Mar 30, 2018, 8:07 PM

Късче любов докрай 

  Prose » Narratives
493 3 0
8 мин reading

                                                              
         
             Госпожа Емили Бомон – красива, двайсет и осем годишна жена, слушаше напрегната емоционална реч на футболния коментатор, без да  поглежда към телевизионния екран. Пръстите и мачкаха крайчето на памучната покривка през цялото време. Не гледаше футбол, защото не разбираше тази безсмислена грубост и агресия на терена. В крайна сметка това бе просто една игра. Днес направи изключение, тъй като нейният съпруг излезе за последния си мач. Двубоят имаше изключително значение за ,,жълто-сините" от Ница, които изоставаха на една точка след Сошо. Ала при победа, ,,канарчетата" щяха да станат шампиони на Франция. Спикерът в края на мача, почти беше останал без глас. ,,Тече последната деветдесета минута на мача: Ница - Сент Етиен – нула на нула от Стад де ла Божуар. Бомон поема топката на гърди, сваля я на земята и поглежда вратата. Към него с шпагат се хвърля самоотвержено Морел, но закъсня и подсече крака на футболиста. Бомон вече изстреля истински снаряд. Батс плонжира, но топката минава под него. Гооооол! Бомон отново бележи в последния за кариерата си мач. О, не! Нападателят не се изправя. Най-вероятно е получил контузия след като Морел заби бутоните в неговия крак. Той се държи за главата, а болката е изписана на лицето му.  Влиза носилка на терена. Целият стадион скандира името му. Ще се наложи да бъде откаран в болница. Какъв финал на една блястяща кариера! Ето, качиха Бомон в линейката. Дано контузията се окаже по-лека! Съдията отново подновява играта..."
         Емили изгаси телевизора. За нея мачът приключи.  Сърцето ѝ туптеше до пръсване, а погледът  блуждаеше из стаята.
         След около два часа телефонът иззвъня. Жената набързо грабна слушалката и чу непознат мъжки глас отсреща. 
         – Госпожа Бомон, вие ли сте на телефона?
         – Да, аз съм. А вие кой сте?
         – Аз съм доктор Мартен от Clinique St Dominique. Вашият съпруг – Жан-Пиер Бомон, претърпя спешна операция по възстановяване на пателарното сухожилие. Самата операция мина добре, за съжаление се получиха усложнения от общата анестезия и той в момента не излиза от нея. Елате да го видите. Господин Бомон е в Отделението по анестезиология, реанимация и интензивно лечение в нашата болница.
            Отделението се намираше на четвъртия етаж в шестетажна сграда във форма на буквата П. Жан-Пиер беше настанен в самостоятелна стая. Всички жизнени показатели се отчитаха чрез многофункционален монитор на графичен дисплей – честота, пулс, ЕКГ, енцефалограма, ритъм на дишане, минутна вентилация и кръвно-газов анализ (КГА). Мъжът вече един месец се бори за живота си, но с изключение на самостоятелното дишане, друг напредък нямаше. Неговата съпруга седнала на стол до леглото, наблюдаваше екрана. Видът ѝ  беше доста измъчен – видимо отслабнала за това време, с тъжно и угрижено лице. 
           В този момент вратата се отвори, в стаята влезе лекарят – плешиво и пъргаво старче. „Как лъщи темето му на слънцето!" – си помисли тя.
           – Добър ден, госпожо Бомон! Как сме днес?
           – Добър ден, професор Киню! Все така, без промяна. – Емили вече беше станала от стола и докато говореше, оправяше косата си.
           – Бих искал да ви информирам за нашето заключение. Аз се консултирах с няколко от най-големите светила на Франция в тази област. Всички са единодушни – няма шанс за възстановяване. Той  е в будна кома, при пациенти с това заболяване е възможно възстановяване – частично или пълно, но в неговия случай е изключено. Мозъкът е толкова увреден, че мъжът ви никога няма да може, дори и частично да се възстанови. Очаква го живот-вегетация. Имате два варианта. Първият е да помислите за евтаназия. Знам, че ви предстои труден избор, но според мен трябва да го направите. Така ще запазите честта и достойнството му и ще съхраните общите спомени за човека, когото сте познавали. Ако изберете втория вариант, се обричате на непрестанни медицински грижи, докато е жив...
            – Професоре, какво говорите? Нима искате аз да убия любовта на живота си? – тъкмо Емили изрече тези думи, лицето ѝ пребледня и се свлече на земята.
            
