Лабиринтът към щастието

   Той вървеше по пътеката и гледаше само напред. Вече не помнеше какво е оставил зад себе си. Пред очите му минаваха картини, сякаш нарисувани от известни художници, но той не им обръщаше внимание. Вървеше напред, бързайки към Върха. Вече почти беше забравил защо... но продължаваше. Краката му като че ходеха сами. През главата му мина, че прилича повече на навита играчка отколкото на човек. Мисълта породи мека усмивка, но изчезна толкова бързо, че той се зачуди защо се смее.

По пътя нагоре не беше срещнал никой. В началото се питаше защо, но после спря да обръща внимание. Всъщност наистина беше странно, че няма никой в планината в почивен ден. Времето беше прекрасно - слънцето галеше с лъчите си природата и тя сияеше от щастие. Той често се разхождаше с приятели по тази пътека и винаги имаше много хора. Сега беше излязъл сам. Вече не помнеше защо. Единственото, което имаше значение бе Върхът.

Задъхваше се. Колкото по-нагоре отиваше, толкова по-бързо ходеше. А пътеката се виеше и с всяка крачка ставаше по-стръмна. Туп-туп, туп-туп. Сърцето му сякаш биеше в ритъма на пукащите борови иглички род краката му. Гърдите му се раздираха от кашлица, сърцето спираше за миг... Въздух! Разбира се, заповядайте. Благодаря. Туп-туп, туп-туп. Още пет крачки и ще бъде на върха. Четири, три, две...

Хиляди черни цветя се разцъфтяха пред очите му. Остра болка проряза като със скалпел гърдите му. Той полетя надолу. За една секунда през главата му минаха толкова мисли, че той се зачуди как е възможно, като почти успя да прекъсне потока им. Почти.

“Инфаркт. Как можах да получа инфаркт на крачка от Върха? По дяволите не е честно! Ей, Господи, ако те има, чуваш ли? Не е честно!” Защо си мислеше, че крещи обърнал глава към небето? После щеше да бъде дори убеден в това. А не беше така. Ако имаше някой, който да го види, щеше да му каже, че той просто е паднал. Без звук. Без стон. Като торба с кости. Туп.

Пред очите му започнаха да се редят картини. На тях велики художници бяха нарисували зелени поляни, като с леки докосвания на четката, натопена в различни цветове, се появяха цветя. Сега той дори усещаше ароматът им. Каква заблуда! Та това е само боя!

...Едно!

Той се събуди, облян в пот, поемайки си дълбоко въздух. “Господи! Само сън е!”, прошепна той в тъмното. Обърна се и целуна приятелката си. Колко беше красива на лунна светлина... Утре щяха да отидат в планината и да се изкачат до върха. Прекрасно! Само че нещо го човъркаше отвътре. Една страшна мисъл беше свила гнездо в съзнанието му и сега търсеше храна. Но защо го побиваха тръпки от нея? Все пак това беше само сън и може би, ако наистина тръгнеше сам, щеше да намери нещо... Но там освен поляни и дървета нямаше нищо интересно...

Бавно той се унесе отново. И отново тръгна да търси Щастието. Отново сам...