6 min reading
Летището – малко и неугледно, блъскащата жега, двамата таксиметрови, които ме заговориха и ми подариха запалка да пуша, докато чакам. А дори не бях сигурна дали някой ще ме вземе. Пазя я тази запалка. Удивително не я загубих както всичко, което перманентно губя и намирам късно.
Палмите, огромните фикуси, цветята без аромат. Тук нищо не мирише. Всичко рано или късно попива мириса на пот, влага, малко на море и на горещо. Тук се потиш от средата на темето (в двете посоки), капките се впускат по гръбнака, навлизат в цепката на задника ти и дето вика една българка тук, като влезеш в тоалетната не знаеш пикаеш ли или се потиш или вече си се напикал”.
Тук е много горещо. Като дишаш чак ти намирисва на запържен бял дроб. Без кромид.
Не помня лицето на нито един от хилядите клиенти, които обслужих. Помня само паниката, когато виждах колата на шефа или шефката. Помня деня, в който си тръгнах от там. Реших, че за малкото оставащо ми време трябва да правя нещо СМИСЛЕНО. Как да обясниш това на при ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up