Apr 9, 2019, 11:04 PM  

Кутсузлия 

  Prose » Narratives, Humoristic
1268 1 1
41 мин reading

– 1 –

 

     В покрайнините на едно предбалканско село се шири Деветашкото плато, на дъното на което, необезпокоявана от никой, си тече река Осъм, а от двете ѝ страни – стръмен скалист бряг. Нарича се яр. И на едно място ярът поема и рязко се завърта почти на 90 градуса от реката, а тя продължава да си тече нататък, сякаш без да забелязва нищо.

     Просто на това място в реката някога се втичала друга по-малка река, но която отдавна затихнала, избледняла и пресъхнала. И за да не пропада мястото напразно, земята под яра разделили на неголеми вилни участъци.

     Един ловчалия – самотен вдовец от доста време, с починал при нелепа катастрофа единствен син-абитуриент, с име като фразеологизъм (Спас Каръков) или по-точно казано с име като черна прокоба, белязало целия му живот – също унаследи там имот (реституцията му върна малък изоставен чифлик), където със скромните си спестявания постегна що-годе паянтовата дядова къщичка и посади в дворчето овошки, асми, картофи и всичко онова, което можеше да вирее в този див, забравен от Бога планински район.

     Тъй като беше останал и без работа – скромният строителен бизнес на негов съученик (Ангел Бързака) от Техникума по механоелектротехника, при когото доскоро работеше като електротехник и заварчик, беше “изяден от крупните местни акули в бранша” (според думите на същия този Ангел) и затова малката фирма се принуди да обяви “несъстоятелност”, а всеки тръгна да се спасява, както намери за добре – Спас Каръков вече нищо не го задържаше в страната. Той тъкмо се канеше да си купува еднопосочен задграничен билет, пък там каквото сабя покажеи ето ти, на – върнаха му дядов имот. Дали това беше неочакван късмет или пореден гаф на съдбата, или поредното изпитание на Бога към него, а може би и знак с висше” да не напуска страната си – това Спас Каръков все още не знаеше. В една от дългите самотни вечери, пред бръмчащия в кухнята телевизор, студения омлет, притоплян на няколко пъти преди това в микровълновата, подхвърления на масата и завътял се на 45 градуса задграничен паспорт, преполвената бутилка-сливовица, на която бяха подпрени снимките на любимите му и изгубени навеки жена и син, той през замъглени от алкохола и солено-горчиви сълзи в очите взе окончателно решение – ще продаде семейното жилище в Ловеч и ще се завърне на село при корените си. А какво щеше да прави там? Как какво? Нима тук в големия град вършеше нещо смислено – подтиснат от самота, безработен, без самочувствие и без надежда в очакване на нещо добро, нещастник, който перманентно се налива почти всяка вечер, за да удави мъката и отчаянието, така обсебили душата му, превръщайки го постепенно и сигурно в деградирал пияница. Не! Достстъчно!.. Там на село ще се завърне, ще си купи, например, няколко пчелни кошери, ще се научи мед да произвежда, ще го продава, ще се изхранва сам с припечелените пари... Такъв хубав и качествен мед никъде другаде в страната няма! Самият въздух тук е пропит с аромата на всевъзможни цветя и билки. Ще му потръгне, мамка му, трябва!  

     С ей такива подобни мисли и ентусиазъм се зареди Спас Каръков, затвори недопитата бутилка сливова ракия, изкъпа се, преспа, а на сутринта позвъни в няколко агенции по недвижими имоти, където присърце се заинтересуваха да му уредят въпроса с продажбата на жилището (брокерите също жадуваха за своите комисионни).   

 

     Занизаха се месец след месец, оглед след оглед, но без резултат. Отчаянието отново налегна Спас Каръков, който си мислеше, че наистина е най-големия кутсузлия на света и тъкмо пак да се хване за коварната бутилка, когато се появи реален купувач – някакви младоженци с “плод на любовта” в корема на жената, на които родителите искаха да направят сватбен подарък като закупят жилище в близост до тях, и тъкмо такова подходящо се явяваше в случая това на Спас Каръков.

     Сделката се осъществи успешно. С парите от продажбата на апартамента Спас си нае временно скромна квартира в града, закупи на първо време десетина кошери с пчелни семейства, които веднага закара на вилата си в селото. Довърши окончателно ремонта на ниската двуетажна къща там, изгради наново сринатия сайвант, запустелия и пресъхнал кладенец, а на мястото на полуразрушения обор (без покрив и задна стена) постави дворна камина и тоалетна. Посади още няколко плодни дръвчета (предимно сливи и череши) и най-различни цветя в двора. Най-накрая късно през есента се прибра в Ловеч, за да изчака да премине зимата, а и също така уплътни времето си като се записа на курсове по пчеларство при най-добрите майстори-учители, които му препоръчаха.         

