Глава 1
Поменът
Рядко отивах на село, майка ми не обичаше македонската рода на баща ми. Били диви и луди, пиели и се биели, ходели с нож под ръка. И когато тя се уреди миналото лято за командировка в Италия, че взе и баща ми, най-неочаквано отсече да прекарам лятото на село в Пиринска Македония. Tам било най-сигурно и безопасно за мен, защото нямало компютри и нет, а в онази дива пустош и да искам, не можело да ми се случи нищо лошо или опасно.
Баща ми умно и мъдро замълча, но усетих как му стана приятно. A aз се чувствах отиващ на заточение в далечна и непозната Индия. По-точно, на заколение, като обречена на безсмислена смърт овца.
- Тъкмо малко да поработи и да заякне физически - безплатен фитнес сред природата. Да види и оня живот - в София лесно се мързелува. Не съм забравила екшъна по английски в края на срока. Трябва да си плати за това.
Майка ми ме погледна строго зад очилата с маркови рамки. Искаше да ми даде урок, но не знаеше колко съм упорит.
- Събирай, Горане, багажа. - Гласът не търпеше „не".
Напъхах в сака тениски, панталони, козметика и седнах намусен в колата. Четири часа пътуване. Добре, че плейърът беше дозареден. Гледах разсеяно пътя - пясъчни слънчеви хълмове с ниски ожулени храсти, дървета, железопътната линия покрай Струма, като изтегната на слънце змия - не бяхме идвали при баба и дядо повече от година. А сега цяло лято трябваше да се кисна тук, в тая убийствена жега. Без компютър и без пари, на здравословен живот и храна. Беше жестока присъда, че не изкарах шестица за срока по тъпия смотан английски година преди матура.
Минахме моста на Струма - рибарите, наредени като за снимка, ловяха наполовина влезли в реката и аз им завиждах малко. Бих влязъл веднага и аз. Най-малкото, за да видя киселата усмивка на мама. Напоследък с нищо не можехме да й угодим.
Пътят отби и колата започна да скача. Направо в Ада попаднах. Селото ме посрещна с огнено слънце и задух. Сякаш спеше в омагьосан космически сън, като странно разумно създание. Гледах тръните покрай пътя, с лилави бодли като рози, и се чудех как ще устискам сред пущинака цялото лято. Тревата беше слънчасала, гущери притичваха безстрашно насам-натам като любопитни клюкарки. А още не беше обяд.
Минаваше десет и половина и слънцето напичаше силно. По селските улички се мяркаха бързащи хора с мотики. Къщичката на дядо примамливо галеше погледа със зелените дървета отпред. Точно като в детското стихче. Липите правеха сянка и пейката пред нашата къща беше любимо място за приказки на цялата махала. Слязохме от колата и нашите ме потупаха утешително. Един вид, хайде, Горане, скачай в дълбокото сам. Беше ми криво и гадно. Чувствах се предаден и неразбран.
Оставиха ми дребни пари и ми казаха, ако искам повече, да работя. Изненадите днес от майка ми не знам дали имаха край.
Дядо се показа по риза и навити крачоли, засмя се до ушите, като ни видя:
- Е, браво бе, сине, така ли - сваляте Горанчо на пътя и тръгвате веднага? Поне за обяд останете!
- Като го взимаме, татко, сега ще се връщаме бързо- някак го сдъвка баща ми. - Ще закъснеем за полета.
Двамата се прегърнаха странно. Сякаш се разделяха за часове, а са ги деляли столетия. Толкова еднакви, че изглеждаха отстрани като братя. Абе, хубави мъже сме си ние в рода. Само да не беше селцето накрай света под баира.
Майка ми даже не слезе, само махна с ръка от колата.Това винаги ми изглеждаше странно. Ние слизахме с татко, а тя оставаше в колата сама. Защо толкова мрази дядо?
Колата замина и аз се оказах на село. Софийски тинейджър на 17 в най-забутаното място на света. Огледах се като изгубен, вдигнах сака и се приготвих стоически за мъчението от дългите месеци.
Дядо ми каза приятелски:
- Като те гледам, ще имаш нужда от дрехи. И от капела.
- Имам - и хукнах нагоре по стълбите - помнех моята стая.
Цялата в бледозелено, с копринени пердета и широко легло, с щори на прозорците и огледало в масивна рамка, тази стая ми беше любима от малък. Имаше мрежа против комари и вечер баба оставяше задължително плод, вода или сладки на малката масичка до леглото. Когато сутрин отварях очи, първото, което усещах, бе ароматът на плод и сладкиши.
- И малко побързай- провикна се дядо - защото сме канени и на помен.
Спрях. Усетих как ми се свива стомаха на топка. Само това не. Да ходя по гробища в жегата. Обърнах се бавно с намерението да излъжа нещо. Например, че ме боли глава или че съм изтощен от пътя.
Дядо ме настигна, погледна ме от горе до долу и ми подсвирна с уста.
- Там не ядат хора, хайде, размърдай се малко.
Облякох тъмна тениска и седем-осми брезентови панталони. Дядо ме чакаше долу, издокаран като за сватба. Хубав мъж беше Горан Старши. Косата му светеше сребърна. А очите му скриваха смях под опасната синева на ириса. Висок и изправен, приличаше на филмов герой, от онези, дето са покорявали Запада. Усмивката му беше прекрасна. Като го гледах така усмихнат, не се стърпях и изтървах:
- Не отивахме ли на помен? А баба?
- Отиде да помага за раздавинките, хайде, че нямаме време.
