Пролог
Година: 2012
Място: Амстердам, Холандия
13 декември 2012
- Доктор Фентюр, пръстенът на “Титос” е поставен в йонната сфера и е достигнал почти до точката на възможната комуникационна граница – по-скоро изрече на себе си управляващата процеса тази вечер, научна сътрудничка, Хелга Ритфелд.
- Добре, Хелга. Чудесно е, че този път съвпадат нивата на комуникация и на двете програми – отговори ù спокойно докторът, ставайки от стола си и продължи с обнадеждаващ тон. – Дано да разгадаем тайната на живота.
- Александра и Петер са вече в скенерната капсула. Можем да поставим четириизмерните очила и да видим какво ще ни донесе този път новата програма на Крис – каза Хелга и взе нещо като шлем, което представляваше пособие за четириизмерно виждане на огромния монитор, разположен в залата за представления на изследователската фирма “Стоймат”.
Постави го на главата си и оповести по микрофона:
- Доктор Фентюр, пускам завихрянето.
Пръстенът на “Титос” се повдигна на височина колкото човешки ръст и заобикаля около капсулата, в която бяха доброволците Александра и Петер. Конекцията бе факт и мониторите засияха. С помощта на шлемовете се видяха отчетливо две сияния във формата сфери със синкава светлина. Видяха също и необятните полета, в които създанията се рееха.
- Това са Леа и По – избърза да изрече Хелга, обхваната от вълнение.
Този път дори и докторът се съгласи с нея, кимвайки с глава. Шлемът му едва не падна.
- Да, Хелга. Това са те! Също, както бе описано в доклада и в досиетата на Райдсма и Йоманда от 1996, нали? Необикновено. Ние ще разкрием истината за живота.
- Да обявим дата за представяне на откритието, докторе? – свали Хелга шлема, като почти бе готова за заплаче от радост.
- 21 декември! Дотогава трябва да приготвим всичко, Хелга – изрече Фентюр и се запъти към капсулата, където все още бяха Александра и Петер.
* * *
Шест месеца преди откритието.
Амстердам, Холандия
Фирма “Стоймат” се намираше на полуостров, в просторно, историческо здание на бившото пристанище на Амстердам. Сградата, в която се помещаваше фирмата се казваше “Де Звайхер” и то бе като икона на града. Амстердамската управа отначало не даваше и да се спомене за поместване на компанията там. Разбира се парите, които “Стоймаат” предложи бяха прекалено много, за да се коментира евентуално отказване. Амстердам трябваше да довърши новото си метро и тези пари спасяваха много чиновнически местенца.
Доктор Янмаат бе наследил огромно количество капитал и го бе утроил с гъвкавия си и находчив инстинкт на бизнесмен. Затова и спечели зданието с лекота. Надстрои още 10 етажа и 3 подземни помещения, с дебелина на железобетона от 2 метра. Всичките, почти 100 служители, бяха подписали договор за тайна и се бе образувало по този начин едно голямо семейство със своеобразни закони и касти.
Опитите се провеждаха в най-долното подземно помещение, което разполагаше със собствен генератор и още няколко резервни такива. Янмаат искаше да няма непредвидени изключвания на електричеството, защото при прекъснат опит бе катастрофално за изследвания индивид.
Един от служителите бе програмистът Крис Ори. Млад и надежден учен, с минало на дете-чудо, той бе един от важните опорни стълбове на фирмата. Без него не би просъществувала световноизвестната фирма на Янмаат. Крис бе създателят на софтуера, който даваше възможност за визуално следене на духа на изследваните доброволци и то отскоро дори, с четириизмерно показване на огромните монитори, в подземните, строго охранявани етажи на фирмата.
Крис имаше чичо, който бе също програмист на софтуер и бе през деветдесетте години един от създателите на програма, за която се носеха всякакви слухове по булевардните списание. Чичо му се казваше Кейс де Граф и живееше в Дордрехт, но за жалост повечето от времето прекарваше в лудницата на града, като пациент. Казваха, че бил намерил ключа към истината за сътворението на света, но това се отказваше от всички научни институции и просто го свързваха с лудостта му.
Нямаше никакви доказателства.
Докато Крис, един път в разговор със същият този Кейс де Граф, не бе изтръгнал алгоритъма на програмата “СуперХейст”. Бе разговарял с чичо си в стаята на лудницата, за която чичо му казваше, че е вратата към отвъдния свят. Крис се смееше и прикриваше усмивката си с доброжелателните думи: “Ами, чичо, то има още врати по света, нали? И аз имам една врата в работата си. Казва се вратата на знанието.”
- Нищо нямаш, Крис! Вратата е една и е само тази тук. Виж какво съм написал на нея – съпротивеше се Кейс де Граф, искайки да бъде признат от племенника си за гении.
Крис бе погледнал от любопитство написаното на вратата, за да разбере за какво говореше чичо му, и бе останал изумен от алгоритъма. Този код, бе код изпипан с прецизността на учен и малко програмисти биха могли да го създадат. Това разбуди интерес в младия учен и той се остави на разказа на чичо си Кейс да го въвлече в нещо, което по-късно би поставило основите на ново поколение мислене в областта на логиката и в развитието на света изобщо.
Кейс зашепна разказа си на ухото на Крис, като от време навреме спираше, поемаше дъх и продължаваше с такава сигурност, че на племенника му се струваше, че това е приказка от стари времена:
“През 1996 година, Крис, аз бях програмиста на Райдсма § Йоманда. От Филипс бяха ми предоставили много техника и имах възможността да експериментирам с турбокомпютрите им. И така създадох първо програмата “Хейст” и след това “Суперхейст”. С помощта на екстрасенсите да поставят хората под хипноза и двамата доброволци от България, Александра и Петер, надникнахме в душите им. Няма да повярваш, Крис, но всичко, каквото ти говоря, е истина. На екраните се виждаха техните души, вечни души, Крис. В Отвъдното дори проникнахме, гледахме и не вярвахме на очите си. Тези доброволци бяха просто две субстанции. Две сияещи същества, които винаги са се казвали, Леа и По. Вечни същества, Крис.
И не само те са такива, ами всички хора си имат в Отвъдното вечни субстанции. Когато са тук на земята, те се казват, както се казват сега. Ти си Крис, но там си…, кой знае как се казваш, но не и Крис. Разбираш ли?” – лудият Кейс де Граф бе така възбуден от разказа си, че продължи без дори и да забележи, че Крис бе включил телефона си на запис. Историята започна да се харесва на младия програмист.
“Какво пък толкова, ще го изслушам, нали ми е чичо. Гениален чичо.” – помисли си Крис.
Кейс зашепна продължението на разказа си:
“И тези двамата доброволци, Александра и Петер, първоначално са били дори животни в ранните си превъплъщения, разбираш ли? В Отвъдното си плануват първо какво да бъдат тук на Земята, идват и се вмъкват в зародиша на я животно, я човек. Дори са били и само клетки. Смешно нали? Да живееш като клетка…, ха, ха, ха. Но те са били такива и ние ги видяхме на екрана. След това бяха дори сиамски близнаци, родени в Австралия, след което във Франция, те бяха красавица, но проститутка по принуда и убиец, маркиз, които заминаха в Америка през 1600. После пък, щеш вярвай, щеш не, те бяха дори близо до обкръжението на Хитлер през 1941 в Германия. Самият Хитлер видяхме на екрана в лабораторията.”
Крис окончателно се бе отказал вече да слуша бръщолевенията на чичо си, когато лудият каза, че в едно от преражданията си По и Леа са били полувампири в Холандия. Това изостри интереса на Крис до крайност. В момента той самият изследваше доброволци, които бяха в миналото си заразени с вируса на сорт вампирски симптоми.
“Ами в Холандия те са се казвали граф де Мол и Ксинтия. Ксинтия е била заразена от този вирус, след което пък тя заразила графа и дори се виждаше на екрана как душите им се рееха по пътя за Отвъдното” – продължи Кейс, но след това спря изведнъж, защото в стаята бе влязъл Янмаат, шефът на отделението.
- Е как е тук? За жалост посещението приключи, млади момко – обърна се той към Крис и го прикани да си тръгва.
- Но аз не съм приключил, докторе – опълчи се Кейс и се надигна заплашително. – Имам още да разказвам на племенника си. Разбра ли?
- О, добре, добре – почти побягна шефът на отделението. – Говорете си, говорете си.
Явно докторът бе избягал, за да извика братята, които слагаха усмирителните ризи.
“Виж, племеннико, искам да ти кажа, че всичко това, което ти го казвам е истина и че досиетата и всичко останало е държавна тайна. Всичко се държи в архивите на правителството. Холандия е калвинистка държава и такова нещо е недопустимо да излезе на бял свят. Но ти можеш, можеш да хакваш тяхната система и виж истината.” – шепотът на Кейс продължи, но не за дълго, защото се появиха санитарите с усмирителните ризници.
Хванаха го и го поставиха в ъгъла. Намъкнаха го с ризницата и му удариха инжекция за успокояване. Крис само гледаше и не знаеше какво да прави. Да вярва ли или не на този необикновен разказ на чичо му.
