Не очаквах толкова скоро пак да се сблъскам със закона. Този път бяха четирима. Явно на края на селото са спирали коли за проверка когато съм се появил аз. Историята се повтори. Единия от тях разбираше отчасти английски, за мой късмет, защото ако го говореше перфектно веднага щеше да проумее какъв американец съм в същност. Аз говорех на него, а той предаваше думите ми на останалите. Понякога някой от другите задаваше въпрос и той съответно превеждаше на мен. Атмосферата приличаше по-скоро като на турнир по шах. След всеки мой отговор лицата им се напрягаха от мислене и веднага се задаваха контра въпроси целящи да разбият добре изградената ми защита. Добре вживял се в ролята си аз от своя страна отговарях бързо и почти интуитивно, което с времето ги объркваше все повече и бавно ги съкрушаваше. Мисията ми отново се поставяше под въпрос. Поредния тест от съдбата. Трябваше да се представя на ниво ако исках да продължа по пътя си. Трябваше да ги преметна още един път. Засега!

Липсата на паспорт обясних с това, че понеже съм на екстремно пътуване с колело, за да не го загубя съм го оставил при майка ми в Саламанка. Доста достоверно нали. Каква загриженост за паспорта ми, който вече позагниваше в пръстта близо до същия град. Не знам тези хора защо направо не ме заключеха. Едва ли са ми вярвали на глупостите.

Колелото според думите ми естествено че се оказа мое. Не знам какво очакваха да им отговоря на този въпрос. Може би да си призная че съм го откраднал ли не знам. Всъщност бях взел две. Дали имаха информация макар и за едно от двете си нямах идея. По първоначалния план изобщо не трябваше да се движа по пътищата за да не могат да ме засекат както сега. Същият този първоначален план претърпя промени още след първите 24 часа ходене през жита, ниви с бикове и други подобни мизерии. В края на краищата не бях беглец пуснат под национално издирване и напоследък хич и не ми дремеше кой знае колко много.

Разговора тук се оказа с по-голяма продължителност от този с ченгетата в Мерида. След като изяснихме с помощта на доста въпроси защо нямам паспорт и къде е той, а също и моя собственост ли е колелото, се стигна и до въпроса с какво се прехранвам. Тук настъпи и кулминацията на този разговор. Сякаш този въпрос бях чакал от неговото начало. Без да говоря започнах да разкопчавам копчетата на страничните джобове на камуфлажа. Медец ми капеше на душата когато от тях започнах да изваждам зелени джанки и стръкове пшеница. Сигурно за момент са изпаднали в състояние на лека будна кома. Едва ли са очаквали да видят такова нещо и едва ли от тогава са го видели пак. Какво да направиш на човек обикалящ с колело страната ти с джанки и жито в джобовете си. Историята освен тъжна си е направо покъртителна. И тъй като не се връзваше с профила ми на американец поради пълната липса на финансови средства, съвсем необходимо и логично дойде и поредното обяснение от моя страна. Правя го напълно умишлено за да си повдигам адреналина. Нещо като курс по оцеляване. Край на разговора.

„Казаха ми да продължа. Стигнах до друго село където спах„.

Какво ли са си казали после за мене? Сигурно че не съм добре. Надявам се поне добре да са се посмели ако не друго. Може дори да са си разправяли тази случка после с другите колеги в полицията. Знае ли човек.

Вече по тъмно стигнах до следващото село. Намираше се на върха на поредния хълм и от двете страни на пътя, но по големина надминаваше предишното. Преди да вляза в него преди първите къщи свих в дясно за да потърся нещо за ядене. Такова нямаше. Все повече се изненадвах от пълната липса на овощни градини. Такъв случай в България нямаше. Тук и най-малката къщичка в най-малкото селце имаше поне мъничка градинка с някакви плодове и зеленчуци в нея. Не знам защо съм си мислел че и тук ще е така но определено съм бъркал. А това доста ми объркваше сметките относно прехраната, но след свършен факт вече какво ми оставаше. Продължавах напред и търсех, търсех.

Храна ако не, то поне тук имаше с какво да запомня преминаването си. Не очаквах да видя толкова много хора на главната улица в която докато преминаваше през селото са превръщаше шосето. Множество малки заведения още от самото начало приканваха клиентите си да седнат на уютните столчета пред къщите, първите етажи на които бяха превърнати в кръчми. Малки и по-големи бъчви с вино стояха на самия бордюр до столовете и масите. Почти нямаше празни места. Атмосферата - доста празнична и жизнерадостна. Не усещах лоши погледи или нещо подобно от този сорт. Бутах колелото бавно по лекия наклон нагоре и попивах тази приятна картина. Всички тези хора излезли най-вероятно след работа да се видят със съселяните си на по бира или вино и да си поприказват и да се повеселят. Един спокоен живот насред балкана. Една идилия. И само липсата на пари ми попречи да не седна на някоя маса и да си поръчам винце и нещо хубаво за ядене, след което доволен да продължа по пътя си за морето. Тъй като нямах ми оставаше единствено да се насладя на този миг. Така и направих.

С навлизането ми в селото ставаше все по-тъмно. Прекрасните кръчми и хора останаха някъде назад, там в самото начало от където дойдох. Тъй като не исках да прекарам нощта пътувайки реших да пренощувам тук. За втора поредна вечер ми се отваряше възможност да съм някъде. Е, нямаше нищо общо с Мерида, но имаше къщи вместо тъмна гора. Овощни градини не намерих, не успях да видя каквито и да е. Това което видях бяха най-високите зидове които бях срещал през живота си. Къщи една до друга залепени, тесни калдъръмени улички с мини тротоари и зидани прегради над тях. Имаше доста камък навсякъде около мен в всякакви разнообразни форми. На такова село не бях попадал досега. Тук бяха изградили перфектната защита за набези от мой тип. Горкият аз. А какви ли лакомства се криеха зад тези непрогледни стени? Дали?

. . . . .