10.05.2018 г., 22:51 ч.

Кървави следи в лабиринтите 

  Проза » Повести и романи
394 0 0
19 мин за четене

КЪРВАВИ СЛЕДИ В ЛАБИРИНТИТЕ

Повест

 

Слънцето се спускаше към хоризонта. Дългият, почти летен, ден не искаше да се предаде, но вечерта го поглъщаше бързо. Вятърът помете и последната светлина и я захвърли на пелени върху зелената гора. Там тя зимоморничаво се разпръсна сред шубраците. Гъмжилото от хора се взираше и я търсеше смълчано. Само стъпките кънтяха безразборно по камънаците. Някой отломък се търкулваше и дългото му стенание отекваше в отсрещните канари. Уплахата владееше душите, сърцата и умовете. В тъмнината краката не се подчиняваха и се препъваха в камъни, драки, пънове, чужди крака... Водач! Има ли водач? - Не. Водач бе страхът, ужасът, който ги теглеше нагоре – все по-нагоре от кървавото лоно. Колко останаха долу сред пламъците? Колко отиваха към неизвестността? - Никой не знаеше. По-далече! По-далече! Изведнъж, сякаш изригнала от някъде, светлина обагри лицата на първите. Като страховита статуя се изправи мъж с протегнати напред ръце, безумно блуждаещи очи и занемели уста. Заобиколиха го и всички отправиха погледи надолу. Там клокочеше ада. Огнени езици прорязваха мрака, мятаха се и поглъщаха с бясна бързина покрив, след покрив... Стените се сриваха и прахът се издигаше алено обагрен от пламъците, които в сърцевината си бяха кърваво червени. Тая кръв струеше, подхранвана от нова стръв, а душа й даваше вятъра. Той се кикотеше дяволски и донасяше до слуха на клетниците грохота от умиращите домове. Може би нищо не чуваха, но ранените им души ставаха съпричастни с болката на големия град, който допреди часове беше тяхна закрила, крепост, дом... Дочуваха стоновете му: -“Защо ме оставихте? На кого ме оставихте? Кога ще се върнете да погребете жертвите на човешката алчност? Не! Не! - Вървете! Бягайте! Аз ще погреба чадата си!

-Мамо, какво е това? - питаше дете, протегнало ръчички към далечните пламъци. Стар шал увиваше главичката му и цялото телце. Очичките му се взираха питащо в хората. Въпросът му стана команда за смълчания до момента народ. Разнесоха се писъци, които прерастнаха в безкраен вой.

Каруците бяха останали долу, при разбития от бомбите път. Едри и дребни камъни се стелеха по него. Не можеха да разчитат на тях. Някой каза, че е безсмислено. - Дори да го разчистят, пътят е опасен. Ако вървят по него, всеки момент може да попаднат на капани. Спасението е в гората. Разпрегнаха каруците. Взеха от покъщнината, каквото можаха. Който имаше кон взе по нещо и го метна на гърба му. Останалите превързаха бохчите на гърба си, за да могат да водят децата и си пробиват път през шубраците. Но и тези, които тръгнаха с коне, не спечелиха много. Козите пътеки не бяха за коне. Изоставаха, или политаха надолу по сипеите със сърцераздирателно цвилене, което всяваше още по-голям ужас.

Ставри познаваше планината. Седемдесетте му години живот го бяха научили на всички измами, които криеше тя. Не си правеше илюзии, че ще може да мине с кон. Пое пеленачето от ръцете на жена си. Стара, съсухрена, тя едва се смъкна от каручката, но помогна и на снаха си да слезе. Взе и бохчата с храната. Друго не можеха да носят. Василка беше толкова слаба след раждането, че се страхуваха, ще може ли изобщо да върви. Шестгодишният й син Милен като че ли отведнъж порастна и със сериозността на мъж й подаде ръка.

-Мамо, аз ще те водя! - и подпря майка си с крехкото си телце. Ръчичките му обгърнаха кръста й. - Подпри се на мен!

