре да отида.
-При кого ще ходя на уроци? – питам дъвчейки.
-Нали знаеш художника, който днес имаше изложба в галерията?
-Холмстрем ли?
-Да – кимва Аксел – Той води курсове по рисуване без възрастови ограничения. Нали искаше да ходиш при истински художник, а не при учител.
-Супер! – възкликвам – Утре е четвъртък нали? От утре почвам. Хайде да е някъде към четири часа.
-Чудесно, значи след вечерята ще се обадя на Елеазар – казва Аксел.
Майка ми седи замислена и внимателно дъвче пицата. Притеснява се, че пак няма да ходя на училище. Уверявам я, че ще се държа както трябва. Същевременно обаче съм решила да отида колкото се може по-бързо в Арт колежа. И имам план.
-Елеазар ли? Да не сте станали приятели? – питам закачливо.
-Той много ми допадна – отвръща Аксел – Изключително приятен човек. Много е сладкодумен и симпатичен. Сега ще му звънна – и той става от масата.
Отивам си в стаята и започвам да рисувам. Искам да нарисувам натюрморт. Докато скицирам с молив купа с плодове, Аксел влиза и ми дава адреса на Студио „Хайм”, където са и курсовете ми. Прибирам листчето в джоба си.
Преди да си легна, внимателно подреждам чантата си. Утре няма да закъснея, но няма и да се съобразявам с учители и предмети. Нямам търпение да ме изключат и да се запиша в Арт колежа. Изкъпвам се и си лягам. Тъмнината ме обгръща, леглото ми е меко и удобно. Усещам уханието на крема си за тяло. През отворения прозорец долита сънния шум на дъжда. Разсеяно се чудя докога ще продължава да вали. Очите ми са затворени. Завила съм се почти през глава и вече започвам да се унасям, когато изведнъж се сепвам. Ококорвам се широко и не проумявам какво ме е стреснало. Наоколо е тихо. Явно съм се изплашила насън. Затварям очи и точно тогава...
-Мориган... – глас прошумолява като змия по пода – Мориган...
Не е възможно да съм си въобразила отново. Дробовете ми не успяват да поемат въздуха.
-Мориган...
-О, боже – простенвам – Какво искаш от мен?
-Мориган, чакам те... – съска копринено гласа – Къде си, Мориган...?
Гласът е меден, мек, топъл. Усещам как ме привлича. Примигвам. Надигам се. Стаята е празна. В гърдите ми се буди такъв копнеж по този глас, че не се сдържам:
-Тук съм – сякаш в несвяст прошепвам – Тук. Ела – с ужас установявам, че страхът ми се е изпарил и влечението ми по гласа е непреодолимо – Защо замълча? – проплаквам.
-Мориган, аз съм до теб. Докосни ме – ръцете ми се разтреперват – Докосни ме – мълви гласът. Обръщам се настрани и срещам нощното шкафче. Прехапвам устни, смаяна. Оглеждам цялата стая, но виждам само неодушевени предмети. Стол с нахвърляни дрехи по него, статива с натюрморта, гардероба. Въздишам тежко.
-Къде си? – прошепвам.
-Ще ме намериш, Мориган. Съвсем скоро – толкова привлекателен, странно познат и далечен глас. Къде, къде съм го чувала?
-Кой си ти? – отвивам се и спускам крака от леглото. Челото ми пари.
-Ще ме видиш, ще разбереш... – гласът се приближава до мен и в следващия миг усещам как някой докосва лицето ми. Краката ми отмаляват и падам назад в завивките...
Събуждам се в бисерното утро точно навреме за ставане. Нямам сили и се чувствам сякаш някой ме е пребил от бой. Клатушкам се като сомнамбул из къщи, навличам си някакви дрехи, усещам, че няма да мога да сложа високи обувки и обувам балерини. Слагам си десет тона пудра на лицето и излизам в дъжда.
Денят минава мудно, някак отчаяно, точи се като разтопен кашкавал. Едва си държа очите отворени, наблюдавам приятелките си по време на обяда как се смеят, шегуват се и се усещам далеч, отдръпната, не на мястото си. Не разказах на нито една от тях от страх да не ми се подиграват. Знам, че ме обичат, но и аз не бих повярвала на подобни истории.
Преди урока се прибирам до вкъщи, за да си взема картините. Художникът казал на Аксел, че трябва да му занеса рисунките си. Качвам се в стаята си и коленича до (както го наричам аз) „Шкафа за изкуство”. Дръпвам чекмеджето и отвътре грейват творбите ми. Първата е един от най-хубавите ми натюрморти с коледна тематика. Купа с цитрусови плодове, коледни курабийки, покривка с пръснати елхови клонки и червени запалени свещи. Отзад, зад тъмния прозорец се сипе пухкав сняг. Усмихвам се и плъзвам пръст по неравната повърхност. Под натюрморта се показва най-любимата ми картина. Нарисувах я за една нощ, дори не помня кога и как. Рисунката представлява жена в цял ръст на накъдрен червен фон, изправена, извила тяло, гола, с развяна черна коса, с пламнали зелени очи. От нея се излъчва сила, сексапил и самоувереност. Това е жената, която някога исках да бъда. Тогава, преди няколко години, бях изпаднала в някаква депресия без причина и бях решила, че не съм красива и не се харесвам. Тайно от майка ми и Аксел се бях напила с „Божоле” и под влиянието му бях сътворила тази красавица. Много се горедя с нея. Следват няколко пейзажа – два зимни и два есенни, както и един градски. Следващата картина е моят автопортрет в сивата гама. Отдолу са няколко портрета на лица, изникнали ей така в ума ми – руса жена с високи скули, чернокос мъж със жълто-охрени очи, жена с рижава къдрава коса и сини очи, блед младеж с руса коса и светлокафяви очи и мургава жена с голяма купчина катраненочерна лъскава коса и плътни устни. После са портретите на мама и Аксел. Наистина си приличат. Понякога се изненадвам от уменията си. Изваждам и последните картини – обемни тела. Пирамиди, кълба, паралелепипеди. Мисля, че това е достатъчно. Седемнайсет картини. Прибирам ги в чантата за художници.
Сменям си дрехите. Обличам бяло спортно сако, черен прилепал потник, тъмносини дънки, кожен черен колан с голяма сребърна катарама като детелина и сандали на тънки токчета. Въртя се пред огледалото, оглеждам се. Слагам матово червило в телесен цвят, пудра, парфюм и черна спирала. Кехлибарената ми коса изглежда чудесно. Приглаждам сакото и дънките, взимам си двете чанти и се качвам в колата. Карам нетърпеливо и току почуквам по кормилото с нокти. Най-накрая паркирам пред сградата на студио „Хайм” и развълнувано слизам. Трудно успявам да сдържам идиотската си усмивка, когато влизам през въртящата врата.


10


Ателието прилича на онези зали, в които се провеждат курсовете по езици и математика. Разликата тук е, че няма чинове, а по един статив за всеки човек с поставка за материалите и голяма маса в единия край на помещението. Точно срещу вратата стената е заета от френски прозорци. Ленените пердета с цвят на слонова кост са спуснати и помещението е залято от мека облачна светлина.
Първо виждам малката група хора, застанала покрай стативите. Общо са около седем-осем човека. Три момчета и четири-пет момичета. Видимо са моя възраст. Към осемнайсетте. Момчетата са светлокоси, единият е рус, другият червенокос с лунички, а третият е с приятна шоколадовозлатиста коса. Русият е мускулест здравеняк с бели зъби и самоуверени меденокафяви очи. Рижавият е пълничък, с красиво, открито лице, с блеснали черни очи. Последният е слаб, нисък и пъргав с живи блестящи сиви очи. Първото момиче е с боядисана рубиненочервена коса. Очите й са сини, кръгли и широко отворени. Има широк, стегнат ханш, хубави гърди и дълги бедра. Второто момиче е облечено с черна тениска с нарязан гръб от шията до кръста. Отпред на тениската е изрисуван огромен озъбен череп. Дънките й са целите разкъсани. Ушите й са покрити с обици, а косата й е страхотна. Черна със син оттенък, гъста, вълниста към къдрава и лъскава. Русите вежди показват обаче, че се боядисва. Момичето до нея е пълно, с гъсти златистокафяви коси, към върховете руси, зелени очи и красива червена уста. Другото момиче е блондинка със златна коса, лъскава и права. Очите й са виолетови, бадемовидни. Има много хубаво тяло с дълги тънки крака.
-Ъм, здравейте – леко смутено поздравявам. Те се обръщат към мен и в този момент се чува глас:
-Добър ден, госпожице.
Завъртам се и виждам мъжа от бибилиотеката, застанал до бюрото, небрежно подпрян на него. Значи това е Елеазар Холмстрем. Не може да съм се припознала. Ето го същия голям нос, същите очи с цвят на лятно сутрешно небе и черната вълниста коса. Днес е облечен с аметистовосин спортно-елегантен костюм с бяла риза без вратовръзка и черни обувки.
-Господин Холмстрем? – питам неуверено.
-Същият – светва той с неустоима усмивка към мен. Сега разбирам. Художникът не е красив, а безумно чаровен. Без никакво усилие се усмихвам широко.
-Добре дошла! – приветливо ме приветства Елеазар. Гласът му не е дебел, мек е и се лее като разтопено масло.
-Благодаря.
-Ами, това е нашата група. Какво ще кажеш да ни се представиш? – господин Холмстрем прави въртелив жест с ръка към момчетата и момичетата. Преглъщам и се обръщам към тях.
-Здравейте. Аз съм Мориган Линд – изричам притеснено. Всички ме гледат.
-Здрасти! Аз съм Финн – обажда се енергично рижавото момче и се ухилва насреща ми.
-Аз съм Ян, здрасти! – представя се русият мъжага.
-Здравейте – помахвам им аз.
-Аз съм Астрид – усмихва се срещу мен момичето с нарязаната тениска. Едва сега виждам, че тя има обица и на устната.
-Аз съм Агнес – помахва ми момичето с рубинените коси.
-Здравей, аз съм Йорген – представя се сивоокото момче.
-Здрасти, Мориган! Аз съм Магдалена – усмихва се пълното момиче.
-Аз съм Ивон. Здравей – поздравява накрая и русата мадама.
Сигурна съм, че забравих имената им.
-Добре, след като вече сме се запознали да минем към основната част. Готови ли сте? – пита Елеазар.
-Да – нестройно се обаждат младежите.
-Така, днес ще започнем с рисуване на натюрморт. Той е нещо лесничко, а и тук няма оценки, няма точно определени правила. Това не е курс за професионални художници, а за удоволствие. Който от вас прояви специални интереси или талант, аз всъщност съм сигурен, че всички имате талант, ще се занимаваме по-сериозно с него. Ето там – и господин Холмстрем посочва с елегантната си ръка с дълги пръсти към големия шкаф в другия край на ателието – има всичко необходимо. Има маслени, темперни, водни бои, има различни по твърдост моливи, маслени и сухи пастели, четки и други инструменти, палитри, чаши за четките, гъбички и различни предмети, които можете да гледате, за да ги нарисувате, има и купа с изкуствени плодове. Може да започвате – плесва Елеазар с ръце.
Заглеждам как момичетата и момчетата си слагат престилки за художници и се отправят към шкафа с материалите.
-Ела, Мориган – подканва ме художникът – Искам да видя картините ти, защото идваш за пръв път.
Отивам до бюрото. Той застава срещу мен и ме поглежда със светнали очи. Усмихвам му се плахо и свеждам очи към чантата. Откопчавам я и изваждам отвътре картините.
-Ето това са някои от рисунките ми – казвам.
-Баща ти, извинявай, Аксел... – смущава се Елеазар и ме поглежда някак виновно.
-Не – засмивам се – няма проблем. Той ми е като баща.
-А, добре, извинявай все пак – притеснено се усмихва господин Холмстрем – Та, Аксел ми каза, че си печелила награди от доста сериозни конкурси. Каза още, че не спираш да рисуваш – закачливо ме поглежда той. Усещам как под пудрата бузите ми целите пламват. Имам непреодолимо желание да прехапя устни, защото ми идва да се кикотя като тринайсетгодишна. Кимвам.
-Браво, добре. Да видим сега какво си нарисувала – сините му очи шарят по лицето ми, блеснали, искрящи, усмихнати. Взема рисунките в дългите си пръсти. Разглежда ги и коментира с „красиво”, „чудесно”, „силно”, „прелестно”, „невероятно”, „истинска светлосянка”... На автопортрета ми се поспирва, поглежда ту мен, ту него и накрая обявява:
-Удивително!
 Усмивката ми граничи с ухилване. Нарочно съм оставила голата жена за накрая. При вида й, господин Холмстрем се ококорва.
-Ти ли нарисува това? – смаяно пита и вдига небесните си ириси към мен. Усещам как ми прималява под лъжичката.
-Да – отговарям.
-И не си го прекопирала? Не си го прерисувала?
-Не – отричам – Нарисувах я сама. Преди няколко години. Тогава... Мм, бях изпаднала в депресия и исках да изглеждам по този начин – чувствам се неловко, че говоря толкова много.
-Мориган – промълвява той – Ти си гениална. Истински творец. Мисля, че трябва да идваш допълнително при мен поне още два пъти в седмицата на индивидуални уроци.
-Добре – не мога да повярвам, че това ми се случва – Да, разбира се.
-Трябва сериозно да се занимаваме с теб. Можеш да станеш най-великата жена художник в историята – възкликва той.
-Това звучи... – думите ми се удавят във вълнението. Струва ми се, че съм балон пълен с горещ въздух.
-Задължително. Поговори с Аксел и майка си. Ти просто имаш гениален талант!
После той заявява, че ще чака да му се обадя, за да се разберем за дните, в които ще идвам и ми казва, че мога да започна да рисувам. Кимвам и тръгвам към най-отдалечения статив. Забелязвам, че пред стената срещу мен има нещо като подиум. Бързо в главата ми се заражда идея. Слагам си престилката и отварям вратите на шкафа. Изваждам четки, сухи цветя, две изкуствени червени ябълки, няколко сухи листа от липа, темперни бои и висока пирамида. Разделям четките на две и подреждам предметите по подиума – слагам вазата и пирамидата на едно равнище, ябълките са раздалечени, една зад друга, асиметрично разположени на различни равнища, а четките с върха нагоре в чашата са по средата в другия край. Забелязвам, че младежите ме наблюдават. Отнасям боите, другата половина четки, палитрата и чашата при статива и се залавям за работа.
Най-близо до мен е червенокосото пълно момче. Напрягам се и се сещам, че се казва Финн. Той рисува съсредоточено, прехапал език, но когато усеща, че го гледам, вдига черните си очи и ми се усмихва.
-Интересно решение – смига той и кимва към наредените от мен предмети върху подиума.
-Помислих, че искам нещо по-различно – отвръщам и колебливо се засмивам. Момичето с пиърсингите улавя погледа ми от другия край на ателието и се усмихва.
Поглеждам към господин Холмстрем и веднага извръщам очи. Погледът му така се е запалил срещу моя, че чувствам слабост в коленете. Обръщам се, прехапвам устни и ми се струва, че няма да дочакам следващия урок.


11
     

С Аксел и майка ми се разбираме, че ще ходя общо четири пъти в седмицата на уроци при господин Холмстрем. Понеделник, сряда, четвъртък и петък. В четвъртък ще съм с групата, а останалите дни са индивидуални, отново в студиото.
Заварвам ги да ядат череши на масата в дневната. Телевизорът е включен, водещата на новините сериозно обяснява нещо за спада в ръста на икономиката. Майка ми е облечена в домашен бонбоненорозов комплект от плюш с качулка. Русата й коса се стеле по гърба, къдрава и обемна. Прилича на Барби в нормално тяло. Аксел носи подобно облекло в черен цвят. Черешите са гигантски, сочни, кървавочервени и сладки. Разказвам им за урока, за думите на Елеазар и майка ми заявява, че се гордее с мен.
Аксел казва, че ще му се обади, но аз го прекъсвам с думите, че мога и сама. Дори не знам защо го направих. Вземам номера му от Аксел и го набирам. Щом гласът му прозвучава в ухото ми, усещам как краката ми отмаляват и сядам, обзета от раздразнение към себе си.
-Господин Холмстрем, добър вечер. Аз съм Мориган – звуча спокойно. Радвам се.
-Здрасти Мориган – неутрален, леко засмян, мек... Изведнъж така силно ми премалява, че пред очите ми заиграват звезди. Стисвам очи –Мориган?
-Да, да. Тук съм – избърборвам – Аз... Обаждам се за уроците. Какво ще кажете освен в четвъртък да идвам в понеделник, сряда и петък?
-Чудесно. За теб винаги – одобрява Елеазар, а аз още не смея да отворя очи заради безумния световъртеж – Значи, до утре в такъв случай, нали?
-Да, до утре – затварям телефона и се просвам на леглото. Нима е възможно? Онзи страх отново пропълзява към мен. За един следобед го бях забравила, но ето, че пак се връща. Пак съмнения, че нещо става. Нещо не е наред. Нормалните хора не чуват гласове. Още повече не и гласове, които са на реални хора, които дори са непознати. А може и да е било сън. Лепкавите, хладни нишки на страха от Демоничния ритуал изпълват кръвта ми. А навън все вали, вали. Надявам се всичко да е просто една илюзия и внушение. Не издържам и се нахвърлям върху статива с цялото си отчаяние и страх.
Сънят ми е неспокоен, дъжда безспирен, нощта твърде тъмна. Сутринта сякаш израства през прозореца ми през пороя. Сещам се, че днес отново имам урок и ме обхваща такова отвратително нетърпение, че изкушението да избягам от училище е непоносимо. Докато се обличам знам, че вълнението ми не се дължи само на рисуването. Супер. Днес съм с черни дънки, обувки на платформа и черна тениска с дантелен гръб.
Първият ми час е при любимата класна. Сядам до Фрея с подчертано кисела физиономия. Арианрод и Бригид идват и се разполагат върху масата. Бригид е от моята страна.
-Е, как беше урокът снощи? – пита Арианрод – Беше ли секси учителят?
Завъртам очи през смях.
-Толкова си повърхностна! – шегувам се – Мислиш само за мъже!
-Е? – навежда се Фрея – Май някой не иска да отговори – смига тя на осталите. Те избухват във весел смях.
На шега се ядосвам и уж се мръщя.
-Добре, добре! – вдигам ръце – Казва се Елеазар. Не е никак лош.
-Само това? – недоволства Бригид – Как изглежда?
-Ей! Ама вие не се интересувате от това какво ми е казал, как е оценил рисунките ми, а дали е секси, дали е млад, как изглежда! – възкликвам. Защо не ми се иска да отговарям?
-Еее – прави физиономия Бригид и рижите й вежди се извиват – Ние си знаем, че си уникална, страхотна и гениална. Няма нужда даже и да питаме за мнението му!
-Е, поне знаеш как да отговориш – уж се сопвам, но много се кефя и си личи. Трите се кикотят като изтървани и продължават да ме разпитват. Най-накрая изтръгват от мене информацията за външния му вид. Убедена съм, че до края на деня ще слушам подмятания, ще гледам вдигания на вежди и смигания. И то само защото нямаше халка на пръста му.
Приятелките ми си отиват по местата, когато влиза госпожа Бергрен. Направо чувствам как ме търси с поглед. Струва ми се, че забелязвам изненада в очите й щом ме вижда. Естествено аз отново започвам да си драскам по тетрадката и изобщо не я слушам. И, естествено, тя ми задава въпрос, който никак не чувам.
-Мориган, какво си мислиш, че правиш? – избухва госпожа Бергрен. Зад гърба й, на бялата дъска важно се перчи тетраедър, който скицирам в светлосянка.
-Рисувам тетраедър, госпожо – невинно отговарям и дори вдигам тетрадката.
-Доколкото знам тук се работи с чертожни инструменти, а не се рисува – злобничко ми обяснява тя – Обаче в твоята математика май няма правила.
-Аз не се занимавам с математика – още по-невинно отговарям. Да, нахална съм. Класната кипва.
-Напусни стаята! – избухва тя.
-Окей – безгрижно изчуруликвам, демонстративно затварям тетрадката и учебника, безцеремонно ги натиквам в чантата и с грациозна походка се отправям към вратата. Докато минавам покрай Леннарт той вдига палец ухилен. Смигам му. Тръшвам вратата с всички сили, само за да ядосам класната и тръгвам към библиотеката. Смятам да продължавам в същия дух.
Приятелките ми ме намират веднага след часа. Бригид сяда срещу мен на масата до прозореца, а Фрея и Арианрод тръгват да си изберат книги.
-Мориган – започва сериозно Бригид – Кажи ми честно нарочно ли се държиш така?
Поглеждам я и въздъхвам.
-Да. Не мога да я понасям тази жена. Тя непрекъснато се заяжда с мен. Мрази ме.
-Но така ти я настройваш още повече! – възкликва Бригид – Тя направо побесня ей сега в часа. Закани се да те накаже.
-Бригид, не ме интересува, честно. Искаш ли да знеш истината? Искам да се махна оттук – въздъхвам още веднъж.
-Но защо? Тук не ти ли харесва? – с кръглите си ококорени очи приятелката ми прилича на бебе.
-Не тук ми е мястото. Искам да уча в Арт колежа. Да се занимавам с рисуване.
Арианрод и Фрея се приближават и сядат до нас.
-Може би наистина трябва да си там. Защо учиш тук? – обръща се към мен Арианрод.
Разказвам им за разговорите с мама. Как съм искала веднага щом навърша шестнайсет да ме запишат в колежа и тя е казала, че няма проблем, но това ще се случи след като завърша гимназията. И аз съм се съгласила, макар и неохотно, защото тогава съм била съгласна. Обяснявам им и плана си, с помощта на който ще ме изключат оттук. Не е кой знае какъв план. Просто ще вбесявам класната и другите учители без много да отсъствам, понеже съм обещала на майка ми. Бригид, Фрея и Арианрод ми казват, че много ще се забавляват и аз им обещавам да останем най-добри приятелки.
Прибирам се и се захващам да понауча нещо за утре. Все пак няма съвсем да изоставям уроците. Седя си в стаята и току поглеждам часовника. Остава ми още час и половина. Къщата е потискащо тиха, нищо не се движи. Само отвреме навреме някой мебел проскърцва, тръбите зашумяват и пак всичко потъва в тишина.
Гледам през прозореца, учебникът лежи забравен на бюрото. В далечината се вижда морето. Представям си развълнуваните сиво-сини вълни с бяла къдрава пяна. Тежките дъждовни капки падат върху трептящата повърхност и се сливат с нея. Оставят следа за части от секундата и биват забравени. О, как ми прилича на човешкия живот тази дъждовна гледка. Да, забравих май да спомена, че сме морски град. Само че тук никой не ходи на плаж. Никой не хваща тен под летните лъчи на слънцето върху нагретия пясък. При нас целогодишната температура на морето е около девет-десет градуса. Доста сме на север от екватора.
Ставам и започвам да се приготвям. Обличам смарагдовозелена тениска с дълбоко (но не курвенско) деколте и нарязан гръб и дантелени ръкавчета, бели дънки и балерини. Пропускам якето, измивам си зъбите и старателно се гримирам. Измивам лицето си и го намазвам със средно дебел слой пудра. Внимателно очертавам сивите си очи с  черен молив. Слагам от матовото червило и преценявам, че е напълно достатъчно.
Още със запалването на двигателя започвам глупаво да се вълнувам. Карам по унилите улици, измити и посърнали под оловното небе и се питам дали Елеазар Холмстрем пак ще се усмихне. Разтърсвам глава и надувам радиото.
Завивам по петнайсета улица и направо ми премалява. Паркирам пред студио „Хайм” и ядосана на собствените си глупости, слизам от черния си Пежо 207. Мама и Аксел ми я подариха за осемнайсетия рожден ден. И досега се питам с какво заслужих такава хубава кола.
Влизам, усмихвам се на младата жена на „Информация” и се отправям към втория етаж, където е и ателието. Едва пред вратата се сещам, че урокът днес е индивидуален и аз и Елеазар ще сме сами. За миг изпитвам безумно желание да побягна. Вдишвам дълбоко, пооправям си косата и облеклото, проверявам лицето си в огледалото, оставам доволна и завъртам дръжката на вратата.


12
 
Заварвам го да чете списание, кръстосал крака върху бюрото. Носи черен костюм с бяла риза, разкопчан, без вратовръзка. Вдига очи към мен, усмихва се, затваря отривисто списанието и рязко сваля крака от масата.
-Здрасти Мориган!
-Здравейте господин Холмстрем – поздравявам и пристъпвам от крак на крак.
-Днес ще си продължиш натюрморта, нали? – пита той, докато вади от един висок шкаф рисунката ми.
-Да – промълвявам загледана в острия му профил.
-Много ми харесва. Но позволи ми да ти направя малка забележка. Прекалила си със светлосянката на пирамидата. Когато полагаш боите, моля те бъди внимателна.
Кимвам и се отпрвям към статива си. Връзвам престилката върху красивата си тениска  и обръщам полуголия си гръб към господин Холмстрем. Чувам стъпките му. След малко той застава до мен.
-Знаеш ли, че изглеждаш много интересно, когато рисуваш, Мориган? Стоиш съсредоточена, стегната, сякаш всичко изчезва за теб и си сама с рисунката в целия свят. Харесва ми, приличаш ми на Ван Гог. Само ти липсва абсентът – разсмива се Елеазар и аз осъзнавам какъв очарователен смях притежава. Сякаш разлива топлина в помещението.
-Понякога се случва да рисувам цяла нощ – казвам – Не си лягам. Само рисувам. Именно така сътворих и онази гола жена – леко се привеждам над листа, за да оправя светлосянката.
-Вижда се – кимва той сериозно – Ясно е, че в теб има талант. Голям талант.
-Защо преподавате рисуване, господин Холмстрем? – питам директно аз. Обръщам очи към него и го поглеждам право в черните зеници. За миг сякаш се изненадва. После пак се засмива.
-Искам да се радвам на заложбите на другите. Искам да откривам таланти и да им помагам. Още съм млад, само на трийсет съм и не вярвам, че приживе ще стана много известен. Рисувам и правя по някоя изложба, но също така и ходя на работа. Вероятно и аз като Пикасо няма да доживея успеха си – свива той рамене. Не изглежда притеснен.
-Видях една от картините Ви – обръщам се пак лъм платното – Жената, която се превръща в борова гора. Беше красива. Мисля, че се казваше „Кръговрат”?
-О... – леко възкликва Елеазар – Да. Тя беше в последната ми изложба в галерията при Аксел. Даа, това е една жена, която остави следа в живота ми.
-Защо е с различни очи? – може би съм нагла, прекалено любопитна или просто глупава, но не мога да се сдържа.
-Защото нещата с нея не бяха такива каквито изглеждат. Тя ту беше с едните очи пред мен, ту с другите... О, Мориган, това са минали неща, нека почиват в мир – въздъхва господин Холмстрем и след това странно изречение тръгва към прозореца.
-Извинявайте – промълвявам. Той маха с ръка и ми се усмихва. Ох, как може да е грозен и привлекателен едновременно?!
Урокът е с продължителност астрономически час и половина. Минали са четирийсет минути. Започвам с нанасянето на боите. Очите ми пробягват към художника и пак се връщат към платното. Започвам да хапя устна, измъчвана от желанието да изрека на глас мислите си. Дали няма да прозвучи сякаш му се свалям? Вече започвам да нервнича. Елеазар си чете списанието на масата и в момента не ми обръща внимание. Усещам, че го зяпам малоумно и взимам решение. Потапям безцеремонно четката с плисък в чашата, тръсвам палитрата и тръгвам към него. Той вдига очи.
-Мориган? Проблем ли има?
-Чудех се господин Холмстрем, дали мога да поискам от Вас да ми позирате за един портрет? – уф, успявам. Без дори да ми мигне окото. Даже гласът ми не трепна. Светлосините му очи се окръглят срещу мен, а после светват. Устата му се извива в дяволита усмивка, която той (безуспешно) се опитва да прикрие. Като че съм вирнала брадичка. Смъквам я.
-Разбира се, че може – полуразсмива се той – Добре.
-Защо се смеете? – питам директно. Леле, наистина ужасяващо прекалявам.
-Никой не е искал досега да му ставам модел. Най-малкото някой, който е идвал на уроци при мен – светва в усмивка от ухо до ухо Елеазар насреща ми. Много смешно.
-Ето сега аз съм първата – заявявам самоуверено – Но първо ще завърша натюрморта.
-Да, госпожице Линд – вече открито избухва в смях той – Както кажете!
Разсмивам се. За момент си бях позволила да заема неговото място. Определено флиртувахме.
-Добре – ухилвам се и се връщам при рисунката си. Посядвам, докато оцветявам повърхността, върху която са предметите.
Остава още половин час. Елеазар се надига и идва при мен, за да разбере докъде съм. За миг ръката му се докосва до рамото ми. Подскачам.
-Чудесно – одобрява господин Холмстрем – Виждам, че си почти готова, което означава, че още следващия час можем да започнем с портрета, а? – и той ми смига. Не, не е честно.
-Да – кимвам. Понечвам да потопя четката във водата, но точно в този миг Елеазар посяга, за да ми посочи къде според него е най-добре да наситя цвета. Дългите му фини пръсти докосват опакото на ръката ми. Нещо горещо се стрелва по вените ми. Вдигам лице и виждам неговото твърде близо до моето. Летните му очи искрят. Устните му са леко отворени.  За момент изпитвам такова влечение към него, че ми причернява. В следващата секунда господин Холмстрем се дръпва, пръстите му изчезват от ръката ми и той отново се превръща в художника-учител. Усмихва ми се нервно и побързва да отиде до бюрото, за да прелисти ненужно бързо списанието. Оставам като попарена на мястото си.
-Така, ами, добре – мърмори той, обърнал ми гръб – Добре, Мориган. Исках само да ти кажа, че мисля, че е най-добре да засилиш нюанса в дясната част на купата. Нали там е сянката.
Скърцам със зъби и пускам само едно „Мхм”. Кратко, нервно и ядосано. Чувствам се като последен глупак. Ставам и започвам припряно да си събирам нещата. Свалям рязко престилката, изнервено измивам чашата и четките и оставям рисунката на статива. Господин Холмстрем седи все така с гръб. Пристъпвам неуверено към вратата и тогава той се обръща.
-Ще те чакам отново в понеделник, Мориган – промълвява той тихо, приковал очите ми със своите.
-Довиждане господин Холмстрем – едва проронвам и отварям вратата. Преди да изляза се обърщам само за миг и виждам как Елеазар затваря очи.


13


Още две квадратчета от календара безвъзвратно чезнат в миналото. Небето си е все така тежко, сиво-бяло, с разкъсани сивеещи облаци, под които се показва бялата пустош. Морето с монотонен тътен се хвърля напред и бяга назад. Вълните приличат на разтопена стомана, покрита с украса от разбит белтък. Плажът напомня на мокра от дъжда руса коса.
Тук-там по перленото небе пробягват бляскави светкавици, последвани от грохот, приличен на ръмжене. Улиците пустеят, понякога ще мине някоя тъмна светкавица, за която после се сещаш, че е била човек. В новините започват да говорят за странното време. Синоптиците не виждат вдигане на мъглата и облаците.
В душата ми е настъпил пълен хаос. Утрото е вечер, залезът е изгрев, смехът е плач. Милият ми статив не ме тегли, четката изпада от пръстите ми. Кафето с приятелките вече няма вкус. Не чувам думите им, шегите не ме разсмиват. Някаква безкрайна тежка тишина се е проснала в гърдите ми и дълбае ли дълбае под ребрата ми. Безшумно в мен тече река от огън.
Нощем в съня, отчаяни гласове ме викат. Никога не успявам да им отговоря. Те не идват оттук и не остават. Те са далечни и остават без ответна реакция. Будя се в тъмнината, но повече не чувам призрачния глас. Сякаш безмълвието в мен го е задушило необратимо. Лежа с широко отворени очи, челото ми пари, но ръцете и краката ми са студени. Нещо в гърдите ми боли, дращи, рита и хапе. Лъскавите светкавици огряват стаята само за секунда, гръмотевиците яростно, гневно роптаят против нещо, което само те си знаят.
Зад лицето ми, безумно, трескаво и без звук се борят образи и сенки. Разхождам се по тясната, шибана от дъжда плажна ивица. Нямам нито чадър, нито качулка. Вървя, зареяла поглед в безкрая, някъде, там, далеч, някъде след студените вълни. Дъждът блъска очите ми, устните, шията, залива косата ми. Не чувствам студ. Крача, устремена без посока и цел. Всички чувства в мен са разбъркани. Всички мисли са разместени.
Струва ми се, че някой ме вика. Не се обръщам. Само да можех да нарисувам нещо. Само да можех да изобразя хаоса, объркването, смута в душата си. Защо не мога да плача? Защо не мога да говоря? Изминавам още няколко метра. Вълните ядно се разбиват в брега. Вятърът ги дразни, подлудява ги. Морска пяна, ледена като устни на удавник, съска по пясъка. Мястото е безлюдно, изолирано, сякаш без време, без име, без предназначение. О, как бих искала да го нарисувам.
Изведнъж разбирам, че трябва да тичам. Хуквам в дъжда, гонена от вятъра, насъсквана от вълните, отчаяна, неразбираща. Бягам, бягам. От какво, от кого се мъча да избягам? Ще успея ли? Знам отговора, още преди режещата болка в дясната част на корема ми да ме забави.
Чувствам ужасно безслилие и разбирам, че няма да успея да се измъкна, че няма да се спася. Коленете ми отмаляват, подгъват се и аз осъзнавам, че ще падна. Вече не мога да контролирам нищо. Просвам се на хладния пясък под бледото разложено небе, лепкавата влага се стрелва към костите ми. Може и да е края на април, но тук не е Африка. Въздухът излиза на лепнещи късчета от свитото ми гърло. И тогава сълзите ми рукват.
-Господи! Не! Мориган?! Това ти ли си? – ужасен, уплашен, безсилен мъжки глас стига до мен. Дори не помръдвам. Вече чувам стъпките и знам кой е, знам, че той идва.
Очите ми попадат върху Елеазар още преди да падне шокиран на колене до мен.
-Не – възкликва той – Не, Мориган! Какво се е случило? Какво е станало? – светлосините му очи ужасено шарят по мен – Помислих, че някой се е удавил!
-Господин Холмстрем? – потрепервам – Какво правите тук?
Вместо да ми отговори, художникът ме хваща за ръцете и напълно неуместно и ненужно ме притегля към себе си. За част от секундата.
-Ще си изцапате дрехите – измърморвам подсмърчайки – Цялата съм в пясък.
-Майната му – отговаря той и ме изправя на крака.
-Добре съм – уверявам го – Не е студено, не съм се и давила.
-Плакала си – погледът му потъва в моя.
-Няма значение – леко се озъбвам. Облечен е само в бяла риза и тесен тъмносив панталон, щедро украсен с пясък и морска вода.
-Хайде – подканя ме той – С колата съм, ще те закакрам у вас.
Возилото определено не е нещо като за мамино синче. Харесва ми още повече Audi, черна, матирана боя. Сядам, знаейки, че после ще прекара около час псувайки каруцарски, докато почиства. През целия път ме поглежда притеснено. Вяло му давам указания, накъде да кара. Художникът спира пред дома ми и се обръща към мен:
-Мориган, много ме изплаши. Има ли някакъв проблем? Мога ли някак да помогна? – завъртам глава към него и го поглеждам право в очите.
-Не сте ли бил влюбен, господин Холмстрем? Благодаря, че ме докарахте – и преди Елеазар да е успял да реагира, отварям вратата, плъзвам се по седалката и излизам. Едва след като си събувам мокрите обувки осъзнавам какво съм направила. Залива ме такава вълна на срам, унижение и самодоволство едновременно, че ми се завива свят.
Толкова съм благодарна, че съм сама. Аксел е в галерията, а майка ми пие кафе с приятелки. Събличам се и влизам под душа. Когато горещата ароматна вода  и кълбата пара ме обгръщат, не мога да се сдържам повече и избухвам в сълзи.

Тази вечер съм на пицария с Арианрод, Фрея и Бригид. Седя на масата, прикрила всякакви следи от следобедните ми изпълнения и с апетит нагъвам пица „Марко Поло” и пия натурален сок. Преструвам се естествено, но като че ли добре се справям. Едва когато Арианрод ме пита какво ми има, разбирам, че не съм такава добра актриса каквато ми се иска. Отговарям, че ме е заболяла главата.
Дъждът е спрял и над улиците тегне мъгла, защото температурата се е покачила с поне десет градуса. Сладоледът се топи в устата ми, ухаещ на малини и кафе. И въпреки това не усещам вкуса му както преди, чувствам, че мога да мина и без него, студът досажда на езика ми, иска ми се да захвърля лъжичката, чашата и да се разпищя или разплача. Затварям очи, за да не изпадна в истерия, да не заприличам на глупавите актриси в сериалите.
Тази нощ сънят изобщо отказва да ме посети. Всичко ми се струва досадно, дразнещо, вбесяващо. Нищо не е наред. Лягам по корем и натискам лице във възглавницата. Въобще съм нямала представа колко ужасна е първата любов. Прилича на Инквизицията. Цялото тяло те боли сякаш изгаряш на клада, а дори не можеш да видиш пламъците.
Млечното сребърно утро не променя нищо. Свежият, ухаещ на пролет и озон въздух не може да разхлади огъня.
Избирам някакви дрехи, първите попаднали пред погледа ми. Обувам затворени високи обувки и се гримирам. От огледалото ме гледа същото лице, но с по-големи сенки под очите.


14


Часовете в училище ми се струват по-тягостни от всякога. Изморена съм като куче, спи ми се. Подпирам се на чина и затварям очи. Монотонният глас на учителката по химия ме унася. Главата ми тежи, клепачите ми още повече, до мен Фрея не спира да зяпа в телефона, погълната от дискусията с Вилмар.
Заспивам напълно, подпряла глава на ръката си. В следващия миг усещам как някой ме разтърсва.
-Събуди се, Мориган.
Ококорвам се. Класът си събира нещата, за да се премести в другия кабинет. Тръгвам след Фрея, унесена, сънена и ядосана. През целия ден подремвам в часовете, прозявам се и безгрижно се унасям докато трябва да си водя записки. На обяд не успявам да хапна нищо и се качвам в кабинета по езици, за да си поспя.
Последният час за деня е при моята любимка. Най-необезпокоявано се опъвам на последния чин и затварям очи легнала на масата. Някъде след заглавието на урока започвам да не чувам нищо. Около мен настъпва покой, тъмнина и тишина. Най-накрая малко почивка.
Прекарвам следобеда в трескаво очакване. Гледам часовника, мъча се да се успокоя, упреквам се. Колко е противно всичко.
За урока се обличам в бяло. Тениска с прозрачен, дантелен гръб и бели дънки. Слагам черни балерини, фон дьо тен и телесното матово червило и оставям сивите си очи натурални. Не се притеснявам, че ще се изцапам с боя, защото днес само ще скицирам. Нещо в стомаха ми така подскача, че ми се струва, че ще повърна. На това ли му казват пеперуди? При мен са същински оси.
На паркинга пред студио „Хайм” осъзнавам, че няма да мога да сляза и да отида при Елеазар. Затварям очи и облягам глава назад. Не. Не мога. Няма да издържа погледа на небесносините му очи. Няма да издържа близостта му. Няма да издържа на очарователната му усмивка. Седя все така спуснала клепачи и броя наум. Краката ми са толкова тежки. Цялото ми тяло е като наелектризирано.
Отключвам вратата и бавно излизам от колата. С широки крачки тръгвам към студиото. Подскачам от вълнение и ми се струва, че ще припадна. Момичето на „Информация” днес е облечена в секси цикламено костюмче. Поздравява ме засмяна.
С всяко стъпало желанието ми да го видя се увеличава. Накрая пробягвам късия коридор към ателието и влизам веднага. Елеазар Холмстрем стои до прозореца, зареял поглед в улицата под ателието. Носи бяла риза, втъкната в колана на черния панталон. Наистина е доста слаб, но изглежда порочно гъвкав и строен. Достатъчно мъжествен е с широки рамене и тесен ханш. За момент спирам до вратата и оставям очите ми да го изпият. Прехапвам устна. Елеазар се обръща рязко на петите на обувките си и грейва в усмивка. Лятносините му очи блесват към мен.
-Мориган, здравей.
-Добър ден – промълвявам.
-Изглеждаш много по-добре от вчера, радвам се, че си се възстановила – погледът му обхожда лицето ми.
-Да, благодаря – казвам с неудобство. Дано не добавя нищо повече по темата.
-Е, готови ли сме за лелеяния ми портрет?
-Още малко – засмивам се – Трябва да добавя последни щрихи в натюрморта.
Изобщо не внимавам в рисунката. Мацам небрежно с четката и непрекъснато заглеждам художника. Очите му отвреме-навреме пробягват към мен и по кожата ми се плисват вълнички. После и двамата извръщаме поглед. Още веднъж оглеждам фините му длани с красиви дълги пръсти и се уверявам, че по тях няма халка. Коремът ме присвива. Сядам на столчето до статива и, скрита зад платното, се мъча да си придам спокоен вид.
Когато сяда пред мен и чистото ми новичко платно, чувствам как топлина плисва по лицето ми. Моля се най-горещо на Бог фон дьо тенът ми да е достатъчно добре нанесен и плътен. Известно време седя и го гледам без да мога да правя нещо друго. Любувам се на чаровното му некрасиво лице, на удивителните очи и тази подкосяваща краката бляскавост, мека светлинност в ирисите му. Устните му не са много пълни, малко са неоформени, малко широчки, но извият ли се в усмивка мога да си забравя името. Осъзнавам как собствените ми устни започват да увисват в ъгълчетата и как нещо стяга гърлото ми.
-Мориган? Всичко наред ли е? Ще започваме ли с рисуването? – премества стола си малко по-близо и наляво и ме поглежда. Следя го безпомощно с очи и разбирам колко странно изглеждам.
-Да, господин Холмстрем – кимвам – Кой профил си харесвате повече? Мислех малко да завъртите глава и да гледате настрани. Сякаш не знаете, че ви рисуват.
Елеазар ме слуша внимателно сякаш той е ученикът. Поглежда ме и кимва. Идеята му харесва. Решава, че ще ми предостави левия си профил и застава настрани, загледан  напред. Измъчено се взирам в него, търсейки сили да започна. Струва ми се, че няма да успея никога да изобразя одухотвореното му, привлекателно лице, чаровно и грозно едновременно, сериозно и със закачливи бляскавосини очи.
Ръката ми неуверено се движи по листа. Очите му трепват към моите за части от секундата и пак се вглеждат напред.
Времето се ниже безконечно. Накрая спирам да гледам часовника и започвам да го измервам в погледи. Небесните ириси на художника се докосват до мен някак неуверено, потайно и виновно. С всяко преплитане на очите ни се измъчвам все повече.
Вземаме си учителско-ученическо „довиждане” и аз се облягам на външната страна на вратата на ателието. Въздъхвам дълбоко. Коридорът е с високо разположени прозорци, със спуснати бели пердета с много врати и приятна, прохладна, сумрачна светлина. Въздъхвам още  един път и тогава чувам леки стъпки. Не, не ги чувам, по-скоро чувствам как Елеазар поспира от другата страна на вратата. Усещам го зад себе си, само зад тази тънка преграда, изправен, колебаещ се, явно и той знае, че стоя тук. Поглеждам към дръжката и едва-едва я докосвам. Прехапвам устни... и се отказвам. Дръпвам се, отскачам назад и побягвам по коридора.



15


Въртя се леко на високия стол и се поклащам в такт с електронната музика. Облечена съм с кървавочервена рокля до коляното, пристегната в кръста и свободна надолу и черни обувки на платформа. Косата ми е пусната, разлята по гърба. До мен Бригид в синя тясна рокля и сини обувки бавно и с наслада отпива от дайкирито си. Двете сме в един много приятен бар, на пъпа на града. Пълно е с хора. Седят по сепаретата, на бара, където сме и ние, пият, кикотят се, викат, забавляват се. Трябваше да сме четирите, но Фрея и Арианрод не можаха да дойдат. Между дланите ми се кипри вкусна „Синя мъгла”, украсена с пластмасова палма и с две сламки. С всяка глътка се чувствам все по-потисната.
-Много е приятно тук, нали? – обръща се Бригид към мен.
-Супер е – съгласявам се.
-Изглеждаш доста тъжна напоследък – отбелязва приятелката ми и пийва от чашата.
-Нищо ми няма – отричам отчаяно. Срещу мен в ляво на бара седят група студенти. Обръщат шот след шот текила и шумно се хилят. Едно момиче и едно момче бурно се натискат. Другите си смигат един на друг и евтино флиртуват.
Изпивам коктейла си и си поръчвам водка със сок от вишна. Бригид ме поглежда и пак се опитва да говори с мен:
-Какво ти е, Мориган? Виждам, че има нещо.
-Бъркаш – надигам чашата аз. Държа се ужасно, но съм дошла тук да се напия, а не да говоря за идиотските си проблеми.
-Не, не бъркам – настоява тя, оставя дайкирито, което целува вече от петнайсет минути и се завърта към мен – Защо не искаш да ми споделиш, приятелки сме!
-Бригид – възкликвам – Обичам те много, но моля те, остави ме да пия. Искам да се напия като мотика и да забравя, става ли? Друг път ще говорим.
Шумът или може би алкохолът ме потапя в някакво ненормално измерение.
-Още една водка, но с кола този път, моля – заявявам на русия барман с дълго лице.
-Заповядай, скъпа – слага той пред мен чашата и ми смига. Усмихвам се безрадостно и отпивам.
-Защо си сама, красавице? – обръщам се по посока на гласа, идващ от дясно. Някакъв дългуч с остра тъмна коса и ухилена физиономия се разполага на стола до мен.
-Не съм сама! – сопвам се – Един джин, ако обичаш... С приятелката ми съм. Бригид! Ето запознай се с господин Умник – плясвам парите на бара и си вземам напитката от бармана. Бригид се обръща и казва едно вяло „Здрасти” на компанията ми. Поглежда ме предупредително, но аз се правя на луда.
-Не ти трябват приятелки на теб, захарче. Така като те гледам ти трябва едно гадже, да те опъва по цяла нощ. Какво ще кажеш за мен, а? – смига ми очевидно почерпеният младеж.
Изсумтявам толкова силно и подигравателно, че две момичета ме поглеждат.
-Простак! Я се разкарай оттук – озъбвам се ядно. Обръщам джина на екс.
-Притрябвала си ми – заяжда се той и напуска. Поръчвам си още едно питие и започвам да забелязвам как около мен всичко става доста по-лъскво. Осветлението сякаш е по-ярко, хората са по-шумни. Посягам към чашата, но в този момент Бригид хваща ръката ми.
-Стига. Пиеш като смок – стиснала е китката ми и здраво я държи.
-Точно така – отсичам – Остави ме, скъпа. Остави ме да пия – издигам другата ръка и непохватно изпивам джина. В гърдите ми сякаш са се запалили огньове. Завдението като че ли се разклаща. След още две питиета съм безумно пияна. Хората са се превърнали в лъскави красиви силуети. Всичко е наклонено. В мен се разразява буря и усещам как не мога повече да си мълча. Боже колко съм се напила.
-Бригид, не мога без него – провлачвам. Тя се обръща към мен. Очите й светят като прожектори. Странно.
-Ето каква била работата – оповестява тя с тон „Знаех си!” – Някой се е влюбил.
-Даа... Колко забавно нали? Мислех, че няма да ми се случи. Още по-забавно, нали? – завъртам празната чаша, а яростта напира в мен – Бригид, обичам го. Боже как съм хлътнала!
-Кой е, Мориган? Да не е Леннарт? Сигурно ще е много щастлив – приятелката ми се е приближила към мен и се усмихва широко. Почти не разбирам какво ме пита.
-Какъв Леннарт? – изпелтечвам – Кой е Леннарт? Бригид, аз ти говоря за НЕГО. Говоря за мъжа, който... – хлъцвам и яростно избърсвам сълзата, спуснала се по бузата ми – Пък и той е един... Само ми се хили – изсумтявам презрително – Мисли си, че е центъра на Вселената. Пф. И тая негова усмивка. Сякаш слънцето изгрява. И... и ... и ...
-Ох, Морги – поклаща глава Бригид – Страшна работа.
Стисвам зъби, а нещото пак пристъпва към гърдите ми и яростно дълбае под ребрата ми. Забива зъби и нокти някъде отляво, някъде където пари, където боли. Неописуемо е. Нетърпимо. Ужасяващо. Горещо. Неконтролируемо. Няма нищо общо с алкохола, той просто засилва болката. А вярвах, че ще се почувствам по-добре.
-Кажи ми в кого си влюбена. Нещата изглеждат сериозни – настоява Бригид. Гледам я с тъп, празен поглед, измъчвам се и не знам дали ще успея да кажа още нещо.
-Бригид, кажи ми, как стана това? – прошепвам през музиката – Как можах така да се увлека? От пръв поглед. Почти не го познавам. По-голям е от мен с над десет години. И само като го погледна и вече не знам къде се намирам. Не знам как се казвам. И започва да ме боли, ето тук – затварям очи и се хващам за гърдите, точно на мястото на сърцето. Около нас хората се смеят, поръчват напитки, крещят, целуват се. В приглушената светлина се кълби цигарен дим.
-Кой е той? – повтаря отново Бригид – Ясно е вече, че не става въпрос за някой съученик.
В този момент целият бар се завърта пред очите ми. Някъде зад очните ми ябълки нещо ме натиска. Гърлото ми се стяга.
-Ще повърна – изстенвам – Лошо ми е, трябва ми въздух.
Дори не знам как се озовавам навън. Успявам да стигна в последния момент. Осъзнавам, че Бригид е до мен, едва след като събира косата ми в ръка. Превивам се надве и след няколко мъчителни спазми избълвам съдържанието на стомаха си. Имам чувството, че по хранопровода ми изтича сярна киселина. Изправям се и разтреперана си избърсвам устата с кърпичка, подадена ми от Бригид.
-Какво стана? – питам с  отпаднал глас. Изведнъж съм изтрезняла.
-Напи се като животно и повърна – обясни делово приятелката ми. Пусна косата ми и леко я пооправи – Сега вече си по-добре?
-Да... Май – избърборвам. Много ми е зле – Трябва да седна.
Тротоарът е освежаващо студен. Прибирам крака до себе си и се облягам на стената на бара.
-Добре, виж почини си малко тук, аз ще вляза да оправя парите и идвам – Бригид се изправя и изчезва. Седя и дишам  дълбоко с полуотворена уста. Отново ми се гади. Световъртежът е понамалял, но още не съм уверена в ходенето. Нощта е мека, тъмна и ясна. От кадифеното черно небе се блещят милиони звезди. Примигват безучастно към мен със студената си жълто-белезникава светлина и сякаш засилват тишината. Бригид сяда до мен и поглежда нагоре.
-Съжалявам за този епизод – измърморвам смутено.
-Няма проблем – отвръща тя – Ще ми кажеш ли кой е той?
-Елеазар – въздъхвам.
-Кой Елеазар? – пита Бригид, прекрасно знаейки отговора. Затварям очи, защото ако погледам още малко пак ще се изповръщам.
-Художникът – слабо казвам.
-О, Боже! Този, при който ходиш на уроци?
Кимвам.
-В какво си се забъркала, Мориган?! Той е на трийсет. Може да е женен. Може да има дете! – не виждам приятелката си, но ми звучи притеснено. Свивам рамене. После поклащам глава. В следващия момент тя ме изненадва.
-О, толкова е романтично! – възкликва изведнъж развълнувано тя – Направо не мога да повярвам. Той седи там, недостъпен, а ти си пред статива и не отделяш очи от него... Като по филмите!
Отварям очи. Прехвърлям една ръка през рамото й и казвам:
-В момента му правя портрет – и преди да е възкликнала й обяснявам как сме стигнали дотам. Бригид е очарована. Не спира да повтаря колко е романтично, колко прилича на онази сцена от „Красив ум”, когато Алиша покани на вечеря професор Наш.
-Той няма халка на пръста, нали? – светва с очи към мен приятелката ми. Ясно ми е и съм съгласна с нея.
Моля я да не казва на Арианрод и Фрея. Просто така. Нека само тя и аз знаем. Бригид се съгласява. Вземаме си такси.
Прибирам се, изкъпвам се и си лягам. Може би е от пиенето, но цяла нощ ме измъчват викове. Постоянно се будя, стряскам се. Някакви хора умоляващо повтарят името ми. Струва ми се, че чувам приятелките си, майка ми, Аксел. Разпокъсани образи от болницата, в която бях преди се въртят в съзнанието ми. Виждам фигури, сенки. Докато спя и чувам как ме викат се чувствам вцепенена, замръзнала и колкото и да се опитвам да им отвърна не успявам и затъвам още по-дълбоко.


