Хайка за смоци - 2глава

Сутринта спах до късно и едва отлепих  в 11. Смъкнах се тихо към кухнята. Заварих дядо и баба намръщени. Палачинките, златисти и апетитни, стояха  по средата на масата до  прозрачно сладко от праскови и аз седнах  да ям мълчаливо.

- Няма да дойде с теб – отсече ледено баба.

Бе свалила престилката и я мачкаше в ръка. Устните й приличаха на права черта, а погледът режеше като  кама.

Вдигнах глава  неразбиращо.

- За хайката за смоци се притеснява – поясни  небрежно дядо и сложи ръка на колана. – Ще й мине, хапвай  да се разходим. Тъкмо напече силно.

- Никъде няма да ходи – повтори баба. – Майка му  живи ще ни одере.

Хвърли престилката на леглото и се приближи до дядо.

- И двамата.

-Тя е в Италия, бабо -  дядо нарочно натърти на „бабо”- и ми кимна  леко с глава.

Стоях с палачинка в ръка и треперех като зелено листо. По софийските улици не се разхождаха смоци, но пък това беше  нещо, което щях да разказвам  есента и да събирам  очите на всички. Вече не ми се ядеше. Оставих палачинката  в синята чиния пред мен и успокояващо прегърнах баба. Тя беше бледа и бясна, за нея  бях нейното малко момче, а трябваше да докажа на  дядо обратното.

- Сложи  ги в хладилника, бабо,  като се върна  ще   хапна.

Тя ме погледна особено и кимна  тъжно с глава. Мисля, че схвана дилемата.

- Сложи дългите панталони – прошепна и изтича навън.

Дядо победоносно  вдигна ръка. Потеглихме  към баира. Обърнах се за момент да погледна баба. Бе хванала дръжката на бутимото и биеше чубрицата с невероятна за нейната възраст сила. Мисля, че щеше да стане изключително ситна.

 Напичаше и струйки пот пълзяха по врата и гърба ми. По пътя  Горан Старши ми обясни, че трябва да намерим място на припек, пусто и гладко. Гробището било идеално. Вървяхме натам, по баира с кактуси и тръни. Слънцето  изгаряше и малки скакалци издаваха странен  звук сред тревите. Дори белите пеперуди, които обикновено красяха къпините, сякаш се бяха скрили на сянка. Листата на смокините бяха навели чела, уморени от жегата и почти безкрайното лято.

Отворихме бавно вратата на гробището и се огледахме. Дядо ме  предупреди да не правя резки движения и да мълча. Застанахме  пред чешмата и се заслушахме в  шума на водата. Из къпините до нас прошумоляваха и пробягваха  весели гущери. Напичаше страшно. С  плавно движение дядо кимна наляво и аз обърнах глава. До страничния гроб се беше изтегнала дълга змия. Сърцето ми спря да бие и  ми стана студено в жегата. Дядо бавно и безшумно извади ножа от шапката и се прицели. Имах чувството, че ще припадна или повърна,  или и двете, за срам на рода. Сякаш  бях на снимачна площадка на  стар каубойски филм, само  дето всичко  беше реално. В един момент ножът блесна до мен, в следващия беше  забил змията в твърдата  земя. Мислех, че това е всичко, но дядо  отново вдигна ръка. Друга змия изпълзя до нея. Той извади и втория нож и  се прицели внимателно. Краката ми трепереха неудържимо. Започна да ми горчи в устата. Картината пред лицето ми затрептя. Дядо  направи  знак да вървим. Стъпвах като в пружини. Метнахме  двете влечуги в торбата  и заслизахме към селото бързо.

Усещах как всичко трепери в мен. Земята издаваше странен звук под краката ми и  аз се оглеждах през няколко стъпки. Тениската  можех да изстискам като изпрана. Но чувството беше  прекрасно. Бях участвал в нещо като истински мъж. С времето щях да свикна.  Поне се надявах. Сега трябваше да се успокоя, за да не изглеждам смешен.