Тръгна си, но от ъгъла чу как чичо му се провикна:
- Крис, запомни четири на степен втора, всичкото това на квадрат и умножено по 113,666. Това е ключът.
Санитарите и шефът на отделението погледнаха Крис и почти подигравателно поклатиха глави в знак на съгласие с лудия му чичо.
Бе вече началото на лятото на 2012 и Крис потегли за фирмата “Стоймат”, където бе и неговият дом. Там живееше, там се отдаваше на труд, там се отдаваше на всичко, защото фирмата му бе и майка, и баща едновременно. Кабриолетът се спусна по магистралата и за броени минути бе достигнал Ротердам, след което Крис се бе потопил в мисли за това, което бе му разказал чичо му. Амстердам бе изведнъж пред него, след като караше така замислен, разстоянието се бе стопило за минутки.
Бе топло и в стаята му, като се прибра, но Крис седна зад мощния си компютър и веднага започна да опитва да хаква държавната служба за дела, които бяха закрити. За щастие той бе и един от тези, които бе създал софтуера за защитата на сървърите на тази служба и не бе кой знае колко сложно да използва поставения от него алгоритъм за вход към делата, поставени там грижливо в електронни папки.
И наистина за годината 1996 намери папката наименувана “Кейс де Граф – лудият програмист”.
Отвори я и с изумление прочете почти същия разказ, който и лудият му чичо направи преди часове. Това не можеше да е вярно. Случаят Райдсма§Йоманда бе прекалено добре покрит след медийния взрив за успехите на това дуо екстрасенси през тези години от всички световни медии тогава. Тогава Крис бе дете и не помнеше нищо. А сега, като си помислеше, че този алгоритъм е бил още тогава открит. Той не е трябвало пак да го преоткрива, ами просто да го доразвие.
Крис отвори и папката с програмните файлове. Там нямаше нищо друго освен един файл. който бе трансформиран в непозната за него екстензия. Чичо му се бе постарал да го постави на високо ниво защита и досега никой не знаеше ключа. Само Кейс, лудият му гениален чичо.
Така му се прииска да отвори файла и да го постави още сега в неговия софтуер и да го компилира. Дали пък нямаше да е по-изчистен този файл от неговото сътворение, с което с помощта на пръстена “Титос”, можеше да види някои детайли в душите на изследваните. Но как да отвори файла. Опитва всичко възможно, което знаеше, но без успех.
Бе вече полунощ, когато улисан в опитите си да отвори файла, Крис чу полицейска сирена да вие до зданието на фирмата. Слязоха униформени полицаи и се запътиха към входа.
Не след дълго се почука на вратата му. Той я отвори и с неудоволствие видя униформените да му показват заповед за обиск на дома му. Казаха, че ИП адреса на компютъра му е заподозрян в опит за пробив в държавна инстанция. Не казаха в коя.
Арестуваха го, като му поставиха белезници. Взеха компютъра му и тръгнаха за управлението.
Затвориха го в предварителния арест, където трябваше да предаде всичко от джобовете си. Дори и телефона му взеха.
Чак сега Крис се сети за телефона. Та Кейс бе му продиктувал кода, когато му слагаха усмирителната риза. Как не се сети по-рано, че това е кода за компилацията. Дали бе продължил да записва телефона му, когато го каза? Дано! Само това ще го спаси от дълго лутане за пробив в откритието му. Но сега. Сега бе в ареста. Не бе му за първи път. Знаеха го в полицията, като хакер на годината и винаги се измъкваше, защото адвокатът на фирмата Москович си знаеше работата.
И сега не трая дълго задържането му. Не бяха минали и двадесет минути и бе на свобода и то с телефон в ръка. Пусна го и чу записаното. Нямаше по-щастлив човек от него, когато чу формулата “четири на степен втора, всичкото това на квадрат и умножено по 113,666″
Отиде веднага в приземния етаж на фирмата, където бяха съоръженията и капсулата. Компилира файла и чудото бе на прага. Работеше! И то така кристално чисто. Сега само оставаше да го направи с четири измерения. Цялата процедура изискваше доста време, но Крис имаше цял екип от опитни учени. За няколко месеца, вършената почти денонощно работа, бе свършена и директорът Ремко Янмаат бе особено доволен.
21-12-2012 Амстердам, Холандия
Всички се бяха настанили в салона за прожекция. Пред всеки стол имаше по шлем, с който можеше да се наблюдава четириизмерно. Присъстваха много професори и учени от цяла Европа и няколко известни ръководители на водещи фирми от Америка. Бяха поканени и величия, като д-р Райдсма и екстрасенса Йоманда, на които се дължеше и успеха на експеримента от деветдесетте години. Петер и Александра, доброволците “опитни зайчета”, пък бяха вече влезли пак в изследователските сфери, готови за демонстрацията на “Откритието на века”.
След уводна реч на директора Янмаат, в която бе разгледана историята на изследванията от миналото в областта на разбулването на човешката душа, то той даде възможността на екипа да започне демонстрацията.
Александра и Петер се настаниха в прозрачните сфери с прикрепени към слепоочията кабелни инсталации, като усмихвайки се един на друг, легнаха на поставки, приличащи на легла с високи възглавници.
Доктор Фентюр включи всички уреди и даде знак на асистентката си Хелга да вкара аурата на доброволците в компютъра. Този път нямаше нужда от дуото Райдсма и Йоманда да се врат в мозъците на Александра и Петер, както в миналото, защото програмата на Крис използваше вече клонираното им ДНА за свръзка с програмата.
Екранът в залата светна и Янмаат призова всички да поставят четириизмерните очила-шлемове.
Екранът всъщност не бе обикновен екран за прожекция, защото той опасваше всички стени, които пък бяха кръгли. Цялата зала представляваше една огромна сфера. Поставянето на шлема даваше възможност да се “гледа” не с очите, ами директно с мозъка на зрителя.
Представлението започна, като спектакъл. Цветове от всички спектри се разляха в мозъците на присъстващите и дълбоки възклицания се разнесоха в залата.
Тогава в далечината се появиха две облачета, които се понесоха към зрителите със забележителна бързина. Наближиха и всички ахнаха във възторг, когато в съзнанието им, те се сториха толкова познати, че дори без някакъв звук или надписи те съзнаваха какво се говори и какви чувства се леят между тях. Зрителите знаеха, че тези същества са По и Леа. Те просто знаеха за това, като че ли винаги са го знаели.
Целият екран бе изпълнен с тяхното сияние.
В главите на присъстващите преминаха всички прераждания на тази двойка, като порядъка в показванията на времената бе разбъркан.
Започнаха като Леа и По, бяха се преродили във френски маркиз, наречен Дю Боа и Фелисия, френска проститутка, след това същите тези вечни същества се бяха преродили в холандските граф де Мол и чернокосата Ксинтия.
Картините се сменяха толкова бързо, че посетителите на представлението нямаха време дъх да си поемат.
В следващите прераждания Леа и По пък бяха животни, както лудият Кейс де Граф бе казал на Крис програмиста. Преминаха и кадрите на сиамските близнаци в Австралия и така всичките им прераждания до ден днешен, включително и това на хитлеристки служител и любовница на самия Хитлер.
Сиянията пак изпълниха “екрана”.
Изведнъж се случи нещо неочаквано. Сиянията отстъпиха място на много други сияния. Екранът се изпъстри с все повече прииждащи сияния. В един момент целият екран бе запълнен.
Залата потрепери за момент. Нещо ставаше отвън. Зданието се разлюля. Присъстващите не знаеха какво става. Някои махнаха шлемовете от главите си и искаха да видят действителността в очите.
Тогава Крис се сети: “Това можеше само, ако в същия този сектор в “Отвъдното” много души са дошли. Екстремно много субстанции може да присъстват само, ако има масово унищожение на земните тела. Какво ли е станало навън? Този трус?!”
Захранването спря. Стана напълно тъмно в залата.
За щастие агрегатите автоматично се задействаха и в залата пак се развидели. Екранът пак блесна в мозъците на тези, които не бяха свалили шлемовете си. Сиянията бяха толкова много, че всичко се бе преляло в едно огромно сияние. Но не за дълго, защото и агрегатът спря да работи. Всичко потъна пак в мрак.
Крис си спомни за пророкуването на Маите, точно на този ден, 21 декември 2012.
Телата на присъстващите се сляха с пръстта и бетона, която ги притисна и уби. Субстанциите им пътуваха към Отвъдното, за да се преродят някой ден пак, когато има пак живот на Земята.

Глава I
Част 1
Година 1630:
Място: Франция:
„Леа“ като Фелисия
„По“ като Маркиз дю Боа
    Тогава тя се свести и потръпна. С много, много воля   младата жена започна да дълбае с ръце в твърдата земя. Цената на това начинание бе спасяването на собствения ù живот .     
