Хронология на загубеното време
Остатъкът на ноември се изнизва скучно. Няма го вече дразнителят. Никой не ми се обажда да ме пита за това и онова. Идва и декември по същия начин. Без желание и радост. За да удовлетвори любопитството на един близък приятел, който няколко пъти го пита какво му е, решава да си изкаже мъката. Приятелят го слуша внимателно. „Че, то това нейното звучи като диагноза, бе братче” - отсъжда най – накрая мъдрия човек. Никак не му се иска да е така.
Към средата на декември една моя позната ми предлага да я заместя на някакъв семинар в провинцията. Семинарът е през уикенда и в петзвезден хотел, така че се съгласявам. Не ми се седи в София. Отивам и се срещам с множество непознати хора. Точно това ми трябва. Запознавам се със Силвина. 34 годишна, слаба и стройна. Допадаме си. Разговорът с нея е лесен и интересен. Тя е интелигентна и одухотворена. Изведнъж си припомням, че това е нормалното за един разговор. Да тече непринудено и естествено. Да те слушат, като говориш, а нещата, които ти казват, да са ти интересни, така че и ти да ги слушаш внимателно. Какво облекчение след мъчителното общуване с Фаустина. На връщане пътуваме заедно. Постоянно намираме теми от общ интерес и говорим. Няма превземки и селяния. В София се виждаме и отиваме вкъщи да се обичаме, като пътьом купуваме вино. Още в началото ми казва: „Виж, аз съм майка на 4 годишна дъщеря, която много обича баща си, така че не искам да ù причинявам травми. Ще правя секс с теб, но не ти обещавам нищо повече.” Усмихвам ù се. Откровенността ù ми се струва най-голямата женска добродетел на този свят.
Силвина е взаимна и в леглото. Съобразява се с мен и иска да ми достави удоволствие. Носи ми всякакви декоративни украси за къщата, сухи цветя, ароматни пръчици. Предлага да засади слънчогледи в двора напролет. Казвам ù, че няма проблем, щом иска да се занимава. Води ме на премиери на нови книги. Тя обича литературата и от време на време пише. Разбирам какъв глупак съм бил, че толкова съм се вързал на диването Фаустина. Чувствам се най-после в моя среда. Всичко със Силвина е лесно и точно. Когато се разбираме да се видим, просто се виждаме. Когато не можем, не можем и това е.
Силвина, с нейната вглъбеност и естественост, с одухотвореността си ми дава глътката свеж въздух, от която се нуждаех. Започвам да се чувствам по-добре. Смея се, животът около мен започва да ме интересува. Давам си сметка, че връзката ни със Силвина не е истинска, но не ми пука. Винаги дотогава съм избягвал семейните жени. Никога не ме е привличала идеята да участвам в разни триъгълници. Не очаквам нищо, тя има нужда от мен и аз от нея. Точка. Започвам да се виждам с приятели, когато може, идва и тя. Предколедните купони са в разгара си и аз изпитвам удоволствие да се забавлявам. Идва рожденият ми ден. Отивам на среща със Силвина в едно заведение в центъра. Докато пътувам, телефонът ми звъни. Кой мислите? Фаустина. Как ли се е сетила за мен? И защо? Както и да е, пожелава ми всичко най-хубаво. Отново се разнежвам. Тя наистина е мила по телефона. За момент ми изскачат всичките позабравени емоции, които винаги е предизвиквала в мен. За щастие, Силвина е в клуба и ме чака, така че бързо се разсейвам. Пием коктейли, говорим, натискаме се. Младичката сервитьорка ни гледа странно. Май хората от нейното поколение вече не се натискат по кръчмите.
Несъзнателно започвам да мисля за ролята на семейството в живота на жената. Сравнявам Фаустина със Силвина, като се сещам и за жените, които съм опознал през последните години. Ето я Силвина. Едно нормално същество, уравновесено. Семейно. Да, малко е кръшнала от правия път с мен, но знае, че това е временно и за малко. Винаги ще предпочете семейството си пред мен. Обикновена и естествена жена е. Дали това, че е семейна и има дете, не ù дава преимуществата на уравновесеността? Защото всички жени, които познавам, и които са около четиридесетте и са без деца и мъж до себе си, ми се струват абсолютни кукувици. Тези, които са само с деца, са малко или много по-добре. Повечето от семейните, обаче, които познавам, особено след дългогодишен брак, скучаят и се чувстват нещастни и изхабени. Силвина е изключение.