Василка изхлипа без сълзи. Тях бе изсипала като порой там – в града, пред трупа на дванадесетгодишната си дъщеря. Последното, което беше останало в съзнанието й, беше окъпаната в кръв руса косица на момичето, паднало на калдаръма. Там... в бездната, която я понесе на дъното... Там остана и мъртвороденото. Тая, непоела въздух, душа се сля с политналата към рая душа на сестра си. Страхил погреба двете си внучета в двора. Не беше време за погребения. В гробищата се настани врагът. Дали бяха най-добра позиция, или си запазваха правото за Боже място за своите мъртви. Но мъртви се стелеха и по улиците на града.

Старецът поседна до могилката от пръст. Мълчеше. Не плачеше. През живота си бе видял толкова страдание, че нищо не можеше да го стресне. Тоя живот го търкаляше от село - в село, от град - в град. Стоял бе над гробовете на братя, сестри, родители, близки, синове, съратници и душата му стана няма и безчувствена. Чудно как още се задържаше в хлътналите му гърди. Изглежда съдбата има нужда от такива като него – да вървят, водят, утешават, погребват. Но сега... сега беше по-различно и той не можеше да проумее. Устните му се движеха механично, унесено и шепота пълзеше над гроба като опело:

-Боже, Боже, има ли те, няма ли те? Как може да позволиш християнин християнин да убива? Турци ни гонеха, убиваха, грабеха, потурчваха, но бяха чужда вяра, а тези са твои чада? Каква е тази алчност за земя? До вчера заедно се биха българи, сърби и гърци с турчина. Това разбирам – за свободата е, но сега защо е тоя хаос?... Кой беше първия ми гроб? Всичките се смесват в ума ми – безкрайна редица... Жельо беше – брат ми Жельо. Турците го съсекли, когато се препнал да не вземат Елица. А тя – горката ми сестрица се хвърлила от някаква скала. Минавали от там на път за бейовите сараи. Нея не можах да погреба. Утрепах бея и трябваше да бягам. И гърци, и българи ни помагаха. Помъкнал бях майка, баща, жена, деца. Криха ни докато отмина гонитбата. Тогава един ли турчин, изпречил се с ятаган, си отиваше по реда от четите, които обитаваха горите. И брат ми Славо беше с тях. Никой не знаеше, че аз съм убил бея и белята се хвърли на него. Разбрахме и се установихме в петото село, в което се криехме. Бяхме при роднини на майка ми. Десетина години трая сиромашкия мир. Още три деца ми се родиха. Станаха шест. Погребах и Славо, но без глава. Главата му, набучена на кол, бяха понели надолу за назидание чак до Солун. Един Бог знае къде е хвърлена на кучетата. Трите си дородени деца кръстих Слав, Жельо и Яница. Другите три, уж по-големи, измряха по пътищата. Разпилях ги като пилци. В един ден погребах десетгодишната Елена заедно с баба й Елена. Те барем останаха на едно място, разговорка да си бъдат. Боже, лоши времена бяха, по-лоши настанаха! Таман си бях отдъхнал малко от потища и погребения... Тук – в Кукуш свой дом лепих... Децата, за добро ли, за лошо ли, опазих. Само ти, Боже, знаеш... Яна се омъжи в далечно село. Там сега е свободна България. При нея трябва да бягаме. До къде ще стигнем? - Василка не е дошла още в съзнание. Я, аз да се промуша някак си да Кочо, ако е още жив, да видя те какво са намислили!

Ставри се плъзна покрай оградата. Белият му перчем се мяркаше зад зидовете и шубраците. Избягваше пътя, шмугаше се в пътечките, които само той си знаеше. На едно място му се счу бебешки плач. Рече си сам: „Мръднал съм!“, но се качи на оградата и призна в двора. Пречеха му разлистените дървета. Не можа нищо да види, а и беше тихо. Продължи по пътеката. Зад много дувари имаше суетня, но не се спираше. Тая подготовка, колкото се може по-тиха, му беше позната. Един ли път си е стягал багажа? То какво ли можеш да вземеш. Първом всичко ти се вижда необходимо, а после разбираш, че най-свиден е живота и потегляш гол като пушка. От опит знаеше – най-важното е да се спаси човека. Корени ще яде, в камънаци ще се свира, но да оцелее, българин и българка да останат, челяд да народят, да има... да има и да колят, и да бесят и все да остават, заловени като корени за малкото скална земя. Имало я е България, има българи и пак ще ги има. Близо е краят. Този край беше дошъл, но какво стана сега – това не можеше да разбере Ставри.