След като Фелисия бе пропаднала по невнимание в едно от пещерните образувания на Голямата Монтана, тя лежа в безсъзнание няколко часа ни жива, ни умряла. Кухините представляваха дълбоки дупки в земята и бяха разпръснати из цялата величествена планина. Долу в подножието се бе разпрострял златарският, новопостроен град Нова Монтана. Треската за жълтия метал, обзела по-будните новодошли пришълци на Америка, си казваше думата. Борбата за парче злато бе безмилостно жестока.
    Току-що пристигналата от Стария континент Фелисия не знаеше много за жестокия живот на Нова Америка. Тя си спомни за двумесечния принудителен престой в меките сатенени завивки на Мадам Сошо от едноименния вертеп ”Сошо” в Париж. Изгрялата ù звезда на най-търсената девица-проститутка, обаче едва не ù струваше главата. Затова и избяга в Дивия Запад.
    Изтънчени господа от най-отбраното тогавашно общество посещаваше ”Сошо”. Цената за един ангел често надхвърляше и най-дръзките представи за платена работа, но качеството пък бе на висота. Самата Мадам бе работила години наред като проститутка в бранша и владееше до съвършенство тънкостите на професията. Знанията й се разпростираха много добре и в мръсната страна на занаята. Покварата и всички лукави методи също се числяха към аксесоарите  ù. Връзките  ù, както във  висшето общество,   така и в подземния свят на Париж бяха еднакво силни. Подборът на нейните ангелчета бе част от тъмната страна на високия залог в живота  ù. Мадам наемаше бивши клиенти на вертепа, убийци по призвание, за търсене на красиви и надарени момичета. Отвличанията бяха отличителна черта на доставките. Живата стока пристигаше в замъка  ù, извън Париж, и там момичетата биваха обработвани с жестоки пособи за предстоящата им работа като проститутки. Самата Мадам преди три-четири десетилетия бе изпитала тези пособи върху себе си и сега искаше да си върне на света. Затова тя бе безскруполна и нагла.
    Един от наемните убийци бе Маркизът. Прякорът му имаше нещо общо със самата титла, защото той бе издънка от известния благороднически род Дю Боа. Отхвърлен от фамилията, заради увлечението му по жени и побоища, той бе хванал лошия път на покварата. Физиката му напълно отговаряше на изискването за наемен убиец. Дори и четиридесетгодишен той имаше мускули, от които всеки противник потръпваше. Не случайно бе страшилището на Париж.
    Фелисия, израстнала в обикновено, френско, селско семейство, безгрижно бе обикаляла полянките в околностите на Лил и безброй пъти  се бе наслаждавала на залязващото слънце, заедно с приятелката си Жана. Красотата на Фелисия тревожеше родителите  ù. Девойката растеше и формите ù подлудяваха всички в селото. Надарена с пищни гърди и високи бедра, грациозна в движенията си, тя наподобяваше лебед, излитащ в неизвестното.
    Много момци от тази част на Франция жертваха несгодите по пътищата само и само да зърнат омайната Фелисия. Предложенията за женитба бяха неизброими и всеки момък я искаше. Родителите й също желаеха по-скоро да се  омъжи, за да мирне околността и да не се говори толкова за тях. Високият морал в семейството бе дал своя отпечатък в държанието на девойката. Тя излизаше само с нейната приятелка и се пазеше от прииждащите на талази кандидати.
    Разбира се, приказките за цветето достигнаха и до Париж и Мадам веднага бе изпратила Маркиза да разузнае, що за слухове се носеха из Лилската околност?
    На сутринта той бе впрегнал каляската с осемте коня и настанил се в мекото канапе, бе заповядал на кочияша да тръгва за Лил.
    Валеше като из ведро. Близо седмица не спираше проклетият му дъжд и това задържаше придвижването му. Пиенето на кралското вино държеше скуката на разстояние от Маркиза. При пристигането в Лил той се настани в страноприемницата ”Хубавата Франсоа” и му трябваха няколко часа, за да изтрезнее.
    На другата сутрин се бе преоблякъл като обикновен селянин, яхнал един от конете си, въоражен до зъби под селската роба. Пристигна сравнително бързо в селото на Фелисия и се ориентира в правилна посока към дома  ù.
    Изчака я да се появи.  Първата мисъл, която го обзе след като я видя бе.
    ”Невиждана красота! Тази девойка ще е моя завинаги!”
    Фелисия, нищо неподозираща, се усмихна към него и задържа погледа си по-дълго, отколкото го правеше към другите момци. Маркизът изглеждаше наистина много добре, дори в селската роба. Въпреки леко посивелите дълги коси, чарът му се открояваше с пълна сила. Едрото му тяло бе така добре сложено, че красавицата неминуемо потрепера. Женското  в нея заговори.
    Бащата и майката наблюдаваха от прозорчето. Майчиното сърце се бе свило, предчувстващо лошото да идва. Бащата усети в Маркиза нещо неестествено, което му подсказваше, че в този великан се крият неимоверни сили и лоши помисли към неговото цветенце. Чарът на появилия се мъж бе само една маска, с която мръсникът често си служеше.
    Така и стана. Маркизът веднага пристъпи към действие и с обаятелния си глас каза:
    – Бонжур, мадмоазел! Радвам се да видя цветето на Северна Франция.
    – Очарована съм от комплимента, но цветето е още малко – усмихна се Фелисия и продължи пътя си с разтуптяно сърце.
    Тогава се случи нещо много бързо и изненадващо за всички присъстващи там. Маркизът пришпори коня си и с ловко движение се извиси над Фелисия. Грабна я като хищна птица и я запокити отпред на седлото. Няколко момъка, наблюдаващи отдавна силния мъж, веднага се спуснаха към него, като се надяваха бързо да освободят  девойката  и  да  спечелят сърцето  ù.
    Бащата, видял да отвличат собствената му рожба, също се спусна към конюшната за бързия си кон. Преследвачите бяха около дузина и в надпревара последваха похитителя, като надеждата се таеше у всеки пръв да настигне нежното цвете, отвлечено от хищния натрапник.
    Досега се случваха чести побоища помежду момците, но никога не се стигаше до убийства. Счупените носове бяха редовните изходи от двубоите. Сега те се бяха обединили веднага срещу новия и непознат конкурент, въпреки че той превъзхождаше всеки един по сила и физика, но пък селската роба им говореше, че е като тях. Просто селянин.
    Фелисия, здраво притисната, се чудеше какво да  мисли.  Дали е добре, че най-после се яви рицарят на нейния живот, дали е лошо, че така неестествено стана всичко?
    Взел известна преднина пред групата преследвачи, Маркизът завърза здраво жертвата си за седлото и без да иска откри пред нея множеството оръжия под робата. Девойката усети чак сега измамата и изпищя неистово. Жестокият наемен убиец я удари не много силно, но достатъчно да я прати в безсъзнание и продължи вече без да чува писъците  ù.
    Почти настигнат от младежите, той спря изненадващо и скочи с лекота на земята. Едно подсвирване бе достатъчно, за да разбере конят, че е необходимо да галопира с товара на гърба си към близката горичка и там да изчака господаря си.
    Момците обградиха в кръг смеещия се подигравателно чужденец. Битката започна така светкавично, че двама от младежите паднаха веднага, покосени от забитите в гърлата им остри ками, излетели от робата на обградения. Точните движения на Маркиза не позволиха на останалите да направят нищо друго, освен да се стъписат и отдръпнат. Рукналата кръв от гърлата на двамата парализира дори мисълта на нападащите. С кръвожадна сеч, обученият до съвършенство наемник сееше смърт при всяко съприкосновение с противник. Няколко скока и салта разпердушиниха групичката и от нея останаха само трупове с разсечени вени. Отвсякъде шуртеше кръв. Никой не се избави от смъртта.
     Второ подсвирване на Маркиза  бе достатъчно, за да разбере послушният му кон, че всичко е приключило както обикновено, в полза на  господаря.
    При видяната гледка Фелисия, току-що съвзела се, отново изпадна в безсъзнание. Това разбира се, улесни Маркиза, а също и галопа  на коня. По пътя за Лил те продължиха вече необезпокоявани от никой.
    Бащата на красавицата пришпори коня си и последва групата, но когато пристигна на мястото на сечта, то той просто не повярва на очите си и съзнанието му се помрачи. Падна мъртъв.
    Маркизът стовари полуживата девойка по тъмно в страноприемницата и веднага впрегна каретата. Кочияшът, предан до смърт на Мадам, разбрал спешността на операцията, скочи на мястото си и потеглиха със скъпия товар. Бързината трябваше да заличи следите на убийствата. Париж бе спасителния пристан.
***

Част 2
Година 1630:
Място: Франция:
„Леа“ като Фелисия
„По“ като Маркиз дю Боа
    Замъкът  на  Мадам Сошо. Това бе един стар замък с високи кули, обграден отвсякъде с вода. След като забогатя достатъчно, Мадам Сошо де ла Морз, видя в него единственото място за изпълнението на пъкления си план, а именно да отвлича цвета на красотата на Франция и да печели много, много пари. Тук щяха да бъдат обучавани жертвите от закоравели и изкусни любовници, доскорошни нейни клиенти. Така бе правено с нея, така трябваше и тя да прави. Против човешката воля. Тогавашната съдържателка на вертепа, Мадам, на име Франсис, бе използвала един силен арабин, за да я изнасили и я бе поставила в ролята на най-красивата и търсена проститутка.