16
 

Сутринта още с отварянето на очите си, разбирам, че няма как да отида на училище. Имам такъв махмурлук, че сякаш главата ми е камбанария. Мозъкът ми пулсира, в ушите ми бият камбани. Гърлото ми е сухо като Сахара през август, вие ми се свят, стомахът ми се бунтува. Майка ми и Аксел ме оставят да лежа и излизат.
Днес е вторник и нямам урок. Денят ще е празен и противен. Взирам се в тавана отчаяна, недоспала и погнусена. По-зле ми е дори и от вчера. Изправям се и се залюлявам. От погледа, който хвърлям в огледалото, стомахът ми е обзет от спазми. Навеждам се над тоалетната и болезнено кашлям. Почти няма какво да излезе. Измивам си зъбите и ужасено се втренчвам в огледалото в банята. Склерата на очите ми е червена, пареща и раздразнена. Лицето ми е восъчножълто, на петна, подпухнало. Косата ми е рошава, изгубила е блясъка си и виси безжизнена. Изглеждам толкова грозна, че избухвам в сълзи.
Пускам душа и влизам под водата хълцайки. Къпя се с почти студена вода, сапунисвам карамелено-русата си коса с шампоана и ридая с пълно гърло. До къде я докарах? Да заприличам на празноглава идиотка от сапунен сериал. Да се показвам слаба пред приятелката си. Оставям хладната вода да ме облива изцяло и затварям очи.
Увивам дългата си коса в кърпа, излизам от банята и се връщам в леглото. Лягам, а сълзите ми продължават да текат. Не проумявам защо цивря така. Напипвам телефона си под възглавницата и за малко да набера номера му. Прехапвам устна и сърцето ми подскача в гърдите. За какво да му се обаждам?
Правя си айскафе и не отделям очи от телефона си. Нямам какво да му казвам. Пия си кафето и зяпам разсеяно телевизора. Разбърквам ледчетата със сламката и усещам как съвсем съм се скапала.
Мъча се да нарисувам нещо, но нищо не излиза. Какво става? Ядосано захвърлям молива и трясвам входната врата. Ще се поразходя, ще убия времето, може и махмурлукът да ме поотпусне. Нося удобни кецове, дънки, бяла тениска и тонове фон дьо тен. Разтварям чадъра над главата си и си представям физиономията на госпожа Бергрен, когато влиза в час и открива, че аз отново отсъствам. Напушва ме смях.
Вървя без цел по улиците, подминавам забързани хора, едно-две кучета, прескачам голяма локва. На ъгъла до магазина за прежди и платове едва не прегазвам улисан в разговор по телефона третокласник. Очевидно говори с майка си, която е абсолютно несъгласна да му купи скъпи маркови маратонки. Момчето мрънка и развълнувано обяснява как целият му клас имали такива и как сега не били толкова скъпи, защото имало промоция. Бързо променям посоката на движение и се шмугвам в задната уличка, покрай студио за татуировки, магазин за хранителни добавки за спортисти и няколко жилищни блока.
Небето засега е сухо, бледо, умърлушено. Под мътната светлина асфалтът прилича на замръзнала сива река. Продължавам да вървя. Минавам покрай казино, което ще отвори едва след десет часа довечера. На вратата му са нарисувани няколко кюлчета злато, натрупани едно върху друго под нощното небе, една рулетка и мадама с жартиери, държаща карти.
Не се усещам накъде вървя. Краката ми ме носят, но мозъкът ми не се интересува от крайната точка. Разсеяно зяпам и се питам защо се случват тези неща. Всички тези облаци, неспирен дъжд, светкавици. Вече наместа има наводнения. Промяна след промяна. И времето тече различно. И тези мои сънища, кошмари. Ами гласовете? И художникът на всичкото отгоре. Продължавам да вървя отнесено. Над главата ми прозвучава нова гръмотевица.
Изведнъж краката ми спират. Вдигам учудени очи и виждам... Сградата, в която се намира студио „Хайм”, собственост на Елеазар Холмстрем.
Да, разбира се, че мога да отида горе. Естествено, отключено е, въпреки, че господин Холмстрем в момента го няма. Да, няма никого в момента. Разбира се, че мога да си потърся обицата. Много важно, кой знае кога имам урок при него. Тръгвам плавно по стълбите към ателието. Минавам по високия полутъмен коридор, а дланите ми са по-ледени и от снега. Пръстите ми треперят, сърцето ми ще изскочи през устата. Заклещило се е в гърлото ми и ме задушава. Плъзвам длан по вратата, потрепервам, въздъхвам и отварям.
Цялото ателие носи неговото присъствие. Няма нито една вещ или следа, която да ми напомня за него, освен списанието „Страст в километри”, което четеше при последния ми урок, но всичко ми изглежда негово. Единият френски прозорец е леко отворен. Ето виждам и статива, на който рисувам. Тихо е, няма движение. Като хипнотизирана пристъпвам напред и сядам на стола до бюрото на Елеазар. Облягам се назад и затварям очи. В гъдите ми бушуват палмъци, които сякаш ме сушат. Ужасен копнеж се е разпалил в душата ми и няма връщане назад. Вече не усещам главоболието.
Ставам и тръгвам из ателието. Отварям широко прозореца и вдишвам свежия дъждовен въздух. Става ми по-леко. Връщам се до стола на Елеазар и отново се отпускам в него. Опитвам се да контролирам мислите си, но не се справям добре. Нещата, които си представям не са за приказване. Навеждам се и подпирам глава на бюрото. Сгънала съм се и хапя устни, хладната повърхност на масата действа добре на кипналия ми от фантазии мозък.
Какво всъщност правя тук? Как се озовах ПАК в ателието? Защо съм тук? Стисвам очи и се изправям. В този момент погледът ми попада върху закачалка за дрехи зад вратата. Бяла е като стените и това обяснява факта, е не съм я видяла. След малко ми прималява, защото виждам, че на нея е закачено светло мъжко яке. Няма на кого друг да е, освен на Елеазар. Прехапвам устна, оглеждам се бързо и се хвърлям към закачалката.
Когато докосвам луксозната тъкан на марковата горна дреха, усещам как не ми достига въздух. От нея се излъчва главозамайваща миризма. Смес от скъп мъжки парфюм, струващ може би повече от цялата ми козметика наведнъж и уханието на Елеазар. Без изобщо да се замислям, смъквам якето от закачалката и дълбоко вдишвам аромата му. Стана много сладникаво.
И може би за да се раздигне малко мъглата от захарен памук, за да се намали глюкозата в кръвта на читателя, за да се окажа в прединфарктно състояние и да се стресна малко докато стоя в захлас, прегърнала якето, се появява и неговия собственик. Вратата се отваря и щом виждам кой стои в рамката, сърцето ми слиза в петите. Чувствам как пребледнявам като мъртвец под пудрата, как стомахът ми потъва и мозъкът ми рязко остава без кръв.
Елеазар Холмстрем е също толкова изненадан, колкото и аз. В първия момент просто се гледаме. В следващия ме заливат гореща и студена вълна едновременно. Ръцете ми кошмарно се разтреперват и изпускат якето върху бюрото. Скачам на крака.
-Мориган? – невярващо ме поглежда Елеазар – Какво правиш тук?
-Аз, аз... Аз си тръгвам – едва успявам да изговоря. Така ме заболява коремът, че започва да ми се повръща. Грабвам си чантата и отмаляла тръгвам към него.
-Чакай, нали днес нямаме урок, какво става? – объркано продължава Елеазар. Поклащам глава, дори не го поглеждам и минавам покрай него. На прага на вратата той се опитва да хване ръката ми, но аз я дръпвам, въпреки невъобразимия копнеж и прошепвам:
-Съжалявам... – вдигам за миг очи към неговите и избягвам през вратата.
Навън, в пролетния лек въздух, се чувствам по-добре. Първоначалния всепоглъщащ срам се преобразува в хладни, тръпнещи вълнички по гръбнака ми. Докато вървя по пътя, лицето ми постепенно се стопля. Треперенето ми поотминава. Минавам нарочно през една локва и хладката вода ми действа още по-ободряващо.
В стаята си заставам пред статива и вече се усмихвам. В ума ми се въртят шантави мисли. Вярвам, че дори тази случка в ателието, се получи много добре. Сега вече на Елеазар трябва да му е ясно как стоят нещата. „Той няма халка на пръста, нали?”.
„Той няма халка на пръста, нали?”

 

 

17
                                                 

Господин Холмстрем явно е решил да се преструва, че засичането ни във вторник в ателието не е било нищо особено. На моменти ми се стува обаче, че не е чак толкова спокоен и безразличен, колкото си мисли. Раздава го прекалено хладнокръвно и незаинтересовано. Държи се уж съвсем нормално, обикновено, но избягва очите ми. Гледа да не говори с мен, освен ако не е много наложително. Сякаш бавно се отдръпва от мен и охладнява.
Рисуването като цяло върви добре, но не успявам много да намеря общ език с другите от групата. През повечето време си рисувам сама и само си разменям усмивки с тях. Понякога си приказвам общи приказки със симпатичното момче, Финн, което се държи най-приятелски. Другото момче, Ян, русият сваляч, ми смига отвреме навреме, но почти не ме заговаря. От момичетата най-приятни са ми Астрид с пиърсингите и Магдалена с изрисуваните устни. Струва ми се обаче, че младежите не ме харесват. Може би съм различна от тях. Имам по- изявен талант, а и разбраха, че взимам индивидуални уроци при Елеазар. Не са враждебни, говорят с мен, поздравяваме се, усмихват ми се, но не сме близки.   
Изминават три индивидуални урока. Те са пълен кошмар. Елеазар седи възможно най- отдалечен от мен, почти не ми говори, не ме поглежда, въпреки, че сме почти на една ръка разстояние, държи се сякаш иска да ме отблъсне. Рисувам неговия портрет, а очите му вече не пробягват към моите. Защо го прави? Докато седи на стола срещу мен, с леко наведена глава, мълчалив, студен, обграден от невидима стена, го гледам и се мъча да се успокоя. Чувствам се отвратително. Имам усещането, че тунелите в гърдите ми са дълбоки колкото Марианската падина, но вместо с вода са пълни с живи въглени. Постоянно се опитвам да го заговоря. Искам да го попитам какво става, защо страни от мен, дали не съм го обидила нещо, но всеки път на гърлото ми засяда лепкава топка и успявам само да го зяпам измъчено. Полудяла съм по художника и това е.
Отношенията ни вече са абсолютно както между учител и ученичка. Почти няма усмивки, няма намеци за флирт, каквито имаше преди, няма закачливи пламъчета в небесносините бляскави очи. Повече от седмица вече не ме е поглеждал. Не мога да спя, нямам апетит и страдам. Пред мама и Аксел се мъча да се държа както преди, да изглеждам нормална, но остана ли сама се скапвам от напрежението, заради адските усилия. За разлика от мен, те са много щастливи, постоянно ходят по ресторанти, кино, разходки, дискотеки. Наближава да станат две години откакто са заедно, изглеждат много влюбени и усмихнати, майка ми е по-красива от всякога, а Аксел я гледа с обожание. Старая се да ги радвам, ходя на училище (там как се държа обаче, си е моя работа), спестявам им глупавите си, тийнейджърски терзания.
Но се променям. Вкъщи не мога да рисувам. Нощем се въртя в леглото и често плача като пеленаче. На масата едва хапвам от храната и започва да ми се гади. Сутрин очите ми са зачервени, под тях има страховити сенки, имам нужда от много грим. С приятелките си се чувствам нормално. Те успяват да ме разсеят. Ужасно съм им благодарна и много ги обичам. Говоря само с Бригид за господин Холмстрем, когато останем двете. Сънувам кошмари често, страхувам се, непрекъснато се сещам за Демоничния ритуал. Времето постоянно е мрачно, мъгливо, мътно, облачно, дъждовно. Вече дори аз искам да видя слънцето.
В училище поведението ми е непоносимо. Дразня нарочно учителите, но уча редовно. Искат, не искат ми пишат прилични оценки, въпреки че скърцат със зъби. Госпожа Бергрен вече изобщо не може да ме търпи. Заплашва ме на два пъти с изключване. Заявавам й, че ще се радвам, ако това се случи. В часовете си драскам по тетрадките, пиша си разни думички с различни шрифтове и си разменям бележки с Фрея.
Една сутрин, когато съм се отправила към кабинета по история, точно пред вратата виждам Фрея и Вилмар, който очевидно я „изпраща”. Двамата се целуват толкова страстно и бурно, че ми става неудобно. Значи вече са гаджета. Подсмихвам се и решавам, че хубавичко ще я разпитам в часа. Днес имам урок, петък е и съм решила от училище направо да отида, без да се прибирам. Затова съм се облякла и подходящо. Високи черни обувки на тънки токове,  тъмносини дънки и бяла тениска с деколте лодка и нарязан гръб. Знам, че съм красива, знам, че мога да съблазнявам с външен вид, но в душата ми парят съмнения. Може би художникът днес отново няма да ми обърне внимание. Ще гледа в земята и ще излъчва студ. Много съм зле.
Деликатно минавам покрай влюбените гълъбчета и елегантно се изкашлям. Със звук от отворена бутилка шампанско, Вилмар се отскубва от Фрея и се обръща ухилен към мен. Приятелката ми се засмива, придърпва го към себе си, целува го силно по устата, казва му „чао” и идва при мен. Помахвам на Вилмар, който продължава да се хили. Хващам я под ръка и неспособна да сдържа широката си усмивка, казвам:
-Някой има гадже, а, а? – и усещам как вече ми е по-нормално. Фрея завърта глава към мен, засмяна. Изглежда щастлива, влюбена и красива.
-Да.
-Всичко ще ми разкажеш – заканвам се и поклащам глава. Тя се смее.
В часа без да обръщам внимание на учителката, аз измъквам телефона си, почуквам по него, Фрея ме разбира и вади своя. Влизам в Messenger.
„Хайде” – изкомандвам – „Слушам те”
„Нали от известно време си пишехме постоянно с Вилмар?”
„Да”
„Е, ами той вчера ми се обади и ме покани на среща. Заведе ме на вечеря, ако знаеш колко романтично беше... Със свещи, подари ми роза. Беше запазил маса, специално беше поръчал храната, виното. Направо щях да припадна... Каза ми, че е влюбен в мен и че иска да продължим да се виждаме, да сме заедно. Аз, естествено ужасно се зарадвах, но не го показах чак толкова, казах му, че и аз искам да продължим да се виждаме и, че искам да сме заедно. После излязохме от ресторанта и решихме да се разходим. И... още щом излязохме той понечи да ме прегърне, да ме целуне и аз, разбира се, хаха, нямах нищо против... После ме изпрати до у дома и там пак се целувахме за лека нощ и това е”
Вдигам очи към нея и се усмихвам. Фрея ми смига радостна. Радвам се за нея, но неволна, лютива, потисната завист се плъзва в кръвта ми. Не е правилно, знам. Но все пак съм човек. Не съм от камък. Сещам се за летните очи на Елеазар и пак се натъжавам. Защо и при мен не е така лесно, защо той усложнява нещата??
На обяд Фрея повтаря разказа си и пред Арианрод и Бригид. После се появява Вилмар и „отмъква” приятелката ни. Хилим се докато ги гледаме как излизат навън, хванати за ръка. Не мога ли постоянно да се чувствам така – весела, нормална, спокойна? Само сега съм добре. А после? Веднага щом се разделя с приятелките си, мъката, болката и копнежът ще се нахвърлят върху мен. Обръщам се настрани, затварям очи и въздъхвам.
След училище отивам с Бригид и Арианрод в мола докато стане четири часа. Търсим рокля за лятото на Арианрод. Измъквам се от магазина за маркови дрехи и отивам в тоалетната. В големите огледала над мивките поглеждам лицето си и старателно слагам нов слой пудра, освежавам матираното червило и сресвам кехлибарената си коса. Очите ми все още носят белезите от безсънието ми напоследък. Ограждам ги с коректор и те незабавно започват да изглеждат по-добре. Премятам коса през едното рамо и отивам при Арианрод и Бригид. Заварвам ги седнали на една пейка пред магазина под висящите изкуствени клонки, обсипани с цветчета. До Арианрод има карминеночервен пакет. Двете момичета ядат сладолед и се смеят. Отивам при тях и Бригид ми подава пластмасова кофичка с три топки сладолед – шоколад, нуга и йогурт (ммм...).
-Заповядай, Мориган. Взехме и за теб. Ела да видиш каква рокля си взе Арианрод.
Сядам при тях и русокосата ми приятелка със самодоволно изражение разтваря пакета. Роклята е прелестна – смарагденозелена, малко над коляното, от кръста нагоре впита в тялото, надолу развяваща се, без ръкави. Харесва ми страхотно много. Ще изглежда уникално върху загорялата й кожа в комбинация със златнорусата й коса.
Пред ателието си поемам дълбоко дъх. Няколко секунди неуверено хапя устни и накрая се решавам да вляза. Художникът тъкмо изважда портрета си от шкафа с рисунките. Заставам до вратата с отмалели колене. Той носи черна риза с дълги ръкави, втъкната в колана на светлосините дънки.
-Добър ден – поздравявам нещастно. Елеазар се завърта към мен, очите му се впиват в моите за пръв път от две седмици. Закачливият, жив, пленителен блясък в светлите му ириси е угаснал. За момент изненадата ми отнема дар слово. Прелестната му чаровна усмивка сякаш е изтрита от лицето му. Изглежда блед и недоспал. 
-Какво се е случило? – изпускам се без даже да се замисля – Добре ли сте? – несъзнателно тръгвам към художника. Той веднага отклонява поглед.
-Нищо ми няма, Мориган – гласът му е слаб, отпаднал. Каква промяна е настъпила само от вчера до днес у него! Днешният Елеазар Холмстрем е  някакво бледо подобие на предишния. Прилича на болен – Хайде, нека продължим с портрета – продължава да гледа навсякъде другаде, но не и в мен.
Седи на стола, отпуснат, някак отнесен, отсъстващ. Вглеждам се внимателно в него, разяждана от страх и притеснение. Ужасът, че може да е болен от нещо не ми дава мира. Сините му очи се взират невиждащо някъде в друго пространство, много, много далеч оттук. След около половин час мълчание не издържам:
-Господин Холмстрем, сигурен ли сте, че сте добре? Изглеждате... изморен – позамислям се и решавам да спестя думата „ужасно”. Гледам го сякаш ще го изям с очи, дори съм се преместила напред на стола от желанието някак, както и да е, да му помогна. Елеазар вдига поглед към мен, бавно, с усилие. Още веднъж ме облива вълна на страх, когато виждам безжизнените очи.
-Да, добре съм. Просто наистина съм изморен. А и да си призная, малко съм махмурлия. Снощи бях на парти – безсилно се полуусмихва художникът. Усмивката му няма нищо общо с предишната подкосяваща краката такава.  Усещам как плачът се надига в гърлото ми. Стискам зъби, примигвам усилено и свеждам глава над платното.
Почти не си разменяме приказки през останалото време. Елеазар отново потъва в космическите си дълбини. Очите му се скриват, угаснали, страшни, притесняващо безжизнени. Болката ми е толкова силна, че ръцете ми чак започват да треперят от желанието да го прегърна. Захапвам езика си с всички сили, притискам длани една в друга. Толкова много искам да го утеша, да му помогна, виждам, че изобщо не става дума за махмурлук. Кристално ясно ми е, че е нещо много сериозно. Когато урокът приключва, Елеазар се изправя и аз отчаяно го проследявам с очи.
Казва ми „довиждане” обърнал гръб към мен. Излизам от ателието и нещастно завлачвам крака по коридора.


18



Чак пред вкъщи осъзнавам, че съм си забравила телефона и портмонето в студио „Хайм”. Изпъшквам, запалвам отново колата  и тръгвам обратно натам. Толкова се притеснявам за господин Холмстрем, че не мога да си събера мислите. Убедена съм, че се разболял от нещо страшно.
Влизам в студиото и се насочвам към „Информация”. Младата жена се усмихва.
-Здравейте, мога ли да се кача в ателието на господин Елеазар Холмстрем? Забравила съм си портмонето с телефона – обръщам се към нея.
-Разбира се. Господин Холмстрем си тръгна преди четвърт час, но ателието е отключено и можете да отидете.
-Благодаря много – забързвам се нагоре по стълбите. Леко се залюлявам на тънките токчета и тръгвам по сумрачния коридор. Ателието вече е празно. Якето днес го няма. Минавам покрай бюрото, докосвам стола и тръгвам към статива. Разбира се. Портмоненцето ми с милото телефонче вътре си стои кротичко на поставката. Грабвам го и тръгвам към вратата. Пътем, погледа ми попада върху бюрото и нещо, което не бях забелязала преди.  
Скъп писателски бележник. С изумруденозелена лента за отбелязване, от черна естествена кожа. Прехапвам устни. Не е хубаво да се чете нечии дневник. Много е непочтено. Но, пък от друга страна, аз съм сама, никой няма да види. А той няма и да разбере. В крайна сметка, нищо няма да стане ако хвърля едно око.
Върху лъскавата кожа са издълбани инициалите Е. Х. в долния ъгъл. Оглеждам се гузно и отварям бележника. Разлиствам го, но установявам, че е писано само на първата страница. Очевидно е купен наскоро. Все още ухае на нова книга. Отново смутено хвърлям поглед наоколо и зачитам текста, написан направо, без дата. Почеркът е небрежен, но приятен, химикалката се е движила със замах, изписвайки едри, заоблени букви.
 „Защо?
Защо си толкова красива? Защо влезе така в живота ми? Коя си ти? Жена или богиня? Коя си? Какво направи с мен?  Аз съхна по теб, любима, съхна като цвете без дъжд. Сърцето ми е пустиня, гореща, болезнена, мъчителна, разпростираща се в душата ми. Вече не знам кой съм. Очите ти ме оковаха във вериги, о, тези сиви, страстни, пламнали очи. Пленник съм на дивната ти красота. Сърцето ми изгаря в пламъци, откакто те намерих бледа и сама, прелестна, безумно стиснала якето ми. О, колко бе прелестна, единствена моя! О, как искам да заровя пръсти в свилената ти коса, мека, копринена, необятна. Ако можеше любов моя, ако можеше скрит в медения, матов здрач, да целувам устните ти, сочни, изкушаващи, създадени за грях, сладки, чувствени, палещи, да ги целувам докато не се разтопя от собствената си любов и страст...
Но, любов моя, какво да направя? Нима всичко това е възможно? Нима е възможно, когато всяка нощ две зелени очи ме чакат, две зелени очи, които така обичах навремето? О, какъв затвор! О, любима, колко влюбен бях! Колко бях влюбен в нея, в очите й... Докато не се появи ти. Забравих какво е сън, забравих какво е живот... Как тежи бремето на обещанието. Как тежат тези две очи с цвят на зелени маслини...  Любима, нима и ти изпитваш същото ... ? 
Докога ще горя?”
В първия момент стоя неподвижна, невярваща, неспособна да реагирам.
-О, Елеазар – прошепвам, плъзгайки пръст по хартията, набраздена от натиска на фината му ръка с дълги, елегантни пръсти. Няма съмнение за кого са тези думи. По цялото ми тяло се разпростират на залпове безшумни искри вълнение, гняв, копнеж и болка. Значи наистина е болен, но не физически.  
„две зелени очи ме чакат”
-Къде ти е халката? – проплаквам в празното ателие. Краката не ме държат. Сядам на стола му и продължам да се взирам в думите му. Усещам, че вече не мога да се контролирам и сълзите ми преливат от очите. Облягам гърба си на въртящия се стол и оставям бележника на бюрото. Трябва да тръгвам, но дали ще успея да се раздвижа? Сълзите ми се стичат по бузите.
Малко по-късно вцепенението ми се превръща в гняв. Седя си в колата пред вкъщи и гледам светкавиците, подпалили хоризонта. Нищо и никакъв си подпис може да го направи мой. Какви са тези приказки за невъзможността? Прекипява ми и слизам от колата в дъжда.
Прибирам се и се насочвам към стаята си. Аксел още е в галерията, в която вече нямам желание да ходя, мама също не се е прибрала. Облечена и с обувки се хвърлям на леглото. Вече не ми пука от нищо. Твърдо набирам номера на художника, обзета от ярост. След около пет свободни сигнала се чува:
-Мориган? Здравей – думите му както и преди звучат спаднало. Не се оставям на съжалението.
-Здравейте, господин Холмстрем – защо звуча така нахално?
-Какво има? Някакъв проблем ли?
-Проблем? Не! Мисля, че сте си забравили нещо в ателието – определено съм полудяла. Мълчание. След малко Елеазар въздъхва дълбоко.
-Прочете ли го? – въпросът прозвучава уж безразлично, но отдолу се долавят емоции.
-Да – къде му е пръстена, по дяволите?! Този човек нормален ли е?!
-Е, значи сега вече знаеш – отпаднало съобщава той – Наясно си и няма да ме питаш какво ми има.
Егати отговора. Умълчавам се.
-Там ли си? – пита Елеазар незаинтересовано. Добре се преструва.
-Тук съм – отговарям.
-Какво има още? Какво още искаш да чуеш? – гласът му ме прерязва през гърдите – Какво очакваш да ти кажа?
-Че написаното е за мен... – безсилно прошепвам.
-Да, за теб е. Всяка една проклета дума е за теб! – гневът вече кипи под думите му – Защото съм лудо влюбен в теб и няма една проклета секунда, в която да не мисля за дяволските ти очи... Като кристали... – тук не му стигат думите и гласът му се стопява като кубче лед в гейзер. Дъхът ми е спрял. Крайниците ми са се вкочанили. Не мога да изрека и една думичка.
-Да. Нима си изненадана?! – продължава художникът – Да не би това да е новост за теб?
-Не знам – промълвявам – Нали не ме гоните от уроците?
Изведнъж той избухва в смях. Безумен, безсмислен, безрадостен.
-Естествено, Мориган! Нима си мислиш, че съм толкова силен, че да стоя далеч от теб?!

Днес пропускам вечерята. Затварям се в стаята си под предлог, че ме боли глава. Къпя се продължително и старателно, обливам се с тонове гореща вода и през цялото време плача. Чувствам се толкова глупава, глезена, неустойчива, отчаяна и отвратена от себе си. През струите вода чувам токчетата на майка ми и плътния глас на Аксел, които отиват на кино. Всеки път ме канят (от учтивост), но аз естествено им отказвам и излизам с приятелките си. Опирам гръб на хладната, въпреки сънливо топлите облаци пара в банята стена, и оставям водата да тече по мен.
Виждам се с Арианрод, Фрея и Бригид в парка. Отиваме на ресторант и прекарваме там около час и половина. Фрея се е побъркала от любов към Вилмар и ако не сме аз и Бригид да пресичаме ужасяващите й с досадата си бръщолевения, тя и Арианрод биха седяли тук и до полунощ. Ровичкам в една чиния с пилешки хапки с гарнитура и се споглеждам с Бригид многозначително. Приятелката ми веднага се вглежда в мен.
-И можеш ли да си представиш, колко е романтичен само... – не спира Фрея, а аз просто не мога да слушам повече. Откога съм започнала да се вбесявам от приятелките си? Гледаме се с Бригид някак напрегнато, Фрея се прехласва по гаджето си, Арианрод елегантно гризе пържен картоф и ентусиазирано кима.
(А можем ли да погледнем и в онзи магазин, за който ти споменавах?)
-Момичета – обръща се Фрея към нас – Нали няма да имате нещо против, ако с Арианрод ви оставим за малко след вечерята тук?
Бригид ме съветва да изчакам малко. Какво да чакам? Да му се разклати проклетият морал ли? Поклащам глава, незнаейки какво да правя. Тя се чуди защо не носи халка. Добър въпрос. Много добър дори. Голямо заблуждение. Бригид е на мнение, че Елеазар ще се пречупи. Иска ми се да го вярвам.
Лягам си в отвратително настроение. Очите ми като по чудо са сухи. Заспивам почти веднага, затъвам в необятни ширини, унасям се и политам водена от неговата ръка.

 

 

19
           
Съботата и неделята преминават скучно и еднообразно. В неделя, докато чета суховати литературни критики за поемата на Не Знам Кой Си, започвам да се тревожа, че наближава крайния срок за кандидатстване в Арт колежа. Почти седем часа е, когато мама ме вика за вечеря.
Слизам по стълбите бавно, без да бързам. Сядам на масата и забелязвам, че днес телевизорът не е включен. Упс. Май пак нещо съм направила. Сипвам си сок и вдигам очи към Аксел. Той се усмихва(?). Поглеждам майка ми, която изглежда сякаш й е смешно и тъжно едновременно.
-Какво става тук? – подозрително питам, докато слагам в чинията си картофени кюфтета – Защо изглеждате така?
-Мориган – започва мама – Решихме, че е време да кандидатстваш в Арт колежа.
Изпускам си вилицата. Ченето ми следва нейния пример.
-Сериозно?!
-Да – намесва се и Аксел – Напоследък изглеждаш доста потисната, видимо не се чувстваш добре и ние мислим, че е заради училището, нали?
Кимвам, леко смутена. Не е само училището. По лицето ми започва да се разлива невярваща, неконтролируема усмивка.
-Ето, знаех си аз, че ще си постигнеш своето – обявява наполовина примирено, наполовина шеговито майка ми – Все още не сме изпуснали срока. Остават девет дена.
Знам, по дяволите, нали затова се държа така в училището! Очите ми шарят от нея на Аксел и пак на нея. Вече се смея, усещам как се задушавам от радост.
-Ама вие май не се шегувате – искам потвърждение аз.
-Ни най малко – уж страдалчески въздъхва мама – Успя да ме склониш с унилата си физиономия, какво да те правя?
Хвърлям се първо върху нея, а после и върху Аксел.
-Във вторник сме там – обещава той.
Прекарвам една нормална нощ за пръв път от седмици. Успявам да се понаспя (не, че е достатъчно, но пак е по-добре от преди), но ставам много рано и събирам рисунките си в чантата ми на художник. Каква съм късметлийка. В този Арт колеж не искат да си завършил средно образование. Просто трябва да имаш навършени осемнайсет години. А ако вече си завършил, това няма значение. Приемат по представени авторски произведения (рисунки, фотографии, скулптури, графики, дърворезби и т.н.) и копия на грамоти и документи за участия в конкурси и състезания. Звучи страшно лесно и привлекателно за всеки, но приемът е ограничен и не се гледат никакви предишни умения от предни учебни заведения. Ще трябва да попълня няколко молби, да направя и тестове за въображението, за интелигентност, да представя творбите си и препоръка от частен учител и да се надявам на ободрение. Това е единствения такъв колеж в страната и е труден за влизане. Изкушаващ, заради заблуждаващо лесното „Без приемен изпит”, но истинско предизвикателство. Аз съм естествено убедена, че ще одобрят.
Времето преди частния урок прекарвам във вадене на необходимите копия на документи. Лична карта, всичките ми грамоти („Пожелавам Ви успех за Арт колежа”), мои снимки, снимки и на рисунките ми, които ще останат в дирекцията на колежа. Сигурна съм, че госпожа Бергрен вече се е нагласила да ме изключва и ще остане много (не)приятно изненадана от развоя на събитията, когато майка ми намине при нея довечера.
На обяд хапвам в една пицария и докато чакам поръчката си, се обаждам на Бригид. Хващам я на двора с Арианрод, Фрея и Вилмар. Тя ме включва на високоговорител, защото искам да им обясня на всички. Разпалено разказвам за снощния разговор и за днешните ми „разходки”. Приятелките ми се радват за мен и ми пожелават успех. Тази вечер няма да ги видя, защото ще се упражнявам за тестовете за интелигентност и въображение. Получавам заповед утре да се обадя веднага щом приключа с кандидатстването.
За пръв път от две седмици имам апетит. След ресторанта минавам през книжарниците, за да си взема експресно поръчаните копия и се прибирам, за да се преоблека за урока. Подреждам внимателно в папка документите, рисунките в чантата и прехапвам устни от вълнение. Знам, че ще ме приемат. Сега ми остава само още нещо, освен да чакам...
Да взема препоръка от Елеазар Холмстрем. Обличам черен прилепнал потник и сапфирени дънки, кожен колан и високи велурени черни обувки. Грижливо се гримирам с обичайната козметика и нервно заставам пред огледалото. Преметнала съм правата си карамеленоруса коса през едното рамо и тя пада свободно до под гърдите ми. Завъртям се насам, натам, пооправям с невротични движения дънките, вземам си чантата и излизам.
Направо ми прилошава от вълнение, щом тръгвам по стълбите към ателието. Как ли ще се държи той? Дали пак ще откаже да ме погледне? Сърцето ми не ми дава да дишам, краката ми са на лед. Ужас. Не се спирам да се колебая и направо отварям голямата врата. Супер. Елеазар стои прав и гледа право към мен. Още веднъж се стряскам от вида му. Направо ми се доплаква. Блесналите му, закачливи преди очи, сега гледат изгаснали, потопени сякаш в дълбокия океан.
-Господин Холмстрем?
-Хайде вече да е Елеазар, стига с тези учтивости – сопва се той и ми обръща гръб. Облечен е в бял костюм и черна риза без вратовръзка. Бавно тръгвам към него. Ръката ми трепва, готова да го докосне, но се отказвам и просто заставам малко зад него. Мирише на омекотител и парфюм. Не реагира на близостта ми. Какво правя?
-Ще продължаваме ли с портрета? – питам полугласно.
-На статива ти е – студено изрича художникът. Раздвижва се, изплъзва се от обсега ми и грациозно се настанява на стола, на който седи докато рисувам. Стоя и вкаменена го съзерцавам – Хайде, Мориган. Цял живот ли ще ме зяпаш?
-Съжалявам – забързвам към него, вече напълно отчаяна и хващам четката. Днес, най-късно утре, портетът ще е готов. Секундите текат мъчително бавно. Сякаш се провлачват между нас, поспират, помислят, злобно се изкикотват и тържествено се отправят към Вселената. Очите ми пролазват по Елеазар, неуверено, търсещо, но той седи угаснал, отдалечен и неподвижен. Започва да ми се струва, че аз не съм там, а художникът си е на мястото.
После осъзнавам, че стоя замръзнала, забила четката в чашата, втренчила поглед в мъжа пред себе си и дори не знам от кога. Загоряло-бялото му лице се завърта към мен. В отчаяните очи плува подобие на въпрос. Срещаме погледи. Елеазар пребледнява още повече, устните му се разтварят леко. Как може да изглежда толкова страдащ? Ясносините ириси проблесват. Примигвам и отклонявам очи, замаяна.
-Какво става? – безсилно пита той. Отново го поглеждам.
-Какво става според Вас... теб? Какво може да става? – не съм ядосана. Защо се чувствам така отпаднала?
-Мислех си – започва художникът като в транс, бавно, отсъстващо, безразлично – Онзи път на плажа... Когато се уплаших, че си се удавила... А после ме попита „Никога ли не сте бил влюбен?”...
-Нека си говорим направо – пресичам вбесяващите му недомлъвки – Тогава разбрах, че Ви... че те обичам – и плавно потапям четката в черната боя, за да довърша косата му. Чувам как едва доловимо въздъхва.
-Мориган... – измъчено промълвява той – Избий си го от главата.
-Не мога, съжалявам – упорито продължавам да мацам по платното. Не го поглеждам, най-накрая сме започнали да говорим по същество.
-Би ли ми обърнала малко внимание? – възкликва Елеазар внезапно събуден – Остави проклетата четка!
Пускам я невъзмутимо в чашата и вдигам очи към него. Неговите горят срещу мен, гърдите му се вдигат и спускат. Видимо вълнение е обхванало цялата му душа. Ръката му посяга напред, но той я дръпва като опарен. Този недовършен жест събаря нещо в мен. Напълно ми притъмнява пред очите. Скачам на крака, отмествам статива и преди художникът да е разбрал нещо, обвивам ръце около лицето му. Допирът на сатенената му кожа помрачава съзнанието ми. Притисвам го към себе си, заравям пръсти в меката обсидианова коса. Уханието на парфюма и кожата му ме блъсват като стена от желание. Ръцете ми се плъзват по шията, раменете, лицето му.
-Елеазар! – промълвявам обезумяло – Елеазар... – когато устните ни се озовават на сантиметри едни от други, усещам как нещо ме блъсва, отдалечава. Как нещо се впива в китките ми и виждам как главата му се извива назад. Разбирам. Първичната, груба мъжка сила на ръцете му е застанала срещу забравата. Опомням се. Стъпалата ми правят крачка назад.
-Мориган... – очите му са освирепели, жадни, подпалени от лудостта – Не ме докосвай повече. Никога! – пуска китките ми, но главата му още е извита назад и настрани. Блед е като платно, треперещ.
Отстъпвам още малко. Мозъкът ми е тотално размътен. Мислите ми се лутат като песъчинки в ураган. Чувствам само болка и остър копнеж.
-Обичам те – прошепвам едва чуто – Съжалявам.
-Не може... – изстенва художникът – Не е правилно. Аз съм женен, Мориган – отново седи отпуснат, предал се, изстинал, измъчен – Имам двегодишен син. Имам семейство. Съпруга и дете. Не мога да ги напусна. Между мен и теб не може да има нищо.
Вглеждам се в наново изгасналите красиви очи. Сини като отразеното небе в лятно езеро.
Две бисерни сълзи бавно се стичат по матовите му бузи.         


20
      
 

Нахвърлям се върху платното с цялото си отчаяние, заслепяваща ярост и страст, на които съм способна. Къщата отдавна е тиха. Преди около час майка ми и Аксел са се върнали от вечеря и вече са си легнали, след като си поприказваха с мен. Мажа четката по платното и се мъча да не мисля. Естествено, че няма да мисля за него. Утре ми предстои кандидатстване в най-хубавото учебно заведение на света.
Захванала съм се с пейзаж по снимка. Отворила съм списанието на мама „Моята градина” и рисувам красотата от страница 26. Не, няма да разсъждавам. Няма да мисля. Просто ще се потопя в успокояващия свят на боите. Ще отида там, където ухае на разтворители, глина, оцветители. Ще се потопя в омаята на цветовете. Тъмен цинобър поглъща вселената. Прелестни рози. Червени, бели, жълти и розови. О, колко е приятно да се откъснеш от...
-Мориган! – гласът ме стряска до такава степен, че подскачам. Озовавам се хванала статива в много странно положение, полупрегъната. Може би съм задрямала. Ослушвам се.
Прекарвам неспокойна нощ. Сънят ми е прорязван от настойчиви гласове. Чувам приятелките, майка си, Аксел. Сякаш ме молят да направя нещо, търсят ме, но аз не мога и не мога да ги достигна. Мъчително се обръщам наляво-надясно и се опитвам да отговоря.
Сутринта съм недоспала, раздразнителна и в лошо настроение. Обличам черно сако, бял потник и черни дънки, високи черни обувки, приготвям документите, рисунките и изпивам чаша кафе.
Около девет часа с Аксел сме пред Арт колежа. Прилича малко на Кеймбридж, подобна архитектура, подобен стил, великолепно красив. Поддържаната зелена морава наоколо ме подканва да хукна необуздано като петгодишна по нея.
-Как е? – обръща се той към мен, ухилен широко и ми смига.
-Наесен ще уча тук – уверено заявявам.
Кабинетът на директора – професор Карлсон е приятен, просторен, семпъл и модерен. Тестовете се оказват фасулска работа. Докато заграждам отговори, чувам директора и Аксел да водят разговор. Приятната млада изпитваща преподавателка по живопис е облечена в тъмносин костюм с къса пола и носи светлорусата си коса на елегантен кок. Аз правя теста, а тя разглежда картините ми, след като внимателно е сложила документите ми в папка.
Предавам попълените тестови карти и молба и се вглеждам във воднистите очи, за да доловя някакъв знак. Те се усмихват.
-Госпожице Линд, картините Ви са впечатляващи. Постиженията Ви са отлични. Не ми е позволено да говоря така, но смятам и то напълно основателно, че през новата учебна година Вие ще сте част от нашия колеж.
Не се чувствам развълнувана. Просто съм уверена. Винаги съм знаела, че мястото ми е тук. На тръгване професор Карлсон ме уведомява, че ще получа имейл в срок от един месец с резултат. Преподавателите ще разгледат документите и рисунките ми и ще решат дали съм приета. Когато се озоваваме във високия коридор в бароков стил Аксел се подсмихва весело.
-Няма как да не те приемат – оповестява той – Просто няма как.
Веднага след като се прибирам се обаждам на Арианрод и тя ме пуска на високоговорител. Разказвам им подробно за тестовете, за колежа, за моравата, за преподавателката по живопис, за директора, за окуражителните думи. Приятелките ми развълнувано викат една през друга, обясняват ми някакви неща, пляскат с ръце, смеят се.
Седя си вкъщи, пия кафе и гледам мъгливия ден. Разпитвам за нещата в училище, за класната. Фрея през пригласянето на Арианрод ми разказва, че на няколко пъти госпожа Бергрен е правила хапливи коментари за мен. Бригид ми казва, че Леннарт много се е разстроил като разбрал, че вече няма да уча в гимназията. Взел ми телефона от Арианрод...
(Как можа да му го дадеш?! – изпъшквам ужасена)
И тя ме предупреди, че сигурно съвсем скоро ще ми се обади. Въздъхвам още веднъж и завъртам очи.
-И какво да му кажа? – питам унило-раздразнено – Защо му даде номера ми, бе Ариана (понякога я наричаме Ариана, името й е много тежко)?
-Според мен – обажда се Фрея, кискайки се – Леннарт е голям пич и трябва да му обърнеш внимание.
Обръщам очи. Колко е празноглава!
-Добре, добре, ще видим... Ако изобщо ми звънне – раздразнено прекъсвам хилежа им. Забелязвам как само Бригид мълчи.
Говорим си още малко, а после чувам как звънецът оповестява края на обедната почивка и приятелките ми трябва да влизат в час по физика. Пращам поздрави на учителката през кикот и затварям телефона. Чувствам се все по-нервна с наближаването на времето за урок. Тършувам из гардероба с истерични движения и се чудя какво да облека. Сядам направо върху дрехите и хващам глава в ръце.
След около час избирам дънков гащеризон с дълги крачоли и бяла прилепнала тениска. Вземам си дънкова чанта, премятам коса през едното рамо и се качвам в колата. Въртя кормилото, слушам някакво музикално радио.
Ще вляза самоуверено, ще го поздравя без чувства и през цялото време ще го гледам студено. Трябва да изглеждам невъзмутима, недостъпна, безразлична, красива, дори отегчена. Слизам на паркинга и се отправям към ателието. „Не трябва да се вълнувам”, „Не трябва да се вълнувам”. Въздухът не ми достига. Облягам се на вратата и затварям очи. Как може да съм толкова зле? Това любов ли е? Отвътре не се чува нищо. Представям си как Елеазар стои и се взира в моята посока. Представям си сините му очи, толкова сини, небесни, летни, езерни, морски, прозрачни. Въздъхвам и съвсем се отпускам върху вратата. Силите ми са се изпарили. Спуснала съм клепачи и опитвам да се успокоя.
И тогава изведнъж осъзнавам, че съм загубила опора зад гърба си. Лъхва ме силна въздушна струя, губя равновесие, залитам назад.
-Боже Мориган! – възкликва глас, който няма как да сбъркам. Мек, леещ се, сладък като мед. За миг сякаш съм в безвъздушното пространство, после усещам гравитацията, която ме повлича. Ахвам и започвам да падам.
Вместо да се строполя на твърдия леден под по изключително неелегантен начин, усещам как се люшвам върху две мъжки ръце. После към мен пролазва топлината на тялото му и изтънченото ухание, носещо се навсякъде около него. Вдигам очи и виждам неговите прекалено близо до себе си.




21


През главата ми се стрелват несвързани, хаотични спомени и образи. Любимата ми детска рокля, подарена ми за петия рожден ден. Малката зелена купичка, в която мама смесва подправки. Стъклени отломки на пода. Скандал. Някакви нечленоразделни псувни, смесени със спиртни пари. После тишината в новия дом.
Гледам очите на художника през пелена от спомени. Усещам, че съм в прегръдките му и в душата ми пролазват смях, копнеж и раздразнение. Чувам тиктакането на стенния часовник. Навън прозвучава засилващ се грохот и дъждовните капки пляскат по стъклата.
Фините му дълги пръсти се протягат към бузата ми. Допирът му е деликатен, почтни неосезаем, оставя хладна диря след себе си. Замалко да затворя очи.
-Вече можеш да ме пуснеш – казвам с равен, овладян тон – Добре съм.
За момент ръцете му не помръдват. После леко се отпускат и ми позволяват да стъпя на крака. Правя няколко крачки назад и го поглеждам. Взира се в мен както пътник през пустинята би се взирал в оазис. Небесните му очи гаснат, осъзнал, че палмите и питейната вода са само мираж. Лицето му се сгърчва леко и Елеазар се обръща с гръб.
Думите се давят океана на Неизреченото. Между нас кипи желание, копнеж и отчаяние. В душата ми се заражда гняв. Всепоглъщащ, заслепяващ, задушаващ. Четката трепери между пръстите ми. Някъде зад очите ми се разбиват с тътен планети. Пускам четката в чашата и ставам, неспособна да стоя на едно място.
Елеазар ме поглежда измъчено.
-Какво ти е?
-Нищо – просъсквам аз.
-Мориган... – проронва той. Замахвам с ръка да замълчи. Не мога да го слушам. Сядам си на мястото, като умишлено се тръсвам със всичка сила. Чудовището пак дращи и хапе под ребрата ми. Какво ли толкова остана? В гърдите ми бушуват пламъци.
Художникът продължава да ме изпива с поглед. Некрасивото, изразително, чаровно лице е бледо, отчаяно. Красивите проблясъци в сините ириси са потушени, сякаш безкрйна ледена пустош, мътна и угнетена се е проснала в тях. Яростта ми потъва, отслабва и изчезва.
-Нека само те попитам нещо – проронвам – Защо не носиш халка? – въпросът ми звучи като молба, като молитва дори.
-Носех преди ти да се появиш – отвръща той също така тихо. Портретът е готов. Седя отпусната и местя очи от него към Елеазар.
-Наистина ли изпитваш всичко това, което пише в онзи бележник? – обръщам глава към него. Взира се през прозореца в мътния ден, полят с мъгла. В началото мълчи. Тишината е оглушителна.
-Как ти изглеждам, Мориган? Приличам ли ти на щастлив? Или на празнодумец? – очите му се подпалват, заискряват и той отново се извръща към дъжда.
-Изглеждаш ужасно – почти се засмивам – Като най-нещастния човек на света...
-Мисля, че сама си отговори – прошепва Елеазар. Спуска клепачи и се навежда към стъклото, докато челото му не опира в прозореца. Копнеж. Цялата съм се обърнала на копнеж. Дълбаенето в гърдите ми става почти нетърпимо. Хващам статива с две ръце стискам очи и зъби и изръмжавам:
-Портретът ти е готов.
-Добре, после ще го погледна. Не мисля, че ще мога да се приближа до теб – още е със затворени очи, облегнат на френския прозорец. Чувствам се отново сякаш ми притъмнява. Глупавото му изречение подпалва фитила на ума ми.  Изправям се и се устремявам към художника. Пак го нападам. Ръцете ми го докосват, прегръщам го.
-Елеазар, о, Елеазар – той стои като вкаменен, изтръпнал – Защо си толкова благороден? – притискам тяло към неговото, хващам лицето му между дланите си – Погледни ме.
Белите му синкави клепачи полека се вдигат. Ирисите са замъглени, припламнали, побъркани, незабравими. Лицата ни са на сантиметри едно от друго. Устните му леко се отварят, очите му падат върху устата ми. Тялото му е жилаво, стройно и гъвкаво, долепено до моето.
И тогава главата му се извърта, очите му отново се скриват под мъртвешките клепачи, ръцете му ме избутват назад. Пръстите му са се вкопчили неистово в мен, стискат ме и едновременно ме отдалечават. 
-Недей – изстенвам – Моля те, недей. Не ме отблъсквай.
-Трябва – изскърцва художникът със зъби – Помолих те да не ме докосваш.
Вече ме е изтикал назад. Потопена в студ, с непосносимо пламнало сърце прошепвам:
-Бъди мой, Елеазар...
-Това е невъзможно. Не мога да си позволя да изоставя жена си и детето си. Избрал съм нея и с нея ще остана – очите му твърдо горят срещу моите. В ирисите му светят ледени късчета. След миг разбирам, че това са сълзи.
Стоя на вратата на ателието и не искам да изляза. Не искам да оставя Елеазар. Не искам да приема, че няма да бъде мой. Но отново всичко е убийствено преподавателско. Аз съм просто ученичка, той е просто учител.
Сухото, сподавено „довиждане” е празно като мъртво сърце.
Излизам в дъжда, затварям очи и оставям мислите си безредно да се блъскат в главата ми.

***
 
         
Звъненето на телефона ми ме дразни, влудява ме. Вдигам. Един познат, немного искан глас звънва в ухото ми.
-Мориган, защо не ми каза, че си се отписала от училище?
Гласът на Леннарт е леко ядосан, леко собственически, леко умоляващ.
-Ами... – измънквам.
-Ще излезеш ли с мен? – директен, рязък въпрос.
Зад очите ми пробягват помръкналите ириси на Елеазар. „Помолих те да не ме докосваш”. „Защото съм лудо влюбен в теб”. „Това е невъзможно”. Ръцете му ме отблъскват. Устните му парят на милиметри от моите.
„Майната ти” – мисля си.
-Да – отговарям.
Пуста вечер, изпълнена с безсмислени приказки. Майка ми и Аксел отиват на кино и аз оставам сама. Мотая се из къщи, избирам си дрехи за утре – тесни тъмни дънки, високи черни обувки и красива блузка, подрасквам малко върху платното, изкъпвам се и скачам в леглото.
Няма да ми навреди една среща. Добре ще е Елеазар да научи. Добре ще е с Леннарт да станем гаджета и той да ме вижда с него. Лежа в тъмнината и мисля. Луната шари по пода. Утре е вторник. Нямам урок. И вечерта ще изляза в Леннарт. До слуха ми достига трополенето на токовете на мама по плочките в коридора. Елеазар шепне някъде дълбоко в ума ми. Леннарт се усмихва през пластове мъгла. По лунния лъч в стаята ми се спуска цвете и пада на пода, погълнато от две сини очи. Художникът стои пред мен, полуобърнат, погледът му свети. Краката ми спънато пристъпват към него, ръцете ми се вдигат. В този момент той отваря уста и с кошмарен момичешки глас, гласа на Бригид, възкликва разплакано:
-Мориган, къде си ... ?
Изправям се в леглото с разтуптяно сърце. Тъмнината около мен е непроницаема. Стомахът ми недоволства, главата ме боли. Напипвам телефона си, издърпвам го изпод възглавницата и с размътен поглед виждам, че е едва три часа. Спала съм някакви си два часа.
Изправям се и с несигурни стъпки и туптящ мозък сядам на стол до прозореца. Облягам пламналата си глава на хладката рамка и вдишвам свежия среднощен въздух. Чувствам се много зле. Нощта сънно мълви неразбрани приказки. Шумът на града е приглушен, глъхнещ. Дърветата пред вкъщи се полюшват.
Носът ми долавя сякаш несъществуващото ухание на парфюм. Прехапвам устни и завъртам глава, стисвам клепачи. Лицето на художника плува пред мен. Лятнонебесните очи. Блеснали. Както преди. Подкосяващата крака усмивка. През ума ми преминават небрежните едри букви любов.
-Мразя те – изстенвам – Върви по дяволите... Майната ти... 