 

***

     Ето най-после дойде дългоочакваната пролет на 2012 година. Но тя не пристигна сама. Случи се така, че невиждана буря, бушуваща по онези земи, разруши почти до основи вилната зона край китното планинско селце и отнесе скромната дядова къщурка, барабар с пчелните кошери, пълни с жужащи пчели и натежели медни пити, както се казва “в нечия вълшебна страна”. Вилнеещият зъл ураган, непреставащият почти цяла седмица проливен дъжд и водната стихия на придошлата река бяха помели по пътя си почти всичко, че даже и вековните дъбови и габърови дървета наоколо, заедно със стройните върби покрай реката, бяха безмилостно пречупени като кибритени клечки. А стръмният яр съвсем се размекна от пороя и свлече, от когото се отцепи един здрав такъв пласт, който падна право на вилата на Спас Каръков, някъде между скършените на две овошки, изринатите преждевременно картофи и останките от дворната тоалетна, разрушените камина и кладенец. Абсолютно като на война насред изригнало минно поле!

     И тогава се изясни, че над яра допреди време е имало гробище или просто някакви си погребения – един само горски дух знае какво там е било. Но фактите показваха, че на вилния парцел на Спас Каръков ненадейно “изникнаха” десетки ковчези, вярно, износени, излезли вече от употреба, но все пак – с нищо друго не можеш да ги сбъркаш.

 

     Грабна се Спас Каръков от града и с присвито сърце потегли към мястото на произшествието, за да огледа пораженията, където съдбата за пореден път му беше изиграла лоша шега. След като пристигна на вилния участък (или това, което беше останало от него) и посъвземайки се малко от първоначалния шок, а там, що да види – ужасяваща гледка, направо като сцена от репетиция за Страшния съд.

     – Майчице мила – сам на себе си започна да говори, – къде е дядовата къща, къде са ми дърветата, които цяло лято миналата година садих?!.. Господи, това дето се търкаля в краката ми, нима са... картофите!.. Къде са сенчестите асми и дъхавите китки?.. И пчеличките?.. Къде са ми пчеличките?.. Последните си парички за кошери дадох... а и за курсове по пчеларство. Ех, Спасе, Спасе! На дърти години отшелник искаше да ставаш. Отшелник-пчелар!.. Глупак!!!.. И в някакво си забутано село, на майна си Райна... Що не си грабна шапката, докато имаше време и не се изнесе от тази шибана страна, а?.. “Не-еее – си викаше, – дървото си тежи на мястото, където са му корените.Нати сега корени и коренища – жупел и пепел!.. А и тез ковчези?!?.. Какво търсят тези ковчези на моята вила, на дядовата земя?.. Защо, Господи, веднъж ще ми връщаш земята, а после и ковчези ще ми пращаш?!.. Наказание ли е това или поличба, кажи Боже?!.. Не-е, разбрах, това е провокация, чиста провокация – иде Съдният ден!!!.. Да му се не види, май прави ще се окажат маите, че таз година ще настъпи края на света. Мале-й-й... мале, мале... ужас! Да, да... ето го доказателството – гробове от земята се надигат и мъртвите с коси стоят и чакат...

     И така нататък, и тем подобни приказки нареждаше клетият човечец, поне още около десетина минути. Най-накрая млъкна и се престраши да разгледа ковчезите по-отблизо. Е, пристъпва той на пръсти и вижда – ковчезите са вехти, веднъж вече използвани, така че едва ли ще може да се продадат повторно дори и на по-евтина цена, затова реши на първо време да позвъни в полицията.

     – А-ало... по... полицията ли е? – запелтечи отначало Спас Каръков, но накрая набра смелост и продължи – На вилата ми тук, да, да... тук, под село Деветаки, са доплували ковчези. Какво да правя?

     А отсреща му отговарят:

     – При нас не са постъпвали заявления по тази тема. Така че няма никакво престъпление. Всичко е наред, може да не се вълнувате.

     Спас Каръков се удиви на отговора на дежурния полицай и продължи да нарежда:

     – Как така, по дяволите, да не се вълнувам! Та нали това не е обичайна гледка – да ти се стоварят в двора някакви ковчези с мъртъвци!.. Какво да направя с тях?

     А от полицейското му казват:

     – А ние каква работа имаме там? И престанете да ругаете и задържате линията!.. Ковчезите са си ваши, така че правете с тях, каквото си искате.

     И му затвориха слушалката.

     Тогава Спас Каръков реши да позвъни в “Регионалната здравна инспекция”.