    Възмущаваше се, но нямаше начин, трябваше да търпи и чака своя час. И той дойде. Сошо издебна една нощ Мадам Франсис и хладнокръвно я закла. Прехвърлила вината на арабина-изнасилвач, тя се бе освободила и от двамата. След това пое публичния дом и реши да си отмъсти на света.
    Чула звука от тракащата карета Мадам Сошо с любопитство излезе навън, за да я посрещне. Това, което се появи пред очите  ù, надхвърли всички очаквания. Никога досега не бе виждала    такава красота, такова изящество. Младата Фелисия, овързана със здрави въжета, бе хвърлена грубо от кочияша върху каменната  настилка. Ужас се четеше в очите ù след всичко преживяно досега. Отвличането и особено зверското избиване на младежите от Лилската област се оказа пагубно за нея.
    Разбира  се,  Мадам Сошо знаеше как да постъпва в такива деликатни случаи и се сопна със злобен тон към кочияша:
    – Ей, говедо, как си позволяваш такава грубост с това нежно девойче!? Веднага я развържете!
    – Но, Мадам...? – заоправдава се кочияшът,  но тя го заудря с бича, който носеше винаги със себе си.
    – Не искам да чуя и дума от теб, Гритфилт! Вие сте зверове! – продължи тя, намигвайки на Маркиза.
    Изглежда Фелисия се довери на жената и я прегърна треперейки, но чувайки обръщението ”Мадам”, се досети къде се намира и попита:
    – Добра жено, къде съм и какво означава всичко това?
    – Скъпо дете, ти си в Париж и отсега нататък животът ти ще се промени. Ще станеш много  богата,  само  ако  ме слушаш добре, разбира се – отпусна прегръдката тя и продължи сухо към Гритфилт. – Сега я заведи в стаята на Лучия и тази стая ще стане временно нейна.
    Близо месец Мадам  ù обясняваше неизбежността на положението, в което се намира. Къде със заплахи, къде с психически тормоз, властната собственичка на замъка  ù показа, че връщане назад няма.
    След няколко дни Фелисия трябваше да бъде преместена в публичния дом на централната парижка улица. От разговорите Мадам разбра, че момичето още е девствено и това разбира се, вдигаше стократно цената. Първият, който щеше да е с нея, трябваше да плати цяло състояние за това си удоволствие. А ако бяха няколко..., тогава? Пъклен план се зароди веднага в главата на Мадам. Цената можеха да платят само четирима властници, които посещаваха скрито нейния бордей. Това бяха градоначалникът, племенникът на испанския крал и още двама маркизи, които владееха пазарите на Франция. От предварителната  уговорка стана ясно, че и четиримата я искаха едновременно, независимо от цената. След тайния оглед в замъка те се бяха побъркали по нея. Дори кралският племенник бе заявил, че ако прелестната девойка е от благородно потекло, то той би я направил негова жена.
    Денят, в който трябваше да се премести, Фелисия запомни много добре. Никога нямаше да забрави този злокобен ден.
    След настаняването ù в най-просторната или така наречената Оранжева стая, тя се чувстваше доста напрегната. Тогава Мадам я представи и на четиримата сластолюбци. Всеки един от тях бе платил по куп пари, достатъчни Мадам да си купи още по-голям замък.
    Условието бе Фелисия да бъде едновременно и на четиримата. Маркизът бе научил от Мадам, че само лисото градоначалниче ще бъде тази нощ с девственицата, и че той ще трябва да охранява дома от случайни любопитни посетители, но за подготвената от сводницата зверска оргия, никой нищо не бе му казал. Учуди го много и решението на Мадам да затвори дома и дори самият той да не се качва нагоре към Оранжевата стая. Защо?
    Четворката пристигна и понеже бяха платили много, ги посрещна лично Мадам откъм уговорения заден вход. Само градоначалникът мина за заблуда през централната врата, охранявана от Маркиза.
    Като глутница вълци те връхлетяха в Оранжевата стая, където Фелисия, треперейки, се бе сгушила на леглото. Четиримата разхвърляха скъпите си пелерини и започнаха да се събличат. Останали и без долни дрехи, те заразмахваха вдървените си членове и настървено налетяха върху нежното момиче. Започнаха да късат леката пижама и така я разголиха, че по тялото ù не остана никакво бельо. Тогава те се стъписаха от пищността на това изящно създание. Гърдите  й бяха вирнати нагоре. Тънкият  ù кръст, като че ли щеше да се прекърши, задните  й части, така издадени и заоблени, бяха обляни от мека, кадифена кожа. Загарът, получен от многото излизане на слънце и къпане в бистрата рекичка, намираща се до бащините ù ниви, я правеше така желана. Светло сините  й очи обаче бяха изпълнени със страх. Русата ù коса, увила се около талията, се заплете в ръцете на едновременно опипващите я мъже.
    Всичко бе така необикновено за нея, че тя нямаше дори въздух в гърдите си, поне да извика или да простене.
    Метнаха я на голямата спалня и пръв градоначалникът се намъкна между краката  ù. Остра болка я сряза и тя изпищя, като че ли някой я бе разрязал с остър нож. Тогава струйна кръвта. Тя се уплаши и изпадна в безсъзнание. Когато се свести,  един от изнасилвачите бе пъхнал члена си в устата  ù. Едновременно с това той облизваше кръвта, която се бе спекла по топките на градоначалника. Останалите я лижеха навсякъде и помъркваха от наслада. Всеки един от тях бе минал по два пъти между краката  ù. Тя не усещаше нищо, само ù бе страшно лошо и ù се гадеше. Започна да повръща и пак загуби съзнание.
    Маркизът обхождаше около вертепа и погледът му бе само нагоре към Оранжевата стая. След отвличането нещо се промени в него. Той бе болен от любов по Фелисия. Мадам не му позволяваше да се доближи до нея, защото го познаваше и знаеше, че може да провали всичко замислено.
    Сега се чудеше дали да не нахлуе в стаята и да я грабне, преди този зъл и властен градоначалник да я опетни. Той мислеше да я отвлече повторно и да забегнат накрая на света. Но не смееше. Знаеше силата на Мадам. Една стъпка срещу нея и го чакаше бесилото. Затова трябваше да изтърпи само тая нощ. Надяваше се малкото лисо човече да не може да си свърши работата. След тази нощ Мадам му  бе обещала  красавицата да бъде негова.
    Когато дойде на себе си Фелисия се огледа и с уплаха видя как един от изнасилвачите бе извадил от една торба  остър кол и го бе насочил между краката  ù. Другите  трима я държаха здраво и се смееха истерично. Тогава тя изпищя толкова силно, че звукът раздра стаята и Маркизът го чу.
    С бързината на светкавица той се спусна  нагоре  към  Оранжевата стая. Вратата бе залостена, но за силата, която притежаваше, това не бе препятствие. Разцепил я на трески, той нахлу вътре. Неочакващ четирима изнасилвачи, Маркизът замръзна на място.
    Колът насочен към Фелисия промени веднага посоката си към влезлия нахалник. Стъписването на Маркиза обаче не трая дълго. Трениран от какви ли не китайци и майстори на бойни изкуства, той хвана летящия  към него кол и с изкусно движение го заби в стомаха на градоначалника. Кръв обля ръцете на стискащия кола дребосък. От гърба му се показваше острието, заедно с няколко пласта откъсната кожа.
    Другите трима се спуснаха срещу нападателя, усещайки че без бой няма да се размине. Налетяха на един път и това бе тяхната грешка, защото с висок и мощен отскок Маркизът нанесе саблени удари в гушите на двамата, а третия със силен удар на крака го накара да се превие от счупване на гръбнака. Такова светкавично развитие дори и той самият не очакваше, защото и четиримата бяха добре тренирани мъже. Но не всичко бе преключено така изведнъж.
    С двойно салто племенникът на испанския крал го върна в действителността. Жилав и силен бе този застаряващ момък. С удър в гърдите той накара Маркиза да отстъпи. Движенията на ръцете му наподобяваха въртяща се вятърна мелница.
    Маркизът едва смогваше да се отбранява. Отскок отляво и силен удар го повали до тялото на полуживата Фелисия, която наблюдаваше с невярващи очи. Зашеметен, той изпусна координацията на движенията си. Плътна мъгла, като пелена, се спусна пред очите му.
    Ловкият противник осъзнал, че великанът е в безсъзнание, се приближи да го умъртви окончателно. Спусна се, вземайки нож от запокитена ножница и тъкмо да нанесе последния убийствен удар, почувства режещ предмет да пронизва гърба му.
     Фелисия, с последни сили, бе изтръгнала кола от убития вече градоначалник и с яростта на ранена тигрица го заби в гърба на испанеца. Той простена и се свлече до Маркиза.
    Очите на девойката с ужас гледаха четирите  кървави трупа на изнасилвачите. След миг тя се свлече и тупна до тялото на спасителя си.