Изгревът заварва сивите ми очи невиждащо вперени в хоризонта.

 

 

22
  
 
Погледът му е топъл като шоколад срещу моя. Усмивката му граничи с безумието, но той полага старание да я прикрива. Върху лицето ми грижливо е наместена маска.
Кафенето е приятно, малко, уютно с красиви дивани на цветя около стъклените маси. 
-Много се радвам, че най-накрая се съгласи на излезеш с мен – очите му ме гледат с такова поглъщащо обожание, че помръдвам неспокойно на стола си.
-Аз също се радвам – засмивам се срещу него. Ръката ми лежи върху масата, ноктите ми са със стилен маникюр в черно и бяло. Леннарт посяга и слага длан върху моята. Пръстите му се свиват около моите. Вдигам лице към неговото. Шоколадовите очи проблясват, впити в моите. Стисвам ръката му. Маската започва да се топи. Чувство, подобно на мехлем, пропълзява към сухите, драскащи следи от чудовищни нокти в гърдите ми.
Не повече няма да бъда слаба. Трябва да съм корава и силна.
-Хайде да се разходим в парка, искаш ли? – предлага той тихо.
Вървим по бялата алея, заобиколена от поддържана яркозелена трева. Плачещите върби потрепват под пепелното небе. Пейките са безлюдни. Токчетата ми тихо и остро потропват по камъните. Телата ни са близо едно до друго. Ръцете ни се докосват едва-едва. Говорим за висши учебни заведения, разказвам му за Арт колежа, обяснявам на Леннарт за рисуването ми. Разбирам, че той иска да учи за готвач. Занимава се постоянно с готвене, събира различни готварски книги. Смеем се заедно, докато ми разказва как на седем години решил да приготви картофено пюре с украса от смлени малини и пяна за бръснене.
-Какво да направя? Винаги съм обичал експериментите – свива Леннарт рамене и ме стрелва с размекнати очи.
-Мисля, че да си готвач е много готина професия – заявявам развеселена.
В този момент Леннарт ме хваща за ръка. Дръпва ме леко и ме принуждава да спра. Изглежда толкова влюбен, очите му светят от сдържана усмивка.
-Мориган, ти вече знаеш за чувствата ми към теб. Много отдавна знаеш, нали?
Кимвам и го поглеждам право в очите.
-Знам откакто ми предложи среща за пръв път в осми клас – засмивам се и го хващам за двете ръце. Ирисите му трепват към сплетените ни пръсти някак невярващо – Аз също имам чувства към теб – проговарям.
„Защото съм лудо влюбен в теб”. Гъвкавото жилаво тяло на Елеазар, бялото му некрасиво, привлекателно, открито лице се явяват пред мен.
„По дяволите тъпите ти романтични старовревмски приказки”
Премествам ръцете си върху широките рамене на Леннарт и без много-много да му мисля, се навеждам и го целувам. Устните му са меки, топли,  и ухаят на кафе. Усещам как в първия миг се изненадва, а после отвръща на целувката ми. Устата му се впива в моята, ръцете му се увиват около мен. Определено се чувствам добре. Осъзнавам, че Леннарт е правилният избор. Че не съм сбъркала. Откъсвам устни от него, за да си поема дъх и го поглеждам. Той стои срещу мен усмихнат, задъхан, със светнали карамелено-какаови ириси. Усмихвам се.
-Искаш ли да дойдеш у нас да видиш какво ще ти сготвя? – смига ми Леннарт похотливо. Закачливо го плясвам по бузата.
-Няма да е днес – правя се на ядосана, но се смея – Не се надявай.
Прекарваме целия следобед заедно.
След двучасова разходка в парка, решавам, че е време да свърша нещо гадно. Повеждам Леннарт към студио „Хайм”, за да му покажа къде ходя на уроци. Добре, признавам, много е долно. Отивам, за да може Елеазар да ни види заедно. По пътя си говорим за рисуване и спорим дали сюрреализмът или импресионизмът са по-добри. Леннарт харесва импресионизма, а аз сюрреализма. Прескачаме локви, смеем се и се натискаме непрекъснато. Почти всеки път виждам Елеазар в ума си, но яростно го игнорирам.
Пред студиото има няколко паркирани коли. Не виждам тази на художника.
-Ето тук е ателието – дръпвам приятеля си към френските прозорци на първия етаж. Леките кремави пердета са спуснати и високата фигура на Елеазар не се вижда. Изпитвам смътно разочарование. Явно в момента няма часове. Леннарт залепя нос за стъклото.
-Браво – одобрява той – Доколкото виждам е хубаво. Кой ти преподава?
-Един худжник – отговарям и се обръщам, за да не ми види лицето – Казва се Елеазар Холмстрем.
-Мъж? – възкликва Леннарт – Женен ли е?
-Да – завъртам очи. Завъртам се към него и го поглеждам със смях.
-Хмм – ухилва се Леннарт – Може би ревнувам.
Вечерта отиваме на вечеря в „Слънчева Италия”. Казвам на приятеля си, че това е най-хубавия ресторант в града. След голяма порция ризото той се съгласява.
Изпраща ме до вкъщи и пред вратата ме целува за лека нощ.

Рисувам съсредоточено. Напоследък отново успявам да изливам емоциите си върху платното. Продължавам да се страхувам от Демоничния ритуал. Отново имам чувството, че нещо се случи тогава. Че оттогава нещо се промени. Много странно. Може би само си въобразявам, защото вярвам на приказките за опастностите от викането на духове. Но все пак се страхувам. Необяснимите сънища са най-яркият пример. Виковете. Разтърсвам глава и се отказвам да мисля за подобни неща.
Не съм казала все още на Аксел и майка ми за Леннарт. Нека походим известно време и тогава ще им съобщя. Мислите ми пробягват към него. Изведнъж се почувствам нещастна.
Заспивам бързо, изморена от безсънната нощ снощи. В главата ми някой тича, крещи името ми, надава истерични викове, нещо средно между плач и смях. Опитвам да отговоря, да се събудя, искам да разбера какво става. Въртя се и пъшкам насън.
Сутринта още в леглото проверявам имейла си, но нямам писмо от колежа. Решавам да отида до вече бившето ми училище, за да изненадам приятелките си. С Леннарт се разбираме да се видим след края на часовете и той да ме изпрати до студио „Хайм”. Обличам се набързо – черни тесни панталони, токчета, бяло спортно сако и черен прилепнал потник. Слагам пудра и матово червило, сресвам се грижливо и отпрашвам към училището.
Според часовника, вече отдавна е започнал третият час. Сядам в библиотеката и отварям Messenger. Виждам, че Арианрод е на линия и написвам: „Елате в библиотеката след часа”. Почти незабавно получавам отговор: „Ти си тук?!”. „Да, чакам ви ”.
И трите се нахвърлят върху мен. Прегръщат ме едновременно и аз не успявам да си поема въздух. После насядват около масата и ме гледат със светнали очи.
-Разбрахме, че си излизала с Леннарт – доверително се навежда към мен Фрея. Бригид и Ариана се подсмиват – Разказвай! – заповядва тя властно.
И трите остават доволни от подробния ми трансформиращ преразказ. Бригид ме поглежда многозначително и аз й отвръщам, но не мога да кажа нищо пред другите. Разпитвам Фрея за Вилмар и тя започва да се прехласва влюбено. През цялото време слушаме за романтичните му прояви, за подаръците, които непрекъснато й поднасял, за страхотните изненади...
-И ме покани да отида на почивка с него през лятото, само двамата, на Южните планини – доволно обявява тя. Надаваме одобрителни възклицания.
Тръгвам си към единайсет, с обещанието да се видим скоро. Прекарвам оставащото до края на последния час време в МОЛ – а, където обядвам и си избирам нова книга от книжарницата. Днес излязох с такси, така, че няма да се тревожа за това, къде да паркирам.
Целувам сладко-горчивите тютюневи устни на Леннарт и бавно тръгваме към „Хайм”. Приятелят ми е облечен с дънки и тъмносиня тениска, прибрана в черния кожен колан. Прегърнал ме е през раменете и се усмихва. Вървим без много да разговаряме, не бързаме. Просто се радваме на компанията си.
-Толкова си красива – изведнъж се обръща той към мен и ме оглежда – Приличаш на богиня.
По гърба ми пролазват вълнички. Сравнението пробужда в мен спомените за случайно намерения бележник на бюрото в ателието. Усещам как съм пребледняла. За да не се издам, го придърпвам към себе си и притискам уста в неговата.
Пред сградата на студиото има две дълги, тесни пейки с цвят на махагон. Малко е рано и затова сядаме там, докато стане четири часа. Внимателно и въпреки това скришно оглеждам френските прозорци на ателието. Едва не ми прилошава щом забелязвам дългото тяло на Елеазар. Сигурна съм, че е вперил очи в мен. Малко парченце гняв се взривява и повлича след себе си други. Хиляди, дребни, разпиляни, горещи. Сграбчвам Леннарт и започвам да го целувам страстно, изпепеляващо, яростно. Той отвръща на целувката ми, ръцете му се стрелват по гърба ми, привличат ме плътно до него. След малко се дръпва и се закашля.
-Кой те научи да целуваш така? – промълвява запъхтян.
-Никой – проговарям. Не смея да погледна към прозорците на ателието.
-Май се опитваш да ме убиеш – поклаща той глава слисан. Засмивам се нервно и ставам.
-Трябва да вървя, Лен.
-Добре.
Той отново ме притегля до себе си и ме целува спокойно и меко.


23

          
Пребледнял повече от всякога, художникът се взира в мен. Облякъл е черна риза и дънки. Ирисите му искрят. Скръстил ръце зад гърба си,  леко се полюлява на стъпалата си. Всяка клетка от тялото му излъчва напрежение и ... ревност.
-Добър ден – поздравявам безразлично, докато под кожата ми кръвта бушува  и сърцето ми ще се пръсне.
-Мориган – остро, студено, вбесено. Сякаш изплюва името ми през зъби, озверял, едва сдържащ се.
Отивам към статива си, без да го погледна, хвърлям си чантата, слагам престилката и се обръщам към него. Елеазар се е приближил, прилича на опъната струна.
-Днес ще рисувам морски пейзаж – промълвявам, загледана в прелестно пламналите от ревност очи. Кимва рязко, стиснал зъби. Усещам влечението, примесено с долно задоволство и тъга. Аз не съм кучка. Не съм гаднярка. И когато се държа като такава, чувствам някакво блудкаво отвращение и празнота. Няколко секунди просто стоим и се гледаме – аз тъжно, той – ядосано.
-Виждам, че си хванала гадже – проговаря Елеазар, като че изваден от умопомрачението. Лицето му се изглажда, очите му изгасват. Обръща ми гръб и бавно, с широки, нехайни крачки тръгва да се разхожда. Не отговарям. Какво да му кажа?
-Явно си ме забравила набързо – продължава той – Няколко несвързани, извадени от интернет захаросани фрази, няколко спазени съвета за първа среща пак оттам и край. Нали? – гласът му е преднамерено спокоен. Колкото и да се опитва да се владее, отдолу се усеща клокочещата ярост.
-Не се заблуждавай – отвръщам –  Какво искаш от мен? Нали ти така пожела? Да не те докосвам, да не ти говоря повече за любов. Да те оставя намира – чувствам се все по-отчаяна, нещастна и погнусена – Изморих се от почтеността ти. Не мога да те чакам цял живот. Не искам да се съсипвам от мъка по теб – сълзите ми заплашват да ме задушат, но аз се боря с тях – Според мен ще е най-добре да се забравим, Елеазар – при тези думи не издържам и се хващам за гърдите. Дълбаенето е непоносимо.
-Да – съгласява се едва чуто художникът – Много си права. Нямаш идея колко си права. О, Мориган... – думите му се удавят в собствената му болка.
-Никога повече няма да те докосна. Няма да се държа с теб по-различно, отколкото би се държало нормално момиче с преподавателя си – вдигам поглед към него. Завъртял се е така, че да виждам лицето му. Очите му са пълни със сълзи. Струва ми се, че никога не съм виждала някой по-прекрасен от него. Впил е поглед в мен, сякаш с него ще ме погълне, ще ме задържи до себе си.
-Ще бъда с Леннарт, ще му дам любовта, която можеше да имаме с теб. Ще му дам това което можеше да дам на теб, Елеазар...
-Ти да ме побъркаш ли искаш? – внезапния му крясък ме стряска. Подскачам и го поглеждам. Целият се е разтреперил. Пребледнял е като платно и ирисите му святкат. Бясната, разяждаща ревност го изпепелява отвътре. Така силно ми се приисква да го докосна, че забивам остри нокти в дланите си. Наблюдавам как затваря очи и вдишва дълбоко. После се обръща и тръгва към бюрото. Сяда внимателно, грабва глупавото списание, вдига лъскавите си обувки върху гладката повърхност, скрива се зад ламинираните корици.
-Рисувай, Мориган – прозвучава гласа му – Нали си на урок.
Навеждам глава към платното. Цялото тяло ме боли. Леко ме тресе и ми се гади. Стисвам изстиналите си ръце една в друга. Изгърбвам се и замирам. Елеазар се е отдалечил повече отколкото и в дните, когато му правех портрета. Тогава го забелязвам. Закачен е на едната стена в елегантна рамка.
-Сложил си портрета  на стената? – проговорвам без да се усетя. Списанието прошумолява.
-Нарисуван е с голяма вещина, защо да не го сложа? – трепвам от гласа му. Не искам, не искам да ми говори така. Замълчавам, взирайки се в картината. Наистина съм го докарала добре. Одухотвореното, грозно, чаровно лице, дългия прав нос, особеното изражение в небесносините очи. Трябва да призная, нарочно казах казах тези неща и за края, и за Леннарт. Исках да провокирам Елеазар. Надявах се, че ще се вбеси дотолкова, че да не издържи на привличането. Но както казах и преди, художникът страда от неизлечима форма на почтеност. Прекалена благородност.
Започвам да осъзнавам, че стоя и съзерцавам празното платно. Че не рисувам. Че не мога да помръдна ръце. Погледът ми се промъква към Елеазар. Виждат се само дългите стройни крака, блестящите черни обувки, част от плоския корем и белите ръце с дълги и фини като на пианист пръсти. Зяпам го отчаяно и копнежно. Тишината меко звънти в тъпанчетата ми.
-Някакъв проблем ли има? – лъскавите корици изчезват и на тяхно място се появява бледото му изпито лице. Старае се да изглежда преподавателски любезно-незаинтересован, но очите го издават. Никога никой не ме е гледал с такава любов.
-Разбира се, че не – прошепвам – Просто не знам как да започна...
В този момент той се изправя. Оставя с педантична съсредоточеност списанието върху бюрото. Запътва се към мен. С всяка негова крачка усещам как ми прималява, колко слаба се чувствам, как ме привлича, колко съм влюбена. Когато застава до мен, се уплашвам, че няма да го понеса. Точно на две педи от рамото ми е тънкото му бедро, жилавото, гъвкаво тяло. Долавям парфюма и естествената му миризма. Прехапвам устна.
-Можеш да разположиш морето тук, леко да е под ъгъл, ето – красивият му пръст очертава подобие на парабола по платното – а тук, така, ще е плажът, можеш да добавиш палми, за да е по-екзотично, скали, изхвърлени водорасли... – изведнъж Елеазар замлъква. Вдигам глава и виждам, че се е вторачил в мен с особено, измъчено изражение – ...както когато те намерих на плажа – промяната в тона му е плашеща. Съзерцавам го без да мога да погледна другаде. Клепачите му трепват, художникът отскача назад.
-Да... – промълвявам – Да...
-Е, разбра нали, сега ще можеш да започнеш, нали? – опитва се да се усмихне той. Точно в този неуспял опит проличава колко е различен, колко е променен.
„Аз съхна по теб, любима, съхна...”
Кимвам и започвам да скицирам. Светлосините му очи ме измъчват като нажежено желязо. Елеазар отново сяда зад бюрото си, но този път не чете. Предава се. Впива незабравимия си поглед в мен безсилно, копнеещо, страстно. В началото се опитвам да не го поглеждам, но накрая не издържам. Изтървавам молива и се вторачвам в него. Очите ни казват толкова много. Усещам как се просълзявам. Устните ми се разтреперват. Не мога да спра да го гледам. Не помня кога съм се изправила на крака. Нито пък той. Просто в един момент вървим един срещу друг. Заставаме толкова близо, че усещам топлината на тялото му. Ръцете ни се срещат. В пристъп на освирепяло умопомрачение художникът ме дръпва към себе си. Залепвам за него. Блясъкът на очите му е безумен. Ръцете му се отделят от моите и обхващат талията ми. Дланите ми прегръщат шията му. Не си чувствам краката. Сърцето ми ще изхвръкне. Задъхваме се. Лицето му се приближава към моето. Свежият му дъх на мента и кафе докосва устните ми.
Не! Изведнъж се осъзнавам. Изплъзвам се от прегръдките му и изтичвам до статива. Започвам да ровя в чантата си с кошмарно разтреперани пръсти.
-Мориган...? – вдигам глава към него. Страдание се излъчва от цялото му същество. Изражението му е толкова отчаяно, разочаровано, нещастно.
-Съжалявам, Елеазар. Нали не трябваше да правим такива неща? Нали трябва да се забравим? Не можем да се оставяме на чувствата си, така само ще боли повече. Моля те... Умолявам те, не ме предизвиквай, трудно ми е да стоя на разстояние от теб... – сълзите ме задавят, докато безсмислено бърникам в чантата.
-Много се извинявам – прошепва художникът – Няма да се повтори, обещавам.
Довършвам скицирането, безшумно ридаейки зад платното. Елеазар се е закрил със списанието. Когато става време да си тръгвам, намазвам обилно бузите и челото си с пудра, но няма с какво да прикрия червените си очи. Убедена съм, че той ги забеляза, но не каза и дума.
Тръгвам си, проронвайки едно „довиждане”.
Вечерта се срещам с Леннарт и той ми казва, че утре ще ме запознае с приятелите си. Съгласявам се ентусиазирано. Отиваме на кино, после Леннарт ме завежда на ранна вечеря. Разхождаме се по улиците, времето е топло, приятно, млечно. Държа го за ръка и се чувствам много добре. Харесвам го. Не съм влюбена, но определено ми е много приятна компанията му.
-Ами тук живея аз – обявява Леннарт изведнъж и аз забелязвам, че сме стигнали до една вилна зона с красиви, кокетни къщи.
-Отсреща? – поглеждам с възхищение хубавата вила на три етажа с големи тераси и множество кичести цветя.
-Да – изпъчва се приятелят ми – Тази вечер нашите ги няма.
Разсмивам се. Трябваше да се досетя, че безцелната разходка не е била съвсем безцелна.
-Е, какво, това покана да вляза ли беше? – хиля се аз.
-Само ако искаш – уж срамежливо ме поглежда Леннарт през черните си мигли.
Къщата е обзаведена модерно, стилно с малко мебели, за да се усеща простора на помещенията. Стаята на Леннарт е на втория етаж в една чудесна, красива, широка стая. В единия ъгъл има плазмен телевизор с конзоли, на стените са залепени няколко плаката на спортни коли и метъл банди. Върху бюрото лежат затворен лаптоп и две книги. Поглеждам ги – „Клетниците” и някакви криминални разкази. Килимът е в приятен тъмен цвят, а пердето е пуснато. Тонколони и уредба се пъчат от другия ъгъл.
-Имаш хубава стая – усмихвам се, надниквайки през прозореца. Гледката е чудесна – вижда се морето в далечината, скалистите брегове, безкрайните гори на изток. Небето виси перлено над стоманената вода. Не получавам отговор и се обръщам да видя дали Леннарт не е излязъл. Не е. Седнал е на леглото си скръстил крака по турски, облегнат на стената, вторачен в мен. Кафявите му очи греят. Запътвам се към него и сядам на леглото. Докато го гледам, ръката му докосва лицето ми. Придърпвам главата му и го целувам. Притисваме се един към друг. „Гледай ме сега Елеазар” – мисля си – „Само стой и гледай”.
Свалям дрехите си уверено, с усещането, че съм привлекателна. Леннарт ме гледа с блеснали очи. Бавно тръгвам към него и се шмугвам в обятията му. Ръката му проследява очертанията на гръбнака ми. Връхчетата на пръстите му ефирно се плъзват по кожата ми. После потъват в лъскавата ми коса. Слагам ръка на бузата му.
-Красива си... Много... – промълвява той. Шоколадовите му очи сякаш фосфоресцират. Гледа ме с такова желание, каквото съм виждала само в романтичните филми. 
-Ти също – отговарям. Гърдите му са гладки, стегнати, оформени. Коремът е плосък, с плочки. Раменете му са широки, мъжествени, ръцете му са силни с неголеми, но твърди мускули. Плъзгам ръка по кадифения му корем, обвивам шията му и слагам уста върху неговата.
Върху перваза на прозореца затрополява дъжд и светкавица проблесва на хоризонта.



24
         
          
Леннарт ме запознава с компанията си. Тя се състои само от момчета – Сванте, Валентин, Алберт, Кай и Емил. И петимата нямат гаджета, въпреки, че са страхотни момчета, възпитани, забавни, умни, весели. Валентин е тъмнорус, набит, изключително чаровен с перленобяла усмивка. Кай е непрекъснато засмян, бялорус, зеленоок. Алберт е нисък, мускулест, миловиден с лъскави черни очи. Сванте е двуметров сладур, леко пълничък, засмян, чаровник, с хубави теменужени очи. Емил е леко мургав, набит, косата му е черна като катран, очите – тъмнолешникови, а усмивката му действа заразително. И петимата учат в частния колеж по туризъм „Алфа”. Сванте и Валентин са с две години по-големи от Леннарт, а останалите са на неговата възраст. Много ми допадат.
Леннарт е отлично гадже. Влюбен е до уши в мен, държи се чудесно, джентълменски, подарява ми цветя, непрекъснато ми повтаря, че съм красива, перфектна. Чувствам се леко виновна и постоянно му казвам, че го обичам. Старая се непрекъснато да му показвам любовта си, която всъщност не е толкова силна. Харесвам го. Много. Той ме желае и ме обича. Златно-шоколадовите му очи светват всеки път, щом преплетем погледи. Майка ми и Аксел го харесват, мама каза, че е много хубав и готин. Често Леннарт ме води на вечеря, на дълги романтични вечерни разходки в парка.
Единственото, което ме дразни в него е ревността. Безумно ревнив е. Всеки път щом изляза с приятелките ми или когато сме с неговата компания, той прави проблем. Сърди се, вбесява се, а после ми се извинява с цветя, целувки, дори и плюшени мечета. Прощавам му, разбира се, защото много се лаская от това поведение. Доста пъти ми е казвал, обхванат от угризения, че е бил груб, че е мърморил, казвал ми е, че полудява само като си помисли, че може друг да ме докосне. Смея се и му казвам, че личи.
Междувременно в душата ми се борят самоконтрол, копнеж, ярост, вина, любов и още повече ярост. Уроците при художника са пълен ад. Отново не ме поглежда. Изстинал, отдалечен, погълнат от неизразимия копнеж Елеазар седи и се крие зад  спортното списание. Красивите лятносини, изгаснали очи се крият под седефено-златистите му клепачи. Ако не беше толкова пребледнял, изпит и изтормозен, щеше да буди завист с тена си. Всеки път между нас има такова зверско напрежение, че сякаш въздухът пука от електричество. Цялото пространство е наситено с гъст и лепкав копнеж, лепкав като захаросан мед, физически присъстващ.
Избягваме всякакво докосване помежду си. Елеазар дори не се приближава до мен. Аз също стоя далеч, но нямам волята и силата да не го гледам. Сребърно-прозрачните ми очи изпиват присъствието му като вода. Любувам му се, не мога да се сдържа, а когато погледите ни се срещнат за част от секундата, усещам как цялата се превръщам в река, разтапям се и руквам към него.
Дните изчезват в Безкрая. Нощем лежа будна до късно, следя с очи невнятните шарки на луната по тавана. О, да времето е така от месеци. През деня е бисерно-мъгливо с плътни тежки облаци, а нощем небето съвършено се изчиства и луната изгрява. Взирам се в тъмнината, долавям приглушените звуци на града, сънените птици, припукването на някой мебел. Чувам как секундите иззвънтяват и се разтварят в Нищото. Една след друга. После ги следват минутите. Струват ми се празни, безсмислени, неразбираеми. Вече не мога да се съпротивлявам на болката в гърдите си. Чудовищни нокти, като късчета стъкло се врязват под ребрата ми и целият ми гръден кош тежи като натъпкан с олово. Просто стоя и чакам кладата в гърдите ми да ме изпепели. Чакам да се задавя в собствената си кръв. Много кръв. Гореща. Ненужна...
А после заспивам. Клепачите полека затварят очите ми. Обикновено сънувам обичайните странни разбъркани сънища с характер на кошмари, но често на сън ми се явява и художникът. Страшно е. Сънувам го мой. Сънувам го с блеснали, меки, яркосини, озарени ириси. Сънувам усмивката, която заплита мислите ми. Дългите елегантни пръсти. Усещам ги в косата си. В съня, той никога не казва „Не ме докосвай”. Аз не казвам „Нека се забравим”. Там светът е изграден от нас. Ние сме главните герои, ние решаваме какво ще се случи. Всичко зависи от нас. Незабравимите му очи ме гледат с любов, преливаща от смях, любов, която тук е реалност. Сънувам устните му. Ухаещи на мента, на шоколад, на лимон, на кафе. В ноздрите ми пропълзява деликатният аромат на парфюма му. Ръцете ми усещат гладката му кожа...
Когато се събудя, обикновено съм скована, парализирана, изтръпнала. Свивам се в завивките, затварям очи, увивам се. Дори не успявам да заплача. След малко се опомням и се раздвижвам, изтърсвам от клепачите си замръзналата скръб и се стоплям.
Майка ми започва да се чуди какво става с мен. Аксел неколкократно ме пита. Под очите ми лягат трайни тъмни сенки. Април изминава и настъпва май. Получавам имейл с ободрение от Арт колежа. Приета съм. Учебната година започва да първи октомври. Това събитие внася кратка радост в мен. Пред Леннарт не ми се налага да се преструвам. Той облекчава мъката. Налива болкоуспокяващо във вените ми. Чувствам се по-нормална и топла с него.
Приятелките ми забелязват, че нещо ме тормози, но аз мога да говоря само с една от тях. Бригид ме изслушва и ме гледа тъжно. Как може да ми помогне? Разказвам й всичко. Споделям за Леннарт и Елеазар, как се чувствам, какво изпитвам. Тя ме прегръща и започва да ми говори нещо. Не винаги чувам какво. Важното е, че ме утешава, че и тя като приятеля ми връща нормалността.
Не успявам да се приобщя към младежите от групата по рисуване. Единственият, с когото общувам е Финн. Той е мил и приятен. Премества се на статива до мен и докато рисуваме бърборим глупости и се смеем. Художникът почти не реагира, но виждам как се напряга.
В края на май Аксел и мама ме изненадват с резервация за лятна почивка за мен, Бригид и Арианрод. Фрея ще ходи с Вилмар и няма да може да дойде с нас. В началото приятелките ми твърдят, че не могат да приемат, но аз ги убеждавам с доводите, че само самолетните билети и хотела е платен. За другото ще се налага да се грижим сами.
След цял месец напрежение, Елеазар не издържа. Отново ме докосва. Твърдите му силни ръце обвиват тялото ми изненадващо, неустоимо, нетърпимо. Устните му докосват шията ми, тялото му се прилепя до моето. Отмятам глава назад и затварям очи. Топлина облива цялото ми тяло. Но после се осъзнавам, опомням се, скачам и се изплъзвам от обятията му.
Отново бягам от него. Отново му напомням да не ме докосва. И очите му отново изгасват.
Все по-често прекарвам нощите при приятеля си Леннарт. Родителите му разрешават, а понякога и отсъстват. Друг път той идва у нас. Мама се притеснява леко за мен (какво ли преживяват майките?), но въпреки това ми позволява да му гостувам, а когато Леннарт идва в къщи, тя и Аксел тактично изчезват. Непрекъснато ги успокоявам, уверявам ги, че всичко е наред, че Леннарт е сериозен, отговорен (все пак се тревожат, нормално е). Той е изключително мил и романтичен. Често приготвя вечеря (наистина готви отвратително вкусно), храним се на свещи, на приглушена светлина. Всеки път ми подарява цветя. Казвам му, че го обичам, че е чудесен, че е страхотен и наистина го мисля. Очите му ме следят с възхищение, пламтят в топло шоколадовокафяво и аз усещам как отвръщам на погледите му, усещам, че започвам като че ли да се влюбвам в Леннарт.
Нощем дълго не заспиваме. Говорим или просто стоим прегърнати. Главата ми е на гърдите му, едната му ръка гали косата ми, другата гърба ми. Прегръщам го с две ръце и си обещавам, че ще продължавам да го правя щастлив, ще се държа с него прекрасно, защото виждам, че ме обича, виждам и усещам, че е много влюбен в мен. Не съм от жените, които биха използвали някого само за да предизвикват друг. Освен това ми се струва, че чувствата ми към него се задълбочават. Това няма нищо общо с художника. Той е съвсем различна вселена. Измъчвам се и само около Леннарт не се вижда колко съм потисната. Той ми действа като съживител.
Месец май се топи, дъждът продължава да се сипе, светкавиците разсичат небесата, гръмотевиците ръмжат заканително от черните облаци. Нощем луната показва бледото си лице и безмълвно се взира в мен. При пълнолуние с Леннарт стоим на терасата, хванати за ръце и гледаме голямото сребристо кълбо в черното небе. Тогава той изпада в странно настроение, става толкова романтичен, даже сантиментален. Обяснява ми се в любов, говори ми толкова нежно. Обикновено такива приказки ме изнервят, дразнят, въртя очи, щом чуя по телевизията сладки любовни обяснения. Но тук, в късната нощ, обляна от луната буквално се разтапям от удоволствие. Обвивам ръце около врата на Леннарт, вглеждам се в очите му, устните ни се срещат, той ме притегля към себе си. Благодарна съм му, че ме изважда от депресията, че ми действа като балсам, че ме спасява от умопомрачението.
Уроците ме съсипват. Веднага щом видя Елеазар, забравям всичко. Леннарт, красивите му думи, спокойствието. Залива ме вълна неудържими, непоносими, необятни емоции. Копнежът ме задушава, сведените му очи ме подлудяват. Ужасното е, че непрекъснато мисля за него. Само Леннарт ме отклонява. С мама и Аксел също се чувствам нормално. Приятелките ми обаче трудно ме разсейват. Много често излизам с тях, но се чувствам зле.
Учебната година за Фрея, Бригид, Арианрод и Леннарт приключва. Разбира се, и четиримата завършват с отличен успех (моите старателни любимци). Юни си е заминал безвъзвратно, отвян от ветровете на времето. Повече не откривам забравен бележник на бюрото на художника. Мълчанието ме убива. Кошмарните часове, прекарани с него ме разкъсват на хиляди малки парченца. Болката не затихва, както си мислех, че ще стане. Мислех, че връзката ми с Леннарт ще доведе до истинска любов. Това почти се случи. Но не успя да заличи Елеазар. Може би дори напротив.
Почивката с приятелките ми наближава. Художникът още два пъти се опитва да ме докосне. Последният път почти ме целува. Сграбчва ме в обятията си, аз забравям да се дръпна, ръцете му се стрелват по тялото ми, в последния момент отскачам назад, когато устните ни почти са долепени, умолявам го да спре, да ме остави, да ме забрави. Той избягва в другия край на ателието, обръща ми гръб, затваря подпалените си очи.
След уроците се затварям в стаята си, заравям лице във възглавницата, разплаквам се и крещя, крещя, докато не ми се догади, докато гърлото не ме заболява сякаш драно с нож, докато в устата ми не се надига вкус на морски водорасли.
Един следобед майка ми ме заварва в поредния истеричен пристъп. Налага се всичко да й разкажа. Обясненията ми са болезнени, заплетени, объркани. Тя ме гледа слисана. Разплаквам се за пореден път. Мама ме съветва да се опитам да се откажа от Елеазар. Женен мъж с дете, със семейство, трийсетгодишен. Припомня ми Леннарт. Любовта му към мен, нежността, отдадеността му, искреността, дори и силната ревност.
Вдигам поглед към нея. Русата й къдрава коса се дипли около бледото лице, черните й като абанос очи са се наляли със сълзи. Навеждам се и я притискам към себе си. Тази прегръдка е всичко, от което имам нужда. Заравям нос в буклите й, ухаещи на лавандула и ванилия и като бебе се свивам в ръцете й и затварям очи.


25
       
 
-Добре, какво ти има, миличък? – увивам ръце около лицето на Леннарт, което е посърнало, мрачно, намръщено. Седя на коленете му, облечена в тъмносапфирени дънки и черна прилепнала тениска с дантелен, прозрачен гръб. Кехлибарената ми коса се разтила по гърдите му. Днес майка му и баща му отново ги няма, на красивия вишнев диван в дневната сме, и току що сме се прибрали от кафе с приятелите на Леннарт.
Прекарахме изключително приятен следобед с Валентин, Сванте, Кай, Алберт и Емил. Бях единственото момиче в компанията, но не се чувствах неловко. Коремът ме заболя от смях, защото момчетата разправяха смехории, шегуваха се, държаха се непринудено. Разхождахме се из парка, после седнахме в едно кафе, поръчахме си мелби и останахме няколко часа. От всички момчета най ми допада Валентин. Седях до него през цялото време, кикотехме се. Забелязах още от ранния следобед, че Леннарт ревнува, но не обърнах внимание. През цялото време стискаше зъби, хвърляше лоши погледи и си изпукваше пръстите на ръцете. Когато си тръгнахме, приятелят ми спря да ми говори, седеше в таксито отчужден, студен, ядосан.
Сега се чудя как да го успокоя.
-Не ми харесва как те гледаше Валентин следобяд – избухва той най-накрая – Цял следобед му текоха лигите по теб, постоянно искаше да те впечатли... И ти седеше до него, кълна се, ако беше опитал да те пипне, щях да му разбия устата – Леннарт трепери от яд.
-Ей, ей, Лен, миличък, какви ги говориш? Как ще му разбиваш зъбите? Как може да ме ревнуваш от Валентин?! – гледам го в очите с ангелски поглед, дланите ми са на шията му. Приятелят ми е пребледнял.
-Изобщо не ми се нрави тази работа – продължава той твърдоглаво – И не е само Валентин. Другите момчета също са без гаджета, сами са, а ти си красива и то много красива, съблазнителна си, сексапилна. Да не мислиш, че не виждам как те гледат? Може би дори неволно, но погледите им не ми вдъхват доверие.
Прегръщам го. Притискам го, едновременно раздразнена и невероятно поласкана.
-Моля ти се, скъпи, не са сериозни тези неща. Много ми харесва да ме ревнуваш, но ти наистина прекаляваш – засмивам се и го целувам – Обичам те, а това са приятелите ти. Успокой се. Виждаш разни несъществуващи сюжети.
Леннарт слага ръка на бузата ми. Шоколадовите му очи припламват със страст и желание. Намествам се върху краката му и се усмихвам както не съм се усмихвала досега. Навеждам се и долепям уста до неговата. Започвам целувката бавно, после постепенно я задълбочавам. Ръцете му пълзят по гърба ми, докато се прилепям все по-плътно и по-плътно към него. След малко Леннарт извива глава със замъглени очи и се задъхва.
-Разбери, ревнувам те от всеки, дори и от непознати и даже от приятелките ти. Полудявам всеки път, щом някой случайно те погледне.
-Обичам те – промълвявам го целувам. Искам да е щастлив. Искам да приспя донякъде чувството си за вина, че в началото бях с него, заради Елеазар. Не бих го наранила. Не бих разбила сърцето му. Усещам, че любовта му към мен е сякаш повече страст, сексуално желание, но има и обич. Аз също го обичам. Не пламенно, не изпепеляващо, но достатъчно, за да желая щастието му.
-Да се качим горе – предлага той с потъмнели от желание очи.
-Обещай ми, че ще опиташ да не се измъчваш от ревност. Така само страдаш, самонараняваш се и тормозиш и мен. Трябва да си спокоен, щастлив, усмихнат – гледам го съсредоточено в големите очи – Защото те обичам.
При тези думи Леннарт ме вдига на ръце и ме понася към стаята си на горния етаж. Не изчаква даже вратата да се затвори, и ме притиска към гърдите си.

Летните горещини избухват златисти и слънцето започва да показва платинените си очи иззад облаците. Странна работа. Страхът и притеснението ми, както и споменът за Демоничния ритуал поотслабват и някак измамно изчезват. Вече си мечтая за почивката с Бригид и Ариана. Започвам да се чувствам по-добре. Приготвям се и за следването в Арт колежа (да, знам, че е много рано). Взимам си учебниците от списъка, сложен на сайта на колежа, обновявам запасите си от бои и други материали и постоянно рисувам. Ходя на уроци при Елеазар, излизам с приятелките си, с Леннарт, с Леннарт и неговите приятели.
Запознавам Фрея, Бригид и Арианрод с Валентин, Кай, Емил, Алберт и Сванте. Оказва се, че си допадат. Леннарт продължава да се муси и иска да се виждаме предимно само двамата. Обзет е от болезнена ревност, особено след като му казах, че ще ходя на почивка без него през август. Сдърпваме се отвреме навреме, после той ми се извинява с рози и прелестно тъжни очи. Много лесно му прощавам, увивам шията му с ръце и го целувам. Спокойна съм относно връзката ни, нямам повод за ревност засега, виждам в очите на Леннарт, че съм единствената.
Един месец преди да замина, разбирам, че майка ми е бременна. Направо ми става лошо. Когато тя и Аксел ме извикват във всекидневната и ми съобщават, че ще стават родители, в началото не мога да повярвам. Взирам се в белите им лица, местя поглед от едните черни очи към другите и не мога да проумея защо съм толкова разстроена. Обръщам се и си влизам в стаята.
Чувствам как егоизмът е напът да ме съсипе. Възмущението ми е пълно. Майка ми е зряла жена, не е на възраст за раждане. Тя ще ме забрави, ще ме пренебрегва заради бебето. Още повече това ще е общото й дете с Аксел. Както се казва двамата ще си станат пълно семейство, ще си родят отроче и аз къде ще съм?
Мажа с четката по платното, очите ми са замъглени от сълзи. Хапя устни и изобщо не виждам рисунката. Ето ти повод за ревност. Не любовна ревност, а желание за цялото внимание. Майка ми винаги ме е обичала толкова много, Аксел ми е бил като баща. Обожавам го, не мога без подкрепата му. Той си е моят татко, а не биологичният, чийто ум бе потънал в алкохол. С Аксел сме изграли с часове, когато бях малка, смяли сме се, сега се разбираме прекрасно, мога да му кажа почти всичко. И какво ще се случи? Всичко това ще изчезне. Любовта и приятелството, подкрепата, разбирателството, вниманието, които са били само мои ще ми бъдат отнети. Хвърлям четката, трескаво си сменям дрехите (обличам дънки с ниска талия до коленете и черен потник), грабвам си чантата, обувам балерини и излизам без обяснения от вкъщи.
Сядам в кафене „Аквамарин” и си поръчвам „Мохито”. Над мен плуват пухкавите облаци в полуслънчевия ден. Отпивам от свежия коктейл. Подпряла съм се на перваза на прозореца, отнесена, мислеща за художника. Напоследък няма никакви сцени. Въпреки, че изглежда съсипан, изморен и отчаян, успява да стои на разстояние от мен.
Преди четири дни видях съпругата му, заедно с детето. Дойдоха в ателието (струва ми се, че Елеазар го бе направил нарочно). Красива жена. Притежава огромни зелени като маслини очи, дълга бяла, гладка шия, хубави стегнати гърди (или силиконови, или поддържани от качествен сутиен) и дълги, тънки, неспокойни крака. Момченцето е същинско нейно копие, като се изключат очите. На лицето му греят очите на Елеазар. Същото прозрачно, бляскаво, лятно синьо. Същите красиви мигли. Същото изражение, което имаше и баща му, преди да се влюби в мен...
Тя влезе с уверена походка, сякаш знаеща, че държи нещата в свои ръце. Дългата й заслепяваща русо-огнена коса се виеше като гъст водопад по гърба й. Очите й веднага попаднаха на мен и в ментовите й ириси видях жена, която никога не отстъпва. Видях жена, готова на всичко за да постигне това, което желае. Видях силна жена, помитаща всяка пречка по пътя си, както приливна вълна отнася гълъбово перо. Уплаших се. Да, почувствах страх от този твърд, могъщ, красив поглед.
Синът й се хвърли в обятията на Елеазар и забравената усмивка на художника изгря отново. Помня, че се взирах в него, невярваща, зарадвана, леко ревнуваща. Елеазар се превърна в предишния некрасив, болезнено чаровен мъж с предишната ослепителна усмивка, откраднала ума и сърцето ми. Той притисна детето до себе си и започна да му говори нещо, но аз не бях в състояние да разбера думите му. След малко момчето се отскубна от ръцете му и аз привлякох вниманието му. Зеленооката красавица се усмихна и промълви с плътен, леко съскащ, някак потаен и бавен глас:
-Скъпи – уви ръце около художника и притисна уста в неговата. Вцепенението ми се пръсна. Наведох очи, прехапах устна.
-Хелена – чух гласа на Елеазар – Как си, скъпа?
Момченцето застана пред мен и аз разтеглих устни в ужасяваща гримаса, но на него не му направи впечатление.
-Как се казваш? – запитах, втренчена в дивните очи, толкова еднакви с тези на баща му.
-Дагмар – иззвънтя детският глас.
-Ти трябва да си Мориган – Хелена се приближи към мен, изтъкана от гняв, сила и омраза. Омраза към мен. Дали вече е знаела? Усмихваше се, но нещо в очите й говореше под тази усмивка. Поех ръката й и почувствах уверената мекота на кожата й и силата, с която пръстите й стиснаха моите...
Стряскам се. Отнесла съм се. Унесла съм се в спомена. И в този миг осъзнавам, че той стои пред мен.
-Мориган – името ми прозвучава като зов за помощ. Погледът му ме изпива, поглъща ме, вика ме. У мен се надига нещо неназоваемо. Необясним водовъртеж повлича ума и душата ми.
-Елеазар – изправям се без да съм го искала. Копнежът е непоносим. Не онзи изгарящ копнеж  по физическо докосване, не копнеж за интимна близост. Той се търпи. Него можеш да удържиш. Него можеш да потушиш. Непоносим е копнежът на душата. Душата, която не може да заспи, не може да се разплаче, не може да изкрещи.
Стоим и се гледаме. Времето е поспряло край нас и се взира ту в очите на единия, ту в тези на другия. Понечва да докосне някого от нас и се отказва. Кротко стои, тихо ни наблюдава и безмълвно прелива секунди между пръстите си.
После поклаща глава, превива рамене, разтваря длани и отново поема по извечния си път.


26


Град Айсберг се намира в най-северната част на страната. Не е голям, с население от 10 хиляди души, но е изключително красив, старинен, в околността му има страхотни забележителности. Там почти целогодишно има снежна покривка и температурите си ги бива. Улиците са сравнително тесни, дълги, прави, с разноцветна каменна настилка на тротоарите. Къщите са разположени близо една до друга, буквално се извисяват над паважа, красиви, остри, двуетажни, предимно от тъмно дърво, с високи прозорци. Когато е натрупал сняг те изглеждат като шоколадови сладкиши с бяла глазура.
В околността има четири хотела, а всичко останало са къщи за гости. Самият Айсберг е магичен. Ограждат го високи, снежни планини, дълги редици от стройни борове, в центъра има ледени скулптури, направени от учениците от местното художествено училище, които съвсем леко се размекват през краткото хладно лято.
Хората тук са прекрасни. Мили, дружелюбни, непрекъснато засмяни, винаги готови да помогнат. Всички се познават. През почивните дни имат практика няколко семейства да почистват дворовете си от паднали листа или сняг заедно, докато високите им весели гласове звънтят в кристалния въздух.
Седя в хотелската си стая в „Гулден” и се приготвям да си взема душ. Аз, Бригид и Ариана сме в три отделни съседни стаи. Хотелът е много хубав – четири звезди, спа процедури, басейн, сауна, фитнес и готин ресторант. Банята е изцяло в кремави плочки с широка бяла вана, голямо огледало над мивката и душ кабина. Стаята е обзаведена модерно, семпло и уютно. Пускам водата и наблюдавам как плътната ароматна пяна се надига и стига до ръба на ваната. Свялам халата и лягам в горещата, релаксираща вода.
Тук сме за седем нощувки, имаме достаъчно време да посетим интересните обекти и да се запознаем с многообразния нощен (и дневен) живот. Поговорихме си с приятелките ми и решихме да разгледаме Града на духовете, Къщата на Мегалион, Галерията на Нищото за абстрактни творби и да ходим на различните спа процедури.
Затворила съм очи и вдишвам бавно уханието на пяната за вана с ванилия и шоколад. Припомням си епизода с Леннарт снощи...
Беше изпаднал в странно ревниво-нещастно настроение. Прекарахме вечерта и нощта насаме у тях. Вечеряхме на свещи, бяхме си сготвили спагети карбонара и тирамису. След като приключихме с хапването седнахме да гледаме филм. И двамата бяхме на мнение, че няма да понесем нито „Титаник”, нито „Тетрадката”, нито „С дъх на канела”. „Пърл Харбър” също не беше от най-невълнуващите филми, но аз все пак настоях за него.
Леннарт не внимаваше особено в сюжета. Притискаше ме до себе си, докато главата ми лежеше на рамото му и се взираше невиждащо в екрана. Ръката му си играеше с пшеничната ми коса.
-Много ще ми липсваш – измърмори той към края на филма – Осем дни без теб ще ми дойдат в повече.
Вдигнах лице към неговото, обърнах главата му към себе си и го целунах.
-Ще ти се обаждам. Ще мине бързо и пак ще сме заедно.
-И всичките туристи и туристчета, които ще срещнеш! – възкликна той – Как ще спя нощем?!
Звучеше много изтормозен. Опитах се да го успокоя. Притиснах го към себе си, говорех му с любов, казвах му, че го обичам, че няма от какво да се притеснява. Догледахме филма в мълчание.
Прекарахме една хубава нощ заедно. Леннарт беше нежен, внимателен, пламенен.
На сутринта се прибрах у нас, преоблякох се, взех си нещата и бащата на Бригид ме взе и закара мен, дъщеря си и Арианрод до летището. В самолета си изкарахме чудесно. Гледахме филми, ядохме пуканки и пихме айскафе...
Надигам се в топлата шоколадова пяна. Хващам в ръка водоустойчивия си телефон и се обаждам на Леннарт. Още с вдигането гаджето ми възкликва:
-Сериозно, вече ми липсваш, мила! Какво правиш?
-Във ваната съм – игриво заявявам – Всичко е страхотно тук, а знаеш ли какъв сексапилен красавец е точно в стаята до мен ...?
Чувам как въздъхва.
-Само да бях при теб... – заканва се Леннарт страстно – Щеше да видиш дали можеш да се шегуваш така с мен!
Смея се прелъстително. Леннарт започва да ми говори мръсотии и аз приключвам разговора. Изправям се и се увивам в хавлията. Излизам от банята и лягам по хавлия в леглото. Имам три часа до вечеря, в които да си почивам. Обаждам се на майка ми, но бързо затварям, защото тя буквално е полудяла от бременността. Прехласва се по бебето, развълнувано приказва, че ще роди момче. Ядосвам се наново и си намирам предлог да й затворя телефона.
Включвам телевизора и безцелно прехвърлям каналите в лошо настроение. Сменят се последователно глупав филм с червенокоса тъпачка, новини с водещи, прилични на призраци, сериал с неразбираемо съдържание, документален филм за Хималаите, токшоу с кикотещи се като изтървани жени, готварско предаване, в което приготвят морски дарове и предаване за световните пазари. Завъртам отегчено-вбесено очи и изключвам телевизора.
По-късно съм заспала. Явно съм била изморена от пътуването и горещата вана ме бе отпуснала.
Спала съм два часа, но изобщо не се чувствам отпочинала. Бързам да избягам от сънищата си, хвърлям се към гардероба и си избирам черни панталони с ниска талия, лека бяла блуза с дълъг ръкав и обувки на тънки токове. Сресвам правата си пшенично-кехлибарена коса и слагам лек грим. После сядам на леглото и се навеждам, смазвана от лошото си настроение.
Сънувах Елеазар. Отчайващо близък, копнеещо далечен, вълнуващо привлекателен. Сънувах ателието. Сънувах ефирните спуснати пердета пред френските прозорци. Художникът ме изпиваше с очи, сини като сливащите се море и небе в безкрая. Електрично желание пълзеше по цялата ми кожа. Цялата вселена около нас бе наситена с тръпки на страст. Елегантните му дълги пръсти докосваха косата, лицето, шията ми. Устните му почти целуват моите...
И тогава се събуждам. Ще се побъркам. Трябва да направя нещо. Изскачам от стаята си и тръгвам по коридора. Заварвам двете си приятелки заедно в стаята на Бригид. Арианрод й изправя с голямо усърдие силно къдравата коса, докато тя си пили ноктите. Много са хубави. Ариана е по дънки и хубава блузка с голи рамене и дълги ръкави, а Бригид е облякла черен лек пуловер с голямо деколте. Сядам при тях. Тази вечер сме решили да вечеряме в някой хубав ресторант, да се разходим из града и да отидем на бар.
Излизаме разкрасени (ха-ха!) и се отправяме към ресторанта, защото сме изгладнели. Храната е греховно примамлива, всички заведения предлагат само местни специалитети, изкушаващи десерти и се оказваме в затруднено положение. Не можем да изберем заведение.
Улиците са оживени, шумни, весели. Пълно е с туристи, които се смеят, говорят високо, купуват сувенири, ядат палачинки и понички, поздравяват се. Деца се тълпят на опашка за захарен памук, кран за играчки. Младежи се кикотят, прегръщат се, целуват се. Малко по-нататък тийнейджъри и възрастни се провикват от виенското колело. Улицата ухае на захар, шоколад и прясно изпечено бутер тесто. Ярките светещи букви на казиното отляво привличат погледа, а русата мацка с жартиери, изрисувана на вратата изглежда бледа и подпухнала.
Три тънички момиченца продават ръчно изработени гривни от разноцветни силиконови ластичета за коса. След тях възрастна жена предлага гледане на ръка и карти. Тежките й обици подрънкват и проблясват в матовата вечер.
Ресторантът блести като неонова реклама. „Ще се почувствате като на гости у баба”. Ето тук е мястото за нас. Уханието на храна, парфюми и човешки същества се смесва във вечерния въздух в заведението. Менюто е с кожена подвързия, с артистично обгорени страници и засукан шрифт. Смях, бебешко ромолене, викове, усмивки се разсипват пред мен и ме оставят настрани, като изхвърлен от морето корабокрушенец.
Постепенно погледът ми пълзи по хората. Масите са заети изцяло. Седят най-често по двама, трима, но има и групи от младежи, шумни, весели, безгрижни. Има красиви млади жени със самоуверени погледи, мъже с широки усмивки, възрастни хора с лица като сушени плодове. Сервитьорите ловко се промушват между хората, сякаш танцуват. Арианрод и Бригид ме повличат в разговора, но така и не проумявам за какво става дума. Небето навън постепенно потъмнява. Разводненото стоманеносиньо се насища и чезне в очите на нощта. Отначало прилича на напрашено море, после прелива в сапфирено и накрая в индиго. Около лампите се издигат ореоли, жълтата светлина пада върху лицата ни и попива яркостта на цветовете.
Групата посетители, за които не са си намерили места разочаровано си тръгват и един по един откриват част от ресторанта, която досега не бях видяла. Тя се състои от сепарета, които изглеждат сякаш те канят да седнеш. Очите ми пробягват по непознатите лица и изведнъж замръзват. Усещам как съм забравила да мигам. Усещам наново припламналата временно притъпена болка в гърдите си. Усещам как пред светлите ми ириси пада мъгла. Забравила съм да поема въздух.
На най-отдалеченото сепаре седи художникът и сините му очи са вперени в мен. Носи аметистов пуловер и е блед като платно. Нещо е откраднало целия въздух в ресторанта и не мога да дишам и да говоря. Изненадата ми не е провокирана толкова от това, че Елеазар е тук, а от комапнията му.
До него седи чернокоса дългокоса млада жена с широка бяла усмивка. Притиснала се е до него и по начина, по който го докосва е напълно ясно, че не е „сестра му”.
Повече няма как да остана. Скачам на крака и хуквам към изхода, оставяйки приятелките си да гледат след мен.