     – Ало, Санепидстанция ли е?

     – РеЗеИ... слушам ви...

     – К-как... кое?

     – Регионалната здравна инспекция на град Ловеч... Говорете, господине!

     – Ааа, да, ХЕИ... нали?

     – Добре, нека бъде ХЕИ... Кажете, какво има?

     – Ами... как да ви кажа?.. Аз съм от града, така де... живея в Ловеч, та отивам, значи, на вилата си, близо до село Деветаки, и откривам, че развилнялата се там буря миналата седмица е стоварила в двора отнякъде ковчези с покойници, някои от които е твърде вероятно все още да са в процес на ражложение. Не съм ги отварял, за да проверя, но съществува подозрение, че ако не се вземат необходимите мерки, може да се влоши санитарното състояние на участъка... А и негативни последствия за селото, дори и за цялата околия... Епидемии разни, нали разбирате?..

     Изслушаха го внимателно и му казаха:

     – Да, и правилно постъпвате като се безпокоите за санитарното състояние. Направете нещо с тях, че иначе съвсем не е добре. Какво означава, ако труповете са разпръснати по целия обект? М?.. Абсолютен безпорядък и опасно!

     Тук Спас Каръков лекичко обезумя:

     – Ама... че аз за какво ви звъня, та нали именно вие трябва да направите нещо с ненадейно появили се и непогребани трупове?! – заговори той с една октава по-високо.

     – А ние това и правим – отговориха му спокойно. – Току-що ви дадохме предписание да приведете имота си в надеждно санитарно състояние. Изпълнявайте!.. Ще дойдем по-късно да го проверим.

     Тогава Спас Каръков подпали колата си и отиде право в кметството на селото. Изчака търпеливо на дългата опашка от жалващи се от бедствената авария потърпевши пред кабинета на зам.-кмета, след което влезе, поколеба се малко и изкашляйки се, заговори:

     – Как да кажа, малко ми е неудобно, но имам... тоест имах вила тук, наследство от дядо ми, в подножието на селото, в близост до високия яр над реката. Къщата почти я няма, ураганът я помел – стърчат само основите ѝ, а ярът се сринал и затрупал двора ѝ. Бедата е там, че заедно с яра е пропаднала и голяма част от селското гробище, и сега в имота ми има пълна камара с покойници в ковчези. Бих искал някак да ги отстраня оттам…

     – Добро дело! – заяви му зам.-кмета. – Разрешавам, махнете ги... Следващият!

     – Е… ъ... – само това успя да отрони Спас Каръков и се опомни, че вече е в коридора.

     Тогава постоя още две-три секунди, помисли немного, просъска: “Вашшш-та мамка!” и се запъти към местната църква. Приближи се там до отеца и му подшушна с умилителен тон:

      Отче Инокентий, чудо някакво се случи. Бог ми изпрати определено количество ковчези с мъртъвци. “Народ, дето се вика, нешумен и спокоен”, но някак си не се чувствам добре, когато ги виждам разпръснати в двора на дядовата вила. А и грехота е да останат така непогребани. Не бихте ли помогнали с нещо?

     Отец Инокентий се замисли и почеса по гладката брада:

     – Ми, хайде тогава, нека отидем и ги опея повторно...

     Спас Каръков въздъхна, махна с ръка и тръгна към временно изградения пункт на районната служба по “Пожарна безопасност и защита на населението”.

     – Вижте какво – започна той да кърши ръце, – вие нали сте спасители? Направете най-после нещо, а?!.. Купчина ковчези с човешки останки безпризорно се въргалят по цялата вилна зона, и никой с нищо не иска да помогне! Не бива така!..

     А от дирекцията по “Гражданска защитаму хвърлиха поглед като на малоумен.

     – Ама че те... такова… отдавна са измрели. Няма тук какво да спасявамe! За какво сме ви ние?.. Ковчезите са на ваша територия – сам се заемете със случая и ни оставяте да си вършим работата в тази и без това извънредно напрегната обстановка... Ще информираме началството и ако те разпоредят, ще предприемем необходимите мерки за отстраняване на произтеклата авария с тези ваши ковчези...

     – Аха-а, така значи! – възмути се Спас Каръков и закани. – Добре тогава... Ще взема да се обадя на телевизията. Може поне репортаж да направят за “моите” ковчези.

     Речено – сторено. Позвъни той на една от местните кабеларки в Ловеч, а оттам, естествено, веднага се заинтересуваха от поднесената тъкмо навреме сензация за повдигане на рейтинга.

     – В селото ли се намирате?

     – Д-да...

     – Чудесно!.. Стойте там на място, веднага тръгваме.

