Ето, пак сядам и пиша. Крия се зад сенките на мастилото, отново и отново. И тез думи неизречени, стават част от теб, мой любим, бял лист. Ти, който ме познаваш толкова добре, без маски и лъжи, самата аз. А коя съм аз? Само ти разбра... Но аз още се опитвам да намеря себе си в лабиринта от мисли, търсейки искрицата надежда, доброто у всеки. Вярвам, че ги има! Всяка чиста и невинна сълза ми доказва съществуването на доброто в най-висшата му форма. И дори когато съмнението нахлуе бурно в този лабиринт, дори тогава аз продължавам да вярвам.
Крепейки се като последното есенно листо, което не иска да се раздели с дървото и да поеме към безкрайността.