27
          
 
Вечерта ме обгръща като утешително було. Резливият, хладен въздух изсмуква топлината от лицето ми. Достатъчно топло е, за да изляза само по блуза, но в момента съжалявам, че не съм облякла и нещо връхно. Тичам към пейките в близост до пешеходната зона и се свличам на една от тях. Не мога да изтръгна образа на тъмнокосата жена с Елеазар. Не мога да изтръгна и неговото лице.
-Защо ми го причиняваш? – простенвам полугласно.
Какво прави той тук? Нямам ли малко почивка от него? Малко почивка от мъката. Мъничко. Не исках много. Исках само да прекарам приятно време с приятелките си в този прекрасен град, далеч от всички, най-вече от художника. Толкова ли беше сложно? Малко временце без да ми се налага да се измъчвам от неосъществим копнеж. Хващам глава в ръце. Дори не мога да се разплача. Не мога да изкрещя.
Коя е тази жена? Абсолютно съм сигурна, че не е Хелена. Хелена е рижава, а и запомних така добре цялата й външност и излъчване, че няма как да я объркам. Спомням си как докосваше Елеазар, галеше го по бузата, притискаше тяло в неговото, целуваше го. Любовница? Възможно ли е? Господи, а той се правеше на голям моралист!
Ревност и ярост ме заслепяват. В този момент виждам две бягащи фигури. Приближават се. Разпознавам Арианрод и Бригид. Косите им се развяват след тях.
-Мориган! – изкрещява Арианрод – Какво ти става, за Бога?!
-Чакай, Ариана – малко по-спокойно се намесва Бригид. Спират задъхани пред мен и Ариана се привежда, хваща се за коленете и задишва дълбоко.
-Какво ти има? – изпръхтява тя – Какво стана с теб? Знаеш ли как изглеждаше? Какво, кого видя?
С Бригид се споглеждаме. Кимвам едва доловимо. Няма смисъл да крия повече. Не искам да крия.
-Виж, Арианрод. Нали в ресторанта на сепаретата имаше един мъж със син пуловер, виолетов, ъъъ... син – обръща се червенокосата ми приятелка към наведеното момиче.
-Не знам – измърморва Ариана укротена – Не съм го видяла... А, чакай, да, когато се обърнах, за да разбера какво е притеснило Морги, видях един такъв мъж, да... Нали до него имаше една мадама с черна лъскава коса?
Стомахът ми се свива така, че затварям очи, за да не ми се повдигне.
-Това е Елеазар Холмстрем – продължава Бригид – Художникът, който преподава рисуване на Мориган.
Вдигам клепачи.
-Е? – настоява Ариана, изправя се и скръства ръце пред гърдите си.
-Морги е влюбена в него – изрича Бригид. Навеждам се и отново хващам русата си глава между дланите. Изпъшквам.
-А стига бе! – възкликва Арианрод – Сериозно?
-Напълно.
-Защо не си ми казала? – врътва се тя към мен – Бригид знае, а аз не. Кажи ми, че и Фрея знае!
-Не – промърморвам безсилно.
-Аз научих съвсем скоро – намесва се Бригид – Само допреди два дни нямах идея.
Приисква ми се да я разцелувам.
-Ариана, не се ядосвай. Става ли?
-Добре. Да, хубаво. Окей – объркано се съгласява тя.
-Това ли е съпругата му, Мориган? – пита Бригид, докато тя и Арианрод сядат от двете ми страни. Усещам как нещо горещо и лепнещо засяда в гърлото ми. Преглъщам, но не успявам да проговоря. Само поклащам глава.
-Охооо, той е и женен! – обажда се Арианрод – Хубава работа е станала!
-Да, женен е – измънквам – Но това не беше жена му. Тя има светлочервена, морковена коса... Няма представа коя е тази.
Разказвам им всичко. За плажа, за погледите, думите, за забравения писателски бележник, недовършените целувки, докосвания, ревността и разбира се, за съпругата на художника. Правя го заради Ариана. Тя ме гледа ококорена. Казвам им и за уговорката ни да се забравим и как тя отива на кино. Избухвам, когато им обяснявам как ме отблъсква от себе си, как ми говори за морал, за дълг, за обещания. Отново си спомням мацката до Елеазар. Моля  Бригид и Арианрод да ме придружат до стаята ми, защото настроението ми тотално е скапано. Искам само да си легна и да спя докато умра.
По път приятелките ми се опитват да ме успокояват. Чувствам се зле и почти не ги чувам. Направо се свличам през прага в стята си и категорично отказвам предложението им да останат при мен. Пращам ги да се забавляват, но съм убедена, че ще стоят в съседната стая и напрегнато ще подслушват на стената. Хвърлям си чантата на стола, включвам телевизора, събличам си дрехите и по бельо се мятам на леглото. Затварям очи. „Няма да мисля”.
-Защо поне за секунда не го остави далеч от мен? – питам нещастно към тавана – Толкова ли беше трудно? Ами ако сега е в същия хотел?
Обливат ме студени и горещи вълни. Клепачите ми парят, сивите ми очи са сухи и болезнени. По кожата ми пълзят тръпки, гади ми се. Осъзнавам, че няма да мога да заспя. Изправям се. Коленича до куфара си, и когато пръстите ми докосват кутийката сънотворни, прехапвам устни. Откакто Елеазар ме отблъсна първия път, отидох при личния си лекар и той ми предписа тези хапчета. Силни са, не са шега работа. Не съм мислила съзнателно да се самоубивам. Не искам да го правя. Просто да пийна някоя таблетка и да заспя дълбоко. Почуквам с маникюра си по кутията и броя наум. Само да дремна малко. Няма да предозирам. Само колкото да поспя...
Лепкавите пипала на насиления сън ме притеглят към себе си, натискат главата ми под повърхността и се вливат в мен. Мракът ме прегръща и шепне в ухото ми непонятни слова. Чувствам ръцете му върху кожата си. Пръстите му са студени, лазят по гръбнака ми зловещо, интимно, тръпнещо. Под черното, просмукано с подвластие покривало, ума и тялото ми се мъчат да изплуват.
От гърлото ми се изтръгва отчаяна въздишка и очите ми се отварят. Лампата свети, прозорците са наситеночерни. На екрана на телевизора се сменят безразлични образи. Дишам тежко, тресе ме. Изведнъж усещам как стомахът ми започва кошмарно да бълбука и разбирам, че ще повърна. Хуквам към банята и след няколко отвратителни спазми избълвам цялата си полусмляна вечеря. Давя се, треперя и кашлям. Цялото тяло ме боли. Челото ми гори. Облягам се с цялата си тежест на мивката и поглеждам в огледалото. По-бледа съм дори от художника, когато ме гледа в очите. Бузите ми имат зелен оттенък. Измивам зъбите си и въздишам. Затварям очи, отмятам глава назад. Не мога да стоя повече тук.
Коридорът е тих и тъмен. Тръгвам към изхода, облякла къси яркожълти панталонки и черен потник. Нощта е великолепна. Сапфирено-ониксова, почти студена, но на мен ми е добре в летните дрехи. Ухаещият на планински билки нощен вятър развява пшеничната ми коса. Наситеноизмумрудената трева потрепва под нощната лампа. По пътеката се търкаля самотно листо от липа. Спортната площадка в ляво от хотела е пуста и тиха. Люлките проскърцват. Някъде в далечината избухва висок смях, последван от мъжки вик. Двама мъже минават по пътеката към другото крило, покрай боровете. Наблизо се разпяват птички.
Една тънка, висока фигура се показва иззад пързалката и се насочва към мястото, където съм аз. Стоя точно пред стъклената врата, обвила раменете си с ръце. Обувките леко потракват в среднощния час. Проследявам човека с очи и виждам, че е мъж. По походката се познава, че е млад. Вече се чувствам по-добре. Не ми е лошо, не ме тресе. Мъжът навлиза в аурата на  млечнозлатната лампа и се поспира. Вдигам поглед към него и ченето ми увисва.
Вече е късно. И той ме е видял. Не мога просто да се обърна и да избягам. Взирам се в художника и мълча. Той бавно пристъпва към мен.
-Здравей – прошепва.
-Здравей – безсилно отговарям. Изведнъж студът ме захапва с цялата си сила. Бялата ми кожа настръхва. Значи съм била права.
-Много е студено – промълвява Елеазар – Защо си навън толкова леко облечена?
Усещам нежния му поглед върху лицето, раменете, гърдите, ръцете си.
-Добре съм, след малко влизам.
Болката от близостта му е толкова остра, че трудно дишам. Усещам тялото му твърде и недостатъчно близо.
-Искам само да те попитам нещо – вдигам лице към неговото. Елеазар кимва.
-Коя беше тази жена днес с теб? – думите опарват устните ми с горчивината си – Не беше Хелена.
-Сега ще ти обясня – меко изрича художника – Това е Елеонора. Тя има дете от мен.
Веждите ми скачат нагоре.
-Да. Не мога да оставя дъщеря си без баща. Вече нямам нищо общо с майка й, но имам отговорност към детето.
-Така ли? – възкликвам – И къде беше любимата ти дъщеря? Казваш, че нямаш нищо с Елеонора или както там се казва... Да, да. Видях как те докосваше, как се притискаше в теб. Според теб аз в гората ли раста? – не повишавам тон. Чувствам се отчаяна, куха и изморена.
-Такъв й е маниера на Елеонора – помръдва той с тяло – Какъв е проблема, че искам да виждам дъщеря си?
В мен се надига нещо горещо, хапещо и неконтролируемо. Преди да се овладея, шамарът ми изплющява върху гладката му буза като камшик върху лъскавото тяло на кон. Пръстите ми треперят. Елеазар се взира в мен.
-Така ли се грижиш за дъщеря си? Като се натискаш с майка й тайно от съпругата си в някакъв ресторант!? – не крещя. Гласът ми съска, пълзи като змия – Лъжец!
Обръщам се рязко и хуквам по стълбите съм стаята си, разочарована, вбесена, замаяна.
Край.
Повече няма да пророня и сълза за Елеазар Холмстрем.

28
                                
 
Градът на духовете е средновековен каменен град, намирал се на мястото на Айсберг преди да бъде разрушен. Сега са запазени само една напълно неразрушена висока кула и част от замък в покрайнините на града.
През Средновековието Градът на духовете се е наричал Халкон. Бил е голям, процъфтяващ и оживен. Бил е столицата на голяма империя. Имало голям пазар за подправки, месо, хляб, плодове и зеленчуци. Имало три църкви и хората били вярващи. Владетелят живеел в просторен и китен замък в най-високата част на града. До двореца се намирала кулата, която и сега си стои. Жителите на града се занимавали със занаятчийство и земеделие. Не са запазени никакви произведения на изкуството за съжаление, нито картини, нито скулптури. В кулата и по стените на замъка са останали само бледи рисунки на светци. Тук там още има неподвластни на времето основи на къщи, както и на едната църква.
Противно на схващанията за Средновековието, в Халкон хората живеели спокойно и мирно. Жените били красиви, а мъжете се отнасяли с уважение към тях. Бляскави рицари се разхождали по калдъръмените улици под запалените факли, разсичащи тъмнината. Децата играели по улиците и звънките им тънки гласове огласяли един далечен, отминал свят.
Животът течал нормално, мирно, непритесняван от задръствания, мобилни телефони и вериги за бързо хранене. Кралят бил справедлив и милосърден. Той имал четири дъщери и трима сина, които били доста по-големи от момичетата. Съпругата му – кралицата – била изключително изтънчена жена, от много богата фамилия. Двама от синовете му били близнаци, еднакви до последната точица по бледите им лица. Четирите дъщери били много красиви, но най-голямата била дивно хубава. Имала дълга, тъмночервена, права, гладка, лъскава коса, огромни черни очи и тяло на самодива. Тя се интересувала от изкуство и музика, говорела пет езика, четяла много и свирела на арфа. Била любимката на баща си, а според легендите другите й сестри ревнували, даже майка й изпитвала лоши чувства към нея. Третият син, който бил мургав и твърде различен от арийския тип близнаци, още от малък заминал да учи, нарушавайки традицията с частните учители. Сестрите и братята му израсли само с писма от него. После той се оженил за една принцеса в съседно кралство и останал там. Бил много различен и от баща си, и от майка си и не се разбирал твърде добре с тях.
Един ден, когато най-голямата дъщеря на краля била на разходка в гората, отдалечена от замъка на баща си, тя видяла брат си, но не го познала. Той също не я познал. Бил се виждал само с краля и кралицата, но не и с момчетата и момичетата. Красивата принцеса била придружавана от свитата си, а брат й яздел дорест кон. Още с първия поглед младите хора се влюбили безумно един в друг. И двамата излъгали за истинските си самоличности. Всеки искал другият да го обича заради него, а не заради потеклото му. 
Най-голямата дъщеря се променила. Тя неизмеримо обичала младежа от гората. Двамата непрекъснато се срещали под прикритието на дърветата. Красавицата знаела, че той е женен, но се надявала съдбата да й се усмихне. След всяка среща принцът и принцесата се разделяли все по-влюбени и вече им било все-по трудно да стоят на разстояние. След около година братът и сестрата взели тежкото решение да отровят съпругата на принца и да избягат заедно. Планът им успял, съпругата умряла и те не били набедени. Но се случило нещо непредвидимо. Красивата дъщеря разбрала, че чака дете. Представете си каква би била реацията на обществото и родителите й по това време, макар и да ставало дума за принцеса! Налагала се спешна сватба с благословията на бащата на принцесата, като било немислимо да се узнае за бебето.
Красавицата завела избраника си при баща си... След това не е ясно какво точно се е случило, но двамата влюбени не могли да преживеят раздялата. Принцесата отнела живота си, заедно с детето, което носела, но преди това убила и брат си, за да не може той да бъде на друга жена. Говори се, че това се е случило в кулата до замъка.
Оттогава с кралската фамилия започнали да се случват необясними събития. Кралицата се разболяла от неизвестна болест и никой лекар не успял да я излекува. На смъртния си одър тя признала пред краля, че мразела дъщеря си, ревнувала и й завиждала. Всичките деца на краля, те още не били женени и омъжени, били покосени от неизлечими болести. Не останал нито един наследник. Накрая кралят останал сам и полудял от мъка по любимата си дъщеря. Заключил се сам в кулата, където умрели дъщеря му и синът му и повече никй не го видял. Свитата му, прислужниците, никой не успял да го открие, само чували как ридае, вика красивата принцеса и крещи из празните етажи на кулата.
Оттогава градът опустял, жителите се изселвали. Почвата станала неплодородна, децата измирали. И така от процъфтяваща столица, Халкон станал мразен и предизвикващ страх град, заради ужасяващите писъци и стенания на призракът на полуделия от скръб крал, заканителния шепот на убития му син и плачът на мъртвата принцеса и нейното неродено дете. Местните жители твърдят, че и до днес в тъмните безлунни нощи, когато птиците се умълчават и светлините угаснат, ако се залушаш, можеш да чуеш призраците им в страховитата кула...
Слушам тъжно-зловещата история, разказвана от екскурзовода. Вятърът развява кехлибарената ми коса, облегнала съм се на парапета на моста, по който се стига до кулата. Бригид и Арианрод нямат търпение да влязат вътре. Гледам надолу към града, заобиколен от гори и ливади. Чувствам се странно, сякаш съм се върнала с Тъмните векове. Почти чувам любовния шепот на двамата влюбени. Виждам как гъстата наситеночервена коса на хубавицата се развява по дългата вита стълба, а красивите маслиненочерни очи блестят от решителност. Пред очите ми изниква как младата жена вдига остър нож над гърдите на своята забранена любов – собствения й брат.
По небето се стелят плътни сиво-перлени облаци. С приятелките ми се снимаме пред полуразрушения замък, който личи, че е бил красив, и пред злощастната кула. Камъните са обрасли с мъх. Заслушвам се, за миг повярвала на суеверията, но не долавям нищо. Може би трябва да дойда през нощта. Нямам идея защо тази история има такова силно влияние върху мен. Изпращам няколко снимки на Леннарт, мама и Аксел и се обаждаме на Фрея. Тя си изкарва чудничко на островите. През цялото време се кикоти и обещава страхотни подаръци и снимки. После провеждам дълъг разговор с ревнивия Леннарт, който е вече на границата на лудостта заради отсъствието ми. 
Вървя сама към един от магазините за сувенири. Оставила съм Арианрод и Бригид да разглеждат кулата отвътре. Разминавам се най-различни хора. Туристи с тежки раници, нагласени момичета, дошли само за да си направят по-интересни снимки за фейсбук, вглъбени в разказите на екскурзовода групи, местни жители, които се познават по характерната небоядисана сламеноруса коса, деца, лакомо нагъващи различни вкусотии, двойки, хванати за ръце...
Припомням си обещанието си към самата мен. Чувствам странно отчуждение и куха мъка. Като че в душата ми вече няма място. Чувствам се изморена и отегчена. Посядвам за секунда на удобна пейка от тъмнокафяво дърво, облягам се, отпускам се, затварям клепачи и се оставям на вятъра. Той обвива тялото ми нежно, хладно, безучастно, безразлично. След малко се изправям и се отправям към магазина. Пред него са изложени сякаш стотици магнити за хладилник, картички, книжки с легенди, в които присъства и тази за влюбените брат и сестра, гривни от естествени материали, колиета с аквамарин, защитни камъни, авантюрин, аметист, оникс, топаз, обсидиан. В плетени кошнички са подредени фигурки, направени от опали, кварц, турмалин. Продавачката се усмихва приветливо. „Можете да влезете вътре и да разгледате”. Награбила три магнитчета, две колиета с опал и аметист и една фигурка от кварц кимвам и се обръщам с намерението да вляза в магазинчето. Примамват ме дългите извити ножове с дръжки от кост или камък. Посягам да отворя вратата и рязко се отказвам. Отривисто дръпвам пръсти, плащам на засмяната жена, благодаря й и побързвам да си тръгна. Миг по-късно Елеонора и художникът излизат, накупили си сувенири. Свежият й смях достига до ушите ми като изтезаваща музика. Завъртам се с гръб, за да не ги виждам. Долавям деликатното ухание на скъпия му парфюм и чувствам струята въздух, когато те минават покрай мен. Прехапвам устни и стисвам очи.
Почивам си умиротворена в сауната на „Гулден”. С Бригид се варим тук, докато Арианрод е на релаксиращ масаж с благовония. Увита съм в ароматна бяла хавлия и се потя като животно. Въпреки това някак ми е приятно. Топлината е отпускаща за мускулите ми, парата – за мозъка ми. Освен нас двете има още три жени, които водят тих разговор и един мъж, за който съм убедена, че е дълбоко заспал, освен ако не е мъртъв, ха-ха! А, не, диша. Добре. Едва се удържам да не се ухиля. Бригид до мен седи сериозна със затворени очи и смръщени вежди. Облягам се назад и притварям клепачи.
В джакузито се потапям с изключително удоволствие. Меките балончета облъхват тялото ми и ми носят усещане за безвремие и лекота. Чувам смътно Ариана и Бригид да обсъждат някаква нова марка лакове за нокти, когато нечии глас се намесва:
-Ей, момичета? Да не би случайно да сте сами? – гласът е мъжки, с все още запазена момчешка нотка. Обръщам глава. Точно пред мен стои една платиненоруса глава и се хили като тиква насреща ми. До нея две тъмнокафяви се хилят на приятелките ми. Вдигам вежди.
-Може и да се каже – засмива се Бригид флиртаджийски – А вие?
-Ами, да. Самички сме и си търсим компания – русата глава смига към мен и се надига, разкривайки бели широки рамене. Усмихвам се машинално. Очите на момчето са зелени като изумруди, носът му е прав, дълъг, а челюстта – широка и леко издадена напред. Едното тъмнокосо момче намига на Арианрод. То е с фини, нежни черти и дълга усмивка. Къдравата му коса е толкова обемна и навита, че сякаш не се движи. Другият е с права чернокафява бухнала коса, красиви устни и сиви очи. Той, изглежда, си е харесал Бригид.
-Да се запознаем? – предлага къдравият – Аз съм Олаф, а това са приятелите ми Рубен и Тим – и той посочва последователно русия и чернокосия.
-Аз съм Мориган – представям се.
-Бригид.
-Арианрод.
Уговаряме си среща за вечерта с момчетата, като аз удобно „забравям” да спомена факта, че имам гадже. И трите сме на мнение, че по един флирт ще ни дойде добре. Оказва се, че са в хотел, само на една пресечка от нашия.
Стоя пред огледалото и критично преценявам външния си вид – морскосини дънки, черна впита тениска, черно сако и високи черни обувки. Кехлибарената ми коса е лъскава, права и гладка. На лицето си имам само слой пудра. Изглеждам красива, но някак изморена, отдалечена. Сенките под очите ми не могат да се скрият и шепнат за неспокойната ми душа. Бригид най-старателно се гримира в банята, докато Ариана си къдри златната коса. Слагам хубав парфюм, последно пооправям тоалета си и излизам на терасата, за да изчакам приятелките си и да си напомня какво съм си наложила.
Група тийнейджъри със звънък смях прекосяват улицата и се отправят към търговския център през три пресечки.



29


-По един шот текила от мен за тези страхотни мацки – поръчва Рубен на бармана. Смеем се и непрекъснато флиртуваме със случайно срещнатите момчета. Те са почиващи също като нас. Идват от северните острови и са за две седмици. Докато гледам как Арианрод се усмихва прелъстително на Олаф, започвам да се чувствам чужда, празна, несвойствена. Блудкаво, разводнено отчуждение се плъзва в гърдите ми. Надигаме шотовете и се поглеждаме с идиотски усмивки. Не мога да се позная.
Бригид и Тим отиват да танцуват, смесват се с масата хора, потъват сред сменящите се светлини. Оставаме с Рубен, Ариана и Олаф.
-Ей, красавице – обръща се Рубен към мен – Кажи имаш ли си гадже?
Представям си шоколадовите очи на Леннарт. Сигурно би умрял на момента, ако видеше какво правя сега в бара. В ума ми изниква разгневеното му изражение.
-Имам – отговарям спокойно. За миг в изумрудените очи просветва изненада. После те хитро се засмиват.
-Явно не е дошъл с теб, щом си с приятелки.
Усмихвам се. Кимвам.
-Много си хубава, голям късметлия съм, че гаджето ти не е тук сега – смига ми той.
-Благодаря.
Изпиваме по още няколко шота и когато се обръщам виждам, че Ариана и Олаф са започнали да се натискат. Наоколо хората танцуват, а диджея се раздава на пулта. Хиля се и посочвам с вежди към двамата, привличайки погледа на Рубен. Той се разкикотва.
-Е, Олаф явно има повече смелост от мен.
Музиката кънти в ушите ми, чувам викове, смях. Светлините са в състояние да докарат епилептичен припадък при някои хора, диджея си тактува с удоволствие, сложил слушалките на ушите си. Не съм пияна, но чувствам раменете си горещи и болезнени. Коленете ми са като опърлени.
-Може би – нито се съгласявам, нито отричам твърдението на Рубен. Зелените му очи бляскат срещу мен, светнали от алкохола и от привличането. Бригид и Тим се връщат запъхтяни, развеселени и сядат до нас. Момчето си поръчва бира, а Бригид коктейл.
-Как сте? – звънко и засмяно се обръща към нас червенокосата ми приятелка.
-Добре сме, добре сме – доволно отвръщам. Тим се разсмива и целува Бригид по устните. Тя увива ръце около врата му.
Изведнъж всичко започва да ми прилича на пришит епизод от някакъв филм. Три красиви момичета се запознават с три красиви момчета в басейна, излизат на клуб и започват да се натискат с тях и курвенски да се кикотят. Да, може би е много готино, много модрено, но аз не виждам себе си, не виждам и приятелките си в тези красиви млади лица.
Усещам душата си куха, а тялото чуждо и студено. Още една текила се плъзва в гърлото ми. След малко ще спре да ми пука. Платиненорусият Рубен се е облегнал невъзмутимо на лъскавия бар и не сваля очи от мен. Чувствам как ме разсъблича с поглед. Отново съм чуждия образ. Мориган се е удавила в първия шот текила.
Усмихвам се срещу него и отклонявам поглед, отмятайки коса.
-Страхотна си! – възкликва той и се премества по-близо към мен. Завъртам сивите си очи към него. Рубен се накланя напред и аз посрещам устните му със своите. Когато ме целува, разбирам как съм се променила, колко различна съм сега.
-Искаш ли да се разходим някъде? – пита Рубен, отделяйки уста от моята. Кимвам. Оправям си сметката, казвам по едно „чао” на приятелките си и излизам от заведението. Момчето хваща ръката ми. Нощта е резлива, пари гладката кожа на бузите ми, закопчавам сакото си. Улиците са пусти, магазините са тъмни. Вървим бавно към хотела. Минаваме покрай неподвижния лунапарк. Виенското колело изглежда изоставено под безкрайното небе с едва забележими пепеляви облаци. Сградата на „Гулден” се извисява тъмна и безразлична над нас.
-Аз ще те изпратя до входа – изрича Рубен. Съгласявам се. В сянката на чадърите до басейна долавям движение. Две тъмни фигури са се притиснали една към друга. Едната се дръпва и аз виждам, че това е жена. С весел смях тя се хвърля в басейна. Страшен плясък оглася малките часове на нощта. Мъжки кикот го последва. Краката ми се подкосяват. Познавам този смях. Мек, сладък, топъл, сякащ леещо се стопено масло, смесено с ароматен мед.
-Защо не се качиш до стаята ми? Можем да си пуснем някой филм. Не ми се спи – предлагам, напълно изгубвайки себе си. Виждам как високото жилаво тяло на художника се извърта. Не е възможно да е чул. Може би ме е усетил. Усетил е отчаянието ми. Чувствам погледа му. Чувствам лятносините очи. Знам, че ме вижда. Хващам ръката на Рубен и се обръщам.
-Добре – сякаш измърква той – Я, ги виж тези симпатяги – посочва с глава към яркосиния басейн. Елеонора плува усърдно, докато Елеазар е обърнат към нас.
-Това е учителят ми по рисуване... Да, той е – уж колебливо казвам. Вдигам ръка и помахвам. Художникът мятва сковано.
-Учиш рисуване? – възкликва Рубен.
-Да, доста съм добра – кимвам.
-Така като те гледам, май ще си добра и в други неща – дръпва ме към себе си той и започва да ме целува. Хвърлям ръце около врата му. Устните му ухаят на текила, цигарен пушек и лимон. Хвърлям последен поглед към Елеазар и повеждам Рубен към стаята си. Оставям небесносините очи да се взират в гърба ми.
Тръгваме по дългия коридор и се качваме в асансьора. Когато сме пред моята стая, Рубен се навежда и отново ме целува. Притисвам тяло в неговото и опипом отварям вратата. Хлътваме в тъмната стая гърбом. Устните му са ужасно настоятелни, вече не ми достига въздух. Дръпвам се и светвам лампата.
-Изчакай ме за секунда, ако обичаш. Намери нещо интересно за гледане – хлътвам в банята, за да си сваля грима.
Поглеждам в огледалото и изпитвам отвращение. Към себе си, към Рубен, към Елеазар, към Елеонора, към Бригид, към Арианрод. Свалям грима си и пускам душа. Изкъпвам се с душ гел с аромат на плодове, увивам се в голяма, пухкава хавлия и започвам да реша пшеничната си коса. Внимателно прокарвам четката през русите прави кичури, като не свалям поглед от огледалото пред себе си. По дългата ми бяла шия се стичат водни капки. Подсушавам тялото си, пръскам се с парфюм и навличам електриков комплект за сън.
Рубен се е разположил на голямото легло и се е втренчил в екрана на плазмения телевизор.
-Ох, тия нещастници един свестен филм не намериха. Трябва да си изтеглим.
Очите му пробягват по мен, когато се мятам на леглото до него.
-Там е компютъра ми, включи го и изтегли някой филм.
Рубен започва да рови в Замунда с гръб към мен.
-Ако трябва да съм честен, очаквах да гледам друг „филм” – подхилва се той.
-Брей, че си самонадеян – завъртам очи – Не се надявай.
Прекарваме вечерта приятно, докато се тъпчем с чипс и зяпаме „Мисията невъзможна”. Той постоянно посяга да ме опипва, но аз се правя на много срамежлива и избутвам ръката му.
Рубен си тръгва преди още да е изгряло слънцето. Оставам вторачена в изсветляващите прозорци. Не е редно да се чувствам гузна, все пак не съм спала с него. Няма и да го направя. Просто се закачаме и се натискаме. Нямам желание за нещо повече. Това е само един флирт. Не е като да съм изневерила на Леннарт. Искам само да подлудя художника.
Вземам си освежаващо сутрешно душче с хладка вода и включвам машата, за се накъдря. Връщам се в стаята, сядам на леглото с аспирин и чаша вода в ръка и си поглеждам телефона. Кръвта ми изстива. Имам седем съобщения и три пропуснати обаждания от Леннарт. Прилошава ми. Сигурно е бесен. Прехапвам устни и отварям съобщенията. Как не съм чула снощи?
„Скъпа, защо не си вдигаш телефона?”
„Мориган, къде си??”
„Какво става?!”
„Какво правиш, по дяволите???”
„Сънят не идва, Мориган, как може да постъпваш така?”
„Добре, добре... Прави каквото си знаеш!”
„ОК, когато благоволиш можеш да се обадиш, нали?”
Косата ми настръхва. Изпивам си упсарина и въздъхвам. Обаждам се, но той не вдига веднага. Тропам нервно с крак, почуквам по рамката на леглото с нокти. Най-накрая Леннарт казва „ало” и аз се приготвям за страховит разговор.
Разбира се, той е абсолютно превъртял от ревност. Чак гласът му трепери от ярост. Нищо не му казвам. На мъжете такива неща не се обясняват. Уверявам го през цялото време, че просто сме били с Ариана и Бригид до късно на бар и съм се прибрала много изморена и дори не съм си погледнала телефона. Не ми вярва. Но това е истината! Много е ядосан. Накрая се вбесявам и заявявам, че в крайна сметка, ако ми няма доверие, по-добре е да не се мъчим повече. При тези мой думи целият му гняв се стопява. Долавям ужас в гласа му.
-Лен, не искам да се разделяме. Обичам те, но ако не ми вярваш, ако постоянно се съмняваш в мен... – отпада гласа ми.
-Не – промълвява Леннарт – Не искам да те загубя, Морги. Няма да го преживея.
Яростта изчезва. Сдобряваме се сякаш не е било и затваряме телефоните. Бавно се обличам, без чувство за вина и надежда, че Елеазар си е помислил, че съм била с Рубен. Избирам черни тесни панталони, бяла впита тениска с надписи и черно леко сако. Обувам ниски обувки. Днес не се чувствам чак толкова сексапилна. Започвам да навивам пшеничната си коса около горещата маша. Телефонът ми отново започва да звъни. Изпъшквам и с облекчение забелязвам, че е Ариана.
-К’во става, Морги? Да не спиш още? – гласът й ме блъсва в размътения мозък.
-Не, не. Идвайте, ако искате направо – засмивам се.
Приятелките ми се появяват без грим, бледи, по домашни дрехи. Ариана е по бонбоненорозова тениска и черно долнище, Бригид се издокарала в домашен комплект в приятен стоманеносив цвят. И двете са в чудесно настроение. След като си тръгнахме с Рубен от бара, те останали още малко, а после направили същото като мен, но с малко допълнение. Сега Тим и Олаф им се водят гаджета. Питат ме за Леннарт и аз им разказвам за разговора ни сутринта.
-Да, точно така! – развълнувано кима Арианрод – Изобщо не се казват такива неща. Тази авантюра ще мине и ще замине, няма нищо сериозно, нали? Освен това вие дори не сте правили секс! – разсмива се тя.
Кимвам и срещам очи с Бригид. Тя фриволно ми смига и аз се ухилвам. После се връщам отново на прическата си, докато двете ми приятелки посядват на дивана и започват да си говорят за момчета.

30

    
Почивката отмята ден след ден в календара. Прекарваме времето си с Тим, Олаф и Рубен. През деня постоянно се разхождаме, ходим по магазините, купуваме си разни неща, смеем се, пием кафе.
Всяка вечер Рубен идва в стаята ми и гледаме филми. Да, истински филми. Той непрекъснато се опитва да приложи подтекста на заниманията ни, но щом се стигне дотам, му казвам, че е късно и го отпращам. Рубен се дразни и интересът му към мен нараства.
Всяка вечер виждам очите на художника, когато се целувам с него пред хотела...
Деня след като се запознах с него, се сблъсках с Елеазар в коридора. Беше сам, блед и щом ме видя, пребледня още повече. Устните му се разтвориха, очите му се втренчиха в мен, той се закова на място. И аз спрях. Вторачих се в него, изпепелявана от най-различни чувства.
Гняв, любов, желание, срам, подлост, мъка.
Тръгнах към него.
-Елеазар... – прошепнах.
-Мориган – отговори той. Очите му започнаха да блестят, ирисите му сякаш трептяха. Приближихме се много близо един до друг. Усещах топлината на тялото му и ухането на парфюма му. Художникът прехапа устни. Сега разбрах, че очите му са пълни със сълзи.
-Какво правиш ти? – промълви той с разтреперан истерично-безрадостно смеещ се глас, зад който се усещаше плач. В един миг сграбчи ръцете ми и ги стисна. Бяха топли като на трескав – Какво правиш? – сякаш проплака той. Никога не го бях виждала такъв. Умоляващо-гневния му поглед ме изгаряше. Изглеждаше сякаш всеки момент ще изпадне в истерия. Чудесно. Значи си мисли, че спя с Рубен. Нека.
-Елеазар... – промълвих.
-Какво правиш с това копеле? – художникът изглеждаше като луд, целия бе пламнал. Стискаше конвулсивно ръцете ми, а аз бях залепнала за него. Освободих китките си от пръстите му и сложих дланите си на бузите му. Елеазар затвори очи. Видях как по бузите му потекоха сълзи.
-Ами ти? – пророних – Ти какво правиш с Елеонора?
Името й опари устата ми. Притиснах художника към себе си. Взирахме се един в друг. Силните му ръце ме държаха здраво и като че ли нямаше да ме пуснат. И тогава почти се целунахме. Едната му ръка хвана брадичката ми и вдигна главата ми.
-Не мога да те забравя, Мориган – поклати глава Елеазар – Каквото и да правя, не мога. Незабравима си. Единствена си...
-Тогава недей – прошепнах – Не се мъчи повече...
Елеазар се наведе към мен и устните му докоснаха моите почти неосезаемо, изпращайки електрични искри по цялото ми тяло. Само за миг, за един единствен миг си помислих, че съм спечелила... В момента, в който понечих да го целуна, той се дръпна, поклати глава, обърна се, грациозно побягна по коридора и ме остави да гледам след него с изстинали ръце...
Остават още два дни. Тихо и тъмно е. Чуват се само песните на среднощни птици, сънни и почти недоловими. Рубен спи дълбоко в леглото ми, изпънат като струна, отвил гладкия си корем. Тази вечер се напи като кирка и заспа преди да се опита да ме прелъстява. Ръцете му са под главата, сякаш е на плаж. Седя по турски в завивките и се вглеждам в него. Не изпитвам нищо. Няма чувства. Тишината кънти в ушите ми. Навън тихо ромоли летния дъжд. Рубен помръдва, въздъхва и обръща към мен широкия си гръб. Разводнен и блудкав яд се заражда в душата ми. Пихтиесто отчаяние, лепкаво и смърдящо капе в ума ми. Нищо няма ефект. Каквото и да сторя, онзи моралист се прави на ощипана госпожица. Какво още да направя, за да провокирам Елеазар? Надявам се да е видял по някакъв начин, че Рубен е останал в стаята ми дълго. Прибирам колене към корема си, лягам и се завъртам с гръб към Рубен. Почти се разсмивам. Както никога не бях имала гадже, сега се озовах с приятел, тайно гадже и неосъществим мъж. Лека гръмотевица изръмжава от черното небе. 
Опитвам да затворя очи, но сънят е побягнал надалеч тази нощ. Русото момче до мен изпъшква и се тръсва върху матрака. Разбирам, че се е събудил. Врътвам се. Прозрачно-зелените му очи гледат тавана без да мигат.
-Рубен?
-Мориган? – изграчва той в мрака – Какво става тук? Колко е часът? Къде съм?
-Три и половина. В стаята ми си. Беше мъртвопиян.
-О, Боже – изпъшква Рубен дрезгаво – Трябва да пия вода.
-Да ти донеса ли?
Чаршафите прошумоляват в нощта.
-Ако обичаш.
Пускам крана в банята и изчаквам докато потече студена и чиста от хлор вода. Напълвам едната от чашите и се връщам в стаята.
-Заповядай. Добре ли си?
-Да, благодаря. Само главата ме боли и се мотае. Освен това гърлото ми е като огън.
-Пийни си – облягам се назад и въздъхвам.
-Ъъъ, Морги? – прокашля се Рубен след като пресушава чашата на един дъх и я оставя на нощното шкафче. Завърта се към мен и се подпира на лакът – Може ли да те попитам нещо?
Потискам ухилването си и се съгласявам.
-Ние... ааа... да не сме правили секс? – звучи полусмутено-полуобнадеждено.
-Нищо ли не си спомняш? – гласът ми потрепва от потискан смях.
-Нищо – признава Рубен вече със смях – Бяло петно.
-Е, ами ще опиташ да си спомниш сам – тайнствено отговарям – Като ти мине махмурлукът, ще се сетиш.
Отказвам да му давам по-нататъшни обяснения и го оставям да се чуди. След малко разбирам, че пак е заспал.

Галерията на Нищото ми прави голямо впечатление. Страхотно абстрактно изкуство се вижда във всички зали. Има картини, скулптури, пластика, стъклопис. Прехласвам се, преминавайки от зала в зала, приятелките ми не могат да ме догонят. Ярки цветове, обли и назъбени форми, обединени несъчетаеми обекти, странни фигури ме привличат като магнити. Картините са страхотни. Една, озаглавена „Копнеж” приковава внимането ми. Тя представлява огромна черна, всепоглъщаща празнота, дълбока и привлекателна. Около нея се въртят яркожълти, неясни обекти, на фона на нещо като тротоар. Навеждам се към картината, затаила дъх. Безкрайната пустош на невъзможния копнеж е предадена толкова добре, че усещам някъде в душата си, някъде много навътре, в едно много скрито островче как тази бездна отваря черната си уста и изсмуква всичко по пътя си.
Минаваме в зала с надпис „Млади художници”. Тук картините лъхат на младост, кипят от енергия, впечатляват с ярките си цветове. Минавам покрай тях, усмихната. Вървя към ъгъла и когато завивам, виждам картина в тъмни цветове, ярко контрастираща с другите живи, одухотворени произведения. Тя навява стара като света мъка и усещане за забравен спомен. Смръщвам вежди и прехапвам устна. Много ми е позната тази картина. Още повече се приближавам. Взирам се съсредоточено и изведнъж ме обливат студени вълни. Прималява ми. Малкият надпис под картината гласи:
Елеазар Холмстрем, 30, „Кръговрат”

Седя си на терасата и пия кафе под навеса. Дъждът се сипе равномерно, упорито, хладно. Свеж полъх развява кехлибарената ми коса. Кафето изпълва устата ми с приятен топъл вкус. Набирам номера на художника. Вече е почти тъмно.
-Мориган?
-Здравей Елеазар – казвам мило.
-Мориган... – прошепва той. Гласът му е отново ОНЗИ глас. Откажи се, забрави, остави ме.
-Видях картината ти в Галерията на Нищото. Явно ставаш известен. Знаеш ли, че много се зарадвах? – така копнея за присъствието му, че съм готова да приказвам безсмислици по телефона, само и само за да го чувам – Зарадвах се за теб. И ми липсваш – промълвявам.
-Моля те – прошепва художникът – Моля те, недей. С всеки ден ми става все по-трудно да стоя далеч от теб. Бракът ми с Хелена се превръща в адско мъчение.
-Изобщо не разбирам защо хленчиш като пълно мекотело? – гняв напира в гърдите ми – Не искам да слушам сълзливите ти оплаквания! Или си мой, или на Хелена... И Елеонора! – крясвам и затварям телефона. Обръщам кафето на екс, влизам и се тръшвам на леглото, разтреперана от ярост, ревност и копнеж.
След около половин час някой започва да блъска по вратата на стаята ми. Скачам с разтуптяно сърце, обзета от мрачно предчувствие. Настоятелните удари ме ужасяват и въодушевяват. С бясна скорост хуквам към огледалото. Невротично реша косата си, слагам пудра и се пръскам с парфюм. Знам кой е на вратата! Сърцето ми ще изскочи. Оправям дрехите си с трескави движения и побягвам към вратата. Дръпвам рязко дръжката и се изправям лице в лице с Елеазар Холмстрем.
Почти нямам време да видя блесналите му безумни очи. В един миг той ме сграбчва, дръпва ме към себе си, придърпва ме плътно до гъвкавото си тяло и притиска устни в моите. Сякаш избухва атомна бомба. По цялата ми кожа експлодират изгарящи тръпки. Когато обвивам шията му с ръце и впивам устни в неговите, започва да ми се струва, че желанието ме изпепелява. Буквално чувствам пламъците, обхванали тялото ми. Целувката ни е толкова страстна, че за миг се уплашвам, че ще загубя разсъдък. Елеазар пристъпва в стаята ми, без да ме откъсва от себе си. Въпреки, че вече не ми стига въздух, го стискам с всички сили в ръцете си. След малко устата му се отделя от моята и въздухът изпълва дробовете ми. Устните на художника се смъкват на шията ми, плъзват се по кожата ми. Отмятам глава назад, затварям очи. Заравям пръсти в катраненочерната му коса.
Малко след като пръстите му да започват да лазят по гърба ми, Елеазар се дръпва. Отскача от мен, оставя студени следи на мястото на устните си. Лепкаво, отвратително разочарование изпълва цялото ми същество. Поглеждам го. Ясносините му небесни очи блестят, светят от страст и лудост. Лицето му е снежнобяло, зъбите стиснати, ръцете свити в юмруци. Сърцето ми ме задушава, бие безумно, гърлото ме стяга. Болката в гърдите ми е нищо, нищичко в сравнение с преди.
-Не мога, Мориган... – поклаща глава художникът – Не мога – гласът му трепва, задавен – Съжалявам...
-Елеазар... – отчаяно, полугласно изстенвам – Мизерник, двуличник такъв!
Хвърлям се напред и му зашивам такъв шамар, че вратът му изпуква. Пръстите ми треперят, чувам пулса в ушите си.
-Махай се веднага от стаята ми – през зъби изръмжавам – Тръгвай си, не искам да те виждам повече!
Художникът не помръдва. Само се взира в мен. Гневът ми ескалира.
-Разкарай се, Елеазар! – изкрещявам.
-Съжалявам, Мориган, постъпих ужасно с теб. Ще те оставя намира. Няма да ти давам повече поводи за надежда. Съжалявам, аз съм виновен за всичко.
Минава покрай мен, отдалечен, угаснал, безнадежден. Чувам затварянето на вратата и спускам клепачи. Въздъхвам дълбоко, а нещото захапва свирепо разкъсаните рани под ребрата ми. Свличам се в завивките си. Прегръщам възглавницата и се разплаквам с глас.
 

31


Днес е последната вечер от почивката ни, последната вечер с Рубен, Тим и Олаф. Вечеряме в страхотен ресторант на улица „Водопад”. Малко е отдалечена от „Гулден” и „Атмен”, но е прелестна. Дълга, права, идеална за вечерна разходка. Освен това е и главна. Вечерята е вкусна, обстановката е прекрасна. През цялото време си говорим оживено, кикотим се, вдигаме наздравици с бяло вино и бира.
След ресторанта се разхождаме дълго по улицата. Вземаме си сладолед, после и скрежина на всичкото отгоре и непрекъсното се шегуваме един с друг. Около единадесет и половина влизаме в един от многото барове, за да пийнем по питие. След два часа се разделяме и се разбираме с приятелките ми да се чакаме в девет във фоаето на „Гулден”.
Рубен седи на леглото ми и прехвърля каналите на телевизора, докато аз снова насам-натам, събирайки си багажа. Сгъвам дрехи, опаковам обувки. За утре си оставям впита тениска цвят сьомга с нарязан гръб, черни тесни панталони и черно спортно сако. Прибирам различните сувенири и подаръци в куфара. Събирам всички кремове и лосиони за тяло, пресата си за коса, в чантата си слагам дезодоранта, парфюма и тоалетните принадлежности.
Готова съм. Влизам в банята. Измивам внимателно зъбите си, отпускам се във ваната. Тъкмо съм затворила очи, когато чувам гласа на Рубен:
-Морги, кога най-после ще излезеш от там? Наистина трябва да отида до тоалетната!! – звучи доста напрегнат.
-Във ваната съм – оправдавам се с кикот – Ще устискаш малко.
Чувам как се разкикотва. Вдигам обвитите си с пяна крака и ги излагам на показ върху ръба на ваната. Извивам глава и се вглеждам във вратата. Ще влезе ли? Дръжката се завърта и русокосото момче се появява на прага, ухилен от ухо до ухо. Когато изумрудените му очи пробягват по голите ми крака, усмивката му полека се свива.
-Аз... май... не ми се ходи до тоалетната вече – в зелените ириси проблесват пламъчета. Погледът му жадно шари по мен. Усмихвам се прелъстително.
-Затваряй вратата, Рубен. Неприлично се държиш – съблазняващо го укорявам.
-Мога да дойда да ти правя компания – предлага той с маслени очи.
-Забрави – усмихвам се и премятам крака.
-Нарочно го правиш, нали? – възкликва Рубен, изяждайки ме с рентенов поглед, който буквално прониква през пяната – Обичаш да ме изтезаваш. Знаеш ли колко те искам? И онази вечер не се е случило нищо, нали? 
-Рубен, харесвам те, но не ме карай да правя такива неща. Съжалявам. Не мога.
Момчето въздъхва и затваря вратата на банята. Чувам странен трясък като от счупване на някакъв предмет. Дожалява ми, но аз наистина нямам желание да правим секс.
Излизам с мокра коса и облечена в електриковожълт спален комплект. Увивам си един тюрбан около главата от кърпа и виждам, че той седи с гръб към мен в рамката на отворената врата на терасата. Ръцете му са кръстени отзад. Честно казано, бях очаквала да си е тръгнал.
-Рубен?
-Защо го правиш това нещо? Кого наказваш? Кого предизвикваш? – гласът му е хладен, сериозен и тих. Лампата е загасена и лунните лъчи играят по плоския му корем.
-Аз...
-Ясно е, че нарочно се сваляш с мен. Е?
-Виж, аз...
Момчето рязко се завърта и ме поглежда право в лицето.
-Заради онзи, нали? Заради учителя?
Изтръпвам. Не знам какво да му отговоря.
-Ясна ми е работата. Съжалявам, Мориган. Аз бях дотук. Сбогом.
-Чакай – опитвам да го задържа, но той си взема телефона и якето и ме поглежда.
-Чао Мориган. Все пак ми беше приятно да си мисля, че те привличам.
Късно през нощта излизам на терасата. Сядам на пластмасовия стол и кръстосвам крака. Луната е изгряла, кръгла, пълна, сребристобледа, разливаща мека, хладна светлина и изпивайки цветовете наоколо. Нощния вятър носи аромат на мокра нощтна трева, планински билки и неизживяни сънища. Подпирам се на парапета и чувствам огромната празнота в гърдите си.
Гневът ми към художника е напът да се превърне в ярост и да ме унищожи. Спомням си го как дойде, как безумно ме целуна, как се бе предал на любовта и желанието. Такъв лицемер! Такъв двуличник. Как си играе с мен! Как има очи да ми говори за морал, за обещания, за правилно и неправилно?! Пределно ясно ми е какви са отношенията му с Елеонора. Как не го е срам? Може би дори не ме обича.
Така и не успявам да заспя тази нощ (каквото е останало от нея). Въртя се насам-натам, ту се изправям, ту пак лягам, пъшкам и като че ли на моменти се унасям. Лицето на художника плува в съзнанието ми като мъчителен, неясен образ. Челото ми гори, още усещам устните му върху своите, фините му дълги пръсти върху гърба си, меката му ароматна коса в шепите си.
Изправям се, излизам навън и сядам на терасата. Хладния ранносутрешен въздух облъхва лицето ми. Часовникът показва 4:57 AM. Вдигам стъпалата си на парапета и отмятам глава. Вече нямам търпение да се прибера. Да се махна оттук. Чувствам болка, празнота и вина заради Рубен. Също и безсилен гняв. Защо трябваше да виждам тъпия художник и тук? Защо трябваше да е в същия хотел, на същото място, на същия етаж? Защо изобщо трябваше да го срещам? Стискам очи. В душата ми е блудкаво и отвратително.
Рязка болка ме стряска. Задрямала съм и петите ми са се ударили с всичка сила в пода на терасата. Сгърчвам лице. Небето е изсветляло, изтъняло, накъдрено в краищата. Златни искри се посипват по облаците. Изправям се внимателно и леко влизам. Очаквам за миг да видя Рубен по корем, дълбоко заспал. Лягам сред завивките и оставям очите си широко отворени.