     – Слава тебе, Господи!.. Скоро ли ще дойдете, че вече късно става, а и трябва да се прибирам в...

     – Да, да... Само да подберем екип и техника, и веднага потегляме от Ловеч... Ах да, вие само не ги пипайте, ние скоро ще пристигнем и всичко-всичко ще заснемем!

     Спас Каръков въздъхна с облекчение. Най-сетне някой се трогна и заинтересува да му помогне в сполетялата го беда. Реши докато изчака телевизионния екип и репортери, да отскочи до местния оремаг и вкара нещо ободряващо, че много му се беше насъбрало напоследък, а и да размени някоя-друга приказка с местните “събратя по беда”, които споделяха и обсъждаха разгорещено своите терзания на импровизирания бар-плод” (в случая – външното ел.табло) пред фасадата на магазина-трафопост.

     А през това време на някого от началниците от “Главна дирекция на ПБЗН” го осени просветление и той разбра, че един евентуално заснет телевизионен репортаж може допълнително да оплеска и без това не тъй безупречната репутация на иначе славното МВР, към което допреди година ги причислиха, а и след поредния разиграл се скандал – съществуваше опасност отново да ги разформироват и кой знае къде щяха да ги причислят този път. Също така, не дай си Боже, можеха и да изстинат някои места, или пък въобще да ги закрият. Затова набързичко изпратиха спешна бригада от огнеборци, които изнесоха ковчезите и разчистиха вилния терен на Спас Каръков със скоростта на светлината.

     След около има-няма два часа в потърпевшото село пристигна екип на Ловешката  кабеларка, оборудван с телевизионни камери и млада, ентусиазирана репортерка, жадна за сензации. И... опа! А ковчези никакви нямаше.

     – Тц-ц-ц, господин Каръков – огорчиха се телевизионерите, цъкайки недоволно с език. – Бива ли такова нещо?!..Такъв голям и сериозен мъж изглеждате, а така да лъжете. Засрамете се!

     И за да не пропада визитата им напразно, а и бензина, заснеха набързо два-три кадъра за вечерните новини от мястото на стихийното бедствие и последствията от него, после веднага заминаха обратно за града.

     А Спас Каръков успя бързо да се съвземе от изненадата на това така мистериозно изчезване на ковчезите с труповете.

     – И на това съм съгласен... Благодаря, Господи, че прибра обратно своите блудни чада! – утеши сам себе си той, след което със смесени чувства на тъга и радост потегли към родния Ловеч.

 

     Но прибърза да се радва...

     Няколко дни по-късно получи призовка да се яви в Районното следствено на полицията. Дежурният следовател го въведе в кабинета, посочи му стола срещу бюрото, и отначало меко и ласкаво започна да го разпитва:

     – Е, господин Каръков, разкажете ми всичко, както си е било... Защо ги убивахте? Как ги погребвахте? И защо терен именно на това място взехте, а?.. Телата ли да укривате?.. Спокойно, спокойно!.. Ако си признаете всичко честно пред мен сега, може и облекчение да ви издействам от прокуратурата... да полежите само няколко годинки... А при добро поведение, могат и да намалят срока на присъдата. Желаете ли да напишете признание?.. Ето вижте, и чист лист веднага мога да ви дам...

 

     Едва се отърва, на косъм...

 

– 2 –

 

     – Ало, Геле... Г-геле, ти ли си, бе?.. Спас Каръков се обажда.

     – О-oоо, Спасе! Аз съм, бе... аз, Ангел Бързаков. Кажи, Спасе, как върви пчелния бизнес. Носят ли ти пчеличките медец или онзи, на мечката, е по-хубав?..

     – Няма вече никакви пчели, и мед няма...

     – Как така няма?.. И мечката ли престана да ти носи?..

     – Ей, Бързак, престани да ме бъзикаш...

     – Ха-ха-ха-ха...

     – Слушай, Геле, съвсем не ми е до смях...

     – Кажи, Спасе, какво има?..

     – Геле, нямам си вече свой дом – продадох го, нямам и къща на село – бурята я отнесе. Без работа съм, почти без средства – стопиха се... На всичкото отгоре и в едни филми се вкарах, не е за разправяне – престъпник искаха да ме изкарат. Едвам отървах кожата да не гния в затвора... Без дом и семейство съм, без близки хора и приятели, без стимул, хъс и желание за живот... Чуваш ли?.. Направо... направо ми иде да се гръмна някъде...

     – Тц-ц-ц... Ле-лее, Карък... верно, по-голям карък от тебе не съм срещал. Какви ги разправяш?..