Пътят, изровен от дъждовете и вятъра, се мъкнеше като змия по баира. Кактуси и разперени тръни цъфтяха от двете страни и аз се зазяпах по тях. Цветовете им - ярки, жълти и тук-там червени, лилави и сини, до бяло, светеха като целувки от слънцето.
- Ако видиш смок, обади се - дядо ме сръга в ребрата.
Подскочих от изненада и ужас. Надявах се да е шега.Озърнах се на всички страни. А той се разсмя и ме тупна с ръка по гърба.
- Ох, градското чедо на дядо!
Поменът бе на някой си Дине, приятел на дядо и баба. Върху гроба имаше пъстра покривка, отрупана с храна и напитки. Ние, наредени като за снимка, слушахме разсеяно попа и си пийвахме за успокоение. Шишенца с ракийка и вино вървяха от ръка на ръка. Хапнахме, пийнахме, и аз най-наивно си мислех, че всичко приключи и ще си вървим у дома. Да, но не така се оказа. Прибраха нещата от гроба и жена му напомни на всички:
- Отиваме сега у дома.
И цялата група от 15 човека поехме към горния край на селото. А така наречените „Раздавинки" - храната, която раздават на гроба, задължително от солени и сладки неща, баба занесе вкъщи и после се върна при нас. Насядахме под лозата на двора. Беше прохладно и чисто. Жените се разтичаха и сложиха огромни салати пред нас. Толкова вкусно нещо не бях хапвал отдавна - градинските домати и чушки имаха слънчев вкус. И някаква странна подправка, която не знаех каква е, им придаваше стипчив аромат, но не смеех да питам за името, да не им се покажа прост.
- Да е пред него всичко - каза мъдро жена му, сипа си чашка ракия и промълви:
- Наздраве на всички.
Това ме учуди, нали беше помен. Започнаха да разказват интересни случки с починалия, от смешни по-смешни и аз не разбирах защо трябва да е смешно на помен. Разтърси ме историята с магарешките кюфтенца. Динето имал магаре преди години, което се казвало Саботьор. Било чудно магаре, получило името за заслуги от световен инат- силно и адски красиво, и често го искали за разплод. Проблемът бил, че винаги се раждали женски магаренца. Така няколко пъти. Динето продавал малките, но на четвъртия му прекипяло. Заявил, че две магарици в къщата не може да има и извикал всички приятели. Зачудили се какво да го правят и Динето дал идеята за кюфтенца с пипер. Били пийнали повече и направили каймата за час. Събрала се цялата махала, но на никой не казали какви кюфтета ядат. Динето извадил тригодишна ракийка от сладки смокини, направили салата от печени чушки и магданоз и веселбата продължила до късно. А магарето го вързал на двора и му натривал носа с едно и също кюфте през час. „Другият път да знаеш какво правиш." Магарето клатело инатливо глава, несъгласно с тежките обвинения. Докато накрая не му сипали и на него от смокиновата ракийка и малко биричка за десерт. Години наред после разказвали за магарешкото хоро в двора на Динето. Приятелите разбрали какво са изяли чак след неделя, като попитали за колко е продал поредното магаренце - дамазлък. Никой не му се разсърдил, а Саботьор се научил да разпознава кога Динето си е пийнал добре и щом го видел да преплита походка по двора, започвал да тропа с крака, сякаш играел хоро.
- Големи чешити бяха и двамата, лека им пръст - каза един от мъжете и отля от ракията долу на плочките в двора.
Всеки след него по малко също отля. После донесоха някакво ястие, което мъртвият много обичал. Печени сини домати, заляти с яйца и чесън, убийствено вкусно и странно. След смокиновата ракийка досипаха в чашите вино. Заформяше се неистов купон и мен взе да ме свива лъжичката. Дядо ме дръпна встрани.
- Горане, тук е така. Мъртвия попът го пее. И мъката си остава на гроба. Динето беше приятел. Никой не иска сълзи. Животът е кратка усмивка. Така че се радвай на воля. Утре не знаеш деня.
Сред общата говорилня един от мъжете каза:
- Динето много обичаше тая, лудата песен.
И като отвори гърло, чак ми припари в стомаха."Еленко, моме маленко..." Всички мъже запяха. Станаха и се хванаха здраво. Това хоро посред двора ще ми остане завинаги в паметта. Заиграха жените след тях. Някакво ситно хоро, красиво и сложно. Мъжете пееха и ги гледаха алчно. Викаха ме и мен да се хвана, но аз не посмях, да не ми се присмеят всички. А ми трептеше душата... Тогава за пръв път усетих как ми кипва кръвта. Но още ми беше рано. Щеше да стане скоро - прииждаше буйна река, не знаех какво ми донася, но щях да търся бродче към брега.
Стояхме до късен следобед. Дядо си пийна здраво. Не че беше пиян. Носеше като змей-горянин. Сипеше пиперливи шеги и току поглеждаше баба. Боже, как се раздаваше! Пееше с цяло гърло, отметнал главата назад, и сякаш с краката не стъпваше, а плуваше като моряк в океана.
Прибрахме се тримата вкъщи. И дядо безцеремонно отсече:
- Ние сме уморени с Васка, ще си полегнем за малко. Ти поспи също или се разхождай навън.
Влязоха в стаята и дядо затвори вратата. Стоях и не можех да проумея дали ми казва това, което си мислех или... Отговорът дойде много скоро и аз излязох навън, за да не смущавам любовния завършек на помена.
© Илияна Каракочева All rights reserved.