Той вървеше по пътеката и гледаше само напред. Вече не помнеше какво е оставил зад себе си. Пред очите му минаваха картини, сякаш нарисувани от известни художници, но той не им обръщаше внимание. Вървеше напред, бързайки към Върха. Вече почти беше забравил защо... но продължаваше. Краката му като че ходеха сами. През главата му мина, че прилича повече на навита играчка отколкото на човек. Мисълта породи мека усмивка, но изчезна толкова бързо, че той се зачуди защо се смее.
По пътя нагоре не беше срещнал никой. В началото се питаше защо, но после спря да обръща внимание. Всъщност наистина беше странно, че няма никой в планината в почивен ден. Времето беше прекрасно - слънцето галеше с лъчите си природата и тя сияеше от щастие. Той често се разхождаше с приятели по тази пътека и винаги имаше много хора. Сега беше излязъл сам. Вече не помнеше защо. Единственото, което имаше значение бе Върхът.
Задъхваше се. Колкото по-нагоре отиваше, толкова по-бързо ходеше. А пътеката се виеше и с всяка ...