Замислям се за моята вечна тема Фаустина. Защо, по дяволите, тази жена продължава да седи сама и без деца и да вампирясва? Отношенията ù с Пембения не са истинска връзка. Той е семеен и няма да ù предложи брак. Едва ли ще напусне жена си, децата си и внуците си. Освен това е вече на възраст. Тази жена наистина е луда, както и казват приятелките ù, ако продължава да си хаби живота сама и да чака някакъв Пембен, или който и да било, който най-вероятно никога няма да дойде при нея за постоянно. Според мен, въобще не бива да чака, ами да хваща някой и да се прежали най-накрая. Поне кандидати не ù липсват. Сещам се, че сме говорили и на тази тема през лятото. Бях ù казал, че след като е в такова трудно финансово положение, да си намира някой богаташ и да го връзва. Тя обаче, вече била минала по този път и не била доволна. Искала сама да се оправя в живота. Не можех да я разбера. Мен, че ме шкартира, майната му. Но какво искаше това чудо от живота си? Не виждаше ли, че сама не може да се оправи. Че се оправя някак, оправя се, но че два пъти по-лесно ще ù е, ако не е сама? Освен това, бях леко скептичен по отношение на умствените ù възможности за самостоятелно оправяне в живота. Че беше дребна тарикатка – беше. Но това достатъчно ли е днес? Тя не ми беше показала кой знае какви професионални умения и най-вече хъс. Учудвах се на желанието ù (мечтата ù, обсесията ù, манията ù) да остане да живее в София, след като много по-щастлива и удовлетворена щеше да се чувства от живота си в малкия град. Същия каруцар можеше да си го намери и там и да си изгради семейство и щастие. Защото ми беше ясно, че нейното щастие се определя от дребните битови придобивки. Тя си беше пар екселанс дребната еснафка, която се радва на къщичката, колата и т.н. Много пъти ми е казвала, че правото не я интересува истински, а само заради парите, които се изкарват с него. Защо, дяволите да го вземат, в тази държава си играем и се правим, че вършим неща (професионално) които въобще не разбираме и не са за нас. Една жена, която идеално би могла да се справя на който и да е пазар за зеленчуци, като лъже клиентите в грамажа, се занимаваше с адвокатстване. Освен това беше много вятърничава и несериозна. Това, което имаше е една завидна енергия, която ù позволяваше да снове по цял ден насам-натам. (Луд умора няма). Само че енергията не е нещо вечно. И тя се изчерпва.
Дойдоха почивните коледни дни. От една седмица бях сам в София. Дори родителите ми бяха заминали в чужбина. Силвина, естествено, си беше при семейството. Аз ходех по разни партита и се виждах с приятели. Но на самите коледни дни увиснах. Останах сам в празния апартамент. Реших да се обадя на Фаустина. Нали и тя седяла сама по празниците и плачела. Вдигна ми. Беше приятелски настроена. Поговорихме си малко глупости, кой какво гледа по телевизията и т.н. Не ù предложих да дойде при мен да празнуваме, заради горчивия си опит. Тя също не ми предложи да се видим. Всеки си остана в бърлогата да яде и пие и да „самотствува”, поне аз. Разбрахме се да се видим около Нова година. Каза, че имала подарък за мен. Хм.
Междувременно реших да се опитам да реализирам един стар май план за пътуване до Латинска Америка. Един приятел от студентските години се беше кандидатирал за депутат и можех да съчетая промяната на обстановката с малко интересна предизборна работа в чужда среда. Такива мисли ми се въртяха в главата още от началото на декември. Започнах проучване на адреси, цени на билети и прочие. Не бях решил окончателно дали ще пътувам, но нищо не пречеше да се проверят и подготвят нещата. И ако нямам много ангажименти през януари или февруари – да замина.
Започнахме да си организираме срещата с Фаустина от 28 декември. Както и предишните, и тази среща се осъществи след неколкократни уговорки, чак на 2 или трети януари. Видяхме се по обед. Разменихме си подаръците. Тя си беше същата чаровница. Малко бледа, но ù отиваше. Заинтересува се за мен. Какво правя, как съм. Разказа ми малко и за нейните неща. Беше незаангажиращо и за двама ни. Аз се радвах да я видя и я огледах отгоре до долу. Какво ù имаше на тази жена, че беше такъв магнит за мен?
На тръгване ù казах, че заминавам за Латинска Америка. Прочетох нещо като разочарование в погледа ù. Като на хищник, когато вижда, че плячката му се изплъзва.