     – Геле, повтарям, съвсем не ми е до глупави шегички... В Ловеч повече няма да остана, така че имам три варианта: или при теб в София да дойда и работя, или да духна за чужбина и диря там кьоравото, или да си тегля въжето и да се приключва вече всичко.

     – Добре де, добре, преставам... Ама казвах ти аз,  ела при мен в столицата да строим заедно, с нашите знания и опит тука ще пробием, ама ти – не-е, отшелник ще ставам, на село е истинския живот, и се дърпаше като магаре на мост... И ко' стана – на ти сега истински живот, живот и половина...

     – Слушай, Геле, стига си ме поучавал, а си кажи направо – работа при теб дали ще се намери... или... или да си набия веднага един куршум в главата и да се престане най-после с тая моя проклетия?

     – Чуй ме, Каръков, избий си всякакви подобни мухи от главата за въжета и куршуми, ами се вземи в ръце и веднага пристигай тук в София. Столичанин ще те правим, чуваш ли?..

     – А?.. Какво казваш?

     – Столичанин, казвам... столичанин-строител... Тц-ц-ц, деба и каръка, деба, тц-ц-ц... щял да се гърми или беси! Направо си си късметлия, да знаеш... Като за теб точно в момента набирам токаджии за един голям строеж на мол... Останаха само някои довършителни работи да направим, инсталацията да прекараме и фасадата да измажем.

     – А?.. Какъв вол бе, Геле?!?.. За какви волове ми разправяш, какви говеда?

     – Мол, Спасе, m-a-l-l… Ей, глухар, извади си тапите от ушите и ме слушай внимателно! Това е едно “чудовище” – огромен търговски център, какъвто най-вероятно още не си виждал, и трябва да го накараш да “светне” най-късно до декември, щото тогава ще предаваме готов обекта, а ти вече си назначен в новата ми строителна фирма. Така че грабвай си чукалата и пристигай по най-бързия начин в София, докато не съм размислил и взема, че те уволня... хе-хе-хе... 

     – Добре, Геле, тръгвам веднага. Ама, чакай!.. А къде ще живея? Можеш ли да ми наемеш някаква квартира? Не ми трябва голяма, таван или боксониера някъде напълно ме устройват.

     – Офф, приятелю, ко' да те правя?!.. Засега мога да ти издействам нещо ведомствено. Избирай – “Надежда”, “Младост”?

     – Не, Надежда” – не, само като чуя вече тая дума и космите по темето ми настръхват. Виж,  “Младост” – става, съгласен съм.

     – Добре, младежо, пристигай веднага!

     – Ида, ида, тате, тръгнах вече...

     – Ха-ха-ха... виж, Спасе, така вече ми харесваш!

     – Хе-хе... Ех, Геле, Геле, жив да си ми, друже! Ти си моят ангел-хранител! Какво ли щеше без теб да правя?!..

 

***

     И занизаха се дните на новия живот на Спас Каръков в столицата – месец след месец, година след година. Постепенно свикна с хаоса, напрежението и забързания ритъм на големия мегаполис, мръсния въздух и отчуждението на хората вече не му правеха впечатление. Беше доволен, че остана жив след поредната драма в живота си, че има свой покрив над главата – след  време събра средства и закупи изгодно от общината двустайната панелка (естествено, не без съдействието на своя верен приятел и ангел-хранител, както някога го нарече) и я стегна според своите нужди и вкус. Беше доволен, че има добра и стабилна работа. Строителният бизнес на Ангел Бързака заякна, фирмата се разрасна и утвърди като една от най-мощните и търсени в бранша, а и Спас Каръков се издигна в службата – от ръководител на бригада до зам.-управител и съдружник на изпълнителния директор (важното в случая беше триединното правило: да попаднеш на правилното място, в правилното време и при правилните хора).

     За Ловеч и родния край почти не се сещаше. Само понякога в съня си виждаше малкото предбалканско селце, където препичаше слънцето и в китния двор как жужат стотици пчелички, които се надпреварват да влизат и излизат от кошерите, бързайки да натрупат повече сладък и ароматен мед. И той, облечен като космонавт в бял предпазен костюм със спусната пред лицето мрежа, бърка безстрашно в кошара и вади оттам най-тлъстата пчелна пита, която поднася на най-скъпите си гости – сина и жената, разположили се удобно на масата под асмата – и как меда се стича направо по дланите и лактите му, и как се суети да им поднесе питата без да ги накапе, а те се смеят ли, смеят и... и се събужда. Няма време за сантиментални спомени – бърза да се изкъпе, да се облече и отиде навреме на работа. Май тя, работата, беше единственото нещо, което му даваше стимул и смисъл в живота. Там се чувстваше в свои води, там го ценяха и уважаваха, там му тежеше думата на място и не дай си Боже да я загуби – да започне всичко отначало или пък да се върне в провинцията – не, никога!