Открехна леко малката задна портичка на Кочовия двор. Тя извеждаше през шубраците направо в гората. Добре прикрита, най-доверените хора я знаеха. Притичваше и се стаяваше зад някое дърво, докато стигна зад къщата. Вмъкна се през задната врата. На стълбището се сблъска със Струма – жената на Кочо. В тъмнината тя не го позна и изпищя.

-Не бой се! Аз съм – Ставри. Тука ли е Кочо?

-О, Боже! - проплака уплашената жена. - Хайде ела, че се стягаме. Няма време. Ти защо не се стягаш, а си тръгнал по къщите?

-Знаеш ли къде да бягаш и от кого да бягаш? Сгащени сме като зайци. Затова дойдох да питам Кочо. Той може да знае повече. - Има връзка с организацията, а и с моите...

-Имам. - обади се Кочо, който беше чул писъка на жена си и се завтече да види какво става. - Имам, Ставри, но тая връзка не ни устройва нито нас, нито тях. И те вече не знаят с кого се бият и за какво, но все пак предупредиха: „Дигайте се! Към България е още свободно.Ние тук ще държим фронта, докато е свободно.“

-Защо бе, Кочо, защо стана така? Тука не е ли българско? На пръсти се броят турци и гърци, а тях и оттатък ги има. Нали за българско се биха.

-Биха се те... хубаво се биха и турците прогониха, ама сега не могат да си разделят пая и ще се изядат. На Гърция и Сърбия им трябваше съюза с България, докато прогонят турчина. България изнесе войната на гърба си, а сега обърнаха другия лист. Никой не те пита българин ли си, грък ли си. Повече земя да заграбят, пък досега едни ако са ни потурчвали, сега други ще ни погърчват. Няма да я бъде! Стягай се и тръгвай!

-Кочо, нали през Калинова гора?

-Да. Хайде тръгвай, че едни вече се изтеглиха! Знаеш, че в такива случаи хората трябва да са заедно, да не се пилеят. Говори се, че ще палят града. Не стигат им жертвите по улиците. А сигурно ще претърсват първо... и ще убиват...Върви бе човек!

Ставри се сепна. Промъмра под носа си: „То и ние дадохме жертви“, но Кочо не разбра, за какви жертви става дума и като видя, какъв се е съкладисал приятеля му, го поведе обратно към черния изход, потупа го по гърба, като че да му въхне сигурност, която изрече с думи:

-Не ти е за първи път. Ти ако се уплашиш, за кругите какво да кажем? Ще се видим. България ще събере своите българи.

-Ще бъде, ще бъде! - продума Ставри, като че ли сам себе си убеждаваше. - Кой остане...

-Винаги е било – кой остане. - малко сърдито отвърна Кочо и като се обърна да влезе, все пак рече да го ободри – Горе главата! Или българи, или никакви!

Ставри пое обратно по пътеката. Какво ново беше разбрал? - Нищо. Жельо и Слав може да са тука некъде наоколо, ама иди ги търси. Те си знаят своята работа, а аз съм длъжен да изведа семейството. Ако не го направя, няма да ми простят. Ще палят... Градили ли са, та ще палят? Какво ли стана с Василка? Боже, какво ще каже Слав? Не опази нито децата му, нито жена му... Отново дочу бебешки плач, сега по-силен и по-ясен. Покатери се отново по зида, но тоя път мястото беше по-голо и успя да види. Гледката беше потресаваща. Два трупа лежаха в необичайна поза на плочите пред къщата. Две струйки кръв се бяха стекли по наклона и се сливаха в ниското като малко алено езерце. Прескочи през оградата. Не се огледа. Знаеше, че извършилите злодеянието отдавна са изчезнали. Погледна мъртвите. Не ги познаваше. Млада жена на около двадесет години и почти възрастен мъж. Те бяха протегнали ръце един към друг, сякаш взаимно да се опазят. Дългите черни коси на жената се гърчеха като живи, повявани от вятъра. На гърдите й кръвта се беше смесила с изтеклото мляко – последна глътка за бебето, което плачеше вътре. Отвърна глава. Позната, но винаги разтърсваща гледка. Погледът му потъна в зейналата врата. Дочу отново задавения плач. Завтече се се по посоката. Спъна се в разхвърляни вещи.

