Тъжните очи на старицата ме погледнаха така, сякаш не ме виждат и отново се зареяха някъде над мен, сред гористите склонове на планината. Без да ми обръща внимание, сякаш не бях там, започна тихо да си тананика някаква мелодия… Но както внезапно започна, така и замълча. Притвори очи. Не откъсвах поглед от сивото ù, прорязано от дълбоки бръчки лице, което напрегнато, се опитваше да си спомни нещо. Устните и помръдваха без звук.

   - Да… – Каза. – спомних си песента.

   - Коя песен? – Попитах без особен интерес, но тя продължи, сякаш изобщо не бе ме чула:

   - Ще ти я изпея… Но преди това чуй как се е родила… - Погледът ù отново се отнесе някъде над мен. Гласът ù се промени, и тя започна…

   Отдавна… Преди много, много години, на север, в Страната на бурите живял рицарят Корн. Земите на замъка му били богати и плодородни, а по пасищата му се надбягвали с вятъра прекрасни жребци и кобили. Корн бил добър и смел рицар, и за своята вярност към краля се радвал на неговата щедра благодарност и приятелство… А когато един ден му се родил син, когото нарекъл Мъмър, той се почувствал най-щастливият човек, живял на земята…

   Но на изток от земите на Корн, сред Черната планина живеел алчният и жесток Сирк. Злобата и завистта до такава степен били изстискали всичко човешко от лицето му, че то приличало по скоро на маска на мумия, нежели на лице на живо същество. Всичко, което радвало другите, всяка искрица щастие в техните очи, нему носили само болка и злоба, но повече от всеки друг той завиждал на добрия Корн…

   Сирк толкова много ненавиждал Корн, че замислил да го убие и сложи ръка на плодородните му земи… И един ден, докато рицарят бил на лов, той, заедно с войниците си го издебнал в засада и го нападнал. Смело се сражавал добрият Корн, заедно с шепата приятели, които го придружавали. Десетки врагове паднали съсечени от мечовете или пронизани от копията им, но в крайна сметка шепата смелчаците паднали мъртви. Още същата нощ жестокият Сирк превзел потъналият в скръб замък на Корн и избил всичките му обитатели. Малцина успели да се спасят с бягство, закриляни от черния мрак на нощта. Сред тях бил и оръженосецът Сор, който грабнал невръстния Мъмър в ръцете си и препуснал по-бърз от вятъра на смъртта духащ в онази нощ…

   Сор отвел момчето, далече извън пределите на кралството, където го възпитал като воин. Научил го да си служи с меча, пиката и арбалета и да язди кон по-умело от всеки друг смъртен на земята. Мъмър израснал едър и силен… но от разказите за жестокия Сирк, сякаш отрова потекла във вените му. Той бил винаги мълчалив и смръщен и никога усмивка не разведрявала суровото му лице. Отговарял едва-едва на въпросите на оръженосеца, но един ден сам се обърнал към стареца:

   - Сор, отиди при ковача Галикеч и му кажи да ми изкове доспехи. Искам меч, остър и тежък поне тридесет фунта. Намери ми най-добрия кон, който откриеш. И не жали златото… Искам да отмъстя за баща си, за себе си… За всички! Тази мисъл от години не ми дава покой. Живея само с нея… Да отмъстя!

   Старецът погледнал уплашен исполина, и понечил да отвърне, но решимостта в очите му го възпряла и той само поклатил глава: “Никой не може да върне мъжа от пътя, по който сам е избрал да върви!”

   Когато след няколко дни оръженосецът се върнал тъжен, но изпълнил всичко, което Мъмър му бил заръчал, младежът отново проговорил.

   - Кажи ми само още едно нещо, Сор… Защо кралят, не отмъсти тогава за баща ми? Нали каза, че са били приятели… - Старецът помълчал някое време, но отвърнал с променен глас.

   - Мъртвият приятел не е приятел… И по-добре да забравиш за него, вместо да превърнеш в свой враг един силен поданик, пък бил той и разбойник… Кралят е умен мъж…

   - Твоят крал е страхливец, Сор… И предател! Ако аз имах приятел, не бих го предал…

   - Не говори така! – Озърнал се страхливо старецът. – Той е и твой крал. Крал на Страната на бурите, родната ти страна…

   - Аз нямам крал, нито приятели! Имам само врагове… И тази страна, която е позволила да убият баща ми и майка ми… Всички, които са ме обичали и съм обичал… а мен самия прокудила, не е моя родна страна! – И Мъмър се метнал тъй леко на коня си, като да бил облечен не в тежката десетки фунтове броня, а в атлазени дрехи.

   - Мъмър… - Старецът свел очи, проговорил отново. – Никой не може да живее сам…

   - Аз мога! Сбогом, Сор!