По пътя срещахме един куп народ и показвахме змиите като в цирк. Мъжете ги обръщаха от всички страни, жените гнусливо правеха отвратени физиономии, а децата, ако можеха, целите щяха да влязат в торбата. И странно, всеки  мъж завършваше с неизменната фраза :

- Довечера  у вас?

Дядо кимаше  усмихнато-утвърдително с вдигнат палец нагоре:

- У нас,  ами как?

            После ме изгледа критично и отсече:

- При Пешо ще изпием по бира преди  да се приберем у дома. Имаш нужда от въздух.

Студената бира ми дойде екстра, нищо, че беше наливна и в нея плуваше  муха. Извадих я с пръст и допих питието.  А мъжете  продължаваха да цъкат около змиите. Умирах от кеф. Чувствах се мъж. И селяните ме приеха така.

Драли ли сте змии на двора? Точно това правихме с дядо в следващия час и половина.  Отрязахме им опашките и главите. Изчистихме ги и баба сложи огромна тенджера с боб. После приготви букетче с подправки и се обърна към мен.

- Имаш ли още душа?

- Имам  апетит  и  за  няколко палачинки със сладко.

Тя ме прегърна и се засмя.

- Дядо Горан номер две.

Имах нужда  и от чаша вода. Докато пиех студената течност с лимон, чух глухите удари на бутимото, с което баба чукаше чубрица. Трябва вече да я е стрила  на прах. Звукът отекваше  като в древен езически танц и аз реших да надникна. Баба продължаваше да си изкарва яда на  дървото. Само че сега бе сложила  червени чушки за сладък пипер.

- Бабо, в магазина има и чубрица, и пипер. Защо си хабиш силите и си губиш времето?

            Тя ме погледна особено и спря. Избърса потта от челото  и много тихо каза не точно към мен, а на себе си.

- В магазина има, Горанчо. Ама дали го е пекло слънцето като тук? Като имам сила и здраве, да седя и да чакам смъртта ли ? По-добре да си губя времето в работа.

            Стана ми срамно. Прегърнах я, тикнах й чашата с недопита студена вода и я сложих да седне.

- Гледай какво може Горан Джуниър.

            Тя се засмя от сърце.

- Горан кой?

- Горан Младши, бабо.

            Удрях бутимото и си представях, че удрям лошия  късмет с него –  всички лоши дни от живота си, с надеждата сладкият аромат на чубрица и  пипер, който се носеше като вкусен облак из двора,  да изкуши Съдбата да погледне с други очи на мен или дори да ми подари целувка.

Вечерта всички приятели се събраха  под голямата хладна асма. Пихме студена бира и ядохме боб със смок. Приличаше на месо от риба. Имаше особен вкус от букета подправки, които баба пазеше в тайна и които, сигурен съм, не слагаше просто за аромат. Мъжете намекваха какво ще направят после, като се приберат у дома. Шеговито се заяждаха, че големите порции били за онези мъже с малки... Типично мъжки шеги, но аз бях частица от тях и това ме правеше адски щастлив. А после – както им беше навик, пиха и пяха, пиха и пяха до  през нощта. За довиждане разлюляха двора от мъжко македонско хоро.”Жени ме, майко, жени ме... „ разцепи мрака в тишината на селото и заспалите баири. Този път бях с  танцуващите мъже и като вълна в океана не усещах умората, а само галещия ритъм на  песента и вятъра.

 Легнал в тъмното, мислех за дядо и баба.  Пердето леко се поклащаше и  сенките на тавана придобиваха причудливи форми. Животът тук кипеше по начин, който не предполагах. Мисълта ми отново се върна на случките от  деня. Реално погледнато,  баба и дядо дори не са стари. И знаят много  за живота, любовта и омразата.  Майка ми и баща ми не са се гледали като тях от години.

Заспах леко усмихнат, загледан в сенките на тавана,  напомнящи  прегърнати мъж и жена. Искаше ми се да има и аз кого да прегръщам. Не знаех колко скоро онази чаровна хитруша с магичното име Съдба така ще разбърка тестето, че ще прегръщам, и то не една.