Дали затова, дали по друга причина, отново започнахме да се виждаме с Фаустина. Забравил съм точно как стана. Пак зачестиха обажданията ù. Тъй като от средата на октомври бях без шофьорска книжка, тя идваше понякога вечер до офиса и ме караше с колата си до вкъщи. Един-два пъти в колата беше и баба ù. Мило бабе и много весело. Каза ми веднъж: „Ти си добър човек, нека да станем роднини!” „Това зависи най-вече от внучката ти”, ù отговорих. Возех се отзад в колата и ги гледах, баба и внучка. Бяха големи скици и двете. Чувствах се обнадежден отново и се радвах, че сме заедно. Пак започнах да кроя планове за бъдещето. Реални планове за близкото бъдеще. Фаустина наистина ми беше сладката отрова. Всички несполуки бяха забравени. Винаги, когато бяхме заедно, се чувствах като единствения човек на земята, а тя беше единствената жена за мен. Нищо друго не беше важно, освен нейното добруване и щастие. Започнах да мисля сериозно пак за проблемите ù. Най-вече за този с шибаната ипотека. Виждах я, че изнемогва с месечните вноски. Сумата не беше малка.
Тя също не стоеше със скръстени ръце. Енергията и активността ù ме удивляваха. Срещаме се вечерта в някаква пицария. Както винаги е весела, игрива, излъчва някаква светлина. Шегува се с мен и със себе си. Разказва ми за последния си план. Тя ще свърже двама „бизнесмени”, които да направят някаква сделка. Нейният комисион ще е няколко хилядарки. Планът ù ми се струва доста недообмислен, особено по отношение на нейното участие. Казвам ù: „Добре, а каква е гаранцията, че след като ги свържеш, ще ти платят комисиона? Те вече няма да имат нужда от теб и ще те прескочат”. Отговаря ми: „Няма. Аз съм се подсигурила”. След кратко мълчание добавя: „Поне от едната страна.” Такава си е Фаустина. Подсигурила се. Ха-ха-ха. Аз си мислех, че се е подсигурила и от двете страни, но тя милата е скромна, само от едната. Определено това момиченце си живее още в началото на деветдесетте години.
Моля я много добре да си помисли дали да участва.
Виждаме се по-често до края на януари. Веднъж идва към полунощ вкъщи и остава до 4 сутринта. Най-после ще бъдем заедно и може би НАИСТИНА ще бъдем заедно. Вече считам за върховно постижение, само ако успея да я видя насаме, без телефони и без бързане от нейна страна. Приготвям се с удоволствие. Малко отбрана храна, малко вино. Камината гори цял следобед, за да е топло вечерта. Пак пристига леко забързана и припряна. Слагам я да седне на фотьойла до камината и сядам срещу нея. Подгъва крачетата си и започва да си хапва по мъничко от чинията. Не мога да опиша какво чувствам. Този път си казвам – никакви прибързани движения. Дръж се с нея като дама, опитай се да я накараш да разбере и да ù обясниш всичко, което ти е на сърцето и душата. Има време тази вечер. Отказвам се да мисля за секс. Въпреки това, не се сдържам и я погалвам. Защо ме довежда до втечнено състояние само с присъствието си? Разговора не си спомням. Спомням си я нея – седнала срещу мен и пощипваща с тънки пръсти от чинията си.
Не знам какво очаквам от посещението ù. Всъщност – знам. Искам най-накрая да видя в нейното отношение към мен поне малко топлота, интимност и взаимност. Няма такива работи. Седи срещу мен предпазлива и настръхнала. Какво ли си мисли? С всички ли е такава? Подплашен заек, готов всеки момент да побегне и да изчезне. Обвързването с мен не ù е приоритет. Тя е сама за себе си. Безкрайно вярва във възможността постоянно да намира балъци, които да ù се връзват и да ù помагат и си мисли, че така ще е вечно. А истината е, че използвачеството никога не е завинаги, а тя не може да се оправя сама. Представям си я на 60 години. Лудостта ù я е подтикнала да си боядиса косата оранжева. С протрито яке обикаля кофите за боклук и рови в тях, търсейки нещо за храна. През лятото уличните деца я замерят с буци пръст от градинките, а през зимата – със снежни топки.
Продължавам да живея с илюзиите си. Въпреки че към края на януари срещите оредяват и предлозите за неосъществяването им стават все по-малоумни и откачени, упорито си налагам да вярвам, че това е временно и все пак, тя наистина иска да живеем заедно. (”Чакам да се случи едно нещо и тогава ще живея с теб. Имам да оправя една работа. И т.н.”)