-Ограбили са ги, мамка им цуцуманска!

Пристъпи прага на малка стаичка и видя люлката, завързана за халките на тавана. Бебето сякаш разбра, че му идват на помощ и запищя с пълни сили. Ставри го грабна, без да го гледа и го притисна до гърдите си, прикри го със старата си дреха и излетя навън. Огледа се. Знаеше, че двора не може да няма задна врата. Намери я, скрита в шубраците и отново се озова на познатата пътека. Краката му го носеха напред като в младите години. Детето мълчеше като малко котенце, усетило топлината на приятелско тяло. Спря се чак пред тяхната врата, пое си въздух и се вмъкна вътре. Посрещна го гласът на жена му:

-Къде се маеш , бе Ставри? - Не можа да се доизкаже. Старецът бухна в ръцете й малкото вързопче и се тръшна на стълбището едва дишайки. - Какво е това? От къде това дете? Къде си ходил?

-При Кочо.

-От къде взе детето?

-От една къща в Михалковата ахала. Ония изедници убила майка му. Не я познавам. Как е Василка?

-Съвзе се. По-добре е. Плаче.

-Занеси й детето да не плаче! Хорската мъка е навсякъде. Трябва да се стягаме да бягаме! Ще идем в Българско – при Яница.

-Тук не е ли Българско, бе Ставри?

-Кой те пита какво е? Ще палят града.

Гена го гледаше хипнотизирана от ужас.

-Какво не разбераш и ме зяпаш? Върви и стягай най-нужното, което може да се носи. С конете през планината няма да можем да минем. Краката ще ни водят.

-То , у кой от нас крака? Ами Василка?

-Дай й детето! Ти знаеш какво да й кажеш. Ще се оправи. Стига си ми опявала. Аз отивам да стягам каруцата. До планината ще ни е от полза.

-Конете къде ще оставим?

-Стига си питала! Махай се! Дома й си отива – тя за конете се загрижила...

 

Гена разбра, че няма повече какво да пита, пък и детето се разплака.

-Мълчи, мълчи, миличкото ми! Сега ще те нахраня. - забъбриха по навик устните й, а мисълта хвърчеше на друга страна.

Влезе при Василка. Тя спеше, успокоена от лекарствата, които й даде. Едри капки пот обсипваха лицето й. Слънчевите лъчи лежаха кротко върху спуснатите й бледи ръце. Милен седеше на трикрако столче до леглото и се взираше в затворените очи на майка си. Какво ли вреше в детската душа?

-Миленчо, ела ми помогни!

-Какво носиш, бабо?

-Сега ще видиш.

Гена сложи детето на миндера.

-Гледай го да не падне!

Детето се чудеше, какво да гледа, но вързопчето изплака и то се спусна към него.

-Наше ли е, ма бабо? Защо казахте, че е умряло?

-Не е, баби, не е. Оживя. - промърмори през сълзи Гена. Извади, приготвените за тяхното бебе, повивки и ги постави до чуждото. Докато го развиваше, продължи да шепне. - Наше е горкото, наше е! О,ох, момченцето на баба...! Около два – три месеца е. Имало е късмет. То знае ли се късмета по пътищата, ама... Миленчо, иди ми донеси млякото от килера!

Милен излетя и след миг се върна с котлето.

-Сложи го на печката да се стопли!

-Мамо, какво става?

Гена се обърна. Василка се бе надигнала на лакти и гледаше в призрачна почуда детето в ръцете на свекърва си. Обърка се...

-Миленчо, иди навън! Дядо ти каза да идеш при него. Той е при конете.

