В малкото градче имаше само една библиотека. Почти никога Мария не заварваше там хора - библиотекарката често стоеше в отсрещното кафене, явно уморена от тишината и липсата на какъвто и да е интерес към книгите.
Страстта на Мария към книгите се породи още в ранните и ученически години. Детските книжки отдавна не и бяха интересни, беше ги изчела, задължителните също, и затова през дългите, самотни летни ваканции поглъщаше всичко онова, което родителите и си бяха избрали за четене. Често и се караха - че тези книги не са за нея, че чете непрекъснато, по цели нощи и ще си увреди зрението... Това нямаше значение за нея - тя потъваше в друг свят, в друго пространство, книгите я поглъщаха, завладяваха - те бяха хляба за душата и... Постепенно премина от по-леки към автори, които предизвикват размисъл за смисъла и стойността на човешкия живот, които те карат не само да се замислиш, а и да осъзнаеш много от нещата в заобикалящия ни свят. Някои книги Мария препрочиташе по пет-шест пъти... За да им се наслади още и още, да запомни и попие всяка дума в тях. Една от ваканциите беше особено вълнуваща - ваканцията, в която намери съкровището... Не от злато или сребро... а от книги! Знаеше, че прабаба и е била учителка, но никога не беше чувала дотогава, че е една от основателките на еврейското тогава читалище. Когато откри тайната стая, с натрупани в нея стари книги, повечето написани в стар стил, просто хлъцна от изумление и не излезе цяло лято оттам. Ровеше по прашните сандъци, вадеше книгите една след друга и четеше. В началото и бе много трудно да разчита буквите, но постепенно свикна и поглъщаше написаното с невероятна скорост. Същото това лято беше и много сърдита - да, вярно че родителите и я мислеха за още малка, но... никой никога досега не си беше направил труда да я запознае с миналото и, с произхода и, с традициите... Мария не виждаше нищо лошо в това да си с еврейски произход и не разбираше защо трябва да се срамува от това. И да не знае. А ако не беше открила тайната стая в дома на баба си? Наистина беше направена така, сякаш зад стената на стария килер нямаше нищо, само малката дървена вратичка я караше вечно да пита накъде води, но баба и винаги и отговаряше, че това е врата към тавана, и там освен паяци и плъхове няма нищо друго. Знаеше, че Мария изпитва ужас към гадините и няма да се осмели да влезе сама там. Дълго време беше обидена, поне докато не порасна и не преосмисли всичко онова, което знаеше за света и за хората около нея. Тогава реши, че може би донякъде са прави - не искаха да я карат да се чувства прекалено различна от останалите, просто искаха да я предпазят от хората...
В действителност Мария наистина беше различна. Започна да го осъзнава през пубертета, когато детските миловидни черти започнаха да се превръщат в женска, мила красота, привлекателна и очарователна със своята младост и невинност. Косите и бяха леко чупливи, а погледа на тъмните и очи - като на кошута. Тялото и неочаквано се издължи невероятно, с онази болезнена острота на формите, все още без онези меки женствени извивки. Срамуваше се от това, че е почти с една глава по-висока от другите, затова почти винаги ходеше приведена, да не бъде толкова очебиеща. И без това останалите и се подиграваха, заради отнесеното и държане, а сега и това, че беше станала като върлина... Нямаше много приятели, а малкото, които имаше през лятото, заминаваха по селата да прекарат ваканцията. Мария стоеше сама и скучаеше. По-точно - потъваше в книгите си. До към петнадесетата си година беше прочела вече почти всички книги в малката градска библиотека. Беше изчела класиците, художествената литература, дори повечето неща от специализираните раздели... Все по-трудно и ставаше да избира, затова понякога се разхождаше с часове, четеше заглавията и когато видеше нещо непознато, го взимаше и прелистваше... При едно такова прелистване случайно се натъкна на малко картонче. Обърна го. Сърцето и за миг спря да бие... Беше снимка - от онези, черно-бели, портретни, малък формат. На нея беше сниман мъж в бяла моряшка униформа. Мария го гледа известно време - градът беше малък, струваше и се, че го познава, но... не, не го познаваше. Беше доста по-голям от нея, а русата му коса и ясните сини очи я пленяваха даже и от тази малка черно-бяла снимка. Нямаше посвещение на гърба, нищо - просто една снимка. Мария доста се поколеба, сложи снимката обратно вътре в книгата, а нея постави на рафта, от който я беше взела. Може би щяха да се върнат да я търсят. Продължи да разглежда, избра си няколко книги и отиде за извика библиотекарката да и ги запише. Точно преди да си тръгне, неочаквано и за самата нея - някакъв внезапен порив... Отиде до онзи рафт, взе книгата със снимката в нея и внимателно, да не падне отвътре, я подаде на библиотекарката. Тръгна си с една единствена мисъл - да стигне по-бързо до къщи, да отвори книгата и да гледа снимката на непознатия моряк... Сърцето и биеше учестено от нетърпението, но когато се прибра, заби два пъти по-силно... Забрави за книгите, забрави за всичко останало, гледаше само него и мислеше... Стараеше се да следва някаква логика в размислите си. Според нея това беше курсант от морското училище във Варна. Снимка можеше да подари единствено на момиче, което харесва. А момичето, което той харесва, е дотолкова небрежно, че да отбелязва книгата, която чете, с неговата снимка, та дори да я забрави в нея. Мария гледаше снимката и ума и не можеше да побере - беше толкова прекрасен, красив и мил, мъжествен... Ако беше подарил тази снимка на нея... ех, ако беше...