***

Част 3
Година 1996:
Място: Холандия:
„Леа“ като Александра
„По“ като Петер
    И двата екрана помътняха едновременно, но този на Александра, за изненада на докторката, бе с няколко минути по-рано замрежен.
    – Това значи, Йоманда, че Александра е Маркизът. Не мога да повярвам – с лека усмивка каза Райдсма. – Сегашната жена е била в миналия си живот мъж.
    – Невероятно!
    – Но да видим по-нататък! Кейс програмистът все още не е готов с новата програма, а дотогава поне да видим още нещо от превъплащенията на тази чудесна двойка.
    Екраните започнаха отново да се пълнят с бистри образи. Явно Маркизът и Фелисия идваха в съзнание.
***

Част 4
Година 1630:
Място: Франция:
„Леа“ като Фелисия
„По“ като Маркиз дю Боа
    Изнемощели, двамата отвориха почти едновременно очи. Силният Маркиз осъзнал какво е направила Фелисия за него, я взе в обятията си и целуна нежно по окървавената буза. Тя заплака.
    – Да се махаме, скъпа, от този вертеп. Ако научи Мадам и двамата ще ни прати на бесилото – прошепна Маркизът в ухото  й и продължи. – Тази нощ заминава един платноход за Новия континент, за Америка. Каза ми го Жорж, моя довереник. С него ще бягат и няколко обявени за издирване и за бесило.
    – С теб ще замина и на края на света, погубителю и спасителю, мой! Само не знам, дали ще имам сили за това?
    Маркизът заобиколи дома, носейки на ръце красавицата. Тъмнината ги обзе изцяло и те се изгубиха на път за реката Сена.
***

Част 5
Година 1630:
Място: Америка:
„Леа“ като Фелисия
„По“ като Маркиз дю Боа
    Фелисия се сепна. Спомените, които бяха нахлули в главата  й бързо направиха място на действителността. Ровейки пръстта, тя напипа някаква огромна, хлъзгава и влажна опашка.  Да, опашка на животно. Но какво животно може да има под земята с такава огромна опашка? Девойката се ужаси от мисълта, че това сигурно е ”гойка”.
    От местните индианци бе  чувала, че тук в Голямата Монтана се появявали такива същества и трудно би могъл някой да се изплъзне, без да бъде  разкъсан. Легендата казвала, че ”гойките” били слугите на Лошия дух на индианско племе. Носеха се също слухове, че те били нощем духове, а през деня се заравяли дълбоко в земята  и там пирували. Но как? Никой не знаел.
    Земята потрепера от изправянето на съществото. Пещерата, в която бе пропаднала Фелисия, не бе много голяма и животното почти я изпълни. Младата жена се сви в един от ъглите и зачака последния си час. Изправило се вече в цял ръст, тя можеше добре да го разгледа. Високо два човешки ръста, с люспеста кожа. Осем крайници, като на крокодил, завършваха с пет човешки пръста и много твърди остри нокти. Туловището бе на алигатор, но с мускули като на жребец. Опашката бе хлъзгава и с остър шип. Главата с два рога, излизащи от големи слонски уши. Сплъстената коса падаше над огненочервени очи. Изненадващо бе, че лицето му   имаше човешки черти, които  й напомняха за някой. Но за кой?
    Мислеше, че сънува, когато чу ”гойката” да говори с човешки глас:
    – Доста те следвах и под земята, и във въздуха, моя любов, но те намерих най-после!
    Тогава тя позна гласа и лицето на звяра. Това бе градоначалникът на Париж, когото Маркизът уби, за да я спаси.
    – Да, точно така, аз съм самият градоначалник. След като умрях от кола, който ми заби проклетият наемник, аз дълго бродих над тялото си и над пищния Париж като дух. Разбира се, долните ми страсти не ми позволиха да премина Границата на Отвъдното. Пътувах дълго над океана и те следвах. Тук в Америка ме хванаха ”гойките”. Нощем те са духове,  а денем са това, което ме виждаш сега. Това е наказание. За да преживяваме като зверове, то ние трябва да убиваме и да носим душите на ”майката-гойка”. Тук разбрах, че има място за съществуване и то близо до теб. Много съм щастлив, че най-после те намерих.
    – Това е сън! Това не е възможно! – разтърка очи Фелисия, но действителността остана непроменена.
    – Сега, скъпо същество, не знаеш колко съжалявам, че така постъпих с теб. Все пак аз съм този, който ти отне девствеността. Просто не трябваше да те деля с другите трима, които също са тук, под земята, но в момента спят при  Майката.
    – Тогава  ме  измъкни  оттук,  за да  го докажеш – промълви  Фелисия, с надежда че ще й се размине.
    – Добре, но знай, че ти си първата земна, която се е разминала със смъртта. Ако научи „Майката“, ще ме зарови за половин век още по-надолу, в магмата – каза тъжно ”гойката” и с рогата си направи такова завихряне, че за броени секунди се образува тунел под скалите и по този начин излезе на повърхността.
    Девойката се бе хванала за опашката на животното-получовек и се намери заедно с него навън. Слънцето грееше с неотслабваща сила. Зеленината вдъхна нов живот на Фелисия. Но така и не видя кога и накъде изчезна ”гойката”. Светлината  убиваше този род същества, затова звярът бе се постарал начаса да се потопи в дълбините на земята.
    Младата  жена  стана,  олюлявайки се. До нея лежеше голяма буца. Така и щеше да си замине, ако не се бе спънала от нея. Метал! Това е метал, защото бе прекалено тежък, за да е пръст. Разгледа го и го почисти.  Злато? Да, чисто злато! Това бе дело само на  ”гойката”. Но защо?
    Красавицата се огледа. Никъде не се виждаше жива душа. Зарови огромната буца злато с помощта на един остър кол и постави кръст на няколко крачки разстояние. До мястото, където копаеше Маркизът имаше доста път, а буцата злато бе прекалено тежка, за да я носи, затова и постъпи така.
    Тръгна си бързо, за да разкаже на любимия си невероятната случка. Надяваше се да го свари там.
***

Част 6
Година 1630:
Място: Америка:
„Леа“ като Фелисия
„По“ като Маркиз дю Боа
    Маркизът се просна на пепеливия под и от устата му рукна кръв. Ударът на Сивия Бен наистина бе професионален, но не и достатъчно силен, за да срази великана-французин, носещ името Маркиза. Поваленият, широкоплещест боец се изправи и подскокна с присъщата за него пъргавост. Скокът, който бе тренирал много години, бе почти перфектен. Използваше го за нанасяне на саблени смъртоносни удари. С грациозен пирует Маркизът се намери зад не по-малко физически силния Бен. Темето му бе оголено и французинът само чакаше да се обърне,  за да нанесе  специалитета  си,  сабления удар. Бен не се забави. Инстинктивното му обръщане бе нормална реакция на стар боец, но той не бе очаквал чак толкова висок отскок и такъв сложен пирует от противника си. Вече бе късно за някаква друга реакция. Ударът  бе смъртоносен. Гръклянът на Сивия Бен се прекърши и главата му увисна на плещите. Строполи се и умря без дори да гъкне.
    Залаганията продължиха с още по-голяма настървеност. Забогателите златотърсачи намираха удоволствието в тези залагания, наречени ”Спартанската смърт”. Наистина входната такса бе соленичка, защото всичко това бе незаконно. Не всеки можеше да си позволи да наблюдава двубоите. Повечето схватки завършваха със смърт или доживотно осакатяване. Бойците на терена бяха или закоравели професионални побойници, или наемни убийци, затънали в дългове, на които не оставаше нищо друго, освен да опитат или да победят и да станат веднага богати, или да умрат.
Маркизът не бе намерил този ден и следа от  злато в дупката, която му бе отредена. Отчаянието го бе притиснало. С Фелисия се бяха разбрали, той да копае, а тя да пообиколи околността, за да търси някоя жила по планината. Бе я предупредил да внимава с пещерните кухини на Голямата Монтана. Също така  й  бе обещал, че няма да участва в ”Спартанската смърт”, но явно безизходицата бе надделяла, а и мислеше, че до залез слънце ще се прибере.
    Публиката го аплодираше и го зовеше да продължи. Разбира се, ако знаеше кой противник ще му се падне, би продължил. Правилата бяха обаче такива, че противниците се представяха едва на тепиха и то с жребий.
    Всеки от залагащите знаеше за руския богатир Миша и всеки знаеше, че досега той бе издържал вече месеци наред на безпощадната борба. Забогатял предостатъчно от тези победи, богатирът идваше все по-рядко, но не се знаеше кога и това държеше в напрежение и публиката, и участниците-спартанци. Само при мисълта, че ще се изправиш пред него, пред сигурната смърт, ти се смръзяваха мускулите и двубоят бе предрешен.
    Маркизът го бе виждал само веднъж, в първия ден на пристигането си, в бара на Дулфин Спинкс и тогава наистина бе потръпнал. Богатирът също го бе изгледал, защото може би с него  бе и Фелисия. Неминуемо щеше да се стигне до схватка, но къде  и кога, това все още бе въпрос на време.