32
   
         
Усещам осезаемо жегата на летището. Жега ли казах? Доста странно. Тук, долу, в града напеченият асфалт излъчва сякаш видима топлина и вече не мога да повярвам, че морето е студено. Нима няма да видя хора по бански да излизат от кафенето? Как е възможно изобщо да е толкова горещо? Не ми се мисли за Африка и Австралия. Потръпвам.
Казвам си бързо „чао” с приятелките си, които забързват към родителите си и хуквам към три махащи към мен фигури. Косата на мама свети под слънчевите лъчи (които вече гаснат в прегръдките на облаците) като разтопено злато, Аксел се е засмял до уши, а Леннарт изглежда сякаш ще се разплаче. Хвърлям се първо в неговите ръце, които се увиват около мен.
-Мориган! Любов моя! – направо чувам сълзите му. Без да се съобразявам с присъствието на майка ми и Аксел, хващам лицето на Леннарт между дланите си и го целувам. Устните му веднага завладяват моите и аз усещам някакви властни нотки, елементи на собственост в пламенната целувка.
Прегръщам Аксел като роден баща, даже малко по-силно. Мама е пребледняла, въпреки това хубава както преди.
-Мориган, колко си бледа, детето ми! – възкликва тя, щом оглежда внимателно лицето ми.
-Кой го казва! – шеговито-заядливо отговарям и я придърпвам към себе си. Все още няма корем. Но бременността й личи по лицето. Никога не е била толкова бяла. Изглежда като пребита с тъмни сенки под очите. И пак успява да е красива.
Леннарт си тръгва след като се разбираме за среща довечера. По път за вкъщи, в колата предавам избирателно случките и събитията от почивката. Споменавам Рубен само доколкото вмъквам Олаф и Тим като кандидат-гаджета на Арианрод и Бригид.
Съвсем делово вметвам, че господин Страхотен Лицемер е бил в същия хотел, но подробно описвам Елеонора и два пъти натъртвам, че не тя е съпругата.
-Е, какво да ги правиш тези художници? Хора на изкуството – въздъхва мама сякаш това ще реши нещата. Не съм сигурна, дали не е изпяла на Аксел малката ми тайна.
Когато слизам от колата, разбирам, че все пак не е толкова топло, колкото ми се е сторило на летището. Аклиматизирала съм се. Даже никак не е горещо. Влизам след Аксел и за пръв път от много време изпитвам някакво подобие на щастие. Погледът ми обхожда с любов големия черен диван в дневната, килима, столовете, витата стълба към спалнята ми.
Докато си оправям багажа, изваждам сувенирите и давам на Аксел и майка ми подаръците. На него съм взела красив извит нож с дръжка от еленов рог, а на мама – фигурка на слонче от червен авантюрин.
Подреждам дрехите си в гардероба и в момента, в който очите ми падат на статива, сърцето ми се изпълва с обич. Тръгвам към него и като в транс изваждам молива от кутията и започвам да драскам уверено по листа. Прехапвам езика си и съсредоточено движа ръка. Полека оформям назъбената линия на планините, гората и скупчените в кръг красиви къщи.
-Морги, искаш ли малко кафе? – вратата се отваря и мама се появява на прага.
-Може, благодаря.
Тя тръгва към мен, понесла чашата в ръка и се заглежда в статива.
-Това е Айсберг – обяснявам, вземайки кафето от ръцете й – Ти не трябва ли да спреш кафето в това състояние?
-Аз не пия – отвръща майка ми с достойнство – Грижа се за детето си.
Завъртам очи отегчено към статива.
-Кажи ми какво става с Елеазар? – пита тя след малко.
-Какво да става? – изморено въздъхвам – Той си има жена, има си любовница, трябва да го забравя. Трябва да се откажа.
-Милата ми – прегръща ме мама – Ще ти мине, ще се оправиш. Сега страдаш, но това е правилното решение. Не е за теб този мъж. Много е голям, а и неверен както виждам.
Съгласявам се тихо. Не съм й разказвала за бележника, не съм разказвала за изблиците с него. Няма да успея. Няма да мога да понеса да преживея още веднъж всичко.
След вечеря се качвам горе, за да си сменя дрехите – обличам черна тениска с прозрачен гръб и тъмносини дънки. Оправям косата си и излизам навън. Предупреждавам мама и Аксел, че ще остана при Леннарт. Качвам се в колата и внимателно потеглям по улицата. Мислите ми пробягват към художника. Той още не се е върнал от почивката с онази курва. Вдишвам дълбоко, за да не изпадна в гневен пристъп и да блъсна колата.
Паркирам направо пред дома на Леннарт, излизам и тръгвам по пътеката към входната врата. Още преди ръката ми да е докоснала звънеца, приятелят ми се появява на прага. Явно е чакал и е гледал през шпионката. Облечен е в синя тениска и дънки. Хуквам напред и се хвърлям в обятията му. Вднага щом устните ни се сливат, усещам сянката на художника.
-Мориган – дръпва се Леннарт от мен и прехапва устни. Очите му потъмняват – Какво ти е?
Свивам рамене.
-Нищо. Какво имаш впредвид? – притисвам се в него и затварям вратата.
-Различна си... – леко замълчава той – Целуваш ме различно, някак... – Леннарт свива рамене.
-Много ми липсваше – прелъстително измърквам – Пък може и да си ме позабравил.
-А ти на мен как ми липсваше! – възкликва Леннарт – Всяка нощ беше в сънищата ми – погледът му започва да грее. Ръцете му се усукват около мен. Тръгваме към стаята му. Чувствам се странно, чувствам се зле, защото докато приятелят ми тук ме е чакал, изгарян от копнеж, аз сякаш съм се въргаляла с някой, който едва познавам. Затварям очи. Къщата е подредена, чиста, пердетата са спуснати навсякъде, светлината е приглушена, уютна.
-Ще ме извиниш за минутка, нали, скъпи? – целувам го по устата и хлътвам в банята. Кремавите плочки светят от чистота. Душ кабината е отворена, по всичко личи, че се е къпал наскоро. Хващам бялата лъскава мивка с две ръце и поглеждам отчаяно в огледалото. Смръщвам вежди. Майка ми е права. Лицето ми наистина е доста бледо. Кожата ми изглежда някак посърнала, под сребърните ми очи са легнали нездрави сенки. Винаги съм имала кръгове под очите, но тези тук изглеждат несвойствени. Вероятно са заради Елеазар, заради Рубен. Докосвам бузата си. Бавно започвам да свалям пудрата, която въпреки плътността си, не успява да прикрие странния ми външен вид. Когато лицето ми остава чисто, започвам да се тревожа. Приличам на болна. Винаги съм била красива и бледа, а сега съм само бледа. Имам вид на изтормозена, неспала от седмици. Стисвам очи. Почвам да се събличам. В момента, в който се навеждам, за да измъкна краката си от дънките, така силно ми се завива свят, че ме заболява корема. Явно наистина съм много изморена. Облягам се на вратата на банята и усилено започвам да мигам и да вдишвам дълбоко. Блестящите плочки описват кръгове около мен. Вдигам ръце и разтърквам слепоочията си, стиснала клепачи. Предпазливо отварям очи и с облекчение установявам, че предметите в банята вече са на обичайните си места. Довършвам свалянето на дрехите си, но все още се чувствам нестабилна.
Връщам се по пижамка – къси електриковозелени панталонки и тениска – в спалнята на Леннарт. Той лежи на леглото си, само по боксерки. Отпускам се до приятеля си и слагам глава на гърдите му. Ръцете му ме обвиват. Чувствам се слаба.
-Миличък, не се чувствам много добре – изричам и установявам, че и гласът ми е угаснал. Леннарт се надига, усещам как мускулите му се стягат.
-Какво ти е? – вдига главата ми към себе си и разтревожено започва да се взира в мен. Шоколадовите му очи ме заливат с топлина. В ирисите му веднага просветва страх – Бяла си като платно. Полегни си, хайде – и той ме слага леко и внимателно върху възглавницата. Обляга се на една страна, обърнат към мен и нежно отмята косата ми назад. Усмихвам се.
-Колко си грижовен, Лен.
-Разбира се, че ще се грижа за теб. Толкова те обичам – нежно промълвява той, прокарвайки пръсти през пшеничната ми коса – Не искаш ли да се обадя на лекаря ти? Май имаш температура. Сега ще ти дам лекраство.
-Не, не няма нужда – възпротивявам се – Явно съм се простудила. Благодаря.
Изпивам лекарството против настинка в двойна доза.
-Добре, искаш ли да поспим тогава? – усмихват се карамелените очи над мен. Устните му леко се долепят до моите. Цялата настръхвам от чувствата, леещи се от тази целувка. В нея се усеща цялата му любов и отдаденост. Вината ми се засилва до задушваване.
-Да, хайде да поспим – съгласявам се.
Леннарт изгася лампата и в стаята се възцарява успокоителна тъмнина. Чувствам се вече много по-добре. Умората ми е дошла в повече. Приятелят ми се връща в леглото, нежно ме придърпва към себе си и ме обвива с ръце. Слагам глава на гърдите му и го обгръщам с ръце. Тялото му е топло, силно, гладко. Уханието на кожата му, примесено със свеж душ гел ми вдъхва спокойствие, сигурност и вина. Притискам го сънено до себе си. Слабостта и световъртежът са си отишли напълно и са оставили само всепоглъщаща умора.
-По-добре ли си? – долита плътния спокоен глас на Леннарт.
-Да – промърморвам – Ти си супер страхотен.
Той се разсмива на недодяланото изречение и ме потупва по главата. Плесвам го по врата. 
Усещам как сънят започва да ме поглъща. Стисвам още по-силно приятеля си и затварям очи.
-Обичам те, Лен. Наистина те обичам – промълвявам малко преди дълбините на забвението да придърпат ума ми в черните си прегръдки.


33
 
    
Клепачите ми обагрят в розово ефирния полусънен свят на сутринта. Размърдвам се и въздъхвам. Разсънвам се и вдигам клепачи. Леннарт спи дълбоко, ръцете му още са около мен. Чувствам се отлично. Наспала съм се истински за пръв път от месеци. Наистина съм прекарала нощта в здрав, дълбок сън. Измъквам се леко от прегръдката му, щастлива се изправям и дръпвам завесите. Ослепително-златното слънце прогаря очите ми, но от устните ми се откъсва радостен смях. Кошмарния страх за пръв път се е изпарил. Няма го. Край. Вече нищо не ме плаши. И не е само от слънцето. Нещо се е променило след снощи.
Обръщам се към Леннарт. Той все още спи. Лицето му се е изгладило, устните му почти са се извили в усмивка. Очите ми се плъзват по него. Тръгвам към леглото и сядам близо до него. Докосвам бузата му, усмихната. Сега разбирам, че го обичам. Под пръстите ми Леннарт се размърдва и отваря шоколадовите си очи.
-Добро утро – поздравявам и се навеждам, за да го целуна. Устните му са топли от съня, меки, отпуснати.
-Добро утро, Морги. Вече си добре, нали? – промълвява Леннарт.
-Чувствам се чудесно – засмивам се – Благодарение на теб.
-Ела тук – приятелят ми ме привлича с една ръка към гърдите си и ме прегръща. Претъркулвам се до него в леглото със смях. Толкова съм добре, сякаш съм се преродила. Сега художникът е единствения ми проблем. Страхът, кошмарите, глупавите суеверни съмнения. Просто са изчезнали.
-Обичам те – проговарям вече напълно искрено.
-Прекрасна си – прошепва Леннарт, напълно събуден, с пламнали очи. Ръката му се протяга към мен, погалва бузата ми. Хващам го за шията и се примъквам към него. Започваме да се целуваме, ръцете му се плъзват по тялото ми, сключвам пръсти в шоколадовата му коса. Леннарт отмята завивките от себе си и ме претъркулва в средата на леглото.
Прекарваме целия ден заедно.
Прибирам се в късния следобед и разбирам, че няма никого. На масата в кухнята е оставена бележка. От мама. С Аксел са на лекар, а после ще ходят на вечеря. Завъртам очи отново и се качвам в стаята си.
Обличам си домашни дрехи и се захващам с рисуване. Налягат ме притеснения. След една седмица съм отново на уроци. Поне малко ще си почина от него. Малък отрязък от време ще подишам свободно въздух. Представям си лицето на Елеонора. Дали Хелена знае за нея? Не е моя работа. Елеазар е такъв безсрамник и двуличник. От гняв огладнявам свирепо. Коремът ми изръмжава недоволно. Странно. Преди около час ядохме пица с Леннарт. Оставям четката и решавам да хапна.
Когато слизам в кухнята, така ужасно ми се приискват кроасани с шунка и сирене, че почти ми прилошава. За щастие намирам три в шкафа над печката и им се нахвърлям с неподозирана страст. Никога не съм била лакома, а сега се чувствам сякаш мога да изям и чинията и масата, на която седя. Много странна работа.
Правя си кафенце и си пускам телевизора.
Бързо избягвам от майка ми, напълно превъртяла покрай бебето. Правили са й пренатална диагностика и чака резултатите нетърпеливо. Аксел я гледа с блеснали очи. Още не мога да свикна, че ще имат дете.
Лягам си доста изморена от ненормалния (но за пръв път без страх) ден. Сгушвам се в завивките и затварям очи. За пръв път от толкова време не се притеснявам и не се страхувам. Всичко вече е наред. Тъкмо съм прегърнала възглавницата и се унасям, когато телефонът ми присветва и започва да звъни. Кой ли може да е по това време? Дори не поглеждам, просто казвам „Ало” с едно затворено око.
-Добре, добре, признав’м... ти печелиш! – изправям се в леглото, като ударена с чук по главата.
-Елеазар?!
-Ссссъщия! Да ... да не би да се изненадв’ш? – от ужасния глас ми настръхва косата.
-Елеазар, какво ти е? Да не си пиян? – облягам се на стената и прокарвам пръсти през косата си.
-Аз?! Ммммалко сякаш... Изпих една... две... не помня вввеч... – заеква художника и мощно се оригва – Опа, ще ме извиняв’ш! Всъщност аз за... ахх, аз за друго ти звъня, Мммориган – толкова се е натряскал, че направо не мога да позная гласа му.
-Кажи, какво има? И защо си пил?
В този момент той се разкикотва безумно. Струва ми се, че рядко съм чувала по-малоумен смях. Цялата ми кожа настръхва.
-Седя си сам... Сссамичък в „Гулден”... Няма я Елеонора ввече, Ммориганн. Не, не, не! Не мога п-п-повече с нея! Нее... Край, край. Т’ва е – отново се оригва силно и хлъцва. Прехапвам устни и прибирам крака към корема си.
-Искаш да кажеш, че сте се разделили? – питам предпазливо.
-Да, да – потвърждава някак гордо Елеазар – Аз съм ... голям лъжец. Хъ, ти ззнаеш ли, че тя няма нникакво детеее от ммен? Хм? Иссках да те заб-бравя! Ей т’ва е. За т’ва бях с Е-е-елеонора. Да, да... – ново хълцане – Ообаче знаеш ли? Не успях! – радостно възкликва художника – Обичам те  и т’ва е! Точка...
-Елеазар...
-Тоочка!! – продължава упорито той – Толк’ва съм пиян... От ммъка... Дааа... Признавам ти го. Признавам! Жална им майка на ммъжете... ок’ло тебе! Как ми завъртя главата... Ааа – въздишката му е театрална, тежка и алкохолна.
-Чуй ме – започвам с разтуптяно сърце – Трябва да се наспиш. Спри да пиеш. Моля те, стига толкова. Остави бутилката, Елеазар.
-Така, така... Не ме обичаш вече ти... Виждам... Ааами аз? Какво мога да кажа? Направо съм си изгубил ума по... по теб! Ннне ммога да спя. Ако ли пък случай-айно заспя... Сънувам теб. Са-амо тебе цяла нощ. Мъъчиш ме ти... Мммориг’н. Тия твои очи-и-и... Луд съм, луд съм по теб... Да. А ти? Какво ти пу-ука на теб за мен, а?
-Елеазар – усещам, че всеки момент може да загуби съзнание от опиянението – Влюбих се в теб от пръв поглед. Няма и минута, в която да не мисля за теб. Но това беше твое решение – да останеш при Хелена. И тогава ти казах, нека се забравим. Не ми помагаш, разбираш ли? Не ми помагаш! Топя се от мъка, когато слушам думите ти. Искам да се откажа от теб и не мога. Не мога – думите ми заглъхват.
-Тттака е! – възкликва художникът – Осставам с Хелена. Ще... ще ме забравиш. И аз теб. Обещавам. Най-д-д-добре ще е за, за всички да се отка-ажем. Но какво да правя, когато те искам? Искам те извънмерно мммного. Ужасно... – гласът му спада съвсем и след малко чувам как прошепва – Това не може да продължава...
Линията прекъсва. Залива ме паника. Сковаващ страх, че може да си направи нещо. Вярно, че е мъж и трябва да е по-стабилен, но в това състояние, всичко може да се случи. Прехапвам устни и се облягам притеснено на стената.
Прекарвам неспокойна нощ.
Рано сутринта телефонът ми ме събужда. Художникът ми звъни. Когато вдигам и чувам гласа му, ме залива такова облекчение, че едва не се разплаквам.
-Мориган – изскърцва той. Пресипнал е, алкохолът се чува зад всяка негова дума – Добро утро.
-Здравей, Елеазар – въздъхвам. Изправям се и се подпирам на възглавницата. Утрото е израснало от отворения прозорец свежо, дъждовно и мъгливо.
-Аз, ахъм, искам да се извиня... за държанието си – дрезгаво проговаря Елеазар – Снощи бях много пиян.
-Да, добре, няма проблем – измърморвам. Толкова ми е олекнало от това, че е жив и здрав, че съм почти щастлива.
-Разделих се с Елеонора и се напих като свиня. Затова реших да ти звънна и да ти приказвам тези несвързани глупости. Извинявай, сигурно съм те разстройл и притеснил. Бях много груб.
-Не се тревожи – проговарям – Не си ме обидил, нищо не си направил. Кога се прибираш?
-Хващам самолета още днес в осемнайсет часа. Ще продължаваме ли с уроците? – звучи сякаш говори иззад дебели слоеве лед.
-Разбира се – почти се усмихвам.
-Добре, значи другата седмица в понеделник.
-Да. Ще се видим тогава.
-До другата седмица – съгласява се той и затваря телефона.
От перленото небе започва да се сипе дъжд. Гръмотевици недоволно, но приятно за ушите ми започват да се карат с облаците. Вятърът хваща клоните на дърветата за танц и се разсмива. Дъждът трополи по перваза. Художникът е добре. Малко преди да се унеса отново, усещам внезапен спазъм в стомаха. Рязко се вдигам и хуквам към тоалетната с ръка на устата.
-Сигурна си, че си добре? – мама ми сипва кафе в голямата порцеланова чаша.
-Естествено... Само че умирам от глад – в момента, в който го казвам, наистина разбирам, че съм адски гладна. Майка ми стои изправена с чайника в ръка, докато гледа как настървено поглъщам палачинка след палачинка, облякла бонбонения домашен комплект и се засмива:
-По полека! Ще се задавиш. Имаш апетит на бременна жена! – и смехът й се понася след нея към кухнята.


34
 

Изведнъж палачинката се превръща в гума в устата ми. Закашлям се.
-Е, аз не съм бременна – опитвам се да се засмея.
-Знам – весело отговаря мама и сяда срещу мен.

Напът за срещата с Леннарт, моите приятелки и неговите приятели, минавам през близката аптека, изпълнена със страх и съмнения. Но трябва да знам и своевременно да взема мерки. Качвам се в колата и запалвам двигателя, а малкият предмет сякаш е увеличил теглото на чантата ми с няколко килограма.
Облякла съм тесни  дънки, високи затворени обувки и черна тениска с кажи-речи гол гръб. Тази вечер ще ходим на ресторант всички – Леннарт, аз, Бригид, Арианрод, Фрея с Вилмар, Сванте, Емил, Валентин, Алберт и Кай. Сигурно приятелят ми пак ще прави сцени на равност, но...
По път вземам с колата Бригид и Ариана. И двете са с изправени коси и елегантен грим. Нищо не им споделям за притесненията си. Може пък и да не са основателни. Дано само си внушавам, но прилошаването тази сутрин ме изплаши ужасно.
Вечерта е много приятна. В ресторанта сядам до Валентин, от другата ми страна е Леннарт, Бригид седи срещу Сванте, а Ариана срещу Емил. Кай и Алберт са до Леннарт и Арианрод. Фрея и Вилмар сядат на другия край на масата.  Поръчвам си лазаня и усещам как веднага щом сервитьорката слага чинията пред мен, устата ми се пълни със слюнка. Изпитвам ненадейно желание да заровя лице в храната и да я изям на една хапка. Стисвам очи и потискам страха си.
Валентин непрекъснато си говори с мен. Разказва разни интересни истории, шегува се. До мен Леннарт често го прекъсва видимо разгневен. Май има защо. Очите на Валентин ме оглеждат блеснали, търсещи. Отвреме навреме той ме докосва уж без да иска по ръката или коляното му се удря в моето. Вдясно виждам как Сванте пленително се усмихва на Бригид през масата и тя отвръща на усмивката. Хмм. Подсмихвам се. Арианрод е погълната от разговор с Алберт и слуша много съсредоточено как той разказва някаква случка от преди две години, когато искал да привлече вниманието на една своя съученичка и пийнал повечко. Впоследствие Алберт получил два-три (не си спомня точно) шамара и се отказал. Фрея се е заприказвала с Кай, а Вилмар разгорещено обсъжда някаква компютърна игра с Емил. Когато ни донасят десерта, Леннарт собственически ме прегръща през раменете. Вече е много изнервен, защото си мисли, че Валентин ме сваля, а аз се притеснявам да не вземе да избухне.
Опасенията ми относно Леннарт се потвърждават малко по-късно вечерта.
Излизаме от ресторанта в отцеждащия се сумрак и тръгваме на разходка из улиците. Високият ни смях и шегите огласят спотаилата се в ъглите на сградите нощ. Фрея и Вилмар се държат за ръце, Сванте и Бригид са погълнати от флирта си, аз вървя с Леннарт и Валентин. Луната изплува на небето медено-сребриста, тънка, равнодушна, хладна. Във въздуха се усеща тръпчив полъх на изстинали цветя. Пушекът от цигарата на приятеля ми се носи горчиво-топъл на талази към лицето ми. Кай и Емил се кикотят на някаква отдавна забравена смешка. Арианрод върви малко пред мен и златистата й коса хвърля студени отблясъци на лунната светлина. Улицата е слабо осветена, дълга, права, оградена с рядка гора. Далечен глъхнещ шум от неспиращия поток автомобили ангажира слуха. Кай се блъсва леко във Валентин, когато идва да го пита нещо.
Спираме да поседнем на няколко пейки, предвидливо разположени една до друга. Само аз, Валентин и Ариана оставаме прави. Не се чувствам изморена. Усещам как Леннарт следи с очи всяко движение на русокосия си приятел и изпитателно се взира в мен. Лек полъх повдига кехлибарената ми коса. Увивам ръце около себе си.
-Студено ли ти е? – въпросът достига до ушите ми не откъдето съм очаквала. Обръщам се към Валентин.
-Добре съм.
-Глупости, цялата си настръхнала – възразява той – Искаш ли якето ми?
-Не, благода...
Той вече започва да изхлузва ръкавите на суичъра си, когато Леннарт се изправя на крака.
-Братле, какво правиш? – непогрешими нотки гняв ръмжат зад привидно нормалния въпрос.
-Какво правя? – невинно повтаря думите му Валентин.
-Не мислиш ли, че малко прекаляваш? – гласът му се извисява. Боже, клечката е драсната.
-Лен! – възкликвам, но той не ми обръща внимание.
-Успокой се, приятел, просто предложих на Морги връхна дреха – вдига ръце Валентин.
-Не смяташ ли, че не си ти човека, който трябва да й дава якето си? Аз кой съм? А? – сега вече и другите се обръщат да видят какво става – Откъде накъде ти?
-Ами, ти като не се сети... – за миг ми се приисква времето да се върне и да съм знаела какво точно ще каже приятелят на Леннарт. За да го спра. Гаджето ми настръхва. Чувам как някой му подвиква. Тръгвам към него и се опитвам да го дръпна, но той с непоказвана досега сила ме задържа.
-Ти какво намекваш? – Леннарт бавно се приближава до Валентин, докато лицата им не се озовават на сантиметри едно от друго. Ярост бълбука в белите му дробове – Че не я обичам, че не се интересувам от нея? Аз да не съм сляп? Много добре виждам как гледаш Мориган. Как ти текат лигите по нея. Виждам как постоянно я зяпаш в задника и циците. Да не съм малоумен? Да не съм толкова тъп, че да не забележа как постоянно я сваляш. В мое присъствие!! – последните думи отекват като плясък на камшик във въздуха. Някой зад гърба ми подсвирва. Леннарт е толкова бесен, че сякаш всеки миг ще експлодира. Не знам как да реагирам.
-Чакай малко – възкликва Валентин – Няма такова нещо! Как ще свалям Мориган? Лен, я се успокой, май много си се филмирал – засмива се той. Фатална грешка.
Леннарт надава неистов нечленоразделен звук и юмрукът му се стоварва върху устата на приятеля му. Потискам писъка си и едновременно, като по команда, се спускам заедно с Алберт, Кай и Бригид да задържим двамата на разстояние. Едва не ми призлява, когато Валентин с безумно блеснали очи отвръща на удара и фрасва Леннарт по скулата. В следващия момент по чифт ръце се вкопчват в дрехите им и ги разделят. Приятелят ми трепери като лист и се зъби срещу Валентин, чиято устна е разцепена. Тогава забелязвам, че едната буза на Леннарт е подута.
-Пуснете ме – налита той към Валентин, полудял от ревност – Пуснете ме, искам да му размажа физиономията!
-Ха – презрително изплюва през зъби русото момче – Ти си болен, не си в ред. Изобщо не знам как те търпи Морги. Да не би и с нея да се държиш така?
Безумно ръмжене, подхождащо повече на освирепяло куче, се процежда през устните на Леннарт. Приятелите му едва смогват да го задържат. Усещам силно раздразнение.
-Я стига! – сопвам се ядно, заставайки между двамата – Какви са тези истерии?! Големи, интелигентни мъже се бият като първокласници!
-Много си нагъл, бе! – избухва Леннарт, сякаш не ме е чул – Дръж си ръцете далеч от Мориган, ей!
-Много насериозно си се взел, бе! – веднага крясва Валентин – За какъв се мислиш? Направо си нямам на идея какво красавица като Мориган е намерила в теб!
Леннарт направо се задавя от ярост. Почти се откъсва от ръцете на Алберт, Емил и Кай.
-Млъквайте и двамата! – давам воля на гнева си – Валентин, спри да го предизвикваш! Държиш се като тригодишен лигльо! Леннарт, моля те, успокой се. Нахвърляш се като бесен!
И двамата ме гледат свирепо и дишат тежко. Леннарт раздвижва челюст сякаш дъвче и заканително поклаща глава. Валентин е пребледнял и се зъби.
-Казах да се успокоите! – заповеднически кресвам – Омръзна ми от вас! – раздразнена съм до краен предел – Няма да се занимавам повече, тръгвам си! – сопвам се, рязко се врътвам и хуквам към колата си.
-Морги! – чувам Бригид да ме вика.
-Ще ти се обадя! – отвръщам високо и трясвам вратата. Паля и потеглям като млад шофьор по улицата.

Когато се прибирам, разбирам, че мама вече си е легнала, а Аксел подрежда някакви документи. Косата му е бухнала, очилата му са на върха на носа, издокарал се е в артистично неглиже (хаха) – раздърпана тениска и долнище. Очевидно много му се спи. Пожелавам му лека нощ и се качвам на втория етаж. Сънената му усмивка ме изпраща.
Оправям си нещата, преобличам се за сън и отивам до банята. Навеждам се над мивката и започвам да мия лицето си с ледена вода. Страхът ме задушава. Вече не съм ядосана, дори не мисля за глупавото скарване на Валентин и Леннарт. Изправям се със зачервени бузи, които веднага пребледняват щом сивите ми очи падат върху теста за бременност. Прехапвам устни, ръцете ми треперят. Цикълът ми трябваше да е дошъл и приключил вече, а аз дори не усещам болка в корема. С изстинали крака седя и съзерцавам теста. Колко време съм стояла? Час? Два? По едно време ми се струва, че чувам смътен шум от долния етаж. Аксел прибира документите и си ляга. Но кога е това? Глуха гръмотевица прокънтява в небето. Притварям очи.
-Не мога. Утре ще го направя – прошепвам сама на себе си. Изгасям светлината и се връщам в стаята си.


35
       
 
Изведнъж някой изсмуква въздуха от стаята и очите ми се отварят. Бебешкият писък в съня ми е зловещ, но ме изпълва с решителност. Изритвам завивките и твърдо тръгвам към банята. Навън нощтното небе продължава да плаче с едри сълзи. Четири часа е.
Трите минути се точат като мъртви часове. Въртя се в кръг като куче, което гони опашката си. Толкова ми е притеснено, че ще се разплача. Замалко да почна да си гриза ноктите. Сядам върху затворената тоалетна, защото коленете ми не издържат повече. Сгърбвам се и хващам русата си глава в ръце.
Времето минава, а аз се страхувам да погледна. Разтреперана прокарвам пръсти през косата си. В очите ми има сълзи. Ръката ми така се тресе, че не мога да разбера какво показва теста. Налага се да подпра китката си на мивката. Когато виждам едната чертичка, сякаш дробовете ми се изпълват с вакуум. Затварям очи, дъхът ми се е слепнал на гърлото. Обливат ме  горещи вълни и чак ми прилошава от облекчение.
Страхът ми е предизвикал симптомите на бременност и сега, когато разбирам, че няма за какво да се тревожа, всичко отминава. Голяма филмарка съм!
На сутринта не казвам нищо на мама и Аксел. Изглеждам спокойна, държа се нормално и естествено. Вече започва да ми се струва смешно, че съм мислила, че съм бременна. Умората, гаденето, апетита, бледото ми лице с подути очи, световъртежа. Да, малко е притеснително, но сигурно се дължи на безрасъдното ми стоене по къси гащи в студените планински нощи. На закуска хапвам сандвич, изпивам две чаши кафе и още една доза лекарство. Преди това, някъде около шест и половина така ми прилоша, че почти припаднах. Още се чувствам слаба.
-Какво ти е? – загрижено се обръща към мен Аксел, докато си обува обувките. Мама пред огледалото си слага червило, но веднага се завърта и ме поглежда.
-Да, наистина, напоследък изглеждаш доста измъчена, миличка – съгласява се тя – Да не би да имате някакви проблеми с Леннарт?
-А, не, не. Не се притеснявайте. С него сме в чудесни отношения. Просто тази нощ не съм спала – гадно е, че така ги лъжа, но не мога да им кажа – А и съм изстинала леко.
-Изстинала? – притеснено слага ръка на челото ми мама – Ама ти наистина имаш температура. Искаш ли днес да остана вкъщи с теб?
-О, не, не. Няма нужда. Само малка настинка. Няма нищо страшно – възкликвам – Днес през три часа ще вземам хапчето
Успявам да ги убедя. Връщам се в стаята си и бавно се обличам. Коленете ми са като желирани, а кожата ми е свръхчувствителна. Правя си зелен чай и го изпивам горещ.
Даже вече започвам да се чувствам по-добре.
Избирам сива прилепнала тениска и дънки. Слагам си пудра и парфюм, обувам ниски обувки, вземам си чантата и излизам навън. Къде отивам? Паля двигателя и се замислям. Трябва да си поговоря с някого. Да споделя. Все пак преживях страхотен стрес. Искам да разкажа на някого и да се посмеем заедно. Леннарт в никакъв случай не е подходящият избор. На родителите си не мога да кажа. Приятелките ми. Пред очите ми се появяват едно след друго лицата на Арианрод, Бригид и Фрея. Искам ли да говоря с всички? Чувствам ли и трите еднакво близки? Колкото и да не ми се иска, отговорът е не.
Подкарвам пежото по дъждовно сивите улици. Небето е перленобяло, мътно и бездънно. Дъждът е спрял. Спирам на улица „Череша” и слизам.
Вратата се отваря. На прага застава висока, симаптична жена с хубава къдрава коса. Това е Ейра, майката на Бригид.
-Здрасти, Мориган – усмихва се тя.
-Здравей, тук ли е Бригид?
-Да, в кухнята е, ще влезеш ли?
-Благодаря.
Изглежда, че майка й тъкмо ще излиза. Отправям се към кухнята в приятни вишневи и кремави  тонове и виждам приятелката си, съсредоточена над стабилен сандвич, който приготвя на плота.
-Здрасти! – звънко поздравява, когато отивам при нея – Какво става?
-Реших да дойда да си побъбрим – казвам и се облягам на пералнята. Прителката ми слага и другата филия отгоре и ме поглежда подозрително.
-Май си се притеснила. Ела, да седнем. Ще хапнеш ли нещо?
-Закусвала съм, благодаря.
Майка й се провиква за довиждане от коридора и двете й отговаряме в един глас. Ключът се превърта в ключалката. Баща й е заминал по-рано. Той работи в сервиз за коли.
Бригид сяда с кръстосани крака и пийва голяма глътка сок. Поглежда ме изчаквателно. Кръстосвам крака и ги обвивам с ръцете си.
-Няма да повярваш какво ми се случи – започвам да се поотпускам от напрежението. Чашата й тропва на масата.
-Да се тревожа ли? – сините й очи са се вторачили полузасмяно в мен.
-А, недей. Смей се.
-Казвай де – подканя Бригид и отхапва юнашка хапка.
-Снощи си правих тест за бременност – изричам и въздъхвам.
-Тест за какво? – възкликва Бригид. Кимвам – Но защо? Чакай! Не ми казвай, че чакаш дете – оставя тя сандвича в чинията и се привежда към мен – Е, какъв беше резултата? Хайде, че ще ми се пръсне сърцето.
-Спокойно, злато – прекъсвам я и отпивам от сока, който тя ми налива – Не съм бременна. Тестът показа една черта.
-Ох, слава Богу! – въздъхва тя, като човек, който сваля скала от плещите си – Но какво те провокира да го правиш? Нали с Рубен нямахте нищо?
-Много ми закъснява – Освен това не прецених, че сме в Айсберг и всяка вечер на терасата по къси гащи, по потничета...
Разправям й за странните симптоми, наподобяващи бременност и към края на разговора вече се смеем.
-И се уплаши, че ще ставаш майка на осемнайсет, а? – сипва Бригид по още едно сокче – Как ли щеше да реагира Леннарт?
-Нямаше и да научи – свивам рамене – Щях да махна бебето.
-Аборт? – възкликва тя – Това е ужасно, Морги. Трябваше да родиш.
Тя много обича бебета и деца и затова реагира така.
-Е, ами тогава да се радваме, че няма бебе.
 
Леннарт ми звъни и ми казва, че е планирал нещо специално за нашата дата. Разбираме се, не мога да му се сърдя и ми става още по-приятно от това, че с Валентин са забравили кавгата от снощи. При срещата ни той ми носи голям букет червени рози и уникално плюшено мече. Води ме в скъп ресторант, после на кино и дълга вечерна разходка.
По път към вкъщи срещам Елеазар. Очите ни се срещат в полумрака. Леннарт, който върви до мен изчезва. Всички по Земята изчезват. За миг сякаш художникът ще спре и ще ме докосне пред гаджето ми, въпреки него.
После яркосините му ириси се скриват под бледите клепачи и двамата се разминаваме с учтиви безразлични поздрави.  
Не мога да заспя. Въртя се в леглото, ту се завивам, ту отмятам завивките. Луната е изгряла и светлината й се процежда на тънък остър лъч през пролуката на пердето. Болка. Очите ми невиждащо се взират в мрака. В главата ми се промъкват хищните ръце на Елеазар и устните му с дъх на лунна нощ. Прехапвам устна и се завъртам настрани, задушена от копнеж и ярост. Още по-лошо става, когато се сетя за Леннарт. За това колко ме обича той. Не мога да мисля сега. Не искам да мисля. Нощен полъх издува пердето. В стаята нахлува аромат на студено море и сухи билки.
Повдигам възглавницата и се облягам на нея. Премятам косата си през едното рамо, неописуемо раздразнена от всичко. Въздъхвам. Не съм добре. И аз съм виновна за всичко.
Знам го и не чувствам капка вина.
Единствено кухо, безплътно отчаяние е обвило като мъгла сърцето ми.


36


Наблюдавам как две яки, мускулести момчета с усърдие да се набират на лостовете в салона. Държат се като във фитнеса, пухтят, заглеждат се по момичетата, смигат и се смеят. И двамата са руси, високи, стегнати, едри и мъжествени. Сигурно са секси, но на мен честно казано са ми безразлични. Облегнала съм се на шведската стена с преметнати крака, облечена в черен потник и долнище. В час по спорт сме в Арт колежа.
Телефонът ми издава странен звук и аз го вадя. Екранът свети. Имам съобщение в Messenger от Фрея. „Разделих се с Вилмар”. Веждите ми се стрелват нагоре. Брей. Странна работа.
„Как така?” – написвам изненадано.
„Ами вече не го обичам” – интересен отговор.
„Е, как, нали бяхте много влюбени? Ти го обожаваше, постоянно се прехласваше по романтичните изненади...” – вдигам поглед към хората в салона, едва ли не очаквайки да видя някой от бившите си съученици.
„Ами, да, но някак чувствата вече изчезнаха. Не знам, той също беше съгласен, не прави проблеми... Офф, оставяй. Хапнах си повечко сладолед, натежа ми корема и сега си лежа :D Кажи ти как си, какво правиш? Ще се видим ли скоро?”
„Е, значи не е имало проблеми, добре  Аз съм си добре, колежът много ми харесва, предметите са страхотни, интересно ми е. Много по добре е от старото училище  Най-накрая си отдъхнах. Иначе нямам приятели засега, но нямам и врагове :D А сега сме в час по спорт и стоя точно срещу двама пичове, които се мислят за най-яките в салона :DDD Да ги видиш само как се натягат... Тц-тц”
„Хахаха :D :D С кой от двамата ще излезеш довечера?”
Завъртам очи с усмивка. Приятелките ми ми липсват. Чувствам се странно, когато не ги виждам около мен в часовете, на обяд, когато не се смеем на учители, на съученици.
„О, Боже :D”
„Кога ще се видим?” – изпиуква телефонът ми.
„Хайде утре вечер да излезем с тебе, Бригид и Ариана. Какво ще кажеш?”
„Добре, аз ще им пиша и ще се разберем ”
„ОК”
„Добре, отивам в час, ще си пишем пак, нали? Чао :**”
„Чао :* ”
Заключвам телефона и го прибирам в джоба си. Въздъхвам и поглеждам през широкия прозорец, защитен от мрежа. Навън вече есента е прегърнала всичко. Листата на дърветата са почти окапали, висят по клоните мъртви, въртят се из въздуха тъмножълти, кафяви, наситенокарамелени, кървавочервени. Вятърът е студен, когато вали вече няма гръмотевици и светкавици. Нощта е по-дълга от деня, изпива го бавно. Още един месец и ще завали сняг. Привечер, когато светлината гасне в плътния сумрак във въздуха се усеща уханието на зима, на леко размекнат лед и натрупал сняг. Единствените зелени дървета са боровете, гордо изправени, стройни, дълги, източени. Съвсем скоро ще блеснат в пълната си красота, обсипани със сняг и със заледени иглички. Наближава краят на октомври.
Арт колежът ми харесва страшно много. Когато прекрачих прага първия ден, разбрах, че тук ми е мястото. Прилича на колежите по филмите, със старинна обстановка, която всъщност е модерна и лъскава. Аудиториите са големи, с амфитеатрално разположение. Има и общежития към колежа, но аз не живея там, защото дома ми е наблизо. Преподавателите са много готини, няма един скучен. Специалността ми е „Живопис” и я обожавам. Любимите ми дисциплини са скулптура (обичам глина!), спорт (свободен час), чужд език (върви ми) и, разбира се, рисуване и живопис. Почти всички дисциплини са практически и съм луда по тях. Най-харесвам преподавателката по рисуване. Тя е художник и се облича изключително екстравагантно. Косата й е боядисана в наситеночерно, изключитено права, лъскава, дълга отпред почти до кръста, а отзад не стига и до раменете. Устните й винаги са покрити с матово бледо червило, а очите – очертани с тънка очна линия. Не мога да опиша дрехите й. Толкова са странни, че някои дори не приличат на нещо конкретно. Забелязвам обаче, че предпочита тъмните цветове – черно, тъмноаметистово, тъмночервено. 
Сред хората, които учат тук има много интересни персони. Някои са отявлено чалнати. Има момичета с дълги, разноцветни коси, момичета с намотана коса във всякакви странни прически, момчета и момичета с много пиърсинги, с ръкави от татуировки, страховито гримирани момичета в стил „Жената Вамп”, хора, сменящи цвета на косата си през ден, дрехи, каквито никога не съм виждала и не мога да назова и опиша, странни хора сякаш без езици – безмълвни и страшно гледащи. Има и няколко колежани които са си направили от онези пиърсинги, които приличат на татуировки. Останалите хора са полунормални. Като мен. Има хомосексуалисти. При това доста явни. Гримирани момчета с женствена красота. Гей двойки, които се държат за ръце. Вероятно има и наркомани, но където учениците са от по-богатите това не може да се избегне. И въпреки това, атмосферата е спокойна, няма насилие и тормоз над никого. Всеки човек тук си има своя артистична свобода. Може да татуира цялото си тяло без да го изключат. Може да боядиса косата си в зелено, без да му направят забележка. Може да е момче и да се целува с друго момче без да е обиждан и тероризиран от „нормалните”. Може да дойде облечен по бански, без да го накажат за неприлично поведение. Всъщност тази странна хармония в отношенията между учениците е постигната благодарение на самите тях. Това са отбрани хора, хора на друго ниво, малко по-различни от останалите. А и се говори, че за тормоз имало ужасни наказания и затова никой не смее да си позволява насилствено поведение.
Аз съм от хората с по-нормален външен вид. И въпреки това съм от странните птици. Уча в колежа вече два месеца, а още нямам никакви приятели. Просто не си търся. Не търся сериозно общуване с никого. Заговарям се е този онзи, но рядко, повърхностно и безразлично. През повечето време съм сама. На обяд се храня сама, тръгвам си сама, практическите задачи изпълнявам без партньор. В часовете, когато учим теория, или си водя записки или не правя нищо, или си пиша с Леннарт, или някоя от приятелките ми. Чувам как хората около мен, зад мен и пред мен си приказват понякога, но рядко мен ме заговарят. Момчетата не ме заглеждат, почти не ми обръщат внимание. Може би вече не съм красива. Но изобщо не ми пука.
Понякога си припомням целувката ми с Елеазар. Прекарвам нощите си в мисли за него. Не съм на себе си. През цялото време в ума ми има само една мисъл. „О, Боже, кръвта ми изтича, кръвта ми изтича!”. А кръв няма. А най-ужасното е, че не мога да кажа на майка ми, която вижда, че става нещо, но не разбира какво. Уж трябваше да го забравя. Но от известно време нещо стана с мен. Налегна ме странна необяснима скръб. И не мога да я изгоня. Сякаш е изпълнила гърдите ми. Тиха, прикрита, тягостна, вечна.
Отново съм изпаднала в състоянието, в което бях, когато той ме намери на плажа. Но сега е по-лошо от всякога.
С Леннарт отношенията ми се промениха. Все още го обичам, но по друг начин. Ревността му вече не ме ласкае, само ме изнервя и отегчава. Не съм му казвала нищо и нямам намерение да го правя. Вижда, че съм се променила и отчаяно ме приканва да му обясня какво става. Залъгвам го и после го съблазнявам.
Рубен ми звънна само един път, поговорихме спокойно като стари приятели. После изгубих връзка с него.
Започнах отново да ходя на уроци при Елеазар, но той бе измислил хитър начин да не остава насаме с мен. При всеки мой индивидуален урок, води сина си в ателието. Момчето рисува с охота, с хъс и неудържимо. Приех това поведение. Аз също смятам, че така е най-добре. Все по-често Хелена идва да прибере Дагмар от уроците при баща му. Всеки път си спомням Елеонора щом я видя. Целият ми копнеж по художника се е превърнал в безсилен, притаен, пасивен гняв. Дори не правя опити да говоря по-различно с него, не се опитвам да го докосвам, когато синът му не гледа, не подхвърлям намеци и двусмислени думи. Той се държи по същия начин и аз приемам усилията му и не ги подкопавам. Лицето му трайно е придобило онзи блед, отчаян израз, красивите небесносини очи повече не възвръщат шеговитостта и блясъка си, усмивката му е призрачна и само Дагмар може да я извика на устните му. Старая се да си внуша, че съм се отказала от него.
Всъщност има едно момче, което сякаш се интересува от мен. Не му знам името, защото не съм го питала, а и той не го казва. И ето, сега го виждам да влиза през вратата на салона. Двамата мъжкари са зарязали лостовете и единия се натиска с някакво момиче с теменуженолилава коса в ъгъла, а другия се е разположил на дюшеците с още няколко момчета и две момичета. Моят „приятел” влиза по къси гащи и тениска в сив цвят и след като прави няколко неуспешни опита да скочи повече от два и двайсет на дължина се отправя към мен. Първото нещо, което прави впечатление в него е косата му. Дълга до кръста, вълниста, гъста, лъскава с цвят на златен шоколад. В момента е прибрана на дебела опашка на тила и се вие по гърба му като рошава змия. Има кръгли воднистосини очи и хубаво атлетично развито мускулесто тяло.
-Здрасти – хили се насреща ми с белите си зъби – Защо седиш сама?
-Винаги съм сама – срязвам го, но не с груб тон. Той се усмихва и започва да се катери по шведската стена. След малко увисва на нея и започва да се набира. Завъртам очи и отклонявам поглед. Аз флиртувам с него. Вярно е. Въпреки множеството си трансформации, една е заела доминираща позиция. Въпреки ужасната празнота и странния гняв, не съм умряла като жена. Имам странното усещане, че Елеазар има вина, но разумът ми ми прошепва друго и ме нарича с някои звучни епитети.
-Лесно ти е на теб – чувам го над главата си – Имаш си страхотно тяло и можеш да си гледаш телефончето по цял ден – момчето започва да пухти демонстративно. Набира се, спуска се и ме попоглежда.
-Родена съм с късмет – позасмивам се и вдигам лице към него. Той се усмихва и пак се съсредоточава върху стената.
В далечината на коридора се чува острия звън на зънеца, оповестяващ края на часа.
-Ще се видим по-късно – казвам към златокосия и тръгвам с танцувална походка под погледа на сините му очи.
-Чао – провиква се след известно време.
На вратата се обръщам и виждам, че отново е започнал да се набира на шведската стена.


37


Рожденият ми ден е само след месец. Така и няма да го празнувам. Но още не знам това.
Зимата настъпва. Родена съм в разцвета й. Навън вече сериозно си вали сняг и заплашва да натрупа. Драскам си безразлично по тетрадката в час по история на изкуствата. Подпряла съм глава с една ръка и унесено слушам за ренесанса. Не си водя записки. Пред мен две пепеляворуси глави, едната със синьо омбре, са легнали и сладко си дремват на ръцете си.
-Е, сега ще нарушим традицията.
Вдигам очи и виждам дългокосото си приятелче, с няколко учебника в ръце да се приближава към мен. Слага ги на масата и сяда на съседната седалка.
-Малко позакъснях – обяснява той и мята огромната си коса – И сега ще ти правя компания.
-Добре – съгласявам се и кръстосвам крака. Облягам се назад и се заглеждам в преподавателката. Руса и висока, с дребни кости, тя сякаш всеки миг се кани да отлети. Момчето до мен започва да си тананика отнесено със затворени очи, подпрял гръб на седалката. Облечен е със суитшърт и дънки. Поглеждам го недоволно и въздъхвам. Нали и той е артистична натура.
-Искам да правя снежен човек – обръщам се и виждам, че е отворил очи и съсредоточено ме наблюдава.
-Никой не ти пречи – коментирам, свивайки рамене. Той ме поглежда хитро със сините си очи и се обръща. След малко започва да се хили на глас. Пак хвърлям ядосан поглед към него. Няколко човека се обръщат, за да го погледнат. Единия от тях е момче с две различни очи – едното е зелено, а другото – черно. Кое ли от двете е с леща? Дългокосият до мен помахва с ръка на момиче с розова коса и тя се засмива кокетно в отговор. Нека да ходи да сяда при нея.
-Как си, Лудвиг? – пита развеселено момчето до мен към някакъв младеж с оранжева коса и татуирани длани.
-Бивам, бивам – хили се Лудвиг и пак вдига химикалката, за да продължи да записва.
-Нарочно ли се държиш така? – не се сдържам. Странно, някак неестествено раздразнение ме обзема.
-Дразниш ли се? – пита той невинно.
-Да.
-Извинявай – усмихва се мило насреща ми.
Изпъшквам.
-Извинявай, брат ми пак ли ти досажда? – една ръка ме потупва по рамото и аз се обръщам. Момиче с искряща синолилава коса, същите кръгли сини очи като симпатичния досадник до мен, големи бели зъби и бяло лице се полуусмихва от задната редица.
-Ъъ – преди да успея да отговоря тя свива рамене.
-Гледам го аз как се върти около теб и те ядосва от известно време, но вече реших да се намеся – разсмива се лилавокоската – Аз съм Гретел, между другото, а брат ми, ако не знаеш името му, се казва Хензел.
Веждите ми скачат нагоре.
-Сериозно? Хензел и Гретел?
-Майки музикантки – въздъхва момичето и завърта очи. До мен Хензел се е съсредоточил върху записките си (силно се съмнявам обаче, че чува изобщо нещо от лекцията).
-Мориган – усмихвам се и подавам ръка на Гретел.
Обядвам заедно с Гретел и Хензел. Може пък и да се сприятеля с тях. Тя е приятна, учтива, леко небрежна. Почувствам се добре. Неутешимата прикрита мъка в гърдите ми сякаш е позабравена.
След лекциите си тръгвам с двамата приказни герои. Излизаме заедно на двора, заприказвали сме се. Синята коса на Гретел блести на фона на белия сняг. Небето е с цвета на ванилов крем, засега е спряло да вали. Няма големи преспи, но достатъчно е натрупало, за да се притесня. Добре, че съм с ботуши до коляното. Днес съм дошла без кола, защото сме се разбрали с Леннарт да дойде да ме вземе и да отидем на кафе. Докато чакаме гаджето ми, при Хензел идват още две момчета – Лудвиг с оранжевата коса и набит младеж с тъмнокестенява коса.
Качвам се в колата на Леннарт. Той ме целува отривисто и подкарва към мола.
-Този до момичето с лилавата коса й е гадже, нали? – знаех си, че ще пита. Колата се движи меко по стоманеносивия асфалт.
-Брат й е – подпирам се на стъклото.
-А има ли приятелка?
-О, Боже – завъртам очи – Лен, миличък, стига. Пак ли ревнуваш?
-Ами, да – собственически заявява той – Сега, като не учим на едно и също място, вече ще се побъркам. Направо като си представя как всички момчета те зяпат и откачам.
-Хаха, може да си спокоен, Лен. Никой не ме поглежда – не е като да съм го излъгала. Хензел не се брои. Вече не е същото.
-Да, бе – изсумтява Леннарт – Убеди ме.
-Повярвай ми, миличък, не искам да се караме – изморено въздъхвам и се отпускам на седалката. Отново чувствам гърдите си кухи и болезнени. Затварям очи и обръщам глава.
-Искам да си поприказваме – подхвърля той, напът за кафенето на последния етаж.
-Добре – сигурна съм, че пак ще ме разпитва какво ми е.
-Моля те, Морги, моля те, кажи ми какво ти е. От известно време си много променена. Болна ли си, тормозиш ли се от нещо, аз ли нещо съм направил? – ръката му стисва пръстите ми, шоколадовите му очи се впиват в моите.
-Добре съм, Лен, наистина. Не знам какво виждаш като промяна.
Няма как да му обясня. Нищо не мога да му кажа.
Това беше последният ни нормален разговор.
Изминава една седмица, през която се сближавам Гретел. Двете ставаме нещо като приятелки, а брат й – Хензел – се мотае отвреме навреме около нас и ме закача. Приятно ми е с двамата. Сякаш се чувствам по-нормално. Сякаш ми е по-топло. Виждам се и с приятелките си. Леннарт като че се е отдръпнал от мен. Трябва да говоря с него. Притеснявам се, че вече има друга.
Времето, прекарано с Елеазар тече бавно, лепкаво и неравномерно. Всеки път Дагмар присъства на индивидуалните уроци. Единствения начин, по който можем да си говорим е с погледи. Очите ни се докосват, припламнали и отчаяни. После се обръщаме и всеки започва да си гледа работата. Никак не се чувствам добре. Много съм хлътнала. И съм ядосана.
Синът му вече ме вбесява. Разбирам, че по този начин Елеазар се защитава от мен, че защитава и мен от себе си, но е доста мъчително. Докога ще продължава този фарс?
Майка ми вече има корем. Побъркала се е от радост, защото лекарят й каза, че ще ражда момче. Сега седя в стаята си, ровя в интернет и съм принудена да слушам как с Аксел избират име на сина си. Пиша си с Арианрод във фейсбук и й разказвам за глупостите на мама. След около час тя прекъсва разговора, защото има работа. Мисля си и за Леннарт. Не сме се виждали от пет дни. Намира си извинения (знам, че не иска да излиза с мен) и непрекъснато ми се обяснява в любов. Още ден и направо отивам у тях, за да говорим. Ако трябва ще се разделим. Мисля си, че си е намерил друга и ми писна да чакам да ми каже сам.
-Аннеке, най-накрая ще станем пълно семейство, с нашето дете – думите на Аксел се промъкват към мен от другата стая като уханието на чужд парфюм. Мама се засмива. Оставам замръзнала на мястото си, втренчена неподвижно в монитора на лаптопа си, недоумяваща, изтръпнала. С нашето дете ли?! Нашето?! Не мога да повярвам. Направо съм останала без думи. Хлопвам екрана и се изправям. Нервно отварям гардероба и започвам да се преобличам. Синьозелена блуза и тъмносини дънки. Намъквам дрехите по най-бързия начин, тъпча в чантата си обичайните неща, които вземам, когато ходя у Леннарт с преспиване и хуквам надолу по стълбите. Обувам боти по най-бързия начин и преди двамата влюбени да са усетили нещо, трясвам толкова силно вратата, че пантите й сякаш за миг се огъват. 
О, колко е прекрасно да си сам. Карам по пътя бързо и нервно, наслаждавам се танцуващите снежинки във въздуха и вдишвам дълбоко. Нека сега щастливото семейство се радва на свободата си. Ядно натискам газта и колата полита напред. След малко завъртам копчето на радиото, защото песните само ме ядосват и разсейват.
Снегът продължава меко и равномерно да трупа. Обемистите преспи покрай асфалта хвърлят лилави, оранжеви и мътнозлатни оттенъци. Небето е с наситения виолетово-черен цвят на зимата. Завивам сега малко по-спокойно в пресечката към улица „Ябълка”.
Паркирам пред градинската портичка и слизам в студената вечер и осъзнавам, че съм забравила якето си. Мятам чантата на рамо и с леко тракащи зъби тръгвам към пътеката през градината. Остър резлив вятър подхваща кехлибарената ми коса и спира снега.
Колата на Леннарт е паркирана пред хубавата къща. Странно. В купето свети и сякаш има някой вътре. Смръщвам вежди и забързвам по разринатата пътека, посипана със сол и пясък. Вероятно е ходил някъде и сега се прибира. Забелязвам шоколадовата му глава. В следващия момент обаче, една тънка ръка се протяга от седалката до шофьора, обвива шията му и притежателката й целува Леннарт по устните.