Не желая да я чакам нещо да ù се случи. Или е с мен, или не е. Явно, че не е, но не искам да го приема. Давам ù още и още възможности. Ключовият момент за мен е рождения ù ден в началото на февруари. Ако го празнуваме заедно, значи ще бъдем заедно. Започвам да се подготвям 10 дни по-рано. Искам да ù подаря нещо хубаво, нещо истинско, което да я зарадва и да ù хареса. След многократно обикаляне по магазините се обръщам към един познат, производител на бижута. Показва ми колекциите си. Избирам най-подходящото според мен – бяло злато със зелен турмалин и диаманти. Отива ù, отговаря на нейната природна елегантност. Да, семпло е и не се откроява, но аз я възприемам естетически като красива жена и искам да ù подаря бижу, което да ù подхожда, поне на външната красота.
Цялата седмица преди датата се уговаряме да се срещнем и все не се получава. Многобройните ù „ангажименти” са пречката, която не ù позволява да ме види. Въпреки това, когато веднъж се оказва, че ù трябва някаква малка сума назаем спешно, бързо се добира до офиса, за да ù я дам. Благодари ми изчерпателно, с нейните многословни благодарности, които провокират в мен единствено раздразнение, защото не са искрени и изчезва. Иде ми да ù изкрещя: „Виж, ще ти го кажа на твоя език, за да ме разбереш или поне да не се правиш повече, че не ме разбираш. Спри да ми благодариш, глупачке, защото аз не правя всичко това заради тъпите ти селски благодарности. Ти много добре знаеш, че те обичам и че всичко, което правя за теб, е от любов. Ако имаше поне малко мозък в главата си, просто щеше да си мълчиш, а не да ми благодариш.”
Два дни преди рождения ù ден ми се обажда. „Какво ще правиш в петък”? - я питам. Пак ми излиза с някакви кухи обяснения, защо няма да се види с мен. След което казва: „Аз май те дразня? Искаш ли да не ти се обаждам повече?” Реакцията ми този път е светкавична: „Точно така – отговарям. Я не ми се обаждай повече” и затварям.
Защо, по дяволите, тази малоумница поне веднъж не си каза: щом го дразня, ще направя така, че да не го дразня? Защо, вместо да ме пита искам ли да ставам част от нейния „толкова объркан живот”, (а той наистина е такъв) не ме попита мен: „Искаш ли да стана част от твоя живот?” Комплексите ù, липсата на първите 39 години от живота ù, безкрайният ù инфантилен егоцентризъм, фактът, че постоянно си прожектира разни филмчета в главата, в които тя е главното и единствено действащо лице, я правят абсолютно негодна за човешко общуване. В сърцето ù няма място истински за никой друг, защото тя самата толкова се обича, че всеки трети би нарушил тази божествена хармония и абсолютна отдаденост между нейния аз и нейния аз.
То е малоумно, горкичкото, толкова е малоумно, че чак е невменяемо. Ето как едно възобновено, интригуващо приятелство се превръща изведнъж в любов и след това в безразличие. Такъв е животът. Зарязвам окончателно „проекта” Фаустина. До никъде няма да я докараме с това същество.
Нахалството ù, безочието ù и липсата на всякаква деликатност ù позволяват да продължи да ми се обажда, когато съм ù необходим. По инерция продължавам с безплатните консултации по телефона и по мейла. Нямам особено голямо желание нито да я виждам, нито да я чувам.
Един ден ми се обажда, за да ми върне ключовете си от офиса. Вече сме март. Казвам ù да дойде и тя идва сутринта, за да ги остави най-накрая тези ключове, които ми ги е завръщала още от ноември.
Опърпана е и несресана. Изглежда уморена. Кой знае къде е скитала и какви ги е сътворявала? Споделя, че някакви нейни приятели (семейство) ù подарили за рождения ден самолетен билет, за да ходят заедно в чужбина за един уикенд. От това, което ми обяснява, разбирам, че всъщност те ще са и с малкото си дете. Весело ми чурулика колко било хубаво и мило от тяхна страна. Не си дава сметка, че всъщност нейната роля ще бъде да помага за детето, докато се разхождат.