Детето погледна с детска радост майка си и голото бебе и с готовност излезе навън. Бабата принесе бебето до Василка:

-Виж го, колко е хубаво, соколчето на баба!

Снахата, още зашеметена, протегна ръце:

-От къде дойде?

-Не е дошло... - опита се да се усмихне Гена. - Баща ти го донесе. Убили майка му. Той го чул да плаче, намерил го и го взел да го спаси.

Василка повдигна бебето с треперещите си ръце, втренчила блуждаещ поглед в него. То изплака. Тя го притисна до гърдите си и го обсипа с целувки и сълзи. По интуиция извади набъбналата от мляко гръд, за да го накърми. Спря я гласът на свекърва й:

-Не, не бива да го кърмиш! То е сисало до сега друго мляко, а твоето е отровно за него. Ако засуче коластра, ще умре. Два дни ще изтискваш твоето мляко, докато потече чисто и безвредно и после можеш да го кърмиш. Дай да го повия! Аз ще го нахраня. - Тя взе детето от ръцете на снаха си. - Как ще го кръстим?

Василка замълча. Спомни си, какво бяха говорили със Славо – Момчил, или Десислава. Не, не бива. Това беше за мъртвото... Свекърва й каза „Соколче“. Може и така:

-Сокол, мамо.

-Приляга му. То ни долетя като от Бога. Нека е Сокол. - Гена повдигна повитото дете над главата си. - Лети, Соколе, лети! При нас всички са летели. Лети и ти! Нека Бог здраве да дава и на нас, и на теб, защото по този път, дето сме тръгнали, само здраве ни трябва! Василке, ще можеш ли да станеш? Трябва да бягаме. Ще палят града. Ставри каза, че ще вървим в България – при зълва ти.

-Какво? - изплака снахата. - Славо къде е? Тате виждал ли го е?

-Не. Къде ще го види в тая неразбория? Кочо му казал да се стягаме. Някои вече са напуснали града. Той е говорил с Жельо и Славо. Те са му казали, че гърците ще палят града, та да се стягаме, да бягаме. - Гена излъга, но собствената й лъжа, сякаш успокои и самата нея. - Хайде, пробай да станеш! Глътни глътка от лекарството!

Думите на свекървата дадоха неподозирана сила на снахата. Щом Слав е казал, значи така трябва да бъде. Надигна се. Не усети никаква болка. Краката й стабилна поеха тежестта на тялото.

-Те ще дойдат при нас, нали!

-Ще дойдат, разбира се. Облечи по-топли дрехи! Вечер в гората е студено, пък и ти си още слаба.

Гена беше нахранила детето и се суетеше около мисълта, какво нъй-необходимо да вземе. Вадеше, прибираше и пак вадеше. Докато Василка се облече, тя бе натрупала малка купчинка дрехи върху тъкана златиста покривка. Поогледа я и я завърза. Застла нова покривка и запритичва от килера до стаята. Трупаха се хляб, сирене, масло, сланина и какво ли не още. Докато за дрехите гледаше колкото може по-малка да бъде, за храната не се замисляше. Трупаше и знаеше, че това е най-важно. Пътя крие неизвестности, а без храна не може. Завързваше втората бохча, когато чу гласа на мъжа си:

-Гено, готови ли сте?

-Готови. - отвърна му тя и се обърна тихо към Василка – хайде и няма да плачеш, защото ще разсърдиш Ставри!

В този момент той влезе при тях и тя млъкна. Хвърли поглед на багажа и си помисли, че жена му не е забравила ония години – знае какво да вземе. От скрина извади парите, колкото имаха, документи и ги сложи във вътрешен джоб на антерията си, пришит точно за такива случаи. Вдигна вързопите и тръгна, без да се обръща.

-Вземи две одеала да сложа в каруцата и не се повъртайте!