   - Сбогом… – Промълвил старецът. – Пази се…

   - От какво?! – Мрачно попитал Мъмър – Не се боя за гърба си... Нямам приятели, от които да се страхувам, че биха ме предали! А за лицето… Повече никой няма да види лицето ми, докато не победя враговете си или… – И като обърнал коня, той спуснал над очите си маската на шлема и поел към Страната на бурите…

   Мълчалив и страшен, като демон на мрака, преминал Мъмър през градовете и селищата на родната си страна… И тази страна му била непозната… И чужда… И той и носел единствено смърт. Съсичал и убивал всеки по пътя си, водещ неизменно напред, към Черната планина. И една нощ, воден от гнева си, Мъмър се промъкнал в замъка на Сирк и го убил. После убил синовете му и целия му род, а замъка изпепелил… Но това не сложило край на жаждата му за мъст и Мъмър продължил да убива…

   Никой не знаел откъде се бил появил, нито някой, някога бил виждал лицето му. Хората се ужасявали от силата и омразата, която лъхала от окървавената броня на огромния рицар… И техният страх създал една песен, която запели трубадурите по пътищата на Страната на бурите. Песента за Мъмър…

   Вече никой не помни Страната на бурите, нито Мъмър... Но песента е останала. Ето, слушай... – И старицата тихо запя.

*   *   *

                                       По времето онова, по което

                                       много грях и разврат,

                                       появиха се в тази страна

                                       на бурите… Ето,

                                       въплъти от своята сила

                                       Сатаната,

                                       в ръката на някой си Мъмър,

                                       рицар на Черната лилия...

                                       И му даде безсмъртие,

                                       и показа му пътя,

                                       вдъхна му гняв от гнева си…

                                       И страшна бе силата тази,

                                       силен гневът му,

                                       гневна омразата…

                                       И омразен видът му маскиран,

                                       Неутолима

                                                жаждата дива

                                       кръв да пролива…

                                       Мъмър бе зван да убива!

                                       Нямаше милост в ръката,

                                       смут във сърцето,

                                       страх сред душата му,

                                       Десет години

                                       Мъмър не спря да убива…

                                       Ала жаден веднъж той приседна

                                       до бистра и тиха река,

                                       шлема си вдигна,

                                          водата погледна

                                             и лицето си там не съзря…

                                       И Мъмър… заплака!

                                       … А един сирак,

                                       изпълзял като червей от някъде,

                                       пита го: Плачеш ли?

                                       И ти ли изгубил си дом, баща и любима…

                                       Или приятел загубил си скъп?

                                       - И това… - Отвърна му Мъмър. –

                                       но и друго загубих...

                                       Нима са очите ти слепи?

                                       - Да… Не виждам…

                                       Мъмър съсече лицето ми.

                                       Всички уби, дома ми запали…

                                       Огънят в пепел превърна очите,

                                                                         нозете, душата ми…

                                       Още по-тъжен, Мъмър заплака.

                                       И отново му рече сирака:

                                       - Недей… За мен ли ридаеш?!

                                       Бог милостив е! Не ме съжалявай!

                                       Жив съм…

                                       Надежда в сърцето си нося,

                                       вяра и обич… Бъди ми приятел,

                                       не задавай въпроси…

                                       - Не… - Каза Мъмър – Не плача за теб.

                                       За себе си плача. Нямам лице...

                                       Аз съм една говореща маска.

                                       Нямам приятел,

                                                             и не мога да имам!

                                       Отвън само вятър в нагръдника бие

                                       и дъжд. А отвътре омраза...

                                       Не искай приятелство,

                                       аз съм убиец !

                                       Аз съм… Мъмър, сирако.

                                       И ако можех, бих се съсякъл...

                                       Пробол бих сърцето си с пиката…

                                       Повярвай!… Но нямам сърце…

                                       Безсмъртен, смъртта си желая…

                                       И Мъмър побягнал,

                                       сам, без душа, без сърце,

                                       без надежда, без дом, без приятели,

                                       без любов, без очи, без лице…

                                       Една черупка ръждясала…

                                       Мъмър – черупка ръждясала.

*   *   *

   Старицата замълча и вдигна очи към облаците. Въпреки това успях да забележа как една сълза си проправи път през бръчките на лицето ù и тупна в скута ù.

   - Какво се случило после с Мъмър? – Попитах, нетърпелив да узная края на легендата.

   - С Мъмър ли? – Попита тя така, сякаш се бе замислила за нещо друго, от което гласът ми я бе откъснал. Отвърна, както ми се стори, с яд. – Мъмър умрял. И знаеш ли  кое отнело безсмъртието му?! Любовта. Любовта му към една жена, която не можел да има, защото… – Старицата  отново замълча и ме погледна, без вече да се опитва да крие сълзите си. – Мъмър умря, момче, мразен от всички… Но умря с любовта в сърцето си, което бе открил отново… и което обичаше и искаше да бъде обичано… Умря, разкаян за греховете си… Рухна като самотен, северен дъб, никога не сещал топлината на слънцето... Изсушен от горещия пролетен вятър. Издържал безкрайния северен студ и зимните бури, той умря тогава, когато трябваше да разтвори листа, за да приюти под себе си слабите…

   Все се питам кой бе по-жесток от двамата – той, който носеше в себе си огъня, който изпепелява… но също така можеше и да топли… Или тя, която отхвърли любовта му… и повече никога не намери сърцето си?

   Старицата зарови лице в дланите си и се разрида.

   - Колко бях глупава…