     И така продължаваше живота на Спас Каръков: от работа – вкъщи, от вкъщи – на работа, почти монотонно, еднообразно, без кой знае какви сътресения, силни преживявания или пък беди. Докато един ден...

 

– 3 –

 

     Един ден в блок 523 на столичното ж.к., в което живееше Спас Каръков, ненадейно спря водата. Пристигна багер, който изкопа в градинката зад блока двуметрова яма. Търсеха се тръби, но такива не се откриха. Работниците погледнаха в рова, огорчиха се, съжалиха за напразните усилия, плюнаха на земята и решиха да продължат с “археологическите разкопки” утре през деня.

 

     Късно вечерта “бай Спас” (както всички по съседски отдавна наричаха Спас Каръков), след  квартална запойка с верни членове на клуб “при ел.таблото” до бакалията на съседния блок 524, криволичейки се прибираше вкъщи и като минаваше напряко през малката градинка, взе че падна в новопоявилата се дупка. Той не знаеше, че такава се е появила между двата блока – просто както беше включил на автопилот, се намери в нея. Наистина, работниците от “Софийска вода” се бяха постарали да обезопасят обекта с опъната между дървени колчета сигнална жълто-черна лента, на която се вееха червени парцалки-знаменца. Такива “ограждения” имаше на две места – от предната страна на ямата и от задната. Никой от тях обаче не беше дори и предположил, че бай Спас ще подходи откъм фланга и ще вземе да цопне долу.

     Та така, попадайки на дъното на прясно изкопаната яма, която впрочем се оказа бая дълбока, бай Спас поиска да се изкатери на свобода, но се подхлъзна и претърпя неуспех. Затова започна гръмко да крещи, както се полага на човек, паднал изневиделица в дълбок ров. Вие сами се досещате с какви думи, няма нужда да ви ги изреждам.

     От звънливите и цветущи звуци на родната реч се събудиха съседите, голяма част от които наскачаха по балконите – на всички им се прииска да узнаят източника на транслацията. Живо същество, попаднало в дълбок ров, винаги предизвиква небивал интерес у своите себеподобни и на всички им е любопитно как то оттам ще се измъкне. А ако съществото умее още и да псува – от това шоуто може само да спечели.

     След около десетина минути от блока излезе чичо Владо, който беше тръгнал да си изхвърли боклука и затова се оказа на мястото на произшествието. Приближавайки до дяволската дупка, добрият съсед реши да протегне ръка за помощ на страдалеца в нея. Бай Спас се улови за тази спасителна десница, но за нещастие придърпа и събори чичо Владо долу при себе си. Двамата мъже започнаха да крещят в дует, макар мъничко полифоничен и с антифонно надпяване – бай Спас, вече прегракнал, държеше ниското исо, а подвикванията и извивките в края подхвана току-що присъединилият се чичо Владо. Е, не звучеше това като ангелогласна Сугỳба ектèния от “Златоустова Св. Литургия” или толкова омайно като мелодично Неделинско двугласие, но все пак привличаше вниманието и заинтересоваността на зяпачите. Така изненадващият вечерен спектакъл се разигра с пълна сила – бай Спас обвиняваше чичо Владо заради неговата кекавост и неустойчивост, а пък чичо Владо, от своя страна, също намери някакви аргументи, доста убедителни, които основно се отнасяха до генетичната непълноценност на бай Спас. След известно време двамата патиланци успяха някак да се споразумеят: единият повдигна другия, после онзи пък изтегли първия и така, малко по малко, те се добраха до повърхността на планетата. Зрителите по балконите, очакващи повечко натрупване на драматизъм, се разотидоха разочаровани.

 

     На следващия ден, някъде към обяд, работниците с багера се върнаха обратно. Оказа се, че вчера бяха копали на неправилно място и затова стана ясно защо нищо не са намерили. Заровиха набързо ямата в задната градинка на блок 523 и изкопаха нова, този път отпред пред входа – откъм страната на улицата. Вече на дълбочина от метър и половина започнаха да се откриват някакви признаци на погребана цивилизация, в частност – откриха телефонен кабел. Кабелът обаче стана жертва на разкопките преди да успеят да го забележат.

     След кратко обсъждане се прие мъдрото решение да преустановят работата до тук и си тръгнаха. Беше настъпил късен следобед, а сложни решения, както се знае, е по-добре да се правят на свежа и отпочинала глава.

     Нали вече се досетщате какво се случи по-нататък?..