           Тази юлска утрин в една малка къща на Rue Jeanne d' Arc в Ница животът започваше в седем часа, както всеки друг ден през последните трийсет години. Сутрешен тоалет, бръснене, хранене и рехабилитация в една от стаите, която бе превърната в болнично отделение. Госпожа Бомон привърши със задачите си и погледна през прозореца към съседната къща. Под стрехата имаше лястовиче гнездо. Четирите малки бяха се излюпили преди месец и жената обичаше да гледа как родителите им ги хранят през час. Техните малки човчици лакомо поглъщаха насекомите. Този апетит щеше да им помогне съвсем скоро да излитнат от гнездото. „Колко всеотдайни лястовички! Не щадят сили, за да изгледат рожбите си. Ала какво щеше да стане, ако с таткото се случи нещо?" – тези мисли се въртяха в главата ѝ, щом иззвъня телефонът.
            – Ало? Кого търсите?
            – Търся госпожа Емили Бомон – дрезгав мъжки глас прозвуча в слушалката.
            – На телефона. За какво се обаждате? – имаше нежен тембър и ясна дикция.
            –  Аз се казвам Мишел Вилньов от вестник „Екип". По повод рождения ден на вашия съпруг ще дадете ли едно интервю за вестника ни?
            – Разбира се. Кой ден искате да дойдете?
             – Удобно ли ще бъде днес следобед към 16 часа?
             –  До 17 часа ще свършим ли? Защото след това съпругът ми трябва да вечеря.
              – Времето е достатъчно.  Добре, госпожо Бомон, тогава до 16 часа.  
              – Момент. Имам само едно условие. Не желая да снимате болния! Мога да ви предложа снимки от времето, когато беше здрав. 
               – Няма проблем! Ще публикуваме снимки от вашия архив. До чуване!
               – До чуване, господин Вилньов!
               Журналистът се оказа доста млад. Това изненада Емили.
                – Очаквах да е някой по-възрастен! – констатира жената, докато се наместваха на фотьойлите в хола.
                 – Хе-хе! В спортния отдел аз съм най-старият – той се усмихна и добави. – Явно, обаче, не достатъчно за вас. Може ли да започнем? – щом видя, че кимна утвърдително, продължи. – Да се върнем към онзи далечен ден на 26 май 1985 година. По време на мача Ница - Сент Етиен, след като Жан-Пиер Бомон вкара единствения гол и донесе шампионската титла, получи тежка контузия. Какво се случи след това?
                Емили въздъхна и започна своя разказ.
                – Беше откаран в Clinique St Dominique и след извършения преглед се наложило да бъде опериран по спешност, поради разкъсано пателарно сухожилие. Точно този ден, обаче, медиците стачкували и на смяна в цялата болница имало само един анестезиолог, а обтурацията трябвало да направи помощник-хирург, който бил специализант. В един момент нещата се объркали. Погрешно интубиране, двойна доза упойка и белите дробове отказали, сърцето също. Жан-Пиер изпаднал в кома. Все пак, с присъщата си борбеност, той не се предаде. Ала пораженията се оказаха тежки. Вследствие на това мозъкът му се увреди много, а според професор Киню – „необратимо". След това ми предложиха евтаназия, но аз отказах. Как можех да убия любимия си човек? Избрах да се грижа за него. Поради скъпо струващото лечение, се наложи да поискам помощ от държавата, подпомогнаха ни – Френската футболна федерация, Съюзът на френските футболни ветерани, а също и много фенове. Все пак мъжът ми беше доста известен футболист по онова време – с 36 мача за националния отбор и 47 гола, а за Ница имаше изиграни 465 мача и отбеляза 630 гола. Надявам се хората да си спомнят все още за него.
           – Бъдете сигурна, госпожо! Не е забравен! В редакцията получаваме много писма, в които питат за състоянието му и се надяват на подобрение.
           – За него времето е спряло, няма нито един бял косъм, а е на шейсет и две. Сега може да се храни и да диша самостоятелно, но не показва никакви признаци на съзнателна дейност. Понякога трепва, ако чуе моя глас или любимата ни песен, но... Въпреки това аз не спирам да му говоря, за всеки рожден ден му купувам подарък. Мечтая, ако е възможно, някой ден си върне съзнанието и да ми каже нещо, ако ще да е само една дума.
             – А децата, помагат ли ви? 
             – Ами, не са спрели да идват, но той не е тяхна грижа. Двамата ми синове пораснаха покрай болничното легло. Сега вече са големи, имат семейства и собствени деца. Внуците свикнаха с мълчаливия си дядо. Всички се надяваме на подобрение, но кой знай?! – при последните думи гласът на жената се разтрепери.
             На другия ден Емили, седнала на стол до леглото, четеше статията във вестник „Екип", посветена на мъжа ѝ. „Жан-Пиер не спира да се бори и показва защо беше един от най-добрите нападатели на Франция. Неговата упоритост е пример за всички, които са изпаднали в отчаяние и са се предали. Ала нека не забравяме и жената, която през всичките тези години е била до него и го е подкрепяла. Тя показва чрез живота и грижите за своя съпруг, че любовта не може да бъде победена..."
             В този миг мъжът ѝ изпъшка. Погледна към него и  се вцепени. Отсреща я гледаха две красиви и изпълнени с обич  очи. Той размърда устни и едва чуто каза:
             – Благодаря ти, за всичко!
              После изхърка и спря да диша. Сълзите изпълниха очите на Емили, набраздиха лицето и капеха по земята. Плачеше без глас. В най-тежкия за нея момент една мисъл донесе леко утешение: „Все пак мечтата ми се сбъдна. Видях, че още ме обича. Това бе късче любов докрай." Чакаше този миг дълги години, за да изтрие като с магическа пръчка всички трудности, разочарования, безсънни нощи и отчаяние. Жената виждаше пред себе си не смъртта, а снажен и усмихнат мъж, там – на терена, вдигнал победоносно ръце след поредния вкаран гол. Публиката, станала на крака, да скандира: Бооомон! Бооомон!
               Точно по същото време малките лястовичета изхвърчаха от гнездото на отсрещната къща и направиха първия си полет. Малко тромав и непохватен, но все пак летеж. Животът продължаваше.

                
               

© Светлан Тонев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??