    Маркизът реши да продължи, съблазнен от леката победа над Сивия Бен, а и се надяваше да му се падне някой лесен противник. Беше му повече от ясно, че с копаене няма да забогатее скоро и оповести с ясно красноречив жест на ръката си, че ще продължи.
    Овациите и свирканията се засилиха до такава степен, че той започна да се смущава. Никой друг не бе в състояние да взриви така публиката, освен само един. И това бе руската мечка Миша. И наистина той се появи на тепиха.
    Истинска мечка в човешки образ. С две глави по-висок от Маркиза и два пъти по-широк, с огромен обрасъл  корем, яки зверски крака, които здраво държаха двестакилограмовото туловище.
    Започнаха да се дебнат. Богатирът, сигурен в победата си, бе дошъл като че ли само за развлечение. Маркизът разчиташе на огромния си опит и на отличното си обучение в китайските бойни изкуства.
    Богатирът нападна пръв, отправяйки силен смъртоносен удар в главата на противника. Разбира се, Маркизът със светкавичен отскок избегна нападението и се претърколи по окървавения мръсен под. Усети тромавостта на руснака и си помисли за ранно решаване на битката. Пируетът със сабления удар би свършил отлична работа. Така и направи. Подскочи с все сила, за да достигне нужната височина и тялото му се завъртя в бесния китайски пирует. Намери се зад човекамечка и зачака той да се обърне. Богатирът не се разтревожи ни най-малко и дори като че ли се обърна прекалено самонадеяно. Сабленият удар на Маркиза бе силен и точен. Той улучи гърлото на Миша. Какво обаче стана с ръката му, така и не можа да осъзнае веднага. Остра болка парализира дланта му. От гърлото на богатира се отлепи твърда кожа и падна дрънчейки на тепиха. Това бе предпазна,  оцветена в  розово, яка стоманена ламарина. Руснакът го погледна и се засмя кисело:
    – Не е като при Сивия Бен, а французино...!? Приготви се да умреш!
    За изненада на Маркиза, който мислеше, че само той владее пируета със сабления удар, богатирът вече беше във въздуха и със свистене премина покрай главата му. Ако в този момент се обърнеше, гръклянът му щеше да бъде пречупен. И той се обърна, но с разтворен шпагат на краката. Тежката ръка на руснака  само премина като стрела покрай гърлото му. Шпагатът бе спасил живота му.
    Дебненето продължи. Публиката изпадна в истерия. Такава борба на високо ниво скоро не бе показвана тук. След няколко удари и парирания, противниците чакаха за грешка. Напрежение бе избило по лицата им. Грешката като че ли бе двойна. И двамата нападнаха с глави. Ударът бе страхотно силен. Звукът бе неистов. Тишина запълни пространството в залата.
    Мозък от темето на богатира  Миша излетя и се смеси с кръв и прах. Туловището му потрепера и се свлече на тепиха. С конвулсиращи крайници Маркизът също се строполи върху руснака. След това ги взеха и двамата за мъртви и ги изхвърлиха в мазето, откъдето по-късно трябваше да ги извозят за новото гробище.
***

Част 7
Година 1630:
Място: Америка:
„Леа“ като Фелисия
„По“ като Маркиз дю Боа
    Току-що пристигнала, Фелисия надникна в дупката. Нямаше и помен от любимия  й .
    ”Излъга ме проклетникът му с проклетник!”– каза си тя и веднага пое надолу към градчето.
    Не бе минала и седмица, откакто бяха пристигнали в Нова Монтана и всички говореха за нея. Слухове за красотата  й  бяха вече обиколили  всички барове и страноприемници в града и околията. Имаха я за порядъчна жена, защото искаше с честен труд да се сдобие със злато. Седмица копаене в дупката, купена с последните средства, изкарани от побоищата на Маркиза по панаирите, бе достатъчна да убедят жителите на Монтана в непоквареността им.
    Едва пристигнала в градчето, уморена от последните преживявания с ”гойката” и находката буца злато, тя погледна кръвясалите си крака и изпокъсаната си дреха.
    Знаеше къде да търси своя спасител. Това място можеше да бъде само ”Спартанската смърт”. Разбира се, там нямаше да я пуснат така лесно, затова тя заобиколи входа и се промъкна между бодливата ограда. Задната врата бе неохранявана и мислеше да се добере някак си оттам. Негрите-роби, които обслужваха ”Спартанската смърт” забелязяха младата жена и я загледаха с любопитство. Няколко китайци излязоха навън, влачейки два трупа. Натовариха ги на двуколка и тръгнаха веднага по посока на новото гробище. От темето на по-грамадния труп капеше пресен мозък.
    Сърцето на Фелисия се сви, когато двуколката мина покрай нея. Тогава тя го позна. Лицето на богатира бе запомнила много добре от бара. Другото бе похлупено и не можеше да се види, но дрехите..., дрехите бяха на нейния Маркиз. Було от мъгла покри очите  й  и за кой ли път тя припадна в прахта. Един от негрите се спусна към нея и забръщолеви нещо на африкански. Вдигна я от земята. Друг негър се притече на помощ като запита на английски свестяващата се Фелисия:
    – Какво търсиш по дяволите тук, млада госпожице?
    – Моят любим е в двуколката, мъртъв! – изхриптя тя. – Накъде ли ще го закарат?
    – Обикновено ги хвърлят в общ гроб, в новите гробища накрай гората. Побързай! Поне да го изровиш и да си го погребеш в отделен гроб. Господ да го прости – добави негърът и се затича обратно към задния вход.
    С последни сили Фелисия се запъти към гората. Тя вървеше по следите на двуколката и тихо плачеше. Не след дълго зърна връщащите се от гробищата китайци. Изглежда си бяха свършили работата бързо.
    Напълно обезверена, младата жена седна на един пън и продължи да плаче. Нощта бе настъпила неусетно. Сребърно сияние се извиси над нея. Тя се сепна уплашено.
    ”Дух! ”Гойката”!” – помисли си веднага и погледна към сиянието.
    Някакъв звук нахлу в главата  й . Това бе човешка реч.
    ”Фелисия, той е жив и само ти можеш да го спасиш! Отвори гроба и го измъкни – и гласът добави. – Той ми трябва жив!"
    Луната бе изгряла и светеше не по-малко от залязващо слънце. Фелисия се запъти към  края на гората. Почти бе стигнала последните дървета, когато нещо зави и много чифта червени очи се насочиха към нея. Това бяха вълци. С лигави муцуни и оголени зъби те се приближаваха. Тя понечи да се покатери по най-близкото дърво и почти успя, когато един от тях я захапа кръвожадно за крака. Ужасът я скова на място и девойката се строполи отново на земята. Вълците я заобиколиха, усещайки свежата кръв.
    Тогава се случи нещо,  което  този  път не изненада толкова жертвата. Сребърното сияние се бе превърнало  половината в жива ”гойка”, с остри рога и зъби, половината в сребърно сияние, което продължаваше да се вие във формата на опашка с остър шип. Завихрянето бе толкова силно, че всички вълци се разхвърчаха настрани, кой с разпран корем, кой с откъсната глава.  Глутницата  бе  пометена от ”духагойка”.
    "Благодари се на луната, Фелисия. Тя те спаси." – дочу безжизнено лежащата на земята девойка.
    След известно време тя продължи, влачейки се към гробищата. Надяваше се това, което говореше ”гойката” да е истина, но защо каза, че трябва да е жив? Какво ли иска от него това изчадие?
    Гората свършваше и според описанието на негъра, тук някъде трябваше да се намират новите гробища. Фелисия се взря в земята и откри следи от двуколката. Значи бе на правилен път и след като последва тази диря, тя се озова до неголяма яма, току-що заровена с прясна пръст. Нещо мърдаше в горния слой на стъкмения гроб. Чуваше се тих стон и Фелисия не се поколеба да започне разравянето на рохката пръст с голи ръце. Съсирена  кръв, смесена  с пепелива пръст се налепи по риещите ръце на красавицата. Тогава напипа част от гол, студен крак. Не се уплаши и продължи да рови още по-настървено, защото стонът затихваше и това би било фатално за все още, може би, живия Маркиз. Призля  й , когато в сместа от съсирената кръв се прибави и лигавия мозък на богатира Миша. Започна да повръща.
    Изведнъж тя напипа топла ръка, която едва потрепваше. Отри изцяло живия труп и се просна до него, изтощена до крайност. Маркизът бе в безсъзнание, но бе жив, защото дишаше. Силното му тяло, голо и изпръскано с кръвта от избитите от него двама противника, бе издържало и това изпитание.
    Фелисия откърши два клона от близкото дърво и ги оплете с тънки клонки. Получи се не толкова лош влек. С него трябваше да се опита да завлече любимия до     дупката, която бе спасителния стан. Там можеше с няколкото мехове пълни с вода да го измие и лекува с отвари от горски билки. С огромно, нечовешко усилие тя претърколи във влека полуживия Маркиз. Пътят до дупката бе тежък за нежната девойка. На няколко пъти изгубва съзнание, но силната воля, мисълта че може да го спаси, надделя.