 

     Късно вечерта (след напрегната и отговорна работа, а и поради отколешна утвърдила се традиция) бай Спас се прибираше леко подпийнал от местния клуб “... при ел.таблото”. Колкото и да се беше почерпил, той все пак добре помнеше, че в междублоковата градинка в земната кора зее двуметрово отвърстие и затова реши да заобиколи своето жилище откъм улицата. Беше сигурен в това, защото днес сутринта, когато надникна през прозореца, коварната яма още стоеше между двата блока, а когато излезе от входа, за да отиде на работа – такава подобна на улицата липсваше. Горкият бай Спас, той нямаше никаква представа, че в негово отсъствие ВиК-работниците бяха сменили местата на “кратерите”.

     Крачейки леко на зигзаг, клетият човечец падна този път в новата яма и намери там долу прекъснат телефонен кабел. За някой, ако не знае ще кажа, че в момент на повикване напрежението в телефонната линия може да достигне до 110 волта, в което се и крие загадката защо телефонните техници не обичат да обелват проводника със зъби. Та значи, бай Спас, падайки на дъното, напипа прекъснатия кабел с ръце. Така се случи, че в същия този момент някой се опитваше да позвъни по телефона до апартамент в блок 523 на същия жилищен комплекс. Но кабелът бeше повреден и срязан, затова до желания телефонен апарат повикване не достигна. Това повикване в случая го прие самият бай Спас.

     Някога много отдавна той беше получил професионално образование в Техникума по механоелектротехника в родния Ловеч и там му бяха разказали какво става, ако има късо съединение на човек с електричество. Сега получените знания му дойдоха от полза. Клетият нещастник издаде звуци на сливащ се жив човек с възбудена телефонна линия. И този път на него не му потрябва помощта на съседа (чичо Владо), за да се измъкне от “геената адова”. Получавайки заряд на бодрост, бай Спас с един скок само спечели убедителна победа над гравитацията. В предишната яма на него май му беше малко по-комфортно, но няма значение, защото пътя към освобождение сега беше светкавичен и доста по-ефективен.

     Оказвайки се горе на свобода, бай Спас стовари върху “археолозите” такова богато украсено и надиплено проклятие, че ако Тутанкамон го беше чул, щеше най-вероятно да умре от завист още веднъж. Целия по-нататъшен път до своя апартамент бай Спас извърши като се придържаше с една ръка за стената на панелката, а с десния крак потупваше почвата пред себе си. Дори и когато влезе във входа, където отново беше изгоряла крушката и “тъмно, както се казва, като в корема на негър”, той за всеки случай започна да проверява на опипване всяко стъпало. Вече в нищо не беше сигурен.

 

     На другия ден, малко след обедната почивка, при блок 523 на същото място, където вчера бяха копали, се върнаха работниците от “Софийска вода”. Те искаха да засипят въпросната яма, но в нея малко преди тях се бяха установили озлобени техници от местната телефонна станция. Мно-о-ого сърдити. Заформи се страшен конфликт. Телефонните техници предложиха на ВиК-работниците да потърсят своите тръби на друго място – например в собствения им външен отвор на ректума или недалеч от фалопиевите тръби на една тяхна много близка роднина.

     Каналджиите толкова далече не смятаха да отидат, а просто изкопаха ново отвърстие на около 3-4 метра вляво от предишното. Този път попаднаха на правилното място и намериха там така старателно търсените тръбите. Зарадваха се и заработиха с ентусиазъм. Но взеха, че се поувлякоха и разровиха дотолкова дупката, че тя заприлича на дълъг, огромен и доброкачествен питон. Ровът пресече тротоара и прихвана даже немного от пешеходната площ до входа на блока. За удобство на преминаващите през него беше прехвърлен импровизиран мост от две широки греди. Долу под дъските, се плискаше “канал-беломор” с прясна питейна вода.

     Работното време изтече и затова аварийният екип от специалисти и изпълнители на “Софийска вода” дружно решиха засега да преустановят по-нататъшната дейност по заравяне на изкопния обект – утре със сигурност щяха да завършат и приключат успешно своята работа. 

 

     И както обикновено, късно вечерта бай Спас се прибираше подпийнал у дома. В действителност делниците на електротехника-строител завършват в пет-нула-нула и след пет часа бай Спас е свободен вече като Анджела Дейвис. Но така се случи, че в днешния четвъртък той получи и заплата. А електротехникът също е човек и като такъв си има и той своите слабости: не може да се съпротивлява на изкушението да не си купи две-три “патрончета” и да ги излее вътреутробно. Именно заради това бай Спас се връщаше у дома късно с танцова стъпка “две напред, една назад”, занасяйки леко странично.