Василка стоеше на средата на стаята като забъркана. Тя беше местно дете и не познаваше изгнанието с неизвестностите му. Дъщеря на заможни родители, хубава – с оная моминска хубост, която завърташе главата на най личните ергени. Сините й, както небесна роса, очи подлудяваха. Бялото лице и алените устни възбуждаха най-жадни мисли. Русата, дебела плитка се виеше около змийското й тяло. Не хареса никой. Отхвърли безбройните предложения, с което си навлече проклятията на много чорбаджийски семейства. Но, когато се хвана за Слав, получи и родителските си клетви. Не я даваха за него. Че е хубав – хубав е, но комита семейство храни ли? Всички знаеха, че той и по-стария му брат са в „Организацията“. Знаеха и за целите й. Помагаха с пари и оръжие, храна и облекло, но родителите й бяха мирни хора и мислеха, че желанието им да бъде и техния край свободен, ще се сбъдне без тяхното участие. Не даваха дума да се изкаже за венчавка между Слав и дъщеря им. Когато Ставри отиде да я поиска за снаха, те го върнаха от портата. Разлютен, той им заяви, че няма да им се моли. На комита, какво му е трябвало, сам си го вземал. Василка слушаше кавгата от стаичката и още тогава обикна свекъра. Заключваха я. Заплашваха я. Но тя намери начин и пристана на Славо. Обичаше го, пък и беше умно момиче – разбираше и се доверяваше на идеите му. Не бе я излъгал, че ще се върти около полите й. Казал й бе цялата истина за настоящето и за предполагаемия бъдещ живот. Знаеше, че малко ще бъдат хубавите дни, повече ще е чакането, мъката, сълзите, непрекъснатите страхове за живота му... Прие всичко. Само той да бъде. Вярна му беше и вярна го чакаше. Родителите й не я потърсиха. Бяха я отписали от семейството си. Тя в лицето на свекъра и свекървата намери новото си семейство, което я обкръжи с любов, каквато не бе имала до момента. Тринадесет години от тогава, много болки, много радости изживя. Неизвестността все терзаеше душата й, но тая неизвестност, която сега стоеше пред нея, беше непозната и страшна. За нея се е говорело и точно от тези спомени на близки хора в представите й изпъкваха картини, които съвсем не будеха ентусиазъм. Чу отново призивното „Хайде“ и потрепера, но се осъзна. Как може да размишлява върху неизбежното? Имаше ли възможност за избор? Длъжна е да тръгне, до последния си дъх да защитава останалото си дете, пък и това, което беше загубило родителите си. То е вече нейно. Ще го кърми със собственото си мляко, ще живее със скърбите и радостите му. Радости.. Боже, ще има ли радости? Това й се видя далечна и неуловима мечта.

-Мамо, - продължи тя гласно мислите си. - ще има ли някога радост в живота ни занапред?

Гена се усмихна. Разбираше, какво става в душата на снаха й. Това бе и нейното изживяване при първото им бягство.

-Разбира се, чедо. Господ не праща само мъка. Ето – посочи спящото бебе. - не е ли това първата радост, която Той ти изпрати след голяма мъка? Прекръсти се и Му благодари, дъще! - Тя взе детето и тръгна. Не се обърна – знаеше, че Василка се кръсти пред малката Христова икона. И навън не погледна на никъде. Не искаше очите й да запечатват последния спомен от уютния дом. Пред къщата цъфтяха последните пролетни цветя. Лъхна я ароматът им. Наведе се и откъсна здравец и шибой. Мушна стръкчето здравец в пелените на детето. Останалите подаде на Василка, която идваше подир нея. - Пази ги за здраве!

Ставри отвори портата и огледа пътя преди да изкара каруцата. Не видя нищо обезпокоително и се върна.

-Качвайте се!

Не чакаха втора покана. Настаниха се в каруцата. Зад нея отвързаният Вълчо махаше опашка. Гена махна с ръка да го прогони, но Ставри я спря:

-Недей! То разбира всичко. Няма да ни остави, колкото и да го пъдиш. И куче е нужно, а нашият Вълчо е златен. - Тури чивията на портата, прекръсти се и седна зад конете, хвана поводите и изрече. - Хайде... с Бога напреде!!!

Каруцата изтрополи по кълдаръмения път. След минути се сля с множеството каруци, които се движеха по главния път към планината, станала притегателна сила за всички. Мълком се разменяха погледи, които говореха повече от всичко.

 

 

© Надежда Борисова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??