Лабиринт на любовта - 2

  Тони беше застанал до телефона.Може би той е сгрешил в преценката си към нея,но защо в началото Мария го уверяваше в своята обич към него.

  -"Ако любовта не е трайна,какво друго е трайно?"

  Тя му отне всичко,неговата вяра в любовта и не само нейната любов.Той я беше поставил на най-високо място в своя живот.Затова не можеше да разбере  как нежното чувство,което имаше към него изведнъж се измени до такава степен,че премина в отчуждение и ненавист.

Да!Той щеше да я презира и за всяка нейна дума да я ненавижда.Какво поражда омразата му,ако не любовта.Видя как тя влиза,а косите й красиви като коприна нежно падаха покрай раменете й.

  -Тони ,отвлякоха детето!Прости ми за всичко!Аз не бях жената,която трябваше да бъда.

 Какво всъщност смяташе Мария,че с един замах може да заличи всичко,което му е причинила!Той знаеше,че тя стои пред него не защото го обичаше,а защото имаше нужда от някой,който да заличи сторения от нея грях.

                                                       ХХХ

    Костадин наблюдаваше двамата мъже,които седяха до него в самолета.Той излиташе,а когато достигна достатъчно голяма височина,гледаше всичко от високо.

  Единият мъж го забеляза да плаче,но сякаш не му направи впечатление,защото взе вестника в ръцете си и го зачете.

  Костадин имаше силното усещане,че самолетът ще се разбие,а той летеше на около три хиляди метра.Измъчваше го мисълта,че нещо може да се случи.Постепенно самолетът започна да слиза на две хиляди метра,след което на хиляда.Нещо се случваше.Гледаше с известно учудване нивята долу,където трябваше да се разбият.Краят наближаваше.Стюрдесата доближи пътниците.

   -Какво става?-попита някой от тях.

   -Никой да не мърда от мястото си,ще кацнем преждевременно в Италия,когато отстраним повредата ще излетим отново към Маями.

    -Господи!Ще се разбием,това е краят!

  Костадин лежеше сред развалините,непрекъснато преминаваше от един свят в друг.Единият го отвеждаше към вечността,а другият към живота.Този,който водеше към вечния Рай и при който попадаха душите на онези,които твърде рано напускаха земния си път или така наречените безгрешни души,го приканваше да тръгне към тунела на вечната бездна.Опита се да отвори очите си,но около него витаеше само тъмнина.

   -Жив е,той е жив!-говореше на себе си Александър.

   -Не виждам нищо!Нима съм мъртъв?Не, жив съм,но съм сляп!

   -Ти ще живееш!

   -Не искам такъв живот...

  Александър по произход беше българин и разбираше всичко,което говореше момчето.Неговата съпруга Сесила произхождаше от Италия,през всичките тези години живееше затворен живот,защото не можеше да бъде пълноценна като жена.Тоест животът й беше протекъл в едно очакване на дете,което така и никога не се появи на този свят.

   -Спасете тях!Аз съм мъртъв!-Александър непоколебимо помогна на момчето и тръгна към пътеката,чуваше приближаващите пламъци,а после силен тътен,който разтърси околността.