38
     

-Фрея... – името на приятелката ми се отронва от устните ми като в някакъв сън. Побягвам към колата, а подметките ми издават солен хрупащ звук. Блъсвам се във вратата на шофорското място и почуквам по стъклото. Вътре Фрея и Леннарт се дръпват един от друг и в очите им се прочита смайване и ужас. Той спуска стъклото.
-Мориган?
-Здрасти скъпи – усмихвам се нещастно – Какво правиш?
-Морги ... – смънква Фрея
-Не, недей. Няма нужда. Виждам – махвам с ръка.
-Виж... аз – започва да мънка Леннарт, но аз го прекъсвам:
-Откога?
Мълчание. И двамата ме гледат гузно с големи влажни очи.
-Откога, питам – леко повишавам тон.
-Един месец след като тръгнах с теб, започнах... – не чувам останалото. Полезрението ми образува тунел и лицата на приятелите ми стават единствените контрастни обекти. Примигвам. Леннарт май още говори нещо.
-От толкова време? – промълвявам.
-Да – отговаря той – Съжалявам.
-Но... но... Как се случи? Как стана това? Нали бях единствената, нали много ме обичаше, нали ме обожаваше, ревнуваше ме, сби се с Валентин заради мен! Какво става, аз не мога да разбера?! – ако някой чува само гласа без думите ми, никога няма му стане ясно за какво иде реч. Нямам сили и желание да крещя. Облягам се на колата и се хващам за главата – Ти заради него ли скъса с Вилмар?
-А, ами той и мен страшно ме ревнува – вдигам клепачи и се навеждам, за да я погледна. Фрея гузно се изкашля и навежда очи. Радвам се, че се усети.
-Добре, разбирам, да. Виж, Лен, повече не искам говоря с теб. Малко нанагорно ми идва всичко. Тръгвам си – обръщам се и чувам гласа на Фрея:
-Леннарт, време е да си ходя. Трябва да говоря с нея.
-Мориган, съжалявам много – провиква се той към мен, но аз само махвам с ръка. Зад мен вратата на колата се затръшва и стъпките на Фрея отекват по пътеката.
-Чакай, Морги – настига ме тя – Искам да си поговорим.
-Добре – съгласявам се. Все още не мога да се осъзная. Цялата ситуация ми изглежда нереална и абсурдна. Луда работа – Кажи ми просто как стана това.
Фрея сяда до мен в колата. Пускам отоплението, защото наистина е студено. Тя кръстосва тънките си крака и се взира в ръцете си.
-Истината е, че аз винаги съм харесвала Леннарт. През цялото време, но виждах, че той е влюбен в теб и не се занимавах с него. Именно заради това тръгнах с Вилмар, отказах се от Лен.
Поглеждам я, но сапфирените й очи се крият зад спуснатата коса.
-И после? – питам.
-Повярвай ми, ако той не беше ме потърсил, аз никога нямаше да отида при него. Никога. Повярвай ми – Фрея вдига лице и ме поглежда. Очите й са пълни със сълзи.
-Значи вие сте лъгали освен мен и Вилмар, така ли? Защото аз си спомням, че ти скъса с него доста скоро.
-Така стана, да. Много съжалявам. Чувствам се много зле, заради теб. Но искам да ми повярваш – сълзите се стичат по лицето й.
-Вярвам ти – кимвам – Само ми кажи колко човека знаят? Колко души ми се смеят зад гърба?
-Никой – веднага възкликва Фрея – Само Ариан...
-Какво?! – задавям се – Кой? Арианрод?!
-Да – прошепва тя – Ариана знае от самото начало.
-Не. Не, не, не. Това не е истина. Не знам какво се случва – хващам се за главата и се навеждам напред. Облягам се на волана. Очите ми остават сухи.
-Морги, съжалявам – Фрея вече плаче.
-Слизай от колата ми – прошепвам – Слизай, не искам да те виждам повече.
-Съжалявам – проплаква тя и отваря вратата. Отново е започнало да вали. Миниторнадо от снежинки нахлува в купето. Студеният въздух донася ухание на лед и остатъчен аромат на парфюм от Фрея.
Паля и като в сън подкарвам колата по улицата. Изобщо не внимавам къде карам. Не плача. Чувствам се някак странно куха, изтръпнала. Някъде дълбоко в мен има късче, малко късченце доволство.
Когато отварям вратата вкъщи мама се спуска към мен.
-Къде беше, бе дете? Къде ходиш, защо не си вдигаш телефона? – изглежда толкова притеснена, че ми става съвестно. Вдигам очи към нея. Почти не помня защо съм избягала. Примигвам.
-Какво ти е? – лицето й се завърта около мен, зад очите ми се надига студена вълна и светът се разтапя.
Странно изтощение ме възвръща към живота. Сбърчвам лице в отвратена гримаса. Обръщам се и усещам мекотата на завивката.
-Морги? – усещам, че някой се е надвесил над мен. Отварям очи и Аксел се оформя във въздуха.
-Какво стана, Аксел? – питам недоумяващо.
-Припадна – делово обяснява той – Как се чувстваш сега?
-Изморена съм – смръщвам вежди – Къде е мама?
-Долу, прави чай. Има ли някакъв проблем? – Аксел сяда внимателно на леглото до мен и отмята косата от лицето ми.
-Всъщност, да. Хванах Леннарт да се натиска с Фрея – промърмрвам и изкривявам уста от внезапния горчив вкус на изречението.
-Наистина ли? – възкликва той – Това е отвратително.
-Имал е паралелна връзка с нея, докато е бил с мен. И тя имаше гадже – въздъхвам.
-О, Боже – зацъква с език той – Но какво стана с теб? Знаеш ли как се притеснихме, когато хлопна вратата и подкара колата с бясна скорост?
Вратата се отваря. Мама се появява на прага с поднос с три чаши чай. Вземам едната и й благодаря. Тя сяда до него и ме поглежда тревожно.
-Хванала е Леннарт да й изневерява – обръща глава Аксел към майка ми.
-Сериозно? С кой? – възкликва тя.
-С Фрея – отпивам от чая. Вкусен е. Мама възкликва изненадано и възмутено.
-Кажи сега защо избяга?
-Чух ви какво си говорите в хола – надигам пак чашата – Приказвахте си за щастие, за семейство, за вашия син...
-Чакай, затова ли се ядосваш? – пита тя смаяно – Как си помисли, че може бебето да те измести? Как реши, че ще останеш на второ място?
Въздъхвам, оставям чашата и се навеждам напред. Прегръщам ги едновременно. И двамата се засмиват и мама ме целува по челото.
-Трябва да поспиш – казва Аксел – Много ти дойде. Изпий чая и си почини.
Изкъпвам се и се мятам в леглото. Завивам се презглава и се свивам на кълбо.
Изненадващо заспивам дълбоко и почти веднага. Не сънувам нищо, спя спокойно и дълбоко и се събуждам отпочинала.
Мъката ми заради Леннарт скоро ще отмине. Ще се оправя.
Нямам си и представа, че съвсем скоро всичко ще се промени.

 

39


Минават няколко дни.
Леннарт и Фрея остават заедно.
Пак имаме час по спорт и двете с Гретел гледаме как брат й и още две момчета се набират на лостовете. Стоим както обикновено до шведската стена и си говорим. Разказах й за Леннарт и Фрея (с които не съм се чувала от няколко дни. Няма аз да им звъня, разбира се.). Тя е възмутена и докато разпалено обяснява някакви неща, аз съм отдалечена, тъжна, отчаяно-безразлична. Отново хроничната скръб е пропълзяла в гърдите ми, отново се чувствам изморена. След малко тя сменя темата с друга, още по-лоша.
А и уроците при Елеазар не са се променили много. Дагмар не всеки път присъства, а Хелена не съм я виждала скоро. Художникът си е все същият. Гледа ме с безнадежден копнеж, бяга от мен. Вече се чудя какво да правя. Не се усещам стабилна. Не съм добре. Спя сравнително прилично, но пак не съвсем спокойно. Вече не ме измъчват кошмарите с писъци, нямам странни халюцинации с гласа на художника. Сега сънувам през цялото време несвързани образи.
-И какъв е този Елеазар, при който ходиш на уроци? Звучи ми познато... – смръщва вежди Гретел в опит да се сети за кого става въпрос – Елеазар Холмстрем...
-Ами един такъв висок, дълъг, с много черна коса, сини очи и ...
-Да, знам го! – възкликва приятелката ми – Знам. Беше нарисувал „Кръговрат”, нали?
Кимвам и тя добавя:
-Картината беше наградена в един конкурс, не си ли разбрала? Получи награда за най-добра сюрреалистична картина на млад художник миналия месец.
Вдигам вежди учудено. Никак не ми е известно. Свивам рамене.
-Боже, ти от небето ли падаш? Той ти дава уроци, а ти нищо не знаеш! – засмива се Гретел. Права е. Сякаш съм спала през тези месеци и като че още спя. Вдигам очи към Хензел. Прибрал косата си на прелестно бляскава дебела опашка, той се набира с усърдие на лостовете, заедно със своите приятели. Трябва да призная, че е красив. Сякаш излъчва вътрешна светлина.
Преди два дни проведох разговор с Арианрод. Сега освен с Фрея, няма да бъда приятелка и с нея. Поне не толкова близка, колкото преди. Остана ми само Бригид. А сега намерих и Хензел и Гретел. Те са различни. И двамата светят. И двамата са толкова добри. Осъзнах, че ги обичам още от мига, в който се запознах с тях. Сега вече започвам да се осъзнавам като човек в този колеж. Лицето на Хензел се завърта към мен и широката му усмивка лъсва. Устата ми се разтегля в отговор.
-Ти знаеш ли, че исках да ти кажа нещо? – хитро се подсмихва Гретел и привлича вниманието ми. Обръщам се към нея. Тя се ухилва широко и се закашля.
-Май ти е много забавно – подхвърлям усмихвайки се. Приятелката ми се разкикотва. Зачаквам.
-Брат ми е хлътнал по теб – синьолилавата й глава доверително се навежда към мен.
-Мислиш ли? – питам тихо. Обливат ме студени вълни. Не искам това да е истина. Хензел не заслужава момиче като мен. Не желая такова момче, с такава очевидна доброта, да ме обича.
-Определено – кимва доволно Гретел – Напоследък вкъщи и навън беше много замислен, а като дойдем на училище не спира да се усмихва. Постоянно те гледа, иска да ти привлече вниманието. А после... – тя леко се покашля и се почесва по ухото – Малко не направих добре. Вмъкнах се в стаята му и реших да поровя из нещата му. Не търсех съзнателно нещо за теб, просто аз от малка съм убийствено любопитна и му бъркам във вещите – бузите й леко пламтят и избягва погледа ми – Така съм разбирала кои момичета харесва и съм им казвала, а той, горкия, е толкова добър, че не ми се сърди...
-Как си разбирала за момичетата? – учудвам се.
-Е, ами Хензел има един навик да си пише името на изгората и отдолу да се прави на писател – Гретел загубва притесниението си и пак се засмива. Вади телефона си от джоба и търси нещо вътре.
-Ето виж! – телефонът минава от нейните в моите ръце. Снимката представлява откъснат лист от тетрадка. Отгоре с грозен, но четлив почерк, с големи детски букви пише „Мориган Линд”. Отдолу са нахвърляни думи. „Сиви като сребро очи”. „Светлокарамелена коса”. „Красива е”. „Рядко се усмихва”. „Красиво издължено тяло”. „Изпитвам желание да я целуна”. „Искам да я докосна”. „Много е интелигентна”. „Интересна ми е”. „Сериозна”. „В очите й има болка”. „Мисля, че мога да я изтрия”. „Много често я сънувам”. Тук изреченията свършват. Те са хаотично подредени. Не са едно под друго, нито едно след друго. Образуват странна, подобна на съзвездие фигура.
Вдигам очи към Гретел, която видимо се разтапя от удоволствие.
-Брат ми е голям поет – леко насмешливо и добродушно подмята тя. Поглеждам Хензел. Смее се. Толкова е красив и различен, че ми се свива сърцето. Не трябва да се докосвам до него. Въздъхвам.
Не казвам на сестра му нищо конкретно. После той идва при нас и нямаме повече възможност да говорим по този въпрос.
Прибирам се в мрачния зимен следобед. Тръгвам през сумрачната тиха къща и сядам на масата в кухнята. Пускам чантата на пода и хващам глава в ръцете си. В много лошо настроение съм. Гадна, блудкава самота се надигна в гърдите ми след разговора с Гретел. Воднисто, но лепкаво, странно чувство се загнезди в мен и се залепи за гърлото ми.
Започвам да осъзнавам. Да разбирам. Оказва се, че съм умряла много отдавна. Не е останало нищо от невинното, красиво момиче, което рисуваше по цели нощи. Момичето, което изхарчваше джобните си за рисувателни принадлежности вече го няма. Свивам пръсти в русата си коса и стисвам очи. Две сълзи парват бузите ми. Лицето на Хензел изплува пред мен. Добродушна, открита усмивка, кръгли сини очи и тази прекрасна, прелестна тъмнозлатна коса. Нещо в мен крещи, че това момче не е за мен. Захлупвам глава върху ръцете си.
През главата ми се стрелват спомени. Спомени за самата мен. Уханието на току що положените бои върху мекото платно. Опитите ми да си направя домашни маслени бои. Красивите природни места, където ходех и рисувах с часове. Сладко-ароматния вкус на божоле в устата ми. Свежият мирис на озон и разбита вода. Копринената мекота на четките с естествен косъм. Смехът ми. Блесналите ми детски очи.
Прехапвам устни и сълзите ми потичат. Мориган е мъртва. Лежи някъде много далеч, много дълбоко, мъртва от хиляди векове, мъртва, с очи, изпити от змии и отдавна изгубена душа.
Главата започва да ме боли. Оставям сълзите да текат и се разхлипвам с глас.
Още няколко дни избягват в миналото.
През цялото време се притеснявам от Хензел. Той се държи както обикновено. Закачлив, усмихнат, весел, добродушен. Гретел доста често ми прави знаци към него с вежди и се хили почти непрекъснато. Всеки път завъртам очи и се мъча да прикрия усмивката си.
Три дни преди рождения ми ден се приготвям за урок. Обличам бял пуловер и тъмни дънки. Старателно се оглеждам в огледалото, оправям косата, дрехите и грима си. Бързо излизам, нетърпелива да видя художника, въпреки всичко.
Карам внимателно заради снеговалежа. Спирам пред студиото и нахлувам в ателието. Докато тичам по коридора, ботушите ми меко тупат по пода.
Елеазар Холмстрем се взира в мен с безнадеждно сините си очи. Стоя на вратата, хипнотизирана от погледа му. Облякъл е кремав пуловер, бяла риза и дънки. За миг ми се приисква да се разсмея, защото тоалетите ни са почти еднакви.
-Здравей – проронвам.
-Здравей – гласът му пропълзява към мен като топла ръка.
Отивам до статива и дълго се взирам в започнатата картина, без да мога да осъзная какво изобразява.
-Добре ли си? – нежният, леко дрезгав глас на художника долита изненадващо близо. Вдигам очи и го виждам над себе си. Усмихва се. Господи, той се усмихва както преди. Лицето му оживява, преобразява се. Летните му ириси блесват с отдавна забравена светлина.
-Д-да – смънквам объркана. Мислите ми са литнали във всички посоки. Примигвам – Защо питаш?
-Изглеждаш угрижена – свива рамене Елеазар.
-Нищо ми няма.
Все още зашеметена от промяната в него, свеждам глава към платното и плъзвам четката. Той отстъпва назад и сяда зад бюрото. Става ми по-леко.
След около половин час художника ме извиква по име.
-Да?
-Би ли ми помогнала?
-Добре – с направо неприлична готовност се съгласявам.
-Ела с мен – изправя се Елеазар – Трябва да донесем едни неща от склада.
Оставям четката и тръгвам към него. Продължава да се усмихва. Толкова е прелестен, толкова истински, че чак ми се мотаят краката. Излизаме в коридора и се насочваме към една бяла, обикновена на вид врата.

 

40


Елеазар ме пуска да мина първа. Помещението се оказва голямо хранилище, пълно с всякакви неща, от които един художник може да има нужда. В големи шкафове със стъклени врати се намират всякакви видове бои, четки, пастели, тебешири, чаши, гъби, престилки, платна... Няма прозорец и електрическата крушка хвърля мека, матова светлина наоколо. По нататък са разположени големи етажерки с всякакви книги и енцикопедии.
В този миг чувам звук от превъртане на ключ в ключалка.
Обръщам се рязко.
-Елеазар? Какво става?
Художникът седи подпрян на вратата, скръстил ръце на гърдите си. По гръбнака ми пробягват тръпки, съвсем различни от преди. Очите на Елеазар са се превърнали в святкащи замръзнали езера. Внезапен смях се изтръгва от гърдите му. Цялата ми кожа настръхва. Леденият кикот няма нищо общо с неговия топъл, сладък смях.
-Страх ли подушвам? – гласът му е най-страшното от всичко. Дъхът ми спира – Страхуваш ли се, Мориган? Недей. Няма от какво.
-Какво става тук? – питам, скована от неумолим ужас.
-Нищо. Просто исках да те махна от ателието. Време е вече да си поговорим по същество – художникът пристъпва напред с котешка походка – безшумна, бърза, дебнеща. Въздухът залепва за гърлото ми.
-Виждам, че тук не ти е комфортно. Хайде да се преместим – Елеазар се стрелва между редиците шкафове и след малко чувам звук като от отваряне на врата.
-Хайде, Мориган – подканва странният му глас – Нямаш на разположение целия ден.
Тръгвам, като че ли по нечия команда. Краката ми са изтръпнали. Не чувствам нито една част от тялото си. Чантата ми тежи като камък на рамото ми. Дългото тяло на Елеазар се е изправило до отворената врата. В големия й правоъгълник се вижда коридор, осветен от луминисцентни лампи, светъл и чист. Пристъпвам към него и прекрачвам прага. Веднага след нас вратата меко хлопва и се заключва сама. Обръщам се стреснато и пред погледа ми се изправят двама мъже в черни костюми – високи, мускулести и безмълвни. И двамата гледат сериозно, застанали от двете страни на вратата. Точно като по филмите.
Коридорът е като всеки друг коридор в сграда с офиси. Врати без табелки се разполагат на равни разстояния една от друга. От скрити тонколони ромоли музика, отоплението е включено. Всичко започва да ми изглежда като странна грешка.
-И така, заповядай в кабинета ми – художникът спира пред първата врата зад ъгъла, отваря я и учтиво я задържа, за да мина. Прекрачвам прага и тя автоматично се заключва. Движа се като насън. Не проумявам какво става, а няма нужда да се мъча, защото след малко ще се събудя и ще установя, че съм заспала в час по история на изкуствата. Кабинетът е семпъл с бюро, столове, фототапет на френски прозорец и няколко саксии с растения. Двамата с Елеазар сядаме на бюрото един срещу друг. Върху гладката, лакирана повърхност има поставка за химикалки, лампа, лаптоп и два класьора, очевидно извадени от стелажа в ляво.
Очите ми се вдигат към художника. В първия момент се запитвам срещу кого стоя. Това не е Елеазар. Поне не Елеазар, който познавам. Всичко в него се е променило. Бялото му лице е изгубило одухотвореността си, чаровната усмивка е изчезнала и на нейно място се е появила страховита гротеска, небесносините му очи, вместо с обичайния копнеж ме гледат с хладна пресметливост, нотки на насмешка и досада в едно.
-Мориган, виждам, че те е страх и не разбираш какво става. Сега всичко ще ти обясня – гласът му осезаемо се е променил. Меденият тембър на думите му е замръзнал в подигравателно-ледено безразличие. Взирам се в него и търся мъжа, който обичам, мъжа по който съм луда, мъжа, за когото копнея. Изчезнал е. На негово място стои странна хладна змия, лишена от емоции, лишена от човечност.
-Виж сега, ти си една от нас – съобщава той и слага ръцете си с дълги фини пръсти на бюрото. Веждите ми се повдигат.
-Какво искаш да кажеш? – започва вече да ми писва от тази простотия.
-Добре, ще започна с разясненията – подсмихва се безрадостно Елеазар. Очите му са по-студени и от смеха му – Ти не си човек.
Поглеждам го по-внимателно. Решавам да си премълча.
-Ако трябва да говоря на твоя език, ти си извънземна. Нямаш човешка ДНК. Изгубихме те, всъщност, изпуснахме те преди осемнайсет години и дълго те търсихме, но ето, че те открихме – говори съвсем спокойно, даже някой по-неинтуитивен човек би могъл да каже мило. Гледам го и изведнъж започва да не ми се струва толкова смешно.
-Всъщност бяхме малко притеснени. Обикновено загубените до осемнайсетата година разбират, че не са хора и сами ни намират, а ти наближаваш деветнайсет и още няма индикации да си осъзнала. Но няма страшно. Ние ще те променим. Ще се оправиш – почаква малко, явно за да реагирам, но тъй като аз не казвам нищо, Елеазар продължава – Сега ще ти кажа нещо. Помниш ли инцидента с мълнията?
През ума ми проблесва отдавна забравената огнена топка, която се взриви в лицето ми. Кимвам.
-Всъщност тогава вече НИЕ те бяхме намерили и пратихме едно от най-добрите ни момичета да те следи.
-Момичета...? – измърморвам аз, чудейки се защо не мога да откъсна поглед от класьорите. Може би заради цветовете им. Червен и син. Заедно изгарят очите.
-Е, щеше да е неетично да пращаме мъж да се всели в тялото ти, пък макар бил и той само дух – художникът е напълно сериозен – Затова в теб се всели женско същество.
-Как ме намерихте? – колко бързо приех приказките му. Започва да ми става топло – Може ли да намалим отоплението? – питам делово, докато мозъкът ми е напълно блокирал.
-Разбира се – усмихва се Елеазар. Изправя се и натиска едно копче до вратата. Свеж въздух нахлува в помещението – Така е по-добре, нали?
Кимвам.
-Как те намерихме? Много просто. В една прекрасна вечер, когато почти бяхме загубили надежда, на теб ти стана скучно и реши да викаш духове. И направи, какво? – очите му проблесват и Елеазар плесва с ръце – Демоничния ритуал.
Започва да ми се струва, че ушите ми са пълни с вода. Вътрешностите ми са изчезнали.
-И тогава, о, благодаря ти Зло! Ти се появи на хоризонта! Нямахме време за губене. Трябваше веднага да пратим някой да те следи...
-Виждали сте всичко, което правя през цялото време? – задавено изричам. Целият ми гръбнак се е заледил.
-Виждахме всичко, което правеше, след като се съвзе от сблъсъка с кълбовидната мълния – пояснява делово Елеазар – Трябва да призная, че най-ми харесваха сцените с мъжете...
-Помяр... – изстенвам, разтреперана от срам и гняв.
-Както и да е  - спокойно махва той с ръка. Осветлението е твърде ярко. Фототапетът леко започва да потъмнява – Спомняш ли си периода със странните сънища? Страха. Съмненията. Объркването? Помниш ли моя глас  в съня си? – очите му припламват и сякаш за милисекунда виждам моя Елеазар.
-Откъде знаеш? – прошепвам.
-Аз наистина ти говорех тогава. Още не разбираш нищо нали, Морги? Не ти е ясно? – вглежда се  в мен почти нежно, но с нови очи. Поклащам глава, тотално изгубила усещането за сън или шега.
-Добре, хайде да започнем отначало – художникът слага красивите си длани на бюрото и свежда поглед към тях. Не мога да съм сигурна дали на устните му не играе усмивка – Ти бе станала на осемнайсет, но не беше проявила някакви качества на ... хм, нечовек, ако мога така да се изразя. Трябваше освен да те следим, да направим така, че да научим повече неща за теб. Да усетим психиката ти. Начина ти на мислене. Все пак, твърде дълго време беше прекарала с хората. За всеки изгубен си имаме тактика – лицето му се изкривява – За съжаление, доста често губим наши. Но успяваме да ги намерим и най-важното да ги върнем към нас. Съществото в теб те проучи внимателно. Душата ти се бореше. Цялата ти същност се съпротивляваше ожесточено. Затова бяха всички тези неща, които ти усещаше най-общо като промени и странни събития. Най-накрая открихме как можем да разклатим стабилността ти. Даа, трябва да призная. Много си силна психически. Трудно бе да те направим неустойчива, но все пак се справихме.
Ръцете и краката ми са напълно безчувствени. Чувам, но думите са толкова абстрактни, че мозъкът ми ги отхвърля.
-Ти не знаеше какво е любов. Никога не беше я изпитвала. И тъй като ти беше много човек, щеше да се поддадеш. За нас любовта е чужда. Ние не я познаваме. Не че не искаме, но... – тук той отново прави лека гримаса – И се оказахме прави. Поддаде се. Влюби се. Силата ти намаля и ти стана разбираема.
-Не мога да... – глухо промълвявам, странен студ пропълзява по тялото ми.
-Напротив – усмихва се Елеазар, поглеждайки ме – Разбираш.
-Ти... ти – заломотвам неспособна за нормална реакция.
-Точно така, Мориган. Аз. Появих се аз. Точно твой тип съм, нали? Чаровен, интелигентен, човек на изкуството, по-възрастен, старомодно романтичен и мил. Успях да вляза под кожата ти за броени минути. Ти си лудо влюбена в мен, още от момента, в който ме видя, нали? Спомняш ли си забравения писателски бележник? Думите в него бяха красиви. Сладникави, но красиви. Думите бяха любовни. Думите бяха за теб.
-Елеазар – едва изстенвам – Какво се опитваш да ми кажеш?
Тези проклети класьори. Толкова са ярки. Така бодат очите ми. Защо всичко друго ми изглежда избледняло? Примигвам. Необяснима мъгла се е спуснала по средата на приветливия кабинет.
-Мориган, аз никога не съм те обичал. Аз не мога да обичам. Не изпитвам любов. Нямам никакви чувства. Всичко бе постановка. Всичко бе театър. Играх си с теб. Играх си с теб като котка с мишка, като кукловод с кукла на конци.
Жестоките, безчувствени очи се впиват в моите. Сините ириси разливат киселина в душата ми.
Всичко гори.
Аз горя.




41
                 

Очевидно съм припаднала, защото някъде по пътя съм изгубила нишката. Някъде, далеч зад мен е останал смисъла. Може пък все още да съм в безсъзнание.
(Това гласове ли са?)
Отброявам вдишванията си. Надеждата май няма да просъществува дълго. Усещам тялото си. Чувам работата на дробовете си.
(Какви са тези гласове?)
Определено съм будна. Дали да не погледна какво става с едно око? По-добре не. В малка част от ума ми кънтят отдавна забравени слова.
„Незабравима си. Единствена си...” „... докато не се разтопя от собствената си любов и страст...” „Помолих те да не ме докосваш...” „Нарисуван е с голяма вещина, защо да не го сложа?” „Ти да ме побъркаш ли искаш?” „Рисувай, Мориган...” „Какво правиш ти?” „Всяка шибана дума е за теб!”
Съзнанието ми се съпротивлява. Иска да отнесе кънтящия глас далеч от мен. Да помете като приливна вълна цялата болка.
(Господи, моля те, дано не е той!)
Усещам, че мога да помръдна. Но не искам. Като че ли в пръстите ми има електричество. Само чакат да припламне искрата, за да се раздвижат. За щастие мозъкът ми все още командва парада. Налагам на ръцете си да не се движат. Краката ми едва не потрепват. Заповядвам им да замръзнат. Клепачите ми ще ме издадат. Ей сега сребърните очи под тях ще се завъртят безумно във всички посоки.
(Наистина са гласове)
Успявам да задържа очите си вперени в една невидима точка.
(Врата се отваря)
Задишвам равномерно и дълбоко. Не мога да си позволя да се издам.
(Някой се взира в мен)
По дяволите, получи се. Външно изглеждам като в безсъзнание.
(„Още ли не се е събудила?” „Не, чакаме всеки момент да го направи.” „Дали да не й инжектираме нещо енергизиращо?” „Не мисля, че ще има нужда” „Тогава ще почакаме.”)
„ДРЪЖ СИ СКАПАНИТЕ ОЧИ ЗАТВОРЕНИ”. Последен отчаян писък на мозъка и съзнанието ми и цялата стена рухва. Клепачите ми се вдигат, тялото ми подскача и изведнъж се озовавам седнала. Намирам се в нещо като болнично отделение. Срещу мен има врата и няколко легла в редица. Поглеждам надолу и установявам, че и аз съм в легло и че до мен има същата редица. Всичките са празни. Явно съм единствения пациент. И тук има гадно луминисцентно осветление.
Бавно обръщам глава. На не особено удобен на вид стол до леглото ми седи Елеазар Холмстрем и се взира със студените си ириси в мен. В ляво, до някаква друга врата стои медицинска сестра (или поне нещо, което изглежда като медицинска сестра) и ме гледа със същия безизразен поглед. Очите й са черни, косата – червена, а тялото – стегнато и фино.
-Добре ли си? – гласът му ме пронизва така, че нещо в мен се сгърчва. Защо продължавам да търся в него някого, когото го няма? Не отговарям.
-Много ти се насъбра, а? – пита той присмехулно, слага глезена на единия си крак върху коляното на другия и тогава забелязвам, че се е преоблякъл в скъп тъмносин костюм и връзка.
Лягам обратно върху възглавницата и се втренчвам в тавана. Заслепяващата изкуствена светлина прогаря ретините ми.
-Просто ми разкажи всичко – прошепвам, все още немигащо зяпнала лампите.
-Добре – съгласява се художникът и се покашля – Аз и Хелена сме ръководители на малкия ни клан, управляващ света. Тя е моя съпруга от около три хиляди години, но Дагмар се роди едва преди няколко години. Може би ще ти е по-лесно да си представиш, че аз съм директор на голяма фирма, а тя е моят заместник. Ние сме извънземни, но живеем на Земята, откакто тя съществува и ще бъдем тук, докато не изчезне. Винаги сме контролирали всичко. И ти си една от нас. Създадохме те преди хиляда години, но един немарлив лаборант не беше затворил достатъчно добре колбата и ти „избяга”. Случва се отвреме-навреме. Обяснението е, че някои ДНК придобиват индивидуалност, още преди да са вградени в индивиди. Ето какво е станало при теб. Имахме намерение да сложим генетичната ти информация в току що родено момченце от нашите и да създадем супериндивид, но експериментът не бе успешен. Останалото ти разказах в кабинета си. Сега, когато си тук, ще те „превъзпитаме” и отново ще станеш част от нас. Твоята ДНК е много ценна. Малко не й достига, за да стане супер ДНК. Проблемът е, че прекалено дълго си била човек и си придобила способността да изпитваш емоции. Била си отгледана с много любов и много внимание и връзките с човешкото трудно ще се скъсат. Но ние ще ги скъсаме, не се тревожи.
Заканителниото обещание отеква в ума ми. Явно съм изпаднала в шок. Започва да ми става интересно.
-Защо в един момент страховете и кошмарите престанаха? – питам напълно нормално. Елеазар ме поглежда и се обляга на стола.
-Същността ти спря да се бори. Тя позна съществото, опиващо се да я изучи. И му предостави информация. Всъщност всичко стана много по-лесно, когато ти пратихме Леннарт. Тогава нашата приятелка напусна тялото ти и се върна, защото вече нямаше нужда да е при теб. Леннарт започна да върши нейната работа – гласът му е съвсем делови, обикновен, приятен. Чувствам се сякаш обсъждаме филм, чието послание не съм разбрала.
-И Леннарт е един от вас? – питам като насън.
-Да. Всъщност, щеше да е много хубаво да си бременна, в началото решихме, че е така. Помислихме, че носиш детето на Леннарт и решихме да те доведем веднага тук. После обаче установихме, че няма никакво бебе. Освен това се опасявахме да не забременееш от оня Рубен и те спирахме да се... 
-Вие не сте ме накарали да правя каквото и да било – противореча съвсем естествено – Аз направих този избор.
При тези мои думи, художникът се разкикотва толкова силно, че едва не пада от стола.
-Стига, Мориган. Нима вярваш, че хората вземат сами своите решения? Това отдавна вече е само една заблуда. Те правят това, което ние им наредим да правят!
Вглеждам се в очите му. Да, това е истината. Разбира се.
-После открихме още някого. Бяхме загубили и нея. На Демоничния ритуал ти беше я заглушила с излъчването си, но Леннарт я намери с безпогрешния си усет.
-Да не би да е...? – отпаднало изричам.
-Фрея – довършва Елеазар вместо мен. Усмихва се. От усмивката му лъха само ехидност и злоба – Приятелката ти Фрея. Ти я намрази, защото е имала връзка с гаджето ти, но и тя, както и ти сте просто жертви. Да не мислиш, че Леннарт те обичаше? Да не мислиш, че обичаше нея? Разбира се, че не. Той просто играеше ролята на информатор, защото и Фрея не бе усетила различността си. Даа – отмята назад глава художникът и дълго и безрадостно се смее.
-Къде е тя? – промълвявам. Хубаво състояние било това шокът. Притъпява всички чувства.
-Трябва да я доведат всеки момент – потиска смеха си Елеазар и опъва крака на леглото ми. Не се дръпвам – Бяхме страхотни актьори с Лен, нали? Не сме ли достойни за „Оскар”? – отново ужасяващ смях – Колко сме добри само! – и Елеазар се хваща за корема и се смее, смее, смее.
В ума ми се е спуснала завеса. Така е по-добре. Това е чудесно. Това е прекрасно.
-Знаеш ли, обичах да гледам как се въргаляш с него, после как измъчваш Рубен. Нещо в теб се отприщи в последно време. Стана истинска кучка. Харесвах да те наблюдавам, докато правеше всякакви мръсни неща с Лен, а подлудяваш Рубен. Беше изключително занимателно. Даже и той беше възхитен от креватните ти умения. Приказвахме си доста с него по темата.
Гнусното му хилене най-накрая ме изтръгва от вцепенението. Когато чувам какви мръсотии излизат от устата му, цялата се взривявам. Мускулите ми се напрягат и като котка посягам срещу очите му с дългите си нокти. Устните ми са разтеглени от ярост.
-По-кротко, хей – унизително лесно спира художникът ръката ми – Внимавай!
Все още се хили. От гърдите ми се изтръгва ръмжене. Треперя толкова силно, че стаята около мен се разклаща.
-Дръж се прилично – ехидно ми изсъсква той.
-Нещастник – изплювам през зъби – Не можеш да ми говориш така!
-И какво ще ме спре? – изхилва се Елеазар насреща ми – Накрай ме да млъкна.
Почти обезумявам от ярост. Приисква ми се да превърна в пихтия отвратителното същество пред себе си, което само до преди няколко часа обичах толкова лудо. Гледам го стръвно и дишам тежко.
-Наистина си страхотно сексапилна – изрича художникът сякаш признава, че съм го победила на „Не се сърди човече”. Очите му заигравят по тялото ми с отблъскващ похот, нямащ нищо общо с копнежа на мъжа, когото мислех, че познавам.
-И Елеонора ли е една от вас? И нея ли оплете в мрежите си? – изсъсквам.
-А, Елеонора ли? Не – разговорливо отвръща художникът. Вдига очи, отново потънали в студена безчувственост, и ме поглежда – Тя беше още едно мое оръжие срещу теб. Направих те още по-слаба с ревността ти. Хелена знаеше за нея, разбира се. Тя нямаше нищо против. Нали ти споменах, че не изпитваме любов? А и Елеонора ме забавляваше чудесно. Беше много опитна. Курва по рождение. Правеше секс като уличница, без задръжки и изпълняваше всяко мое желание – той свива рамене. Толкова е отвратителен, че се гнуся даже да дишам един въздух с него. Елеазар отново кръстосва крака и се втренчва в мен. Замръзналите му ириси ме оглеждат най-безцеремонно.
-Всъщност, като се замисля, съжалявам за едно нещо – въздъхва той пресилено – Трябваше да те изчукам, когато имах възможност. Май ще си остана само с разказите на Леннарт... Но знаеш ли? – накланя глава Елеазар на една страна – И сега не е твърде късно.
Ужасяващото му, отблъскващо перверзно желание за миг ме впеценява. После се пробуждам. Винаги съм мразела насилието. Кръвта ми винаги е кипвала, щом чуя за побоища, изнасилвания, изтезания. Когато извратената ръка на Елеазар посяга към мен с това ужасяващо намерение, някаква сила в мен ескалира.
Скачам на крака и замахвам към лицето му. Дори не усещам допира на кожата му, заради нахлулия във вените ми адреналин. Имам усещането, че съм се подпалила. В следващия момент, жестокия мъж пред мен се строполява на пода и от разбитата му уста руква кръв. Чувствам се толкова вбесена, че сякаш съм се извисила няколко метра над него. Юмрукът, с който съм го ударила, е станал напълно безчувствен.
В следващия момент вратата с трясък се отваря и в стаята влизат двама яки мъжаги. Приличат на бодигардове. 
-Хвърлете тази никаквица в една от килиите! – ръмжащо изсъсква Елеазар – Няма да й давате никаква храна, докато не ми се извини. Увеличете температурата на трийсет и шест, седем градуса и й носете само по чаша вода на денонощие. Да видим колко ще издържи! И не забравяйте: да не сте я докоснали!
-Да, сър – двете мутри се спускат към мен и ме хващат като някакъв престъпник за ръцете. Художникът се изправя и изтрива кръвта от устата си с ръкава на стилно ушития костюм.
-Никога няма да ти се извиня – обещaвам аз, докато празноглавите биячи ме дърпат към вратата – Ще пукна от глад и жажда, но няма да ти се извиня, свиня такава!
-Много жалко, Мориган – внезапно усмирен поклаща глава Елеазар – Можеше да си една от най-добрите. Можеше да господстваш над Земята заедно с мен. А сега ще умреш като куче в затворническа килия. Много жалко.
-Ще си платиш, Елеазар Холмстрем! Дори и да не съм аз, все някой ще се намери да пререже мръсното ти гърло!
                      

42


Заключването на вратата на затворническата килия ме захапва за сърцето. Коленете ми отмаляват и се отпускам върху леглото. Обстановката е направо луксозна. Чисто е, има бюро, легло, фототапет на зелена широколистна гора и като че ли има ароматизатор. Уморените ми очи падат върху климатика. Господи, колко е горещо. А Елеазар се е погрижил дистанционното да е много далеч от мен. През решетките се вижда мрачния, дълъг коридор, по протежението на който има още няколко килии. Засега те са празни.
Толкова е топло. Шията под косата ми започва да лепне. Така няма да стане. Няма да ме пречупят. Скачам от леглото и започвам да се събличам. Хвърлям пуловера върху плоската възглавница и оставам по черния си сутиен с тънички презрамки. Навеждам се и започвам да навивам дънките си нагоре. Оставям ги навити до коленете измъквам краката си от ботушите и нервно издърпвам чорапите. Какво облекчение. Размърдвам пръстите на краката си и лакираните ми в неонов цвят нокти проблесват. Наплесквам се с рол-он и се обливам със спрей за тяло.
Просвам се на леглото с отметната назад, пръсната по възглавницата коса. До този следобед си мислех, че съм като всички останали, мислех, че съм човек, че ще живея като човек, обичах художника. Затварям очи. Сънят е толкова съблазнителен. Как така никога не усетих, че в мен има нещо различно? Бях толкова нормална. И как ме боли главата. Стисвам клепачи. Гърлото ми се сбръчква, гърдите ме заболяват. Разплаквам се тихо, с парещи, болезнени сълзи. Всичко случило се ме побърква.
Толкова бях влюбена в Елеазар. Заради него изпадах в депресии, изплаках си очите, попаднах в ръцете на друг, по-зъл и от него. Той никога не е изпитвал нищо към мен. Обръщам се на една страна и се свивам на кълбо. Избухвам в мъчителен, истеричен плач, без да издавам и звук. Ами Леннарт? И той е бил същия като художника. Не ме е обичал. Заравям лице в ръцете си и ми се приисква да умра. Боли ме толкова силно, че трудно си поемам дъх.
Фрея.
Фрея е в същото положение като мен. А аз я обвинявах, мразех я, не исках да я виждам. Но как можех да зная? От гърдите ми се изтръгва странен тихичък звук. Заравям пръсти в косата си и забивам нокти в скалпа си.
Прецакана. Това е думата, която се върти в главата ми от известно време.
Прецакана.
Прецакана.
Убийствено отчаяние набъбва в душата ми. Парещата болка от лъжите ми причинява истинска агония. Вдигам се и като сомнамбул тръгвам към решетките. Здраво ги стисвам в дланите си и започвам да пищя. Ужасът, първичен и неовладян, парещ и неудържим кънти в писъците ми, отеква в празния студен коридор, отразява се в ъглите и се връща обратно към мен, удвоен.
Разтреперана пускам решетките и падам на пода по гръб. Дишам тежко и се взирам в белия таван. В този момент до ушите ми достигат стъпки. Не реагирам.
-Мориган? – гласът му се усуква около мен като отровна паяжина – Надзирателят ми каза, че от тук се чуват страшни крясъци. Явно си била зле. Затова реших да сляза. А и има още няколко неща, които трябва да ти кажа.
Надигам се на лакти и все още трепереща му го поглеждам по начин, по който не съм вярвала, че ще го гледам. Толкова ми се иска погледите да могат да убиват. После се изненадвам. По устните му няма и следа от удара ми. Очите му са нежни отново, красиви, блестящи. Сърцето ми се свива, гърлото ми се стяга. Да можеше всичко това да не е истина.
-Виждам, че нещо ти се случва – проговаря художникът и бавно се приближава – Но докато не се извиниш няма да излезеш оттук.
-Никога – изсъсквам.
-Ще видим – поклаща глава той – Сега още нещо. Пропуснах да ти съобщя, че аз уредих да учиш Арт колежа.
Онемявам.
-Да. Да не мислиш, че толкова лесно се влиза там? Вярно е, че си талантлива и способна, но само с едни рисунки... – Елеазар въздъхва и се обляга безгрижно на решетките. Гърдите ми се повдигат и спускат, безмълвно го прогарям с поглед – Ръководството на колежа е под мой контрол. Уредих да учиш там, за да си под наблюдение. В предишното училище беше трудно, защото тогава все още с Леннарт нямахте връзка, а и съществото в теб не получаваше подкрепа и затова с малко хмм... убеждаване, дипломация и разни други неща... – подсмихва се чудовището – Ти влезе в Арт колежа.
-Какво още има? – питам.
-А, да – възкликва художникът – Забравих, извинявай. Все пак съм на няколко хилядолетия, не съм чак толкова млад. Освен Фрея в две съседни килии ще ти правят компания и новите ти приятелчета Хензел и Гретел.
Побиват ме тръпки. В прилив на адреналин се изправям и се приближавам максимално близо.
-Какво им сторихте? – прошепвам – Какво искате от тях?
-Мм... нищо не сме им направили. Май е време да те осветля. Тези двамата също са от изънземен клан, но от нашите врагове. Те са от добрите. Явно не само ние се интересуваме от теб. Веднага щом се разбра коя си, освен нас и другите се активизираха. И знаеш ли кое е още по-смешното, че онзи тъпак Хензел е хлътнал по теб? Искаше да те спаси. Но... ние го изпреварихме. Сега ще го убием заедно със сестра му, а Фрея и ти ще бъдете превъзпитани – Елеазар се засмива жестоко и свива рамене. Стисвам решетките и се озъбвам срещу него. Изръмжавам от гняв и безсилие.
-Спокойно, Морги, спокойно – измърква художника и прокарва ръка по бузата ми. Дръпвам лице, сякаш е прокажен. Той се ухилва и сваля пръстите си – Ще имаш време да ги видиш. Малко ще постоят при тебе, тук в съседните килии, ще си поприказвате, но после... Чао.
-Ти си страшен звяр! – изкрещявам – Как можах да те обичам?!
-Още ме обичаш – нежно и гърлено проточва Елеазар – Струва ти се, че ме мразиш, но все още си луда по мен. Знаеш го. И аз го знам.
Ръката му докосва бузата и се спуска към шията ми. Ясносините му ириси проблесват като преди. Най-лошото и страшното е, че е прав. При допира на сатенената му кожа ми се приисква да затворя очи. Някъде дълбоко в мен се разпалва желание. Искам да ме докосва още. Отскачам назад. Ръката му увисва във въздуха.
-Няма да ме забравиш – сякаш от устните му се лее топъл мед – Обичаш ме. Аз съм първата ти любов. А тя е вечна. Толкова време съм наблюдавал хората, толкова време съм търсил слабите им места. Най-лесно могат да бъдат манипулирани с това, че обичат. А първата любов никога не се забравя.
Обръщам му гръб и стисвам челюсти. Задишвам дълбоко. Непоносимо горещо е.
-Това ли е всичко?
-Не – отрича спокойно Елеазар – Има и друго. Но за него е по-добре да седнеш или да легнеш.
Изтръпвам. Бавно се обръщам и го поглеждам. Очите му шарят по разголеното ми тяло,  похотлива усмивка играе на устните му. Внезапно изпитвам желание да се загърна с нещо. Страхът, който свива корема ми, наистина ме кара да седна на леглото.
-От около час майка ти, Аксел, нероденият им син, Бригид и Арианрод са мъртви.
Внезапна мъгла се спуска пред очите ми. После още една пелена. И още една. В ума ми изниква образ на тухлена стена. Някой вади тухлите отдолу нагоре, една по една, ред след ред.
-Пратих няколко от най-доверените си служители да се погрижат за тях. Злощастен инцидент, Мориган. Едно семейство и две момичета умират в ужасен пътен инцидент – думите му лепнат една след друга по мозъка ми. Уж чувам и разбирам, но не проумявам. Въпреки гадната жега, изведнъж ми става студено.
-Съжалявам – безчувствено изрича чудовището Елеазар – Това трябваше да се случи. Няма да издържиш дълго. Толкова си наранена. Това значи, че си слаба. Това са нашите методи.
Продължавам да го съзерцавам. Какви ги приказва?
-Много лошо се получи. Ужасно е да убиеш бременна жена – лицето му се изкривява във фалшива тъга – Обаче нямах друг избор. Жалко. Щяха да кръстят детето Аксел младши. Сега никога няма да си има име.
Цялата ми безпомощност се взривява. Вцепенението ми се пръсва. Стрелвам се напред и с крясък провирам ръце през решетките и сграбчвам гърлото на Елеазар. Дългите ми нокти се впиват в кожата му. Усещам как потъват в плътта му. Пръстите му сграбчват китките ми, но този път не успява да ме надвие.
-Ще те убия! – съскам – Ще те убия!
Стискам шията му и ноктите ми се забиват все по-дълбоко и по-дълбоко в кожата му. В очите му припламва злоба, смесена с похот и омраза. Страховита и отблъскваща комбинация. Имам чувството, че всеки момент ще счупи ръцете ми.
-Не можеш да ме убиеш – прошепва той зловещо – Никой не може да ме убие.
Извива ръцете ми нагоре така, че китките ми изпращяват и успява да се изтръгне от хватката ми. Отстрани на шията му личат по три дълбоки белега. На мястото на ръцете му върху кожата ми има синини.
-Ще изгниеш тук – заканва се Елеазар и рязко се завърта на пети.
Стъпките му бавно отзвучават по коридора. Вдигам ръце към очите си, закривам ги и се люшвам назад.