    Слънцето проправяше път на своите лъчи, които достигнаха вече почти влачещата се Фелисия и тежкия, проснал се на влека, скъп товар. Достигнала мястото, тя се спусна вътре, дърпайки Маркиза за краката. Под дървения полусрутен покрив бе хладно, но уютно. Кожите, които бяха нахвърляни в един ъгъл и им служеха за постеля, воняха ужасно. Топлината обаче бе живителна. Фелисия се строполи върху тях заедно с тежкия си товар. Веднага заспа.
     Когато се събуди бе полунощ. Маркизът я гледаше под слабата светлина на газената лампа и се усмихваше:
    – Скъпа моя, на небето ли сме или... Вони на ад.
     – Звяр  такъв..., нали  ми  обеща, че няма да ходиш там!? – започна да го налага с малките си  юмручета   Фелисия.   –    Ти  си  непоправим...!    –   продължи    тя   вече   с  по-нежен тон. – Но въпреки всичко те обичам.
    Обсипа го с целувки и се хвърлиха в любовна прегръдка. След това заспаха веднага.
    На другия ден тя му разказа всичко преживяно, за ”гойката”, за него, погребания преждевременно в края на гората и за буцата със златото. Той не знаеше как да  й  се отблагодари и постоянно я заливаше с милувки:
    – За кой ли път ме спасяваш, Фелисия!?
    Приготвиха се за път. Трябваше да открият златото, което би могло да им промени живота завинаги. Преходът до мястото бе въпрос на време, но бе нужно и да се внимава за преследвачи. Съседът им по дупка, Късият Флетчер, бе видял трудната сцена с влаченето на Маркиза, но пък от градчето се чуваха истории за взаимно   убилите  се  спартанци-борци, французина и богатира. Флетчер нещо недоумяваше. Умрял и погребан, как би могъл Маркизът да поеме с омайната жена нанякъде? Значи се криеше нещо, я злато, я необикновена загадка. Той ги изчака да се скрият зад склона и предпазливо тръгна подир тях.
     Фелисия веднага позна мястото, където бе паднала в пещерата. Посочи на спътника си тунела, който бе така финно оформен, като че ли някой го бе шлифовал. Стопената земя наподобяваше на застинала магма, изтекла от вулканично изригване. Маркизът никога досега не бе виждал подобно природно явление и започна да вярва на брътвежите на красавицата до него.
    – Значи това е тунелът направен от ”гойката”? – каза той, попипвайки страхливо загадъчния отвор.
  Тунелът,  идващ  от  дълбините   на  Голямата Монтана, изведнъж потрепна и купчинка спечена пръст се понесе надолу.
    – Тук, в тази кухина бях паднала и съществото ме спаси, правейки този отвор. Как ли го е направило? Дали е заровено още долу или е някъде другаде? – задаваше си сама въпроси Фелисия.
    – Би било интересно да го видя и аз – прошепна  й  Маркизът и продължи. – Но ти казваш, че това е градоначалникът на Париж, на когото забих кола в гърба, нали?
    – Да, той е! Само да му бе видял гадното лице!
    – Е да, но той ти е спасил живота в тази пещера. Искал е да бъде с теб квит..., може би!?
    – Може би!?
    В дъното на тунела се дочу слаб шум, на който само мъжът обърна внимание.
    – Тук някъде трябва да е буцата със златото– радостно викна Фелисия, намирайки кръста, който бе направила за знак.
    – Малко по-наляво, скъпа. Там има следи от заравяне.
    – Дай ми тогава лопатката и се приготви за изненадата! – каза тя и понечи да вземе късата лопатка от кръста на Маркиза, но той нежно  й  обясни, че това е мъжка работа и започна да разравя сам нетърпеливо рохката земя.
    Тогава мъжът дочу пак същия тъп звук, идващ от тунела, но не му обърна достатъчно внимание и продължи да копае. На третата копка понечи да хване предмета, който се беше появил. Двамата ахнаха едновременно, след като видяха на мястото на златната буца, не нещо друго, ами кървавия остър кол, с който бе убит в Париж градоначалникът.
    – Каква е тази лоша шега, Фелисия? Ти явно... – изрече Маркизът, но не можа да довърши, защото над него се бе извисила в цял ръст ”гойката”.
    Забила острия си шип в мръсния кървав кол, тя го развъртя над главата на Маркиза и понечи да го забие в гърлото му.
– Маркиз Дю Боа, ти се хвана на лъжата на моята красавица – язвително излетя странен, гърлен звук от пришкавата уста на изчадието.
    – Моята красавица!? – изрече Маркизът и със заучено движение отби с лопатката насочения към него кол.
    Колът се плъзна и заседна в острия край на лопатката. Това приближи двамата противници и Маркизът едва не падна от вонята, излизаща от гърлото на странното и ужасно същество. В лицето му той наистина позна градоначалника на Париж. Очите на полузвяра-получовек блестяха и издаваха жажда за кръв.
    Преследващият ги Флетчер се появи тъкмо, когато ”гойката” бе повдигнала противника си във въздуха, заедно с кола. Късият Флетчер усети, че ще припадне при тази необикновена гледка. Той също бе слушал за ”гойки” и знаеше, че тук прошка няма да има. Искаше да се обърне и да побегне с все сила, но  краката му не се подчиняваха. Ужасът  го  бе вцепенил и той падна подкосен на земята.
    Битката бе, разбира се, неравностойна и Маркизът я усещаше. Колът този път го достигна и разпра кожения панталон. Кръв рукна от крака му и ”гойката” се приготви за нанасяне на  решаващия удар.
    Тогава Фелисия се хвърли върху грозното същество. Осемте ръце, с човешки пръсти, запокитиха кола, който полетя във въздуха и със страшна сила се заби не къде да е, ами в корема на вцепенения от ужас Флетчер. Изцъклените му очи привлякоха вниманието на чудовището. ”Гойката” не очакваше така да завърши летежа на кола и се спусна към умиращия Флетчер, носейки на гърба си Фелисия. Издърпа кола от корема му и се огледа за Маркиза.
    С бързината на светкавица, французинът се стрелна към тунела. Само там виждаше единственото спасение и се плъзна по полираната повърхност. Намерил се на дъното, в просторната пещера, той се огледа и забеляза още няколко такива тунела. Случайността го отърва от идващия върху него кол, хвърлен от ”гойката”. Острието се заби на педя от крака му и влезе дълбоко в твърдата скала.
    Здраво хваната от звяра, Фелисия се мъчеше да се освободи. Всеки неин опит завършваше с остра болка, причинена от триенето с шиповете, врасли в люспестата му кожа.
    Заедно с лепнатата за гърба му красавица, чудовището се спусна по тунела. Тупнаха до забития кол. От Маркиза и следа нямаше. Той бе   поел  в едно от разклоненията водещи надолу, а може би и към ада. Всичко около него се въртеше и мракът се настани в цялото му същество.
     След време, което не можеше да се определи, Маркизът бе тупнал в нещо като течност, но по-гъста от вода. Започна да потъва в кашата без да вижда нищо. Усещаше, че тя залива и главата му и че се отправяше към дъното, ако въобще тук имаше дъно. Въздухът му свършваше. Лепкавата помия нахлу в дробовете му. Мислеше, че вече умира.
    Изненадата бе голяма, когато Маркизът понечи да диша в течността. В дробовете му нахлу рядката тиня, но той бе още жив и започна да вдишва и издишва като някаква амфибия.
    Отвори очи и гледката, която се откри не бе за вярване. Прозрачно синьо пространство, с зеленикави светлинки и бавно движещи се същества, от рода на ”гойките”, се насъбраха около него. Те плуваха така грациозно, че движенията им наподобяваха танц. Лицата им обаче бяха по-открити и в тях се виждаше човешка красота. Женските ”гойки” бяха обвили телата си с полутечна материя и изглеждаха смайващо добре.
    – Аз съм Мадам Франсис – прозвуча доста странно казаното от проправящата си път към него ослепителна красавица. Ти не ме помниш, Маркизе, нали? Коварната Сошо ме уби и наследи бордея в Париж. Ти беше току-що навлизащ в професията хубавец. Да..., да? Точно така беше, Маркизе, нали?
    Той понечи да каже нещо, но звукът бе изкривен от водната среда и излезе само нещо като бълбукане. Опита се да се движи и успя, но с едно такова движение само озадачи съществата в неговото обкръжение. Салтото, което направи бе грациозно, но според присъстващите бе може би смешно, защото всички се закикотиха.     След като овладя координацията на движенията на тялото си, Маркизът забеляза силна мъжка ”гойка” да се спуска към него:
    – О-о, я виж,  човекът, който трябва да умре от кола!
    – Да..., да и колът е тук – добави, размахвайки кървавото остро дърво, пристигналият вече градоначалник.
    Фелисия падна меко от гърба му и се притисна в обятията на Маркиза. Погледнаха се. Това, което прочетоха в очите си бе безгранична, неизмерима за човешките представи обич. Той разбра, че не тя го е излъгала, ами това долно, изродено изчадие бе скроило коварния план.