Изведнъж ми става жално за нея. Подаръкът ми за рождения ù ден седи забравен в бюрото ми. Решавам да ù го дам. В крайна сметка нали за това са подаръците – да се подаряват, за да доставят удоволствие и малко радост. Купих го за нея, нека тя да си го носи. Давам ù го. Отново ме гледа подозрително и с недоверие. „Това пък сега, защо?” – извила е въпросително вежди. „Просто исках да имаш нещо хубаво, истинско и ценно” - ù казвам и наистина го мисля. Отпуска се. Разбира, че не искам нищо в замяна. На тръгване ми прави и тя подарък, по нейния си начин: „Не ме слушай какви ги говоря!”. Изпращам я до вратата.
Така си минават дните. На една пресконференция се виждам с едно старо гадже. Разменяме отново телефони. Разбираме се да се видим. Май нямам желание да се виждам с нито едно същество, което принадлежи към „нежния пол”. Рядко се виждам и с приятелите ми.
Обажданията по работа от страна на Фаустина продължават епизодично. Когато мога ù помагам, давам акъл, разсъждавам и я утешавам. Започнала е да ме използва и като кошче за душевните си отпадъци. Една вечер ми се обажда в 12, за да се жалва отново от Пембения. Нарекъл я курва и я шамаросал. Тя не била такава, нали? Целият този турско-латиноамерикански сериал между нея и Пембения вече ми е смешен.
Веднъж отново идва в офиса на пожар, за да ù помогна да напише някакъв документ. След час има среща с клиента си, а не е готова и не знае какво да прави. “Ок”, казвам ù. “Идвай”. Пристига този път с бежово кадифено яке и бежови джинси. На врата си е окачила колие от естествени перли. Правя ù комплимент за перлите. Добре ù седят, а и цветово си отиват с дрехите ù. (Макар че джинси с перли е доста авангардно решение, май.) Получавам в отговор широка усмивка: „Аз не съм за адвокат, аз съм за модна дизайнерка.” След около половин час документът на самонарочилата се „модна дизайнерка” е готов, тя се пръска с „Дона Карън” и изчезва. В офиса остава миризмата на парфюма ù. Тази жена вече искрено ме развеселява.
След няколко седмици пак се обажда. Този път клиентът ù я е пренебрегнал, като не ù плаща достатъчно. Какво да прави? Дали да си търси заслужения хонорар, или да си мълчи? Окуражавам я. Да си гони интереса и да не мълчи.
Тази история наистина започва да ми писва. Затова е време да я приключа. Последното ù обаждане е пак по работа. Вечерта в десет. След около час пак се обажда, защото колата ù е изчезнала. Какво да прави, дали не е открадната. Звучи доста стресната, така че ù предлагам да се видим на един наказателен паркинг, който е близо до квартирата ми. Най-вероятно паяк ù е вдигнал колата. Малко са хората, които биха си играли да крадат някаква десетгодишна трошка.
Когато се срещаме, тя пак се е обадила на пет човека, за да ги занимава с проблема си. На всичкото отгоре не говори по телефона пред мен, а се крие и отдалечава, за да не я чувам. Когато сме в таксито, не си вдига телефона, който ù звъни. Какво има толкова да крие? Както при всяка ситуация, тя се е „подсигурила” с няколко помощници.
Решавам, че определено не искам да съм един от многото. Нека други да ù съчувстват, помагат, утешават, разбират и т.н. Аз си подавам оставката от всички длъжности. Тези фарсови отношения трябва най-накрая да приключат.
При следващите ù обаждания не вдигам телефона. Искам да се отърся от досадницата. Само че тя не иска. Отива при няколкото ни общи познати и започва да изразява загриженост за мен. Жената, която не дава и пет пари за друг, освен за себе си, изведнъж решава, че е много разтревожена за мен и кара една наша обща позната да ми звънне. В това време аз пътувам към един хотел в провинцията с едно гадже и съм си оставил телефона в багажника. Не ми трябва. Пристигаме в хотела. Докато си лежа в стаята след освежаващия душ, ми се обажда моя много добра приятелка от чужбина. Разтревожена е за мен. Добре ли съм? Какво става? Да не съм болен, или нещо да ми се е случило? Изумявам. Разпитвам я откъде идват тези въпроси и разбирам за източника на тревогата ù.
Явно няма да мога да се разделя тихомълком. Ще трябва да ù го кажа изрично. Но какво да ù кажа? Не ми се говори с нея. Я по-добре да ù го напиша. По-интересно е, а и си припомням някои неща, които бях забравил. В крайна сметка, най-много да се появи още един графоман, който, ако не „сътворява” велики произведения, поне не вреди с писанията си.
© Гаврилов All rights reserved.