43


Събуждат ме писъците. Очите ми с мъка се отварят, сякаш спали векове. Навсякъде около мен е тъмно и горещо. Слаба светлина се стеле по пода, идваща може би от самотна лампа в коридора.
Тогава тя изпищява отново.
Сега разбирам, че не е тя. Пищи той.
Спускам крака от леглото и бавно тръгвам към решетките. Не виждам нищо. Дълбоко в мен напират някакви мисли, но се старая да го отблъсна. Напрягам се да видя нещо, но коридорът е безлюден. От единия му край се процежда светлина. Отново писък. Този път той оформя думата „Не!”. По гръбнака ми запълзяват студени пръсти. Стискам железата и продължавам да гледам коридора. В момента е тихо. Зловеща тишина се е ширнала сякаш в целия свят.
-Хайде, върви! – внезапен мъжки глас ме стряска – Движи се!
Тътрузене на крака. От неясното петно светлина се появяват две едри мъжки фигури. Едната като че ли води другата. Приближават се към мен.
-Мориган!
-Хензел!
Възкликваме едновременно. Изведнъж ми става по-добре, когато виждам буйната му вързана на опашка златистокафява коса и кръглите сини очи. Лицето му е изключително бледо. После забелязвам, че и очите му са червени.
-Влизай вътре! – заповядва мъжът, който го води и Хензел сякаш хлътва в стената. Всъщност там има друга килия като моята. Ключът се превърта в катинара, бияча си тръгва и всичко утихва.
-Хензел? – залепвам за стената, почти увиснала на решетките. Чувам тихите му бавни стъпки. Макар, че не го виждам, усещам, че е много близо.
-Всичко ли ти разказа? – въпросът се изтръгва от устните му като шепот.
-Да.
Дълга въздишка. После чувам как се свлича на земята и сяда.
-Хензел, къде е Гретел? – промълвявам, вкопчена в надеждата, осмеляваща се да мисля, че не той е крещял така преди малко.
-Мир на праха й.
В момента, в който чувам думите му, всичко около мен заглъхва. Не беше ли горещо до преди малко? Не беше ли поне малко топло? Защо сега ми е толкова студено? Виждам ви, виждам как един по един изчезвате в мрака. Да, Мориган, ти ги обичаше, нали? И те те обичаха. Какво още чакам? Усмивките по сияещите в мрака лица да избледеят? Какво правя тук? Кой остана? Вземете ме, умолявам ви! Отнесете ме там, нагоре, надалеч, извън, отвъд. Моля ви. Защо всички си  тръгнахте? И аз искам да дойда с вас, щом не мога да ви спра. Вече нямам място тук.
Падам на колене върху студения под, захлупила лице в ръцете си. Чувам собствените си ридания и въпреки това ми се струват далечни, несвойствени, чужди. Заравям пръсти в косата си, свивам се и отприщвам цялата болка, трупала се с месеци. Всички лъжи, обиди, изненади, промени, думи, погледи, всичко се излива през очите ми, пада тежко на пода и остава там мъртво, ненужно и изоставено. В гърдите ми вече няма място, няма нищо. Безкрайният, извечен пожар е изпепелил всичко. Болката е изпила цялото ми същество, душата ми е в плен на пламъците. Пръстите ми безцелно се впиват в лицето. Коленете притискат брадичката ми, костите натискат кожата.
Един след друг, в началото бавно, после стремглаво те се спуснаха в бездната. В един миг имах всички, а сега никой.
Най-лошото е, че двама от тях останаха. Двама от тях показаха лицата си, едва след като повлякоха останалите в Нищото. Върнаха се оттам, пребориха природните закони и възкръснаха.
По-лесно щеше да е да ги бях загубила.
...
Колкото и да е мъчителна една рана, тя все пак завяхва. Колкото и да боли, в един миг паренето угасва. Колкото и да плачеш, все някога сълзите пресъхват.
Прибирам колене плътно до корема си и облягам гръб на стената. Чувствам Хензел от другата страна, сякаш и той е гърбом към мен. Мълчанието взема думата и тишината зазвънтява.
След безкрайните часове, представата за време е изгубена. Струва ми се, че съм тук едновременно от години и секунди. Мътната светлина в края на коридора така и не угасва. Мракът така и не затулва очите ми.
След хиляди години все пак чувам гласа му:
-Няма да те оставя тук. Ще намеря начин да измъкна и теб, и себе си, и Фрея!
Звучи пресипнало, носово, заглъхнало. И неговите сълзи в един момент са пресъхнали. И неговата болка е отслабнала. Завъртам глава към решетките.
-Ще се измъкнем – изричам на свой ред – Дори и да ни убият, аз лично ще отнеса със себе си Елеазар Холмстрем и Леннарт Малм.

***

Толкова е горещо. Отчайващо е. И съм така жадна. Единствената чаша вода, която получавам, не ми стига до никъде. А на всичкото отгоре не е и студена. Потта избива по тялото ми като лепкаво бельо. Добре, че все пак пригодих облеклото си към температурата. Ще се побъркам. Като обезумяло животно обикалям килията, в търсене на дистанционното за климатика, ластик за коса, или поне нещо, нещичко, малко нещо, по дяволите, което да ми свърши работа. А съм и гладна. Нямам енергия. Изобщо не се чувствам като всесилните извънземни. Не мога да усетя супергените си. Не издържам. Какво искат от мен? Какво? Направили са грешка. Аз съм обикновен човек. Ако бях нещо различно, така лесно ли щяха да ме хванат?
Абсурдната кошмарна ситуация се усложнява още повече след... нямам идея колко време е минало. Може да са дни или седмици. Не съм виждала Елеазар оттогава. Както и да е. Всичко става още по-зле, когато довеждат Фрея. Лицето й е бледозелено, очите й горят, цялата трепери. След като я хвърлят в килията от другата ми страна, тя се разплаква и започва да вие като вълк. Двамата с Хензел слушаме истеричните й ридания и в един момент спирам да се питам дали са й направили нещо, а какво са й направили. Не е проронила и дума, откакто я домъкнаха тук.
Фрея плаче непрестанно може би вече от часове. Хлиповете й не отслабват, не се засилват. Лежа в кревата, вперила очи в тавана и трескаво мисля. Ще избягаме оттук. Аз, Хензел и Фрея. Гретел няма да е с нас, но ще отмъстим за нея. Ще убия Елеазар Холмстрем. За мама, за Аксел, за неродения ми брат, за Бригид, за Ариана.
-Мориган? – повиква ме Хензел от дясно. Ставам и се приближавам до стената.
-Кажи, Хензел.
-Убиха сестра ми, заради мен. Искаха да ме измъчват. Не стига, че ще ме убият, а и отнеха живота на Гретел пред очите ми. Никога няма да успея да си простя, че не я защитих. Имах само нея, Мориган. Винаги сме си живели заедно тук на Земята. Още откакто ни изпратиха преди няколко века, тя винаги е била моята опора. Винаги е била по-корава от мен. Силна. Твърда. Устойчива. Не чак толкова чувствителна, колкото мен.
Очевидно има нужда да сподели. Има нужда да си изкаже мъката. Усещам пареща болка в гърдите. Затварям очи.
-О, Хензел – прошепвам. Притисвам длани в стената, отчаяно искаща да го докосна и утеша – И на мен ми липсва страшно много. Познавам я от толкова скоро, а я обичам като собствена сестра. Повече от сестра.
Фрея ридае в съседната килия, безспирно, ужасяващо, влудяващо.
-Мориган, няма да оставя да ме убият, а теб да вербуват. И Фрея ще спасим. Обещавам ти. Трябва само малко да помисля. Малко да се отърся от шока и ужаса от смъртта на Гретел. Ума ми е замъглен, но ще се съсредоточа. Сега е мой ред да бъда силен.
Опитвам се да се протегна през решетките към неговата килия, но ръцете ни остават на разстояние.
-Аз също ще помисля. Трябва да се успокоим и да го обсъдим. Знаеш ли кога ще се мъчат да те убиват? – стисвам зъби и се превивам надве. Ще се справя.
-О, още ще ме помтормозят тук без храна и вода и на жега. Ще ми припомнят за Гретел. Ще ме заплашват с теб – тук гласа му потрепва. Леко се смущавам. Покашлям се.
-Убиха семейството ми – споделям с болка – Всички, заедно с приятелките ми без Фрея.
-Не знаех – прошепва Хензел – Съжалявам ужасно.
-Освен това – повишавам леко тон – Бях влюбена в Елеазар Холмстрем. Той също се представяше за полудял от любов. Правеше се на голям моралист. Женен бил, имал син. Отблъскваше ме. Бягаше от мен. Страдах. Плаках. После започнах да излизам с Леннарт Малм – при тези мои думи Хензел изръмжава – Мислех си, че ме обожава. Постоянно ме ревнуваше, носеше ме на ръце. А той е носел информация за мен на Елеазар. И заедно са обсъждали любовния ни живот. Смяли са се... После Елеазар опита да ме изнасили... – думите ми заглъхват. В мен се надига такава заслепяваща ярост, такава безумна болка, че сякаш замалко мозъкът ми изключва.
Фрея продължава сърцераздирателно да вие в съседната килия.


44


Времето спира. Не различавам дни и нощи. Почти през цялото време е тъмно, защото само в края на коридора е запалена лампа. Не съм се оставила на скръбта. Не разсъждавам върху страховития обрат в живота ми. Бях красива принцеса, получаваща всичко, харесвана от момчетата, живееща лесно и безгрижно. Мислех си, че живея във филм, влюбена в очарователен по-възрастен мъж. После започнах да уча в колежа, в който исках да бъда откакто се помнех. Получавах каквото поисках. Имах късмет и да обичам втория си баща. Всичко беше като в захаросан филм.
А сега цялата тази история е минало.
През цялото време с Хензел тихо си говорим за бягството. Той изброява различни вещества и предмети, които подкрепят силите на техния клан. Без тях те просто заприличват на обикновени хора. За щастие поне няма предмети, които да го обезсилват като по филмите за вампири и демони. Най-интересните даващи сила неща са лимони, стъкло, аромат на ванилия, планински кристал и руса коса.
Състоянието на Фрея не се подобрява. Сълзите й не спират. Не говори. Не се движи. По цели часове я слушаме как плаче. Опитвам да я извикам, да я попитам нещо, но приятелката ми не реагира. Почти съм сигурна, че ще умре. Нямам идея какво са й правили, но очевидно няма да се възстанови скоро. Всеки път, когато риданията й заглъхнат, очаквам да е мъртва.
С Хензел си пестим водата. Опитваме се да я изпиваме на малки глътки, докато дойде следващата чаша. Страшно е трудно. Още когато видя водата, ми се приисква да грабна чашата и да я изпия на един дъх. Температурата непрекъснато е трийсет и седем градуса. Горещината изсмуква всичко и след известно време осъзнавам, че вече не се изпотявам и дори не ми се ходи в тоалетната. Дехидратацията е налице и скоро очаквам да започнат халюцинациите.
И двамата умираме от глад. Елеазар иска да ме пречупи и се страхувам, че ще успее, затова се боря с всички сили със себе си. Енергията ми е ужасно намаляла. Когато се изправям вече ми се вие свят. Винаги съм била слаба, но сега приличам на анорексичка. Ребрата ми могат да се преброят по кожата, ключиците ми стърчат, носът ми се е изострил, от лицето ми са останали само очите, краката ми са като на скелет и дънките около тях са хлабави.
Не мога да видя Хензел, но предполагам, че положението при него няма да е по-розово. Фрея вече плаче по-малко. В момента е минала на писъци. Често ме събужда с крясъците си. Отново не мога да осъществя никаква комуникация с нея. Съмнявам се, че не пие водата си и вече е пътник. Не че ние с Хензел сме по-добре.
Той прекарва времето си в трескаво обмисляне на план за бягство. Убедена съм, че има нещо наум и не го закачам прекалено. Чувствам се виновна, защото не правя нищо. Но все пак щом той се е заел, се старая да не го притеснявам, да не го занимавам. Чувам как с часове обикаля из килията си и треперя от страх, че всеки миг могат да го отведат.
Колко време ли е минало? Телефонът ми се е превърнал в безполезно студено парче пластмаса, защото тук няма контакт и не мога да го заредя. Нямам часовник. Няма календар. Светлината не се променя. Почти не спя. Задрямвам за някакви кратки отрязъци време и или ме събужда Фрея, или сама се събуждам от жажда и глад.
Понякога лягам неподвижно в леглото и зяпнала красивата гора на фототапета си припомням най-различни неща на фона на стъпките на Хензел и плача на Фрея.
Детството ми, майка ми, усмивката на Аксел, Леннарт. Тихи сълзи текат понякога по лицето ми и капят по възглавницата и косата ми. Припомням си галерията, рисунките си, училището, колежа. Детските игри с Аксел, високият му смях, очилата му, смъкнали се до върха на носа му. Майка ми седи на голямо меко небесносиньо одеало и снима близкия водопад. После пуска телефона, отмята златните си къдрици и се засмива на шегата ми. Бригид се навежда към мен, хванала в ръка искрящия коктейл. Ариана се чуди какво да избере в любимия ни ресторант. Минавам покрай затворено казино. Пърхащ третокласник за малко да се блъсне в мен. Мама носи гигантска шоколадова торта с пет забучени в нея свещички. Пламъчетата подскачат като капки. Непознато момче ми се усмихва през витрината в книжарницата. Хладен полъх повдига косата ми, докато стоя пред хотела и се опитвам да се успокоя. Историята за влюбените брат и сестра. 
После художника. Тук вече сълзите ми рукват. Пръстите му случайно докосват ръката ми и ток се стрелва по вените ми. Допирът на сатенената му кожа. Сините му очи, блеснали срещу мен. Забравеният писателски бележник. Ръцете му ме вдигат от студения пясък на плажа. Меденият му смях. Елеонора се притисва в Елеазар. Ръцете му обвиват лицето ми. Зелените очи на Хелена, вперени с омраза в мен. Бялото платно. Елеазар стои до мен и ми говори нещо за картината. Изтънченото ухание на якето, забравено в ателието. Устните му върху моите.
А след това всичко рухва. Свръхвулкан изригва и помита целия ми лъжовен свят. Помита същноста ми, живота ми, заблудите ми.
Лежа сред завивките и слушам. След това скачам от леглото и отново се залепвам за стената, за да си говоря с Хензел. И двамата щяхме да се побъркаме, ако нямаше с кого да си кажем някоя приказка. Писъците и плачът на Фрея действат ужасно на нервите и най-лошото от всичко е, че няма как да й помогнем. И двамата сме се съзвели от кошмарните загуби, изпълнени сме с решителност и гняв.
Сега разбирам. Наистина съм различна. Наистина съм по-силна от хората. Преживях толкова много. Само за един ден загубих абсолютно всички хора, които бяха важни за мен. Загубих тези, които обичах и които ме бяха обичали. За един ден светът ми се срина.
Но запазих разума си. Запазих силата си. Въпреки невероятната болка, разбрах, че трябва да живея и да се изправя срещу злото.
Хензел като че ли вече има изготвен план в главата си. Нищо не ми казва засега, само намеква, че скоро ще се махнем оттук. Искам да му помогна, но не знам как. Когато му споменавам, че съжалявам, че не правя нищо, той ме успокоява и отново започва да се разхожда.
И двамата сме решили, че няма да оставим Елеазар и Леннарт ненаказани. Аз съм съгласна да умра, но да отнеса със себе си колкото се може повече от тях. Знам, че ще оцелея до бягството, колкото и да съм дехидратирана и отслабнала. Ще оцелея и ще убия Елеазар Холмстрем, защото притежавам силата на господарите на планетата.
Фрея продължава да пищи и плаче, а Хензел все така обикаля килията си.


45


Най-накрая той се появява. Бавно се промъква към нас с хищническата си походка. В студеносините ириси трепкат отраженията на адски пламъци. Жилавото му тяло сякаш се гъне като змия, докато се приближава.
-Как си, Хензел? – съскащият глас няма нищо общо с нежния тембър, който бях свикнала да чувам – Не изглеждаш добре.
-Ти също – тросва се момчето и аз се усмихвам.
-Мислиш ли за Гретел? Мислиш ли как я убихме?
-Мръсник такъв! – чувам как Хензел скача – Няма да говориш за сестра ми! Не споменавай името й с гадната си уста!
-Гретел, Гретел... Жалко, беше красива – започва да се хили Елеазар. Кръвта ми забълбуква. Хуквам към решетките, хващам се за тях и се обръщам към него. Той стои пред килията на Хензел и се хили като змия.
-Елеазар! – изкрещявам ядосана до краен предел. Чудовището се обръща все така ухилено.
-Мориган, как е? Харесват ли ти крясъците на приятелката ти? – бавно пропълзява към мен, а лицето му е ужасяващо преобразено. Отново изпитвам болка и остър, почти парещ копнеж цялата тази история да е сън. След секуда всичко това изчезва, заменено от пристъп на необуздана заслепяваща ярост. Озъбвам се насреща му.
-Какво сте й направили? – просъсквам – Защо е в това състояние?
Дочувам как Хензел ръмжи като бясно куче от дясно. Цялата треперя.
-Нищо особено – свива рамене Елеазар и се приближава съвсем плътно. Очите, които толкова обожавах, сега се взират в моите с ужасяваща безчувственост. Ясно е. Зад красивите ириси няма душа. Стисвам с всички сили железата.
-Казвай веднага какво сте й сторили!
-Успокой се, не ми дръж такъв тон. Не се пренапрягай, като виждам как изглеждаш, няма да издържиш дълго още – наглото гладко лице е съвсем близо до моето. Посягам през решетките, но този път той е подготвен. Хваща ръката ми със злостно изражение и поглежда вече жълтеещите синини. Дръпвам се, но той ме задържа. Едновременно се поглеждаме. Пак ме манипулира с поглед. Пак е стария Елеазар. Сякаш започвам да се обърквам. Мозъкът ми се завърта. Внезапно забранено, ирационално желание се пробужда в мен. Опитвам да отклоня очи, но художника ме държи не само с ръце. Съзерцавам го, а в главата ми се въртят хаотични разпокъсани спомени. Не успявам дори да мигна. Като че ли Елеазар влиза през зениците ми, докосва психиката ми, душата ми, мачка разума ми както скулптор мачка глина. Разтрепервам се. Приисква ми се да премина през решетките и да се разтопя в обятията му.
-Мориган! – внезапен крясък ме изважда от умопомрачението – Не го гледай!
Подскачам, стресната от Хензел, издърпвам китката си от Елеазар и побягвам възможно най-далеч. Повдига ми се.
-Още си си нещастен човек, Морги – въздъхва Елеазар – И ме обичаш толкова силно, че си готова да направиш каквото пожелая.
-Не те обичам – отричам, отчаяно надяваща се да казвам истината – Ти бъркаш в ума ми.
Художника зацъква с език.
-Остави я! – дочувам пак гласа на Хензел от другата килия.
-О, да, знаем, знаем. Тъпите ти рицарски прояви – язвително махва с ръка Елеазар – Чак толкова ли искаш да я чукаш, че се правиш на голям защитник?
-Аз я обичам! – изкрещява Хензел. Изтръпвам. За пръв път го казва в прав текст – Влюбен съм в нея, но ти не знаеш какво е това, нали? Ти знаеш само да „чукаш” както казваш. Но не и аз. Аз я обичам. Любов. Любов! – изплюва той последната дума.
Художника избухва в смях. В целия този водовъртеж от ужасни събития, проблеми, смърт, нещастие, аз се чувствам притеснена, леко засрамена и малко поласкана. Освен това съм едновременно щастлива и твърдо убедена, че не го заслужавам.
-Какво сте направили с Фрея? – питам Елеазар, защото приятелката ми се е разплакала отново – Тя не говори, не реагира. Непрекъснато плаче, крещи, пищи. КАКВО СТЕ Й СТОРИЛИ?
-Нищо особено както ти казах – свива рамене той – Малко се позабавлявахме с нея, това е.
Цялата настръхвам. Побеснявам. Сякаш на мен са го сторили. Кръгозорът ми се обагря в черни точки.
-Чудовище... Вие ли...? Кои...? Кои вие?! – задъхвам се от гняв.
-Аз и Леннарт – подсмихва се Елеазар. Хензел събаря нещо в съседната килия и надава нечовешки крясък.
-Ще си платиш! – безумно се заканва той – Ще си платиш!
-Приятелю, може и да не си платя. Не забравяй, че аз съм господар на света. Следва, че аз раздавам наказания – безгрижно се засмива Елеазар.
Фрея се разпищява като побъркана. А вече може и да е такава. Вероятно вече е с непоправими емоционални травми.
-Ще видим кой ще раздава наказания – прошепвам към художника. Адските му очи се впиват в мен, но аз отклонявам поглед, преди пак да ме е омагьосал.
-Добре, виждам, че явно няма да ми се извиниш. Доста си корава. А ти, Хензел имаш още една седмица – Елеазар се заканва с пръст към момчето. Завърта се на пети и понечва да си тръгне, когато от лявата килия се чува слаб, пресипнал глас:
-Чакай. Искам да дойда с теб.
Обръщам се смаяно към стената, сякаш мога да видя Фрея. Звучи като от гроб. Сякаш гърлото й е пълно с кал.
Виждам как художника се спира и поглежда към нея. По лицето му плъзва зловеща, хитра и пресметлива усмивка.
-Радвам се, че размисли.
Приближава се към стената и натиска някакъв бутон. Чува се изщракване и Фрея излиза в коридора. Външният й вид ме стряска. Лицето й е изгубило всякаква овалност. Огромните тъмносини очи са кървавочервени, пламнали. Взирам се в нея онемяла.
-Хайде, ела – подканва я нежно Елеазар – Ще се оправиш. Всичко ще ти мине.
-Фрея! – извиквам – Какво правиш? Недей!
-А какво очакваш, Мориган? – завърта се приятелката ми с крива тъжна полуусмивка – Какво искаш? Да полудея окончателно? Да умра в писъците си? Отивам с него, пък каквото ще да става.
И художникът я повежда със себе си към неизвестния ад.
-Какво ли ще става оттук нататък? – долавям въздишката на Хензел.
-Нищо добро – поклащам глава и бавно закретвам към леглото. Отпускам се върху завивките и затварям очи.
-Мориган, мисля, че вече знам как ще се измъкнем оттук. Дай ми само още няколко дни, за да събера сили.
-Какво ще правим ако не успееш до една седмица? – питам отчаяно.
-Няма да има такъв вариант. Довери ми се.
Разбира се, че му вярвам. Вече мога да вярвам само на него. Никой друг не остана. Бавно приближавам чашата вода до напуканите си устни. Едва се сдържам да не я излоча като куче.
Лягам на леглото, изпълнена с омраза и гняв.
Минават още няколко часа. Може и да са били дни. Вече не се изпотявам. Адската жега не ми действа. Кожата ми е  суха като Сахара. Очите ми бавно се отварят. Светлината в килията ми е много странна, гъста, излъчвана от самия въздух. Явно съм заспала. Стъпките на Хензел са заглъхнали. Може би и той най-накрая е успял да си почине. Надигам се със замаяна глава и слепешком търся чашата с вода. На дъното има само няколко глътки.
Погледът ми пада върху решетките. Там, обвита в странен ореол от млечно-карамелена светлина стои женска фигура, хванала за ръка мъжки силует. Сърцето ми се сгрява.
-Мамо? Аксел?
-Миличка – възкликва тя и се спуска към мен. Ръцете й са толкова топли, нормални и истински, че чак не мога да повярвам. Аксел се приближава иззад нея и доколкото виждам на лицето му има мила усмивка.
-Мамо, вземете ме – примолвам се с пълни със сълзи очи – Искам да дойда с вас. При теб, при Аксел, при приятелките ми и при малкото ми братче.
-Не може така Морги – Ти ще останеш тук. Ние сме добре. Всички сме много добре. А брат ти прилича толкова много на теб. Толкова е красив.
-Ще се измъкнете с Хензел, мила – казва Аксел сериозно – И двамата ще успеете. Ако можеш премахни Елеазар. Той е изворът на злото и нещастието.
-Аксел – проплаквам и потъвам в обятията му – Много ви обичам. Много ми липсвате. Ще направя каквото мога, за да убия Елеазар.
-И ние много те обичаме – промълвява мама, със стичащи се по бузите сълзи – Един ден ще бъдем пак заедно. Ние те виждаме и се гордеем с теб. Ти си нашето дете, независимо, че не си човек. Вярваме в теб. Ще успееш и ще постигнеш много.
-Мамо... – но тя и Аксел започват да се топят във въздуха. Усмивките им стоплят цялото ми същество.
-Много те обичаме. Гордеем се с теб – последните думи на Аксел остават в ума ми, дори и след като вече не ги виждам.
Обръщам се бавно, изтривам сълзите от лицето си и потъвам сред завивките.
Душата ми се е успокоила. Сърцето ми бие с нови сили.

 

46
 

Дни, дни, много дни. Колко е тихо без писъците на Фрея! Хензел ходи неуморно без почивка. След съня или може би видението с родителите ми съм придобила нови сили. Сега съм повече от сигурна, че ще убия Елеазар Холмстрем, а ако може и съпругата му Хелена и сина му Дагмар. Всички ще ги убия. Мога да го направя. Ще го направя.
Кога ли ще дойдат за Хензел? Колко време ли е минало? Кога ще се измъкнем оттук?
Чувам стъпки, които бавно приближават. Сякаш не идва само един човек. Поне двама са.
Господи, сега ще отведат Хензел! Господи!
Притискам ръце до устните си, а отдолу писъкът изгаря гърлото ми. Тръпки полазват по гърба ми. Глухите стъпки на приятелят ми не спират. Не чува ли? Не усеща ли?
Сега ще го загубя. Ще го загубя завинаги и никога няма да се измъкна от тук.
В всички сили притисвам пръстите към устата си, желанието да се разпищя ме побърква.
Някой бавно приближава. Зловещо, студено и неумолимо крачи.
Светлината леко се усилва и аз забелязвам женски силует. Сам женски силует. Никой не идва за Хензел. Още имаме време. Ръцете ми безжизнено се отпускат покрай тялото. Страшното напрежение от преди малко ме е оставило без никаква енергия. Коленете ми отслабват и сядам на пода.
Фрея гъвкаво се приближава към мен през полумрака. Сивите ми очи се провлачват по нея без емоция. Тя винаги си е била хубава, но сега е умопомрачителна. Не толкова красива, колкото привлекателна и сексапилна. Черната й коса се сипе по раменете и гърдите. А лицето й! Излъчва същата ехидност и студенина като при Елеазар. Сините очи са замръзнали точно като при художника – безчувствени, красиви, ледени, язвителни. Носи сако, дънки и боти на ток.
Обляга се грациозно на решетките ми. Прилича на змия. Приликата с Елеазар е зловеща. Краката й изглеждат свръхдълги, свръхтънки. Когато се опира на железата, косата и пада през решетките и се люшва до невъзможна дължина.
-Морги – гласът й също се е променил. Като че ли разговарям с художника. Вдигам очи към нея.
-Морги, как се чувстваш? Изобщо не ми изглеждаш добре. Жалко. Колко красива беше! – и тя поклаща глава със същото ужасяващо неискрено съжаление – Сега приличаш на скелет. И ще умреш от недохранване. Жалко.
Продължавам да я съзерцавам, без да чувствам почти нищо.
-Погледни ме – подканва Фрея и премята крака – Как ти изглеждам? Добре нали? Хубава съм. Освен това няма и следа от лошото ми психическо състояние. Не плача, не крещя. Чувствам се прекрасно. Освен това вече нямам никакви чувства. Не обичам. Не мразя. Не съжалявам. Не тъгувам. Не се радвам. Не изпитвам нищо.
-И какво постигна? – изграчвам от пода.
-Какво ли? – разсмива се Фрея с плашещ безрадостен смях – Само ме виж! Мислиш, че е голяма работа да обичаш, да страдаш. Много велико е да изпитваш състрадание. Да! – тя изръкоплясква театрално – Браво! Чудесно! Ето докъде те докара любовта ти към Елеазар. Ти страда за него, плака, тръшка се. Колко нерви изхаби! Съсипа се. Да, много е хубаво да изпитваш чувства. Много е хубаво да лежиш в затворническа килия, да те държат на горещо, без храна, без вода, да те унижават. Е, браво! Имаш емоции, браво! – Фрея придружава лекцията си с нови аплодисменти.
-Няма да се извинявам на онзи мръсник – поклащам глава – Няма да се променям. Няма да губя чувствата си.
-Помисли само колко се измъчваш в момента – продължава тя тихо – Зле ти е, нали? Ти му вярваше, обичаше го, надяваше се, че ще бъдеш с него. Вярваше, че и той е влюбен в теб. Мога да си представя какво изпитваш. И аз бях в твоето положение с Леннарт. Обичах го, знаеш ли? А после той и твоят Елеазар ме изнасилиха.
-И въпреки това ти реши да се промениш и да приемеш същността си! – поклащам глава неразбирайки. Фрея се усмихва странно. В другата килия Хензел е притихнал.
-Никой не може да избяга от истинското си „Аз”. И ти няма да издържиш дълго. Или ще умреш или ще се предадеш. Сега, гледайки пред други очи, осъзнавам, че няма никакво значение какво е ставало в миналото. Тогава бях човек и се страхувах. Сега не съм и нищо не може а ме уплаши.
-Предпочитам да умра, отколкото да стана една от вас – казвам простичко.
-Добре – свива рамене Фрея безразлично – Бих могла и да те принудя, но... – тя въздъхва многостадално – Елеазар изрично ме предупреди. Никакво насилие. Той държи на теб. По някакъв начин към теб Елеазар изпитва нещо странно.
Облягам гръб на стената и просто спирам да й обръщам внимание.
-Е, предполагам, че тогава едно малко представление ще те разсее. Може би ще ти хареса как се забавлявам с приятелчето ти.
Думите й още не са успели да проникнат в съзнанието ми и в слeдващия момент чувам как Хензел виква:
-Махай се от мен!
Изправям се, напълно осъзнала какво се случва. Прилепям се към стената побесняла. По целия ми гръб лазят хиляди малки червейчета. Фрея се е намъкнала по някакъв начин в килията на Хензел и в момента го съблазнява. В ума ми проблесва образът на художника. Ръцете му, устните, погледите. Разяждаща омраза прогаря вените и сърцето ми.
В момента, в който Хензел се поддава на Фрея, захлупвам с всички сили ушите си и се мятам на леглото. Стомахът ми се преобръща, сякаш е пълен. Полудявам, побърквам се, когато си представя какво се случва оттатък. Заравям се под завивката и възглавницата и оставям само едно око отвън, за да вия кога ще си тръгне онази пепелянка.
През ужасяващите минути скъсвам изцяло с тъпото хленчещо самосъжаление и с разглезената принцеса, която бях.
Проследявам Фрея с очи. Гъвкавото й гадно тяло се изнизва към края на коридора. Лъскавата коса се мята по гърба й. Прилошава ми.
След известно време, може би часове, чувам гласа на Хензел:
-Мориган, знам как ще избягаме оттук.
Надигам се.
-Какво?
-Да. Фрея допусна страхотна грешка, като дойде да ми се натиска.
-Какво имаш впредвид?
-Показа си способностите...
В мен нахлува задушаваща злоба.
-О, да. Определено си показа възможостите. Нали чух за какво ставаше на въпрос!
-Моля те – прошепва той – И без това ми е неловко. Ще ме чуеш ли?
-Разбира се, извинявай – затварям очи и потърквам слепоочията си.
-Разбрах как можем да излезем. Трябва ми само още мъничко време. За да събера сили. Щях да съм готов, ако не се беше появила тя. Фрея ме разконцентрира. Когато ни донесат новата чаша вода ще бъда готов.
Нещо в корема ми се надига. Топло е и обхваща сърцето ми.
-Хензел... Сигурен ли си? – промълвявам – Ще се измъкнем оттук?
-Да. Повярвай ми. Всичко ще се оправи. Тук някъде трябва да има оръжеен склад. Знаеш какво имам впредвид, нали?
-Да. Да. Знам. Ясно ми е.
Това е. Вече знам какво да правя. Напълно спокойна съм. Нито се страхувам, нито се самосъжалявам.
Минава още много време. Чакам чашата с вода. Още не мога да направя връзката с водата, но съм сигурна, че Хензел е напълно наясно.
-Мориган, съжалявам за... – долавям гласа на Хензел отдясно. Звучи близо, сякаш е съвсем плътно до стената. Бързо отивам до решетките.
-Не, недей – прекъсвам го – Няма за какво да се извиняваш. Да не си ти виновен? Фрея е пълна курва, не мога да повярвам какво се случва, до къде стигнаха нещата... – думите ми потъват в пространството.
-Аз винаги съм знаел, че ще те срещна – въздъхва Хензел. Сядам на пода и се облягам назад на стената – Търсехме те, още откакто разбрахме, че и тези нещастници са те намерили. Знаехме, че можем да те променим и да премахнем тяхното влияние. Ще стане. Виждам, че си вече на наша страна.
-Никога няма да бъда с тях – отсичам – Много се радвам, че има такива като вас.
-Никога не съм предполагал, че ще се влюбя. Но сега вече не мога без теб. Не мога.
Поглеждам безличната стена, въздъхвам и прошепвам:
-Чувствам се по същия начин, Хензел.

 

47


Водата не ми стига... Боже, колко е малко...! Защо треперя цялата? Каква е тази сянка в ъгъла? Какво става? Виждам някаква ръка, устремена към босия ми крак. Ще умра, ще умра и ще прецакам всичко в последния момент. Не. Искам вода, по дяволите.
Чувствам мозъка си изсъхнал. Свеждам поглед надолу и започвам да пищя.
Кожата на ръцете ми се лющи. Големи парчета се откъсват и падат. Цялата ми кожа се свлича. Като гущер. А отдолу излизат нови и нови пластове. Всеки един от тях се разпада на късчета и се рони.
Цялата треперя. Очите ми са замъглени. Макар гърлото ми да е свито и стегнато, не успявам да изкарам сълзи. Цялата съм пресъхнала. Ръцете ми!
-Мориган! – сякаш чувам Хензел под вода – Мориган!
Странна мъгла пропълзява с килията и се прокрадва към пръстите ми. Не усещам никаква болка. Просто се разпадам. Може и да умирам.
Смътно осъзнавам, че съм престанала да крешя. Чувам само ужасеното си учестено дишане.
-Мориган!
Вдигам дланите си пред лицето и почти изгубвам разсъдъка си от страх. Белите кости на пръстите ми проблесват в тъмното.
-Мориган!
-Хензел! – изпищявам – Хензел, умирам!
Пред очите ми изплува образът на момчето. По-висок, отколкото мислех, с още по-дълга коса, още по-мускулест. Промушва се през железните пръчки, сякаш е от гума и застава пред мен. Усмивка разцъфва на устните му. Тялото му леко потрепва като холограмен образ. Ръцете ми се отпускат. Кожата ми започва да се вдига и лека полека да залепва по ръцете ми.
Хензел продължава да се смее насреща ми. Сините му очи ме обхождат. Тръгвам към него.
-Хайде да се махаме оттук – прошепва той тихо със странно съскане иззад думите.
В следващия момент зад гърба му се надига Леннарт. Очите му святкат, буквално светят като лампи в пронизващ яркожълт цвят.
-Леннарт? – веждите ми се вдигат. За моя голяма изненада не изпитвам гняв или омраза. Просто съм изморена и жадна.
-Здрасти, скъпа – измърква той – Дойде време да си ходиш, а? Ще те пуснем. Спокойно, ще си тръгнеш. Само трябва да те заведа при Елеазар и после.
И двамата се разхилват безумно. Лицата им се изкривяват, разтапят се и бавно се превръщат в две копия на художника.
-„Защо?
Защо си толкова красива? Защо влезе така в живота ми? Коя си ти? Жена или богиня? Коя си? Какво направи с мен?  Аз съхна по теб, любима, съхна като цвете без дъжд. Сърцето ми е пустиня, гореща, болезнена, мъчителна, разпростираща се в душата ми. Вече не знам кой съм”
-Не... Не! – ракрещявам се и захлупвам уши, за да не чувам – Млъкни! Замълчи! Не! Умолявам те!
Въпреки ръцете си, чувам всяка една дума. Неумолимият подигравателен глас кънти в главата ми.
“Очите ти ме оковаха във вериги, о, тези сиви, страстни, пламнали очи. Пленник съм на дивната ти красота. Сърцето ми изгаря в пламъци, откакто те намерих бледа и сама, прелестна, безумно стиснала якето ми. О, колко бе прелестна, единствена моя! О, как искам да заровя пръсти в свилената ти коса, мека, копринена, необятна. Ако можеше любов моя, ако можеше скрит в медения, матов здрач, да целувам устните ти, сочни, изкушаващи, създадени за грях, сладки, чувствени, палещи, да ги целувам докато не се разтопя от собствената си любов и страст...
Но, любов моя, какво да направя? Нима всичко това е възможно? Нима е възможно, когато всяка нощ две зелени очи ме чакат, две зелени очи, които така обичах навремето? О, какъв затвор! О, любима, колко влюбен бях! Колко бях влюбен в нея, в очите й... Докато не се появи ти. Забравих какво е сън, забравих какво е живот... Как тежи бремето на обещанието. Как тежат тези две очи с цвят на зелени маслини...  Любима, нима и ти изпитваш същото ... ? 
Докога ще горя?”
Цялата отмалявам и се люшвам назад. Изгубвам опората под краката си. Думите режат сърцето ми като ножове. Безумен кикот отеква навсякъде.
-Харесва ли ти да ти говоря така, Мориган? Обичаш ли ме още? Искаш всичко това да е един голям кошмар, нали? Искаш да се събудиш и да видиш, че съм добър и твой? Всеки път, когато те докоснех, изтръпваше, нали?
-Моля те – проплаквам безсилно – Спри...
Двете еднакви лица изчезват погълнати от странен блестящ мрак.
Отново съм на седем. Отново тичам през полуслънчевата лятна горичка. Мама излиза пред мен и се усмихва. Малко пухкаво куче се спуска към мен. Някъде отзад изниква и Аксел, заедно с Бригид, Ариана и Фрея. Минават през обляна в сънена светлина полянка и пристъпват напред. Всички са облечени в бяло, майка ми също. Изглеждат красиви, щастливи и добри.
Тогава спирам да тичам, за да ги изчакам. Приятелите и семейството ми вървят в права редица със синхронни крачки и еднакви любвеобилни усмивки усмивки.
Зад гърба си усещам хладен полъх. Потръпвам и осъзнавам, че там нещо се движи. Бавно се обръщам и виждам как нощта пристъпва. Бавно изпива слънчевите отблясъци и насища тъмните отсенки. Нюансите се променят. Шума затихва. Мъртвешка тишина и студ лъхат от безмълвната тъмнина, която се плъзга насам. Все още стоя в слънчевото островче. Завъртам се към Аксел, мама, Бригид, Фрея и Арианрод. Те са спрели на едно място и се взират мълчаливо в лицето ми. Изглеждат замръзнали, отсъстващи, неподвижни. Усмивките и топлината в очите им са като рисунки.
С ужас забелязвам, че и зад техните гърбове се случва същото. Тихата нощ затяга кръга около мен. Дъхът спира в гърлото ми. Откривам, че краката ми не могат да помръднат.
-Мамо?
Очите й трепват към мен, но в миг се превръщат в стъклени топчета. Това вече не са хора, а страшни дишащи статуи. Усещам как косата ми настръхва. Става все по-студено.
От мрака се появява фигура. По цялата ми кожа пролазва страх. Взирам се в очите на Леннарт и отчаяно се мъча да помръдна. Той е божествено красив. Очите му проблясват с обожанието, с което бях свикнала. Странната нощ като че ли спира да се движи.
-Здравей – измърква Леннарт – Ще дойдеш ли с мен?
-Никога – отсичам, изгаряна от омраза и мъка.
-Стига, Морги. Любовта ми към теб е истинска и вечна, мислех, че го знаеш – гласът му мърка прелъстително, шоколадово.
-Не – казвам рязко – Не се доближавай.
-А с мен ще дойдеш ли? – лицето на Леннарт се разкъсва и под него се показва художникът. С бляскавосини очи, черна като обсидиан коса и неописуем чар. Дългото му жилаво тяло се доближава до мен. Усещам тръпките на желание по кожата си – Хайде, ела с мен. Ще сложа света в краката ти. Ще бъдеш моята кралица, а аз ще бъда твоя крал. Ще живеем вечно. Ще бъдем заедно завинаги.
Елеазар вече е съвсем близо. Долавям уханието му. Не мога да пророня и дума. Летните очи са се изгубили в моите. Опитвам да кажа нещо, но не успявам.
-Мориган, осъзнах, че в крайна сметка любовта съществува за мен. Не съм бил прав – промълвява художникът и докосва лицето ми – Влюбих се. Просто се влюбих. В теб.
Поддавам се. Надигам се на пръсти и го придърпвам към себе си за раменете. Елеазар прилепя устни в моите и увива ръце около мен. След малко се дръпва с помътнели очи.
-Мориган – прошепва той страстно – Мориган...
Гласът му се променя. Полезрението ми се стеснява. Люшвам се назад. Сграбчвам фините пръсти на художника и въпреки всичко извиквам:
-Елеазар, не ме пускай! Дръж ме!
-Мориган...!
Всичко изчезва в млечнобяла мъгла. След малко усещам как някой ме разтърсва. Клепачите ми се вдигат.
Хензел се е надвесил над мен.
-Ти... тук... какво? – изграчвам.
-Ставай, бързо. Сега е моментът на истината. Сега или никога.


48


Завеждат ме в нещо като хамам, само че с душове. Всичко е от мрамор, топло е и във въздуха се надигат изпарения. Мирише на нещо много хубаво – сладко, млечно, познато. Започвам да се събличам. Елеазар ми каза да се изкъпя и да стоя тук колкото искам.
Хвърлям дрехите си в улея към пералнята. В другото помещение ме чакат нови.
Мъча се да разреша сплетените кичури черна права коса, преди да се пъхна под душа. От колко дни не съм се ресала? Десет? Двайсет? Трийсет?
Пускам водата и сядам на затопления мрамор. Струите се стичат по тялото ми. Намалявам водата и започвам да мия косата си. Ароматът на шампоана се разстила около мен. Мирише на карамел и ванилия. Душ гелът ухае на сладолед с малини. Гъстата бяла пяна се разсипва по кожата ми. Сядам отново, затварям очи и оставям водата да ме облива.
Цялата напрупана мръсотия и болка се отмива. Постепенно, с всяка минута прекарана в банята, страхът се свлича, както змия свлича кожата си. Отварям очи. Цялото помещение е изпълнено с благоуханни плътни пари. Всички парещи рани в душата ми една по една спират да горят. Раменете ми се изправят. Брадичката ми се вирва. Болката в гърдите ми бавно гасне. Ума ми полека започва да се успокоява. Смръщвам вежди. Оглеждам се около себе си. Наистина се чувствам добре. Странно е. Само допреди малко се тресях от страх и цялата душа ме болеше. А сега съм добре. Няма страх, няма болка.
Когато излизам от турската баня, едно момиче в тъмносин костюм и с бадж ме завежда в красива стая на следващия етаж. В средата е разположено голямо легло, прилично на спалня. Има бюро, фототапет на прозорец със залез над планината, недразнещо очите осветление и две удобни табуретки. Върху спалнята лежат едни от най-страхотните дрехи, които съм виждала някога. Подобни са на тези на Мориган, а тя носи винаги скъпи и нови дрехи.
На вратата се почуква. Бързо навличам току що смъкнатия халат и извиквам:
-Да?
На прага се появява Хомстрем. Носи черна риза с дълги ръкави, вкарана в колана на тъмносините му дънки.
-Извинявай – любезно проронва той – Да дойда по-късно?
-Не, няма проблем – махвам с ръка – Казвай сега.
Много странно се почувствах, когато го видях. Не почувствах ни най-малък страх, нито отвращение.
-Добре – обляга се Холмстрем на рамката – Исках просто да ти кажа, че се радвам много, че се съгласи да се присъединиш към нас. До няколко дни напълно ще се възстановиш. Ще забравиш какво е било преди, ще забравиш чувствата, емоциите, всичко лошо ще остане зад гърба ти.
Поглеждам го.
-Благодаря за дрехите. Вече съм по-добре.
-Радвам се. Сега си почивай, а когато се оправиш искам да слезеш в подземието да говориш с Мориган.
Очите му се променят. Под ледените кръгчета на ирисите му просветва нещо забравено и далечно.
-Какво искаш да й кажа? – питам. Името й събужда необясними чувства някъде дълбоко в мен.
-Обясни й спокойно, че е най-добре да дойде при нас. Не можем да допуснем да умре, тя е много важна и ценна за нас. В никакъв случай не прилагай насилие спрямо Мориган. Опитай да я пречупиш с други средства. Ще видиш, че ще ти дойде на ум какво да правиш. Ще видиш как мисленето се променя, как разумът излиза на преден план.
-Добре, ще говоря с нея – съгласявам се – Искам да те питам нещо. Може ли да видя Леннарт?
-Сигурна ли си? – подсмихва се Холмстрем – Помниш ли какво направи той?
-Помня разбира се – отговарям – Помня и ти какво ми стори. Обаче искам да го видя.
-Добре тогава – съгласява се той – Когато се облечеш, просто натисни звънеца на бюрото и аз ще го пратя при теб.
Кимвам, а Холмстрем излиза. Нямам представа какво се случило с душата ми. Дори не ми беше неприятен. А и изгарях от нетърпение да видя Леннарт. Да, той ме използва. Измами ме. Изнасили ме. Но го обичах. Все още го обичах въпреки всичко.
Почвам да се обличам. Оказва се, че имам и ново бельо. Страхотно е. Наситеночерно, скъпо с френски етикет. Точно моят размер. Заставам пред огледалото, което ме показва в цял размер. Стои ми великолепно. Завъртам се насам-натам и оставам впечатлена.
Дрехите обвиват кожата ми точно като шити за мен. Чувствам се толкова чиста и здрава. Чувствам се силна. Дооправям тоалета си пред огледалото и се захващам да суша косата си. Шампоанът я е направил лъскава и гладка като от реклама. Прокарвам пръсти през нея. На допир е като коприна. Прокарвам четката през косата си и я разстилам по гърба си. Тя пада до под кръста.
Използвам гримовете на лукзозни марки, които откривам в козметична чантичка на бюрото. Погледът ми попада върху яркочервеното звънче на бюрото. Натискам го рязко два пъти. Сядам на една от табуретките...
Последните дни (месеци?) бяха кошмарни. Не помня много. Спомням си как Леннарт ме доведе тук. Бяхме на среща и той просто ми каза, че ще ме заведе на едно място. Вървяхме, вървяхме, приказвахме си... и стигнахме до студиото, където ходеше Мориган на уроци. Тогава той започна да се променя. Влязохме в ателието и целият ми свят се разпадна.
Леннарт започна да ми разказва всичко. Обяснения, думи, истини. Страх. Много страх. Всичко се размиваше около мен и се усукваше в странни спирали.
После се появи и самият Холмстрем. Той вече беше хванал Мориган и тя беше затворена. Погледът му беше гаден и отблъскващ. Не исках да се присъединявам към тях. Изкрещях да ме пуснат. Те се смееха. Холмстрем каза, че вече нямам никого. Всички бяха мъртви. Майка ми, баща ми, приятелите ми. Мориган и Леннарт бяха живи, но единия бе в моето положение, а другия на практика беше мъртъв.
Изпаднах в истерия. Нахвърлих се върху тях. Исках да им причиня болка. Да ги накарам да страдат. В един момент осъзнах, че това е невъзможно. Те не чувстваха нищо.
После попаднах в Ада. И двамата решиха да се позабавляват с мен. Не можех да се съпротивлявам. Бяха големи силни мъже.
Хвърлиха ме в една от килиите в подземието. Изобщо нямах идея какво се случва. Виждах Елеазар и Леннарт във всяка сянка. Сковаващ страх бе плъзнал в цялата ми душа. Времето се превърна в лепкаво отчаяние. Не можех да реагирам, когато ме викаха по име.
Изобщо не съм разбрала, че пищя. Не съм разбрала, че плача.
Чувах гласовете на Мориган и другото момче приглушено и неразбиращо. Говореха за изход, за бягство и спасение. Не можех да се замисля над думите им.
После се появи Елеазар и аз сякаш се събудих рязко. Сякаш някой изведнъж плисна ледена кофа вода в лицето ми. Реших да тръгна с него, за да се променя. Реших с цената на всичко да се излекувам от непоправимите си страхове.
Мориган се ужаси, но какво можех да направя? Никога не съм била силна личност. Вземането на важни решения е било болезнено нещо за мен. Не обичам много много да се замислям. Харесвам леките и приятни неща, обичам да се смея и да флиртувам с момчета. Но се появи Леннарт и щом погледнах в очите му, усетих как губя почва под краката си. Явно точно това е била целта му. Да влиза под кожата на хората. Така беше постъпил и с Мориган. Аз си бях загубила ума по него, а тя започваше да се влюбва... И на всичкото отгоре за нея беше тежката артилерия – Елеазар Холмстрем...
Всичко ми идва в повече и същевременно съм спокойна. Взирам се невиждащо във фототапета и като че ли се усмихвам. Да. Пипвам лицето си. Устните ми са извити нагоре в ъгълчетата. Много странно. Сякаш усещането и възможността за изпитване на болка са изтрити. Завъртам се към огледалото. Неотразима съм. Изглеждам невероятно.
Изправям се, защото на вратата ми се почуква.
-Влез!
Леннарт се появява безумно красив, прелестен и усмихнат. Очите му са с характерното бездушно изражение, хитро и пресметливо, но това вече е без значение, защото и аз ще бъда същата.
-Радвам се, че искаш да ме видиш – прошепва той и пристъпва в стаята, като затваря внимателно вратата – Знаех си, че ще приемеш същността си.
Приближавам се към него, обхваната от неизразими емоции.
-Отсега нататък ще работим в екип – проронвам и увивам шията му с ръце. Устните ни се срещат. Вече знам къде ми е мястото и защо съм жива.
Оттук нататък е ясно какво ще се случва с мен. С Леннарт ще бъдем като Холмстрем и Хелена и моята задача ще е да му родя дете, за да продължаваме цивилизацията си.
Стаята потъва в мрак и за мен остава само усещането за Леннарт.