На другия ден отиде отново в библиотеката. Искаше да разбере кой преди нея е взимал тази книга. Намери библиотекарката отново в кафенето, а когато и обясни за какво е дошла, тя я изгледа с такава досада и отегчение, че Мария просто се отказа от неудобство... Как да развали сладкия лаф на жената, с подобно безумно дълго ровене из картотеките? А и не и се искаше да се разбере за снимката... нейната снимка... Продължаваше всеки ден да я гледа, да я носи със себе си, дори вечер, преди да заспи, я целуваше леко и я слагаше под възглавницата си... Искаше нейния моряк да си има име... затова му избра. Кръсти го Филип. Името и се струваше красиво и подходящо за неговата мъжествена красота. Нощем сънуваше как Филип идва при нея, прегръща я дълго, целува я и тръгват заедно през морските вълни... нанякъде, където и да е, дори и към залеза. Мечтаеше през деня... виждаше картини в съзнанието си и винаги главен герой беше Филип. Мария го чакаше от дълго плаване, Мария го посрещаше, тя го изпращаше... тя го прегръщаше и целуваше свенливо... Мария не знаеше нищо още за любовта. Просто копнееше, нежно, по детски, да бъде обичана от някой, някой, който да я посрещне с прегръдка и да я целуне... Да мисли за нея, и тя за него, да си пишат дълги, пълни с обич писма, да чакат с трепет всяка тяхна среща... Искаше и се да се докосне до всички онези чувства, за които четеше в книгите си... Криеше старателно снимката от всички, дори и от родителите си. Знаеше, убедена беше, че всички ще и се подиграват. Затова пазеше Филип само за себе си.
Минаваха месеци. Мечтите за Филип бяха живота на Мария. Тя дотолкова беше погълната от тях, че за нея всичко бе реалност. Живееше с Филип, обичаше го и той я обичаше...
До деня, когато с приятелката си се разхождаха из парка. На една пейка седяха момче и момиче - говореха си, целуваха се. Минавайки покрай тях Мария ги погледна... и сякаш мълния мина по тялото и - там на пейката, до онова момиче стоеше нейния Филип... За секунди погледите им се срещнаха, после Мария подмина, не каза нищо на приятелката си, но усещаше как се движи като в сън, а сърцето и гърми като камбана... Не помнеше как се е прибрала, не помнеше какво са си говорили, не помнеше нищо... Седна, извади снимката на Филип... Реалният Филип, неговият поглед, срещнал за секунди нейния, там, под разлистените дървета на градския парк... Реалността в душата на Мария се беше пропукала и тя трябваше, дори и да не иска, да осъзнае истината... Нейният Филип... не беше неин, и може би никога нямаше да бъде. Та тя беше наистина още дете - не знаеше нищо за живота, за любовта, за останалия свят. Знаеше онова, което беше попила от книгите... но то не беше реалността... Заболя я. Много я заболя. Плака дълго, мълчаливо, без да дава обяснения на притеснените си родители. Беше първата и любов - макар и само във фантазиите и. Страда няколко дни. Не можеше просто да изхвърли неговата снимка, нито да я скъса... тя означаваше прекалено много за нея... Беше част от нейния живот... Затова отиде до тайната стая, отвори един от сандъците, порови в него доста, докато намери книгата. Извади снимката и я постави вътре. После бавно, затваряйки капака, мислено погали любимото заглавие - А.Грин - "Корабът с алените платна"...
"Довиждане, Филип" - прошепна Мария...
"Колко съм глупава - каза си после - Той дори не се казва Филип "...