    – Остава малко до залеза на слънцето, побързай, инак няма да можеш дори и кола да повдигнеш! Ще станеш блуждаещ дух и ти го знаеш това много добре – изкикоти се Жестокият Слет.
    Колът бе хвърлен с неземна сила от градоначалника и прониза гърдите и на двамата влюбени. Субстанциите им се отделиха почти веднага от телата и се огледаха неспокойно. Почувствали опасност, че ще бъдат хванати от ниските души и след това хвърлени в черепната кухина на техния върховен повелител, Великия Шогун, те веднага се насочиха нагоре към Границата.
    Движението на душевните субстанции бе удивително лесно. За тях нямаше прегради. Само ако не бяха хванати от ”гойките”, изродите, които се превръщаха след залез слънце в блуждаещи  души  и  обитаваха  пространството  под Границата.
    Дали щяха двамата влюбени да се доберат до Отвъдното, зависеше от много фактори.
    Ловенето на току-що излитащи души бе трудно, но пък цената за уловена такава, бе невероятно голяма. Вземайки от добрия потенциал на заловената душа, ”гойката” се доближаваше с едно стъпало нагоре в йерархията на това долно общество.
***

Част 8
Година 1996:
Място: Холандия:
„Леа“ като Александра
„По“ като Петер
    – По-бързо, Петер – извика напрегната Йоманда, гледайки развитието на събитията на екрана.
    – Спокойно, полетата са положителни! – техникът също бе напрегнат, защото и двете ”опитни зайчета” в сферите бяха с изпънати до крайност шии.
    – Но те ги настигат! – изплашено се намеси докторката.
    –Да спрем програмата! Вече ще е опасно, ако ги хванат. Могат да изменят хода на историята им за векове – предположи Йоманда.
    – Това е невъзможно! Това не е машина на времето. Просто те никога не са били хващани от ниските души.
    Предположенията на Райдсма наистина се потвърдиха, защото светещите субстанции на двамата влюбени се носеха така шеметно нагоре, към Границата, че на екрана експериментаторите едва следяха техния летеж. Подире им също се видя как цялата потеря от вече превърнали  се в блуждаещи духове ”гойки”, летеше с не по-малка бързина.
    Изведнъж цялото стадо от преследвачи промени посоката на движение. Успоредно с душите на Маркиза и Фелисия, летеше и Късият Флетчер, но летенето явно не му спореше. Той имаше много грехове, които забавяха придвижването му нагоре. Тези грехове тежаха като воденични камъни на шията му. Ясно защо ”гойките” изоставиха двете субстанции на влюбените и се насочиха към по-лесната плячка, а   именно душата на греховния Флетчер. Настигнали го, ”гойките” веднага го премелиха и първият, който бе откъснал свилената нишка от душата му, бе градоначалникът. Явно той се обособяваше като водеща фигура в подземното царство на ниските души.
    – Успяха! – подскокна  от радост докторката.
    – Идва Границата – оповести техникът и добави скептично – пак няма да можем да погледнем зад нея.
    Границата с Отвъдното изпълни екраните на мониторите.
    – Все пак направи виритуален запис! – обърна се Йоманда към техника с повелителен тон.
    Силна, сребърна светлина обхвана субстанциите на Фелисия и Маркиза. Там ги чакаше някой. Размазано лице се мерна за кратко на екрана и появилите се усмивки на двамата в сферите доказваше, че те са приети от някого. Значи зад Границата има някой? По-нататък всичко изчезна и се стопи в свилена светлина.
Глава II
Част 1
Година 1640:
Място: Холандия, град Леиден:
„Леа“ като граф Уйлям де Мол
„По“ като  Ксинтия
Граф Уйлям де Мол коленичи до нежната плът на красавицата. Сатанинската власт, която бликаше от  погледа  й , бе отправена към широк процеп на железния му доспех. Незащитена част от шията му бе изпълнила процепа и апетитно аленееше. В погледа  й  имаше властно и кръвожадно искане на една ненаситна вампирка, една отчайващо последна тръпка на  перфектно изваяната  й  снага.
    За него този поглед беше и унищожителен, и желан. Той трябваше да се въздържа, иначе поривите на плътта щяха да превърнат целия му почин в пух и прах. Тя се славеше с името Ксинтия, името на плаващата разруха  сполетяла ниските земи на тогавашна Недерландия, но и име на черно лале, ухаещо на красота и смърт.
 Годината бе 1640.
    – С този твой поглед  ти постигаш почти всичко, Ксинтия, но  не забравяй, че душата на прокълнат  като  мен  винаги  е и си остава моя... – с почти невярващ на себе си глас изрече графът и опипа с предателски трепереща ръка нежното коляно на чернокосата.
    – Погледни истината в очите, графе. Ти винаги си бил мой! – изсъска красавицата и  увивайки се около тежкия му доспех, се насочи към шията му.
    Едва тогава той долови промяна в изражението на лицето  й  и във формата на зъбите  й .  Ксинтия бе заразена от ”летящия прилеп”. Болестта, от която можеш  да се заразиш, само ако оживееш след обряда.
    Преди поставената от краля заповед да разучи тази мистерия, графът се питаше дали е възможно всичко това. Болест, която превръща тялото в летящо прилепообразно влечуго, с остри зъби, пиещо кръвта на жертвите си. Носеше се също и мълвата, че то ходело в Отвъдното и се връщало обратно в света на земните хора.    
    Но вече бе късно...
    Двата вече кухи, убийствени зъба на Ксинтия се забиха в незащитеното гърло на графа. Първо почувства странна, топла болка, а след това, като че ли в сън, всичко се завъртя и той беше на върха на щастието си. Никога досега не бе изпитвал такова страстно и опияняващо чувство. Както повечето смъртни, така и той, почти всяка нощ сънуваше кошмари и сцени от последните си мигове на проклетия, жесток живот, но сега..., сега му се искаше това да не свършва.
    Осъзна, че е действителност, чак когато усети пулса си да намаля страшно бързо. В главата му прокънтяха такива звуци, които никога досега не бе предполагал, че съществуват.
     Зъбите на красавицата все повече и повече се впиваха в меката му плът и тя пиеше с такава страст, както и някога се любеха с този, който сега бе жертвата.
    Наближаваше полунощ, а в тези ниски земи, разположени под морското равнище, нощите бяха почти винаги прозрачносиви и мрачни. Стаята, в която се намираха, беше на етаж на разрушаващ се вече замък. Отвън миришеше на застояла вода, в която се множаха маларични комари и всякакви други гадории. Отворът, през който навлизаше спареният въздух, беше иззидан от зеленясали каменни блокчета. На този отвор вече седеше в изчакване на обряда съществото, за което се носеха всякакви мълви и проклятия. Получовекът-полумумия, с едва забележима усмивка, която се бе появила в цепнатина, нещо което можеше да се нарече и уста, се наслаждаваше с явен апетит и заявка за участие. Но то познаваше Ксинтия. Въпреки че тя беше абсолютна новачка, грозното изчадие предполагаше, че ще е непоколебима, когато изпълнява обряда, а камо ли в него да участва любим от миналото.
    – Какво зяпаш, Арон, не си ли доволен, че  ме направи ”летящ прилеп” и чрез мен имаш властта в стадото? – изсъска с кървави уста ослепителната красавица. – Махни се! Остави ме да довърша.
    – О-хо, мислиш че ще ти повярвам? – разкриви процепът-уста наречения от нея Арон.– При това  съблазнително парче... рицар.
    Графът чуваше тези думи като едва-едва доловимо бръмчене, идващо от недрата на земята, примесени с нежните звуци на непозната, но вълшебна музика.
    Обрядът..., той бе чувал от последното си любовно завоевание, че това е преходът, че това е началото на едно ново съществуване на човешката плът. Който се заразявал от ”летящия прилеп”, ставал вечен, но прокълнат от смъртните, защото той живеел от резервите, скрити в техните души. Разбира се, преходът изисквал  първо кръв и чак тогава се консумирала душата, но  кога  и  как,  тепърва  граф де Мол щеше да разбере това.
    Преди време графът бе познат на смъртните  в ниските земи като властен, но справедлив рицар, освен това дългите му къдрави коси бяха се мели в скута и на двете принцеси, а се очакваше също да е бащата на не един от кралските незаконнородени потомци. Хората го обичаха, защото не се страхуваше от идващите непонятни и същевременно злокобни нашествия, я на  болест, я на враг. Винаги беше първият от рицарите, дясната ръка на краля, който смееше  да дръзне, да се противопостави, да защити народа. Жените много често си шушукаха и за това, как често в знак на благодарност, дори и почтените дами искали да видят отблизо извивките на неговите къдрици.
    Предната есен една от тях бе и Ксинтия, Черното лале на Недерладния. Изваяна до съвършенство, с високи стройни бедра, с гърди, от които потръпваше всеки мъж и бе готов на лудост, с коса, която бе по-черна и от най-тъмната нощ, съществувала някога