49


Прекарвам нощта в дълбок сън. Тишината в приятната уютна стая и пухкавите завивки ми действат като сънотворно. Леннарт ме оставя сама, пожелавайки ми „Лека нощ”. Завивам се презглава, обръщам се настрани и се свивам на кълбо. Чаршафите ухаят на дъждовен летен ден. Затварям очи и се унасям.
На сутринта ме събужда един звънък топъл глас. Изправям се в леглото и осветлението се включва. Светлината е приглушена, за да не прободе все още сънените ми очи. Иззад вратата долавям същия глас.
-Госпожице, закуската Ви.
-Един момент – провиквам се, скачам от леглото, намъквам една пижама на бърза ръка и отварям вратата. Там стои приятна на вид камериерка, която би минала за нормален човек, ако не бяха очите й. Явно всички имат (ъъ, имаме) подобно изражение. Тъмнорусата й коса пада на барбенски букли по раменете.
-Благодаря.
Подносът е отрупан с храна. Има бъркани яйца със сирене, препечеи пълнозърнести филийки с масло, корнфлейкс с мляко, бяло грозде, нарязани ябълки, плодов сок, кисело мляко, купичка горски плодове, поднос със скъпи сирена и колбаси, зеленчуци, купичка сметана, каничка мляко и ароматно кафе. Така като гледам ще има и за обяд и за вечеря. Това си е направо ядене за четирима. Огладнявам адски. Всичко изглежда като от книга с рецепти. Слагам подноса на бюрото и влизам в банята.
Сядам да похапна. Не съм яла от няколко дни. Коремът ми буквално е залепнал за гърба. Не трябва да преяждам сега. Правя си сандвич от две препечени филии, сирене, месо и домат, сипвам си сок „Мултивитамин” и кафе с мляко. Останалата храна прибирам в мини хладилника.
Пускам телевизора на някакъв новинарски канал и захапвам сандвича. Струва ми се като амброзия. Установявам, че е доста рано. Едва осем без четвърт. Чувствам се отпочинала и напълно променена. Емоциите ми все още са запазени, но някак притъпени и далечни. Седя си и имам усещането, че съм в хотел с all inclusive. Започва да ми харесва.
Чувам почукване откъм вратата.
-Фрея?
-Влизай, Леннарт.
Той пристъпва, студен, красив и бездушен. Сяда до мен.
-Добре ли се чувстваш?
Кимвам, защото устата ми е пълна с хляб. Леннарт отмята черната ми коса и ме гледа с омекнал, човешки поглед. Завъртам очи към него, усмихвам се и отпивам сок.
-Харесвали ти храната?
-Много.
-Видях какво количество ти донесе камериерката – засмива той.
-Като за цял полк – кимвам развеселено – Мисля, че ще изкарам с нея целия ден, че и утре на закуска.
-Добре, ще им кажа. Винаги можеш да позвъниш на звънчето и да си поискаш нещо. Независимо какво. Ние ще се грижим за теб. Можеш да излизаш от стаята си, когато пожелаеш, а между другото на приземния етаж имаме фитес зала. Можеш да ходиш по което време ти се прииска. Трябва добре да се храниш и да се грижиш за здравето си. Все пак ще ставаш майка на детето ми.
Усмихвам се. Това ще е много добре за мен. Благодарение на мен ние ще продължаваме да властваме над света. Чудесно.
-Елеазар вероятно ти е казал, но аз ще повторя. Опитай да убедиш Мориган да се присъедини към нас. Приложи хитрости, но не я насилвай.
-Не се тревожи за това – махвам с ръка – Знам какво да правя, макар тя да е костелив орех. Много е жилава.
-Да, тя е силна – поклаща глава Леннарт – Трудна работа е с нея. Не съм сигурен даже дали и насилието ще я пречупи.
-Ще се справя – опитвам се да си вярвам.
-Вярвам в теб – Леннарт ме целува по челото – Извинявай, сега ще тръгвам, имам работа. Ти си почивай.
-Добре, до по-късно.
Отварям гардероба и виждам, че е пълен догоре с красиви нови дрехи. Избирам си лека сива блуза, не особено прилепнала и аметистови дънки. Слагам грим и парфюм и решавам да се поразходя. Когато се възстановя напълно ще сляза при Мориган и Хензел. На излизане от стаята, огледалото ме спира. Бавно тръгвам към него. Значи това е новият ми поглед. Сините ми очи са хладни, насмешливи, бездушни и празни. Красива съм. Красива, силна, студена и властна. Вече нямам нищо общо с Фрея, която беше слаба, емоционална, разглезена и повърхностна. Изправям рамене и излизам. Коридорът е тих и празен. Изкачвам се по витата стълба към горния етаж. Цялото здание е направено като офис сграда. Никога не можеш да разбереш какво се случва тук. Всичко е скрито зад еднакви семпли врати, разположени в еднакви семпли коридори. Не се чува и звук.
Спомням си за подземието, където седи заключена една от най-добрите ми приятелки. Не чувствам нищо. Мориган вече не ми е приятелка. Тя е просто необходима част в нашата перфекто организирана машина за контрол. Къде ли е кабинетът на Холмстрем?
По пътя срещам една от секретарките. Познавам я по хубавото тясно костюмче и лъскавата прибрана коса.
-Извинете – спирам я любезно – Къде е кабинетът на господин Холмстрем?
-На седмия етаж, първата врата вляво. Вземете асансьора, така ще е по-удобно.
Асаньорът е като по телевизията. С много копчета, огледална стена и движещ се за секунди. Излизам на седмия етаж. Всичко тук е същото. На ляво. Първата врата. Почуквам с кокалчетата си. Три пъти.
На прага се появява привлекателна червенокоса жена. Това сигурно е Хелена. Съпругата му.
-Здравей – приветливо поздравява тя. Зелените й очи са като кръгчета замръзнало море – Мога ли да ти помогна с нещо? Какво правиш тук?
Още от мига, в който я виждам, разбирам, че един ден ще бъда като нея. Усмихвам се.
-Просто искам да разбера кое къде е. Излязох малко да се поразходя. Извинявай за безпокойството.
Малко по-късно решавам да посетя фитнеса.
Обличам си спортен екип и слизам на приземния етаж. Няколко метра под мен са килиите. Свивам рамене и влизам в залата. Брей. Хич не било лошо. Пак е като по телевизията. Има много уреди, страхотни огледални стени и фототапет. Явно е практика да слагат фототапети в кабинетите и стаите. Този тук изобразява хубав зимен пейзаж. За разхлаждане на спортуващите вероятно. В началото решавам, че няма никого, но после виждам, че на една от лежанките Холмстрем прави плочки.
-Здрасти – високо поздравявам и се качвам на велоергометъра.
-О, Фрея. Виждам, че вече си добре. Радвам се.
-Добре съм, благодаря. Утре или вдругиден ще говоря с Мориган – завъртам педалите и премятам чиста пухкава хавлия през раменете си.
-Чудесно – засмива се той и се връща към заниманието си.
Фитнеса ми се отразява още по-добре. Чувствам се като нова. А може би наистина съм нова. Вече съм себе си. Преди съм била нещо несвойствено. Наблюдавам в огледалата как Холмстрем се натяга на лежанката. Разбирам как Мориган е полудяла по него още от пръв поглед. Страхотен е. Вероятно за хората е неустоим. Страшно чаровен и привлекателен.
Сменям уредите.
Прекарвам във фитнеса около два часа. С Холмстрем си тръгваме заедно. И двамата сме потни и зачервени. Направили сме по една чудесна тренировка.
-Ти не се претоварвай прекалено – предупреждава ме той – Внимавай.
-Да, да – съгласявам се – Знам.
Леннарт ме чака в стаята ми. Вечеряме заедно. Той прекарва нощта с мен и на сутринта си отива.
С всеки изминал час се възстановявам все по-бързо.



50


Упорито магаре.
Не се поддава и толкова. Страхотно момиче. Усещам как силата струи от нея. Всеки на нейно място вече щеше да е мъртъв. Или да се е присъединил към нас.
Оглеждам измъченото бледо лице и в мен се поражда невероятна омраза. Бяхме приятелки, обичах я. Спомням си как се смеехме заедно, как си приказвахме глупости с часове, как седяхме заедно на един чин.
Момчето в съседната килия е истински рицар. Страшно е хлътнал по Мориган и се изживява като нейн спасител.
Споменът за любовта ми помахва като иззад плътна завеса. Сещам се колко е мъчителна, болезнена и изтощаваща. Сегашното спокойствие в замръзналата ми душа е много по-добре.
Хензел ме притеснява ужасно. Има нещо в това същество, което не ми е съвсем ясно и ме напряга. Трябва да говоря с Леннарт и Холмстрем да го отстраним веднага. Изобщо не ни е притрябвал. Може пък когато го види да умира, Мориган да се пречупи. Очите му ме притесняват. Час по скоро трябва да се отървем от него...
Опитах със всякакви приказки, заплахи, но Мориган така и не се съгласи.
Тогава реших да използвам последния си коз. Козът, който жените използват от векове.
И той не беше много ефективен. Вече започнах се чувствам безпомощна.
Обсъдих положението с Холмстрем и Леннарт. Казах им, че нещата са много сериозни. Мориган е прекалено силна, а Хензел е опасен. Решихме заедно, че е най-добре да приключим с него още следващата нощ...
Дните се топят, а с тях и моята емоционалност. Колкото повече време минава, толкова по-добре се чувствам. Спомените ми за чувствата бавно се оттичат през душата ми и изчезват в Небитието. Болката, мъката, щастието, завистта, ревността, яростта, любовта... Всичко умира, отива си, изпарява се.
Понякога разговарям с Хелена, разхождаме се заедно. Отвреме – навреме с нас е и детето й. Хелена е моят идол. От мига, в който я видях, реших, че ще приличам на нея. И не само. Ще бъда като нея. Тя е перфектна. Точно такава жена трябва да е до силен мъж като Холмстрем. Точно такава жена трябва и да е до Леннарт.
Плувам в басейна, близо до фитнеса. Водата е топла и чиста. Сините дребни плочки създават усещане за море. Нося се безгрижно по гръб, когато чувам страшен плясък и усещам как цялата се разклащам. В носа ми влиза вода.
-Лен! – възкликвам, когато виждам как главата му изплува над развълнувания кръг от малки къдрави вълнички. Той доплува до мен, лукаво ухилен. Увивам ръце около шията му.
-Как си? Добре ли си? – той ме потупва по корема. Целувам го по устните и поклащам глава.
-Аз съм добре, но не бързай да се радваш. Няма нищо повече.
Веждите му се сключват.
-Не?
-Няма бебе – свивам рамене.
-Не се притеснявай – смигва той – Имаме достатъчно време.
-Не се тревожа – усмихвам се.
Прекарваме почти целия следобед в басейна. По едно време при нас се вясва Холмстрем, влиза във фитнеса и остава там.
Вечерям в стаята си. Подносът отново е претрупан с вкусотии. Има ориз със зеленчуци и чедър, печено пиле и шоколадов и малинов сладолед. За пиене прясно изцеден плодов сок. Ям, докато не ме заболява корема. После се изтягам на леглото, за да си почета малко, докато чакам Леннарт. Той е зает и ще дойде чак след няколко часа.
Книгата пада върху мен. Замислям се за Мориган. Какво ли прави? Как ли се чувства? Ако беше послушала Холмстрем, ако беше послушала мен, сега щеше да е добре. Щеше да има всичко. Но тя е една голяма глупачка.
Ставам да се поразходя малко. Стомахът ми е доста пълен. Разодката ще ми се отрази добре. Минавам покрай кабинета на Холмстрем и тъкмо решавам да отмина, но чувам висок женски глас.
-Не ми харесва тази работа – разпознавам Хелена. Поспирам покрай вратата.
-Скъпа, не разбирам какъв е проблема. Какво ще ти пречи? – Холмстрем звучи изморено.
-Ще ме замениш с някаква ученичка! – възмущава се тя – Няма да стане!
-Хелена, успокой се. Ти си много важна за мен. Никоя не може да те замести. От теб е първородния ми син.
-Ха-ха – изсмива се тя презрително – Но ти, Елеазар, предпочиташ младостта й пред моята опитност! Откакто я видях, разбрах, че към нея изпитваш нещо странно. Невъзможно е да я обичаш, но има нещо. Какво ти става? Нали не си човек! Опомни се!
Чувам тежката му въздишка.
-Звучиш като абсолютен човек, Хелена. Сякаш ревнуваш! На теб какво ти става?
-Няма да допусна някаква осемнайсетгодишна пикла да ме измести! Аз се казвам Хелена Холмстрем! Никой не може да ме победи! Ти си тотално превъртял. Но Мориган никога няма да заеме мястото ми! Моята сила си ти. Няма да те изгубя – фучи ядосаната Хелена.
-Не те разбирам – някак тъжно проронва Холмстрем – Държиш се налудничаво. Човешките филми, които толкова много гледаш, не ти се отразяват никак добре.
-На теб не ти се отразява добре присъствието на онази малка мръсница! – възкликва съпругата му гневно – Откакто тя е тук, ти си започнал да се държиш като човек, не аз! Трябва да я убием, Елеазар! – кресва тя – И без това не иска да се присъедини към нас! А колкото повече я държим долу с онзи Хензел, тя толкова повече се настройва срещу ни! Имаме стотици други като нея! Какво й е толкова специалното?!
-Виж сега, аз...
Но тя го прекъсва, вече извън кожата си от ярост:
-Не ми се обяснявай! Много добре знам, защо я държиш жива. Ти я желаеш! Нима няма други момичета и жени за теб? Нима аз не съм тук?! Просто не можеш да преглътнеш, че не си я имал, не можеш да приемеш, че за пръв път някоя жена не е коленичила пред чара ти! Нали?! – кресва Хелена безумно.
-Ох – въздъхва Холмстрем отново – Скъпа, моля те. Стига си правила скандали. Остави ме малко на спокойствие. За последен път ти казвам. Мориган никога няма да заеме твоето място. Никога няма да бъде по-важна от теб!
-Знаеш ли какво? Прави каквото знаеш! Аз няма да оставя нещата така! Няма да изгубя силата си заради някаква малка уличница!
Хелена едва не отнася вратата на излизане. Толкова е бясна, че дори не ме забелязва. Профучава като ураган през коридора, с развяна светлочервена коса и пламнали зелени очи. побиват ме тръпки от възхищение. Мориган вече няма никакъв шанс. Щом Хелена е решила да я отстрани, значи ще я отсрани.
Врътвам се по коридора и се отправям към стаята си. Обещавам си, че ще бъда същата силна и непобедима жена.
Отварям вратата и виждам Леннарт, който суетно се върти пред огледалото. Приближавам се към него и го прегръщам. Той се завърта в ръцете ми и ме целува. Ръцете му ме обгръщат плътно.
По-късно му разказвам какво съм чула в кабинета на Холмстрем. Леннарт се смее.
-Да, Хелена е доста изнервена. Елеазар желае Мориган повече от нея. Мисли си, че ще го загуби, заедно с властта си, ако Мориган се присъедини към нас. Според мен няма да стане. Първо, Мориган може и да не се пречупи и второ, дори и да се пречупи, той ще спи с нея известно време, докато тя роди  и после ще му омръзне. Всичко опира до леглото, разбираш, нали?
Засмивам се и кимвам.
-А като говорим за легла... – ухилва се Леннарт и се надвесва над мен. Разсмивам се и сключвам пръсти на врата му.
Вече бях изцяло скъсала с човешката си същност. Животът ми оттук нататък щеше да е много по-хубав, много по-пълноценен и истински.
Щях да помогна на Леннарт да се издигне и да заеме мястото на Холмстрем, а аз – мястото на Хелена.



51

-Вземи този пистолет.
-Мислиш, че някаква машина ще убие това същество?
-О, да, да. Те не са неуязвими. Обвивката им е пробиваема точно колкото и човешката. Само трябва да уцелиш, защото пропуснеш ли целта си, става изключително опасно. Тогава вече не можеш да ги убиеш като хора.
-Ще ми трябва някакъв космически късмет!
Говорим полушепнешком, рамо до рамо, бърникаме из шкафовете в склада с оръжия. Защо ли са им пистолети и Калашници?
-Не си стреляла никога, нали?
Поклащам глава. Чувствам се като в някакъв филм. Сините очи срещу мен измъчено ме поглеждат.
-Ох, дано успеем. Аз мога да си служа с пистолет, но Елеазар е за теб. Ти трябва да го убиеш.
-Ще го направя – сключвам пръсти около студения „Глок” 17 и въздъхвам. Наоколо е тихо и хладно. Истинско облекчение е след изпиващата жега в килиите.
-Добре. Значи ти си имаш зареден „Глок”, аз също. Готови ли сме?
-Не се чувствам добре – оплаквам се, посядвайки на един гаден за дупето стол.
-Аз също – промълвява Хензел. Сяда на пода пред мен и ме поглежда.
И върху него личи отпечатъкът на последните събития. Лицето му се е изострило, очите му са зачервени, дрехите са му вече големи.
-Как успя? – питам уморено – Как премина през решетките дори без да ги отваряш?
Хензел се усмихва и подпира брадичката си на ръка.
-Не беше много лесно. Но помниш, че ти казах, че стъклото ми дава сили, нали?
Кимвам.
-Е, ами явно тия умници не знаят това, или може би са омаловажили факта, но водата ни я носеха в стъклени чаши. Държах ги непрекъснато в ръце и събирах енергия. Освен това постоянно си мислех за теб – тук Хензел се покашля и свежда чаровно-свенливо очи – Ти си руса, а русата коса също ми дава сили. После Фрея като дойде в килията ми направо си ми показа как да изляза. Мина отдясно, направо през решетките, след като пипна стената. И аз си казах: „Защо не?”. Пробвах и то взе, че стана. Решетките станаха като холограма. Съвсем спокойно си преминах през тях. Естествено си държах чашата в ръка. После приложих някоя и друга хватка на охраната пред подземието и те изобщо не ме отразиха. А нямаше и как. Нали ги приспах – Хензел се подсмихва – Тръгнах на опознателна обиколка. Имам една способност. Докосвам стените и разбирам какви помещения има зад тях, дали има хора, какво се случва оттатък. Това, разбира се, става най-добре, когато имам максимална енергия и сила. Но все пак разбрах горе долу архитектурата наоколо. Имаме около един час. Само за толкова успях да объркам умовете на охраната и секретарките. Трябва да побързаме, ако искаме горе-долу безпрепятствено да се махнем оттук.
-Тогава да не губим време – изправям се, въпреки меките си колене – Ти си истински гений, но времето не е за подценяване.
-Добре.
Промъкваме се към изхода. Хензел минава пред мен и ме изтегля грубичко в коридора.
-Някой идва, бързо!
Хукваме по коридора вдясно, избягвайки от приближаващите се стъпки. Тичаме известно време, а пистолета сякаш тежи петдесет килограма в ръката ми. Стигаме до някаква метална врата. Хензел прилепя длан за нея и затваря очи.
-Тук е складът за хранителни продукти. Ела, зад него е пералното помещение, а после има един дълъг тесен коридор към някакъв заден изход.
-Как разбра? Това не е ли много далеч? – учудвам се, нервно поглеждайки през рамо. Не виждам никого.
-Силите  ми се възстановяват – леко смутено промълвява той. Обръщам се и виждам, че се втренчил в мен. Очите му изглеждат отпочинали и красиви – Защото те виждам.
Прокашлям се и питам:
-Как ще влезем?
Хензел ми хвърля кос поглед и пак навежда поглед.
-Трябва да докосна косата ти...
-Ха – ха. Няма шанс – засмивам се напрегнато.
-Не си измислям. Моля те, само косата, няма от какво да се притесняваш – лицето му е сериозно, дори намръщено.
Приближавам се към него. Хензел вдига очи към моите и заравя пръсти в пшеничните ми кичури. По кожата ми пробягват тръпки. Ръката му се смъква към шията ми и вече е ясно, че не търси косата ми. Сърцето ми прескача. Тялото му е много близо до моето. Пристъпвам още малко напред и слагам ръце на раменете му. Дланите му обгръщат бузите ми.
Потъвам в очите му. Толкова са дълбоки, че изгубвам нишките на съзнанието си. Приличат на бистри планински езера. Още малко да го погледам и ще се удавя.
В следващия момент осъзнавам, че устните ни са на сантиметри едни от други. Сепвам се и отскачам назад. Той сякаш се събужда от транс. И двамата се покашляме и избягваме да се поглеждаме.
-Добре, хубаво, да – измърморва той – Хайде да изчезваме оттук.
Не мога да повярвам на очите си, когато тръгва през вратата и потъва в нея като в мъгла. След малко едната му ръка се подава през привидно твърдия метал и ме кара да подскоча ужасено.
-Хайде, Мориган! Побързай!
Хващам ръката и сякаш се телепортирам в следващото помещение. Тук е много студено. Хладилния склад. Тъкмо пускам смутено ръката на Хензел, когато иззад вратата се чува вик:
-Мориган! Хензел!
-О, не! – истерично прошепвам – Хелена!
-Спокойно, спокойно. Успокой се!
И двамата се обръщаме към вратата. В мига, в който се чува превъртане на ключ краката ми просто се раздвижват сами. Побягвам, повличайки Хензел, към изхода.
Излизаме в коридора, но аз усещам Хелена зад гърба си. Хукваме по коридора с безкрайно много врати и когато хвърлям поглед през рамо, кръвта замръзва във вените ми.
Хелена тича по петите ни с развяна огненочервена коса.
За миг мускулите ми отказват. Спирам се, втренчена в нея, но Хензел ме сграбчва за ръката и ме дърпа да продължа. Сърцето ми ще изскочи. Усещам раздираща болка под ребрата си.
-Къде... отива... ме? – на пресекулки изричам.
-Навън – изстрелва Хензел – Даже... няма да се... отбиваме в... пералното. Насам!
Свърваме в едно разклонение на лъскаваия коридор и се озоваваме в негова по-затъмнена част. Стъпките на Хелена са заглъхнали. Облягам се на стената и се хващам за коленете, пъхтейки. Чувам пулса в ушите си.
-Ще се сблъскаме с Елеазар – задъхано казва той – С него ще е и Дагмар.
Вдигам размътен поглед към него.
-Налга се да изчакаме Хелена тук и да се отървем от нея. Ако се съберат на едно място, ще станат почти непобедими.
Прималява ми. Прехапвам устна и се изправям. В устата ми горчи.
В този момент тя се появява от ъгъла и забавя ход.     
   

 

52


-Видяхте ли, че няма къде да избягате? – очите й светят като на хищна птица, почти не се е задъхала.
-Просто те чакаме – самоуверено произнасям. Силно се надявам да не личи, че се треса от страх.
Тя започва да се смее. Хваща се за хълбоците и се смее, смее, смее. В този момент така ми прилича на художника, че изтръпвам. Смехът й е също толкова бездушен и зъл, колкото неговия.
-Мислите, че можете да ми направите нещо? – пита Хелена, все още ухилена.
-Да – намесва се Хензел – След малко няма да ти е толкова смешно.
Държа пистолета зад гърба си и ръката ми кошмарно трепери.
-Това, че по някакъв начин сте измамили системата и сте излезли от килиите си, не означава, че ще успеете и да излезете от сградата. Видях какво е станало с охраната. След двайсет минути ще са отново на крака. Нямате време, дечица – изхилва се тя злобно. В момента дори не е красива. Толкова е зла, че лицето й е изкривено – След по-малко от пет минути тук ще се появи Елеазар, заедно с нашия син. Какво ще направите? Мислите, че ще ни убиете ли?
-А ти мислиш, че не можем ли? – възкликвам – Пред теб не стоят безпомощни малки деца на хора. Не го забравяй.
-Не виждам как ще го направите, след като дори нямате оръжие – свива Хелена рамене.
Приглушената светлина става някак по-наситена. Стисвам пистолета между пръстите си.
-Не се грижи за нас. Надявам се да си написала завещанието си – подхвърля Хензел.
-О, Хензел, ти загуби сестра си. Явно още си зашеметен от скръб, щом мислиш, че можеш да ме убиеш с голи ръце.
Той изръмжава и стиска зъби.
Зелените горящи очи на Хелена намират моите и се впиват в  тях с неописуема омраза. От цялото й тяло на струи към мен достига омраза. Вирвам брадичка и издържам погледа й. Пръстите ми вече не треперят.
-Знам какво ще направиш – съска тя срещу мен – Искаш да заемеш моето място. Само се правиш на непреклонна и добра. Използва Хензел, да те измъкне от килията, сигурно си го излъгала, че го обичаш и когато вече не ти е нужен, ще го убиеш. После мислиш, че ще се справиш с мен и ще застанеш до Елеазар на моето място. Това е, нали? Домогваш се до моята власт и сила. Аз обаче разгадах плановете ти, детенце. Няма да позволя да припариш до него. Няма да изгубя всичко, което имам. Силата и властта на Елеазар са мои. Аз го управлявам, аз го насочвам, аз му шепна в ухото какво да прави. Господарят на света не е той, както си мисли, а аз. Аз контролирам цялата Вселена. И ти мечтаеш за това, нали? Мечтаеш за моята власт. Но няма да я получиш, защото аз ще те убия. Елеазар няма да е много доволен, той те иска, но бързичко ще те забрави. Не се безпокой.
Цялото ми тяло се е вцепенило. Хелена ме хипнотизира като змия. Тя не е направила и крачка, но усещам, че всеки миг може да ме нападне и всичко да свърши. А аз дори няма да успея са опитам да се защитя.
-Ти чуваш ли се какво говориш? – изкрещява Хензел от ляво – Побъркала ли си се? Мориган никога не би искала такова нещо.
-Ох, Хензел – разсмива се ехидно тя – Голям си рицар. Толкова си благороден. Това обаче не попречи на смъртта на Гретел, нали? Не успя да я спасиш с високопарните си приказки. Сега няма да спасиш и Мориган и ще гледаш как умира. Докато го правиш можеш да търсиш прилики и разлики с Гретел.
Хензел побеснява, а аз все така не мога да помръдна. Съзерцавам гладкото лице на жената-чудовище пред себе си и почти съм готова да приема смъртта си.
-Няма да допусна и с пръст да докоснеш Мориган! Не забравяй, че и аз съм силен колкото вас!
-Ти може би да, но тя е кръгла нула – свива присмехулно рамене Хелена – Всички около мен повтарят едно и също. Колко била силна Мориган, колко била жилава, колко била специална. Аз обаче знам истината. Единствената й сила е прекомерното й фантазьорство, граничещо с тъпоумие. А може и креватните й умения да се зачислят към някаква специална привилегия. Мога да я убия, без даже да я докосна и тя ще стои и ще си фантазира как ме спира – тук Хелена избухва в същия луд, безрадостен кикот, от който кожата и косата ми настръхват.
-Глупава жена! – възкликва Хензел, полуразвеселен, полубесен – Ти тотално си загубила ума си от омраза към Мориган! Ако  можеше да я убиеш, досега да го беше направила. Но не можеш, нали, затова седиш и дрънкаш глупости.
Тя го поглежда със светнали бездушни очи.
-Наивно дете такова, как въобще имаш наглостта да разговаряш така с мен? Имаш ли идея коя съм аз? Гретел имаше неблагоразумието да се зъби така и плати с живота си, Фрея също се правеше на възвишена и сега какво? Тя е дясната ни ръка. Как може да ме спре един мухльо, който дори не може да защити собствената си сестра, а само гледа как умира и го моли за помощ...
Така и не се разбра дали Хелена наистина може да ме убие. Защото тя никога повече не помръдна. За миг сякаш проумя какво й се е случило, очите й се оцъклиха и проблеснаха с истински пламъци, устните й се раздвижиха, опитвайки се да изрекат още някоя обида и тя политна назад. Тялото й се изви като на балерина, изглеждаше грациозна и красива. Лицето ми бавно се обърна към Хензел. Стоеше до мен смърноблед, разтреперан, стиснал с две ръце пистолета, който още димеше.
Хелена лежеше мъртва на пода с кървавочервена роза върху гърдите точно над сърцето...
Хензел се свлича на земята, всякаква сила го е напуснала. Главата му пада като отсечена, пистолетът се изплъзва между ледените му пръсти.
-Тя беше права – проронва той – Дори не успях да...
-Не – прекъсвам го и сядам до него – Не бе права за нищо. Беше толкова заслепена от омраза и гняв към мен, че подцени силите ни. Сигурна съм, че изобщо не е лесна мишена, но тя сама си го направи. Мислеше си, че сме объркани, подплашени деца. И допусна да  бъде убита.
-Прегърни ме – внезапно прошепва той – Прегърни ме, нямам и капчица сила.
Протягам ръце и се притисвам до него. Тук вече е студено и затова съм доволна, че тялото му излъчва топлина. Вдигам глава и поглеждам хубавия му профил. Хензел се обръща, усетил, че го гледам. Очите ни се срещат. Дълбоките му ириси падат на устните ми. След миг колебание той се привежда към мен и ме целува.
Целувката е кратка, с вкус на сълзи и гняв. Зарявам пръсти във великолепната му коса. Нещо като искра прескача от мен в него. Ръцете му се усукват около мен.
Когато се пускаме, ченето ми висва. Хензел се е променил. Изглежда по-мускулест от преди, златно-шоколадовата му коса блести дори в полумрака, очите ми греят, лицето му е загубило скелетоподобния си израз. Приятелят ми изглежда в отлично здраве, отпочинал и прекрасен.
-Хензел – прошепвам – Хензел, погледни се!
Изправяме се на крака, вторачени един в друг.
-Ти трябва да се видиш – проронва той и прокарва ръка по бузата ми – Прекрасна си.
Все още захласната, вадя джобното си огледало от чантата и го отварям. Промяната е поразителна. Никога не съм била по-красива. Прелестна съм. Косата ми е лъскава, здрава и гладка отново, кожата ми е като кадифе, лицето ми е съвършено. Ахвам и подавам огледалото на Хензел. Той се поглежда и прави доволна физиономия.
-Възстановили сме се – прошепвам, прокарвайки ръце по кожата си – Здрави сме.
Поглеждаме се и едновременно започваме да се смеем. Високо, ясно, жизнено.
След малко обаче смехът угасва като свещ под напора на вятъра.
Елеазар е още жив.
Охраната ще се събуди всеки миг.
Все още сме заключени тук, далеч от изхода.



52
 

-Според мен наближаваме края на коридора – обявява Хензел, докато бавно напредваме в полумрака – Чакай – и той се прилепя към една от стените – Да, след около сто метра има някакво помещение, ъм, нещо като лоби. И там е изходът.
Усещам тръпка по гръбнака си.
-Как го правиш, Хензел? Още не мога да повярвам, че ще се измъкнем оттук!
Той пристъпва към мен и хваща ръката ми, след което я целува.
-Всичко е благодарение на теб.
-Как? – вдигам вежи.
-Още ли не можеш да разбереш? Ти ми даваш сили, ти си моята власт. Мислиш, че нямаш никакво участие в бягстовото, че всичко съм измислил сам, но всъщност заслугата е твоя. Ако теб те нямаше аз щях просто да изчакам смъртта си долу в онази килия. Стъклената чаша е нищо в сравнение с теб, с русата ти красива коса и очите ти. Без теб съм просто един човек. Ти си тази, която ме превръща от обикновен човек в супергерой.
Очите ми се изпълват със сълзи. Навеждам се, прегръщам го и заравям лице в гърдите му.  Не съм в състояние да пророня и звук. Седим така няколко секунди, в които се опомням, дръпвам се и се засмивам.
-Да вървим!
-Не забравяй, че сега следва най-трудното – предупреждава ме Хензел – Готова ли си психически и физически да убиеш този, когото си обичала повече от всичко на света? Ще понесеш ли гледката на мъртвите му очи, неподвижните устни, на угасващия му живот?
Стисвам силно пръстите му в своите.
-Трябва да бъда готова. Аз съм твоята сила, но и ти си моята.
Вървим по коридора умълчани, всеки вглъбен в своите мисли, съсредоточен.
Аз мисля за Хелена. Тялото й сякаш ме следи от дъното на коридора. Още виждам кървавото петно върху гърдите й, ококорените й очи с цвят на зелена маслина, полуутворените й устни. Цялата ми омраза умря заедно с нея. Сега вече чувствам само странна куха ниша в душата си, на мястото на ненавистта. Необяснима болка почуква по сърцето ми с леден пръст с остър нокът. Сякаш аз я бях убила.
През главата ми тече мътна река от спомени. Повлича душата ми в странен водовъртеж и се влива в сърцето ми. Реката е топла и макар и мътна, донася някакъв покой, някаква мека тишина в издраните ми гърди. Тих, отчаян гласец някъде надълбоко в ума ми се опитва да ми говори за Елеазар. Насочвам буйната вода към него и полека го отмивам.
До мен върви Хензел, умиротворен, спокоен, отнесен. Пистолетът е пъхнат в колана му, едната му ръка е в моята, а другата виси до бедрото му. Дебелата златистокафява опашка се люлее по гърба му, хвърляйки меки медени проблясъци.
Тишината е нарушавана само от стъпките ни.
Стъпки, които бавно ни отвеждат към Ада и Рая.  Към двете разклонени пътеки на съзнанието, сливащи се в една. Към преплетената с болка мисъл за спасение и проклятие.
Секундите отброяват оставащото време до избора на душата. В нея редом вървят и ангел, и демон. В нея се редуват нощ и ден. В нея се сменят слънце и мъгла.
А между тях стоим ние. Изплитаме неусетно собствените си примки, незабелязано ги окачваме и накрая увисваме на тях. Смятаме, че нямаме никаква вина за собствените си страдания. Гневно вдигаме глави към небето и възкликваме „Защо аз?”. Отказваме да потърсим зрънцето истина, скрито в душите ни. Онова драскащо окото парченце, което като прашинка избутваме и забравяме.
Изминава много време. То се процежда на капки през отворените ни очи, капва на гърдите ни и се връща обратно в ирисите ни. Прехвърляме броениците на вечността между бавно изсъхващите си пръсти, неосъзнавайки, че дори и вечността си има край. И че този край е във всеки един миг.
Никой не се връща назад по пътя, който вече е изминал. Всички гледаме напред. Крачим неуморно по разпилените коси на съдбата, препъваме се в къдриците й, падаме, но се изправяме и пак се отправяме напред.
Монотонни равномерни крачки, тихи и спокойни огласят коридора. Хензел и аз пристъпваме към голямата черна врата  в края на коридора, която всъщност представлява и нашата смърт и нашето спасение. Зад нея чакат свободата и затвора, огънят и ледът, сълзите и смехът, омразата и любовта.
Понякога няма място за страх. Понякога няма място за колебание. Понякога няма място за болка. Човек трябва да забрави, че някога е обичал.
Понякога е време да изгорим мостовете, по които сме вървяли толкова години. Време е да запалим картините,  които сме нарисували. А после да се обърнем към залеза.
През целия си живот се лутаме от пътека на пътека. Ту огряна от сънцето, ту шибана от дъжда. Не искаме да вървим по тъмните пътеки. Бягаме от тях. Не се замисляме, че те нарочно са тук. Понякога стигаме дори и до смъртта в опит да се спасим от мрака. Страхуваме се от трудностите. Пречупваме се. Предаваме се. Плачем. Полудяваме.  
Човекът бяга от страховете си. Предава се пред любовта. Не устоява на изкушенията.
Но не и аз.
Аз не съм човек.

-За какво мислиш? – стряска ме Хензел. Трепвам.
-За какво може? – въздъхвам – Знаеш за какво.
Той ме притегля към себе си с една ръка през раменете.
-Ще успееш. Трябва. Аз ще се погрижа за Дагмар. За тебе остава само Елеазар.
-Да, да – мърморя си окуражително и изправям рамене.
Коридорът става все по-тъмен с малка бледа светлинка накрая. Тънки като лунни лъчи светлинни пръсти тихо докосват пространството. Това показва, че има завой към мястото, където отиваме. Какво ще заварим там? То се знае, разбира се.
Но как ще успея? Как ще издържа да видя как Елеазар умира? Как изобщо ще мога да насоча оръжието към него?
По гърба ми подскачат студени тръпки. Потръпвам. На теория е много лесно.
Млечната светлинка трепкащо се приближава. Страхувам се, Господи, как само ме е страх...
Вкопчила съм се с всички сили в ръката на Хензел, която, за разлика от моята е топла, спокойна и сигурна. Може би му причинявам болка, но не мога да го пусна.
После ми хрумва друга ужасяваща мисъл. Ами ако куршумът пропусне целта си? Ако не уцеля Елеазар? Тогава той ще ме убие. И със сигурност няма да се затрудни. Хензел ми каза, че не успееш ли да застреляш някой от тях, той става неунищожим. Сякаш поглъща цялата сила на неосъщественото убийство и я връща към теб.
Усещам как ноктите ми се впиват в кожата на момчето до мен.
-Морги?
Обръщам се към него. Разтреперила съм се. В крайниците ми се е вселил сковаващ студ, а гърлото ми се свило като юмрук.
-Не се страхувай – прошепва нежно той и внимателно дръпва ръка от моята. Забелязвам няколко следи от ноктите ми. Странен звук се отронва от устните ми – Не, не. Тихо – промълвява Хензел – Недей, аз съм с теб.
Дланите му обгръщат лицето ми и той се привежда напред. Притискам го към себе си с цялата си сила. Всеки момент може да изпадна в истерия. Вкопчвам се в раменете му и го целувам, докато не ми се завива свят.
Вече сме стигнали до ъгъла. Вече сме стигнали до края. Тук и сега душата ми окончателно ще направи избор.
-Ще очистя Дагмар – тихо ми казва Хензел, прилепил гръб към стената – Цели се право в гърдите на Елеазар.
Виждам как се извърта гъвкаво и натиска спусъка.
В следващия миг се чува притъпен пукот и яростен вой оглася цялата Вселена.

 

 

53


Елеазар Холмстрем се е надвесил над безжизнения си син.
Озоваваме се в някакво подобие на лоби на хотел. Отсреща се кипри луксозен бял кожен диван, рецепция, красив полилей, два бели фотьойла...
Не забелязвам нищо повече.
Художникът се изправя разтреперан, пребледнял, побеснял. Стоим на няколко метра един от друг и се гледаме. Той е облечен с черна риза с дълъг ръкав, тъмносапфирени дънки и черен колан. За миг сякаш онемявам от красотата му. Небесносините му очи светят в адски пламъци.
-Ти... – прошепва той, вперил поглед в Хензел.
-Аз – отсича приятелят ми.
-Ти уби сина ми – изсъсква Елеазар – Уби и съпругата ми!
Гласът му съска като змия по кадифен плат.
-Така е – спокойно заявява Хензел.
Художникът май е изгубил дар слово. Очите ми попадат върху мъртвия Дагмар. Детето се взира невиждащо в тавана, паднало в краката на баща си.
Припомням си, че това не е обикновено дете.
Преглъщам истеричния писък и поглеждам Елеазар.
-Сега сме дошли и за теб – заявявам самоуверено – Край за проклетото ви семейство.
-Мислите си, че ще успеете да се справите с мен? – хладно-учудено вдига вежди мъжът пред нас.
-Ами да – кимвам – Няма ти я охраната, няма ги онези тъпи мускуляги, които те защитават.
Елеазар се разкикотва ужасяващо.
-Леле, вие наистина сте си повярвали! Не ми трябват бодигардове, които да се бият вместо мен. Ха ха ха!
Аз и Хензел заставаме по-плътно един до друг. Необичайна мъгла се е спуснала в ума и душата ми. Сега мога единствено да виждам и да мисля за художника. Дори не помня какво е страх.
-Успели сте да се преборите с Хелена, защото тя беше изпаднала в умопомрачение. Точно преди да умре се караше с мен заради теб, Мориган. Искаше да те премахнем. Убихте и Дагмар, защото той изобщо не очакваше това нападение. В интерес на истината, аз също. Но сега с мен няма да ви е толкова лесно!
Леденосините му очи припламват към мен.
-Много жалко, Мориган. Все се надявах, че ще се вразумиш като Фрея. Но...
Внезапно припламнала страст ме кара да сведа поглед.
-Забрави, Елеазар. Дошли сме да се разплатим.
Той избухва в смях над тялото на сина си. Прилича на зловеща гротеска. Очевидно е, че не ни взема на сериозно.
-Хайде да приключваме с това – подканя ме тихично Хензел – Просто го застреляй. Аз съм до теб, моите сили ще станат и твои.
Усещам, че ръцете ми са тежки като олово. Сърцето ми е огън. Душата ми е болка.
-Мориган, много добре знам, че искаш да ме убиеш – скръства ръце на гърдите си Елеазар – Няма да можеш. Ти ме обичаш. Винаги си ме обичала. Никога няма да ме забравиш.
-Не го слушай тоя – сопва се грубичко Хензел.
Погледите ни се преплитат. Художникът е толкова прелестен, че мислите ми се превръщат в неподредена плитка от емоции и гняв. Вдишвам дълбоко.
-Вярно е – признавам простичко – Така е, обичам те – Хензел ахва слисан – Но няма да се оставя на тези чувства. Разбрах какъв си. Разбрах също и аз каква съм. Не съм малкото разглезено момиченце, което се поддаваше на флиртовете ти.
-Наистина си си повярвала – усмихва се Елеазар – Ти така и не се научи да се преборваш с чувствата си. Те диктуват действията и мислите ти.
-Стига толкова! – тросва се отново Хензел – Хайде, Морги, да приключваме с това.
-Спокойно, братле – обръща се като змия към него художника – Защо пак не застанеш пред красивата принцеса и не свършиш мръсната й работа? Знам, че и без това накрая става винаги така. Толкова си жалък, че само за една нейна целувчица си готов да направиш каквото ти каже – и избухва в кошмарен безрадостен смях.
-Не и  този път – отговарям – Досега винаги той ме е спасявал, сега обаче това няма да се случи. Сама ще се справя с теб. Дължа го на всички убити от теб хора. Дължа го на тези, които обичах, а ти отне живота им. Дължа го и на себе си.
-Добре, добре, аз ще почакам. Мога да си направя едно кафе, докато решите какво още да измислите, нали? – хили се змийски Елеазар насреща ми. Очите ми пропълзяват по него. Ужасяващата ситуация, в която се намирам, ме довежда почти до истерия. Приисква ми се да се просна на пода и да се разплача с цяло гърло. Да хвърля пистолета, да спра да се правя на Анделина Джоли в екшън, да се разтопя в ръцете на художника и да остана с него до края на вечността.
Хензел ме докосва и ме връща в реалността.
Поемам въздух, вдигам пистолета към Елеазар и го поглеждам право в лицето.
-Охо-хо-хо – подигравателно отстъпва той назад с вдигнати ръце – Брей, Мориган в настъпление.
-Хайде, Морги! – виква нервно Хензел – Не отлагай! Няма да успееш!
-Хайде, Морги! – повтаря язвително Елеазар с гласа на Хензел  - Убий ме! Убий мъжа, който можеше да ти даде целия свят, да те направи щастлива, да те направи кралица! Хайде, давай, Морги. Направи го!
Колко много болка. Колко болка е стаило сърцето ми. Какъв гняв тече във вените ми.
Ръцете ми едва-едва, почти незабележимо треперят. Уверено заемам поза на стрелец. С изправен като дъска гръб, леко разкрачени крака и изпънати ръце, стиснали пистолета. Гърдите ми се вдигат и спускат. Събирам смелост, гледайки го в красивите очи.
Елеазар ме съзерцава. Всичко около нас изчезва. Сега сме съвсем сами. В стаята, в страната, в света, във Вселената. Винаги ще си го спомням. Затварям очи за миг и се приготвям да дръпна спусъка.
-Защо чакаш още? Какво чакаш? Никога няма да ме застеляш, защото ме обичаш! – смее се Елеазар насреща ми. Чувствам се толкова зле, че си пожелавам да умра.
-Хайде, Мориган, защото накрая аз ще го убия! – изкрещява Хензел.
-Ами то и без това накрая така ще стане – разхилва се художникът. Скръства ръце зад гърба си и започва да се полюлява на пети, развеселено-безгрижен. Изглежда толкова смайващо предишен и мой, че пак се обърквам. Душата ми напира да излети през очите ми и да се слее с него. Не. Не, опомни се. Това не е Елеазар, когото обичаше.
-Мориган, Мориган, такъв неспасяем, безнадежден човек си. Как можа толкова време да не се научиш, да не се промениш?
Секундите текат бавно и мъчително.
-Никога няма да успееш да ме убиеш. Ако беше спряла да се правиш на героиня и бе приела истинската си същност, сега щеше да си до мен, с мен, нямаше да седим в тази абсурдна и смешна ситуация – свива рамене художника и впива сините си очи в моите – А сега ще се наложи аз да премахна и двама ви. Жалко за теб.
В мига, в който изважда пистолет от колана си, осъзнавам, че нямам никакво време. За един миг се преобразявам. Поемам въздух, изпъчвам гърди и притварям очи...
Усещането за дежавю е почти непоносимо. Елеазар се олюлява леко, втренчен в кървавото цвете на гърдите си. Лицето му се изопва, придобива цвят на токущо паднал сняг, устните му пребледняват.
-Мориган – прошепва Хензел до мен.
Грациозно, бавно и красиво, гъвкавото тяло на художника започва да се извива назад. Лятносините му очи намират моите, устните му оформят името ми и от гърдите му се изтръгва странен, последен стон.

54
 

Безмълвни спомени облъхват мозъка ми, докато гледам как Елеазар пада назад. Като стар чернобял ням филм всичко се връща в ума ми. Първата среща с художника. „Добър ден, госпожице”. После плажът. Прегръдката му. Всички сълзи, които изплаках за него. Усмивката му. Кой знае защо в спомените ми очите му нямат цвят. Красивият му силует. Дългите фини пръсти по кожата ми. Единствената ни целувка, толкова пламенна, че още изгаря устните ми... Ниско в корема ми преминава сладостна тръпка...
Жилавото му тяло пада на забавен каданс. Безшумна буря от емоции и спомени се вихри в сърцето ми. Всичко се връща в мислите ми. Отново съм в ателието, отново докосвам лицето на Елеазар, косата му, устните му. Приближавам скъпото му яке до носа си и в съзнанието ми припламва уханието му...
Художникът се строполява на земята.
В този момент в гърлото ми се надига неудържим, сърцераздирателен писък. Ирационална, изгаряща, непоносима мъка избухва в гърдите ми. Безутешна скръб, безумна, задушаваща стисва гърлото ми с нажежен юмрук. Необхватният пожар, подклаждан от дъха ми, изгаря цялото ми същество...
Падам на колене до мъртвия мъж, обхващам лицето му с пръсти, надвесвам се над широко отворените му очи.
-Елеазар... Елеазар – безсмислено мълвя – Елеазар...
От очите ми закапват горещи, болезнени сълзи. Навеждам се и притискам устни в неговите. Все още са топли и меки, но отдолу се усеща смъртта.
-Елеазар – прошепвам и слагам глава върху гърдите му – Любов моя...
-Не, Мориган! – гласът на Хензел е абсолютно несвойствен – Осъзнай се!
Някой докосва рамото ми. Вдигам бавно и сковано глава. Хензел наистина е до мен. Почти не го виждам от през пелената от сълзи. После пак поглеждам към Елеазар. Задавена от плач отново започвам да повтарям името му. Държа лицето му между дланите си и не мога да повярвам, че вече го няма. Ясносините му очи никога повече няма да ме погледнат нито с обич, нито с нежност, нито с гняв, нито с похот...
-Моля те, Мориган, моля те, скъпа, опомни се – отново подхваща Хензел и коленичи до мен. Опирам чело на рамото на Елеазар и се разплаквам безутешно.
-Мориган, това не е Елеазар, когото обичаш! Такъв човек не съществува! Никога не е съществувал!
Хензел хваща брадичката ми и ме принуждава да го погледна. Мога единствено да оставя сълзите да текат по лицето ми. Не съм способна даже и да реагирам. В ума ми се върти само образът на падащия назад художник с пребледняло изненадано лице. И кръвта му. Кръвта му по ръцете ми. По ръцете ми?!
Свеждам очи към пръстите си. Разпищявам се истерично. По ръцете ми е кръвта на Елеазар Холмстрем! По ръцете ми е кръвта, на мъжа, когото обичам!
В следващия миг рязка гореща болка по бузата ми ме събужда.
Хензел ме е зашлевил. Примигвам няколко пъти и се надигам. Главата ми тежи и не успявам да я изправя.
-Ела тук – промълвява нежно Хензел и разтваря ръце. Политвам към него и го оставям да ме притисне до гърдите си. Увивам ръце около него. Отново се разплаквам. Хензел прокарва ръка по косата ми и ми говори нещо мило. Оставя ме да съсипвам дрехите му със сълзи.
Минава много време. Време, в което изцяло се променям. Време, в което всичко разбирам. Време, в което болката се запечатва в сърцето ми.
-Хайде да се махаме оттук. Ела с мен.
Хензел ме хваща за ръка и ме дръпва към изхода с много стълби. Стисвам пръстите му и хвърлям последен поглед към мъртвия художник. Това беше. Край. Убих и погребах любовта си, много още преди да физически да го застрелям. Избърсвам и последните капки солена мъка от лицето си и изправям глава.
Никога повече няма да се оставя на болката. Ще се преборя с нея и ще се възстановя.
Излизаме навън безпрепятствено. С всяко изкачено стъпало усещам промяната.
-Колко време сме били затворени тук? – прошепвам.
Дробовете ми жадно улавят всяка молекула свеж, чист въздух.
-Поне няколко месеца – промълвява Хензел.
Много късно лято, истинска ранна есен се е ширнала пред нас. По залез е. Небето е тъмносиньо с плътнооранжеви дъги и златен хоризонт. Изпепелени тъмноплатинени облаци плуват мързеливо над главите ни. Въздухът е все още топъл и ароматен, с дъх на летни цветя, но при дълбоко вдишване се усеща онази студена, резлива нотка напомняща за зима.
-Хензел? Фрея и Леннарт останаха.
-Така е. Не успяхме да ги премахнем. Те ще станат следващите Елеазар и Хелена. Нищо още не е приключило.
Кожата ми настръхва. Притисвам се в него.
-Какво ще правим сега?
-Ще дойдеш с мен. Ще опитаме да забравим. Трябва да се възстановим. Тепърва ще се сблъскваме с кошмарите, с мъката. Но ще бъдем заедно. Ти ще си моята опора, а аз твоята.
Прегръщам го. Заедно дишаме хубавия въздух. Лек ветрец се заиграва с косите ни.
-Сега вече и ти си част от войната, която се води от началото на света. Обаче, вместо да си от страната, която носи само мрак, ти ще бъдеш с нас, с мен, със светлината.
Поглеждаме се. Хензел е толкова красив в медено-кехлибарената светлина.
-С теб съм – усмихвам се. Той вдига брадичката ми и долепя устни до моите. Целувките му са неподходящо страстни, а ръцете му шарят неуместно по тялото ми. Всъщност изобщо не ме интересува. Отвръщам на ласките му и се разтапям в обятията му.
-Обичам  те – промълвява Хензел след малко.
-Не ме предавай – прошепвам – Бъди истински.
Той ме притиска до себе си толкова плътно, че усещам обещанието на сърцето му.
-Хайде, време е да вървим. Имаме доста път.
Хващаме се за ръце и тръгваме в матовия здрач. Въздухът е зимно кристален. Обръщам се за последно назад, към стария си живот. Обръщам се към предишната Мориган, към хубавото глезено момиче.
Тя ми се усмихва през пластовете време. Докосвам ръката й. Вече е студена. Мориган отстъпва назад и засмяна ми помахва. Изпраща ми въздушна целувка, обръща се и побягва в състяващия се мрак.
Поглеждам напред с изправени рамене и брадичка. Душата и тялото ме болят. Страдам. Въпреки гладката спокойна маска на лицето си, отвътре се гърча от мъка. Цялата изгарям. Въпреки всичко съм силна и имам Хензел до себе си.
Ръката му е топла в моята. Тялото му е силно, мускулесто и ми вдъхва сигурност.
Затичваме се в процеждащата се през хоризонта нощ. Никой няма да ни види. Никой няма да ни усети.
Красивият залез е нашето прикритие. Умиращите лъчи с цвят на старо злато минават косо над главите ни и се отразяват в прозорците на къщите.
Когато стигаме до края на града, Хензел ме прегръща и ме вдига на ръце. Вкопчвам се в него, притискам лице в уханната му риза и затварям очи.
Понасяме се през времето и пространството, понасяме се през спомени, през чувства, през погледи, през недоизречени думи и недовършени жестове.
Увивам с ръце гладката шия на Хензел, притискам се в него с цялото си доверие и надежда и се приготвям да посрещна новия си живот.
Когато първите гласове достигат до ушите ми, окончателно оставям след себе си Елеазар, Мориган и всички, които някога са били част от мен.

29.08.2015
         
         
      
   
                  

© Teddy Daniel K. All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??