КЪРВАВИ СЛЕДИ В ЛАБИРИНТИТЕ
Повест
Слънцето се спускаше към хоризонта. Дългият, почти летен, ден не искаше да се предаде, но вечерта го поглъщаше бързо. Вятърът помете и последната светлина и я захвърли на пелени върху зелената гора. Там тя зимоморничаво се разпръсна сред шубраците. Гъмжилото от хора се взираше и я търсеше смълчано. Само стъпките кънтяха безразборно по камънаците. Някой отломък се търкулваше и дългото му стенание отекваше в отсрещните канари. Уплахата владееше душите, сърцата и умовете. В тъмнината краката не се подчиняваха и се препъваха в камъни, драки, пънове, чужди крака... Водач! Има ли водач? - Не. Водач бе страхът, ужасът, който ги теглеше нагоре – все по-нагоре от кървавото лоно. Колко останаха долу сред пламъците? Колко отиваха към неизвестността? - Никой не знаеше. По-далече! По-далече! Изведнъж, сякаш изригнала от някъде, светлина обагри лицата на първите. Като страховита статуя се изправи мъж с протегнати напред ръце, безумно блуждаещи очи и занемели уста. ...