     Беше вече настъпил час на вещици, на небето се блещеше огромна кръгла луна и в нейната бледа светлина право пред бай Спас внезапно се появи дълбока яма. Ако това се беше случило по-рано през деня, той не би се поколебал да цопне в нея, защото вече имаше известен опит с падането в подобни “преизподни” и измъкването оттам. Само че днес всичките му сетива бяха обострени и колкото странно да изглеждаше – погълнатото количество алкохол не ги беше притъпил напълно. Бай Спас много добре знаеше за коварството на “тръботърсачите”, поради което беше морално подготвен за гледката с поредните траншеи. Зацъка само възмутително с език и тръгна по импровизираното мостче така уверено и грациозно, както мис Вселена по подиума, само че небръсната и с неприятен мирис на алкохолни изпарения. Оказвайки се по средата на дъсчената платформа, бай Спас възкликна:

     – Ха! Ще ме изядете, ама на кукуво лято, земеровки такива!

     Когато мъдрият цар Соломон казал: “Пред погибел гордост върви, и пред падение – надутост” (Притчи 16:18), той сякаш е имал предвид конкретно бай Спас. Заслепен от прекомерна горделивост и опиянен от неабсорбирания спирт в кръвта му, същият този бай Спас, спазващ ритъма на тангото, направи още няколко крачки по нестабилния мост, но вместо да влезе във входа на блока, попадна отново – този път в изкопа с водата.

     Буквално след няколко секунди за това негово приключение узна целия блок, съседните жилища – също, да не кажа голяма дума, но дори и целия квартал. Падайки, бай Спас се натърти на едно крехко деликатно място и в своя вик вложи всичката експресия, на каквато беше способен един шейсет без малко годишен електротехник-строител.

     – Помо-ощ! Помощ! Давя се... Мамка му! По-мо-о-о-щ!..

     На терасите мигом след внезапния и оглушителен среднощен вой изникнаха фигури на заинтригувани съседи. По отделни звукове и словосъчетания на тях им се отдаде да установят същността на случая. Някой дори дотолкова се трогна, че се сети да позвъни на 112, а друг пък направо извика “Бърза помощ”. Докато спасителите пътуваха към местопроизшествието, бай Спас успя да обогати родния език със седем нови отглаголни прилагателни и съумя да ги приложи към думата “дупка” по тринайсет различни начина.

     След около трийсетина минути пристигна спасителен екип и дежурният лекар освети ямата с фенера на смартфона си. Порази го факта как може от такава височина да падне човек без да се пребие долу смъртоносно. Най-накрая изтеглиха бай Спас от дълбокия трап, а после в спешното отделение го изваяха красиво с гипс.  

 

     Следващите два месеца нашият герой със своите бели закръглени форми наподобяваше на порцеланова статуетка на мишленов Бибèндум. През първата седмица на него страшно много му се прииска да пийне нещо “по-твърдо”, а през останалото време проведе в мъчителни и не дотам успешни опити, мечтаейки да се почеше под гипса – на тези места имаше неприятното усещане, че се сварява в собствен сос. Омръзна му също да слуша от всички какъв “кутсузлия” е бил или пък “късметлия”, падайки три пъти в дълбока яма и останал жив, а когато го извадиха от гипсовата черупка, първото нещо, което направи – отиде веднага да си купи половин литровка с мечтаната течност. Толкова много му се беше струпало на главата и така пресъхнало гърлото, че веднага се зае да свърши тази работа с бутилката.

     – Nunc èst bibèndum!* – тържествено произнесе сам на себе се Спас Каръков, или по-известен вече като “бай Спас”, и удари един порядъчен гълток направо от шишето.

 

***

     А след седмица в същото столично ж.к. отново ненадейно спря водата – този път в блок 501. На мястото на аварията пристигна багер с работници от “Софийска вода”. Започнаха да копаят. Търсеха тръби. Не намериха такива...

 

=========

© Tyto ALBA

 

     * Nunc èst bibèndum! (лат. “Сега трябва да пием!”, “Настана време да пием!”) – фраза от ода на древноримския поет Хораций, написана в чест на победата през 31 г. пр. н. е. на инператор Цезар Октавиан над обединената флота на Марк Антоний и Клеопатра край нос Àкциум (в тесния пролив между Амбракийския залив и Йонийско море); често се употребява фамилиарно като покана за отбелязване на голям или неочакван успех.

 

     Бележки на автора:

     Всяко съвпадение с места, лица и събития е случайно... или плод на развинтена авторска фантазия :)

© Албена Тотина All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Ле- ле, това си е цял "Перпетум мобиле" от установки за лош късмет. Препоръчвам да си смени фамилията от Каръков на Късметлийски Успех, Албена!
Random works
: ??:??