Кучешки живот

     Постепенно се стъмни. Настана време да поразгледам. Исках да видя пристанището. Взех колелото и го подкарах. Гледах да се придържам близо до водата от дясната ми страна. Вълнението в мен отново се покачваше. Трябваше да намеря кораб плаващ за Куба, да се промъкна и да се кача на него. Започваше вторият етап на мисията!

     След леко изкачване минах под тунел. Карах по непознатите тъмни улички. Нямах време да опознавам града. Тази негова част определено пустееше. Тръпката ме влечеше към пристанището. Естествено не се затрудних много докато го намеря. Успях да разгледам входа му. Имаше даже спрял и някакъв кораб. Беше затворено и със сигурност се охраняваше. Затова мръднах по-надолу по уличката и от едни храсти се опитах да разгледам пак. Скрит в шубрака, гледащ към кораба си дадох сметка че така трудно ще разбера за къде плава. Най-добре щеше да е утре на светло да се опитам да вляза на пристана и да попитам. Засега нищо повече не можех да направя.

Излязох от укритието си и се спуснах обратно надолу по улицата. Минах отново тунела и не след дълго пак бях на кея. Времето на колоезденето изтичаше. От съображения за сигурност трябваше да се отърва и от този байк. Тук други колоездачи не видях. Повечето младежи караха скутерчета. Не бях преминал през толкова перипети, за да се издъня само защото ме мързи да ходя пеша. Трябваше да се слея с тълпата. А в нея колела нямаше. Затова след като първо прехвърлих моето над бетонната стена, после го запратих колкото можах навътре във водата. Не се получи много добре. Части от него все още стърчаха леко. Доизбутах го така че да се скрие цялото и след това седнах за да се насладя още веднъж на гледката и спокойствието.

     Сега на „дневен„ ред идваше отново храната. При входа на пристанището, големи парчета пици бяха приковали вниманието ми, докато се чудех как мога да се промъкна до кораба. Спомням си ги още. Стояха зад стъклената витрина – сочни сочни. Дълго време ги зяпах. От време на време поглеждах и цените, поне малко да заприличам на турист. Изпитвах срам да си поискам пица от тук. Всички тези хора наоколо. Страхът от това да не ме изгонят като куче също ме възпираше. Но сега, вида на тези вкусно приготвени парчета ме теглеше отново към тях. Мислех да се пробвам и да си поискам ако нямаше клиенти. Много ми се ядеше.

      Вече усещах по-бавното и трудно придвижване без колелото. Липсваше ми, но пък така бях по-спокоен. Отново стигнах до тунела. Започнах да си спомням за преимуществата на ходенето пеша, изразяващи се главно в по-детайлното разглеждане. Вместо да мина пак под него, както бих направил с байка, сега намерих начин да се изкача отгоре и така, душейки новите неизследвани места, попаднах на малка и тъмна градинка. Първото което ми направи впечатление бяха разхвърляните по плочките остатъци от храна. Сякаш някой свирепо и набързо беше разкъсал тези хапки пилешко. По някои от тях имаше доста мръвка. Имах късмет че кучетата още не ги бяха намерили. Взех ги един по един и ги изгризах до кокал. Когато стигнах пак до пиците отново не се престраших да си поискам. Нещо отвътре ме спираше. А аз продължавах да се вслушвам в този вътрешен глас. Много е лошо да си много гладен, много да ти се яде нещо което е на сантиметри пред очите ти и да нямаш пари да си го купиш. В този момент ми идваше да намеря пари по някакъв незаконен начин и с тях да се нахраня като прасе. С такива мисли в главата се разделих с тази силно изкушаваща хранителна гледка.

     Ходех напосоки по тъмните улици. Не знаех накъде отивам и къде точно ще изляза. Наоколо нямаше жива душа. Движех се по някаква поляна до изоставен жилищен блок, цялата обрасла отстрани в храсти и потънала в тъмнина. Пред мен се появиха две сенки в далечината. Приближаваха се. Не очаквах да попадна в такава ситуация. Не и в този град в Испания. Явно бях попаднал в изоставената част на Кадис. В неговата неприветлива страна. Когато се разминах с двамината те ме изгледаха доста лошо, но не ме нападнаха нито заговориха. За миг се почувствах като във филмите в които някой изведнъж се изгубва в неприветливите гета и му се случват все неприятни неща. А и двамата бяха облечени точно като гетари. Нямаше грешка. Като нищо можеше да си имам неприятности ако не се махнех от тези сенчести места. По-добре щеше да е ако се движа из по-оживените такива. Вече нащрек се оглеждах за повече светлина в мрака. До последно се ослушвах някой да не ме нападне докато излязох на място с повече хора. Винаги е хубаво да има едно на ум човек. Особено ако си попаднал в непознато и тъмно гето, в чужд град, в друга държава!

     В една малка уличка се натъкнах на разбита кола. Погледа ми се плъзна по разпиляните вещи и предимно множество листа из претарашеното купе. Багажника също стоеше отворен и преровен. Всичко ценно най-вероятно липсваше. Синя на цвят, не особено нова и скъпа, не си спомням марката. Все пак ми стана интересно и огледах с надежда за да открия нещо, от което ще изкарам достатъчно за да се нахраня. Загледан в отворения багажник постепенно започнах да си давам сметка, че ако точно сега минат куки и ме видят до тази кола, трудно ще им обясня че не съм бил аз този който я е окрал. И както нямах документи, нито разваления ми английски, нито историята с американското момче щяха да ми помогнат. Усетих се навреме, да кажем с известно закъснение.

По-надолу по същата улица в дясно, в изоставен двор имаше доста хора. Само като ги погледнах и вече ми стана ясно кой е разбил колата. Размъкнатия гето стил, с бутилки алкохол в ръка, шапки, обеци и налудничави погледи. Някои ме гледаха с усмивка. Сигурно са ме видели как се взирам в разбития багажник и това ги е развеселило. Бяхме една порода, но аз не търсех неприятности. Просто трябваше да оцелея и тази нощ за да продължа с мисията си на другия ден. Поредната изненада която ми поднесе този град. Тъкмо си помислих че обикалям из по-цивилизованата негова част. Тази улица се падаше пряка на централната търговска част на Кадис. Започвах да се чудя къде съм попаднал.

      Стигнах до края на пряката, оставяйки пияните разговори зад гърба си. Бях доволен че не ми обръщаха внимание, както скитащия самец се радва че глутницата не го е подбрала. Завих наляво обикаляйки къщите и по успоредната на предишната улица отново се озовах на централната градска артерия. Разбирах че през нощта трудно ще намеря храна. Оставаше ми обаче удоволствието от разглеждането. От време на време си харесвах някоя пейка и сядах за малко да си почина. Веднъж под светлините на уличните лампи, друг път в градинка между блоковете, където имаше и катерушки. Гледах как младежи отиват на групи нанякъде за да се веселят. Други раздираха силно нощната тишина със своите скутери, повечето возейки свое другарче. Постепенно стигнах до другия край на града, където водната шир отново успя да ме очарова. По-натам се появи плаж, доста по-голям от този в който се „къпеше“ железния ми кон. Бях стигнал светлата част на града, ако можех така да се изразя, предвид късния час на деня. Обитаемата, оживената негова част, по-точно казано. Хората се разхождаха бавно разговаряйки, музика приканваше към заведенията в близост, а вълните продължаваха своят неспирен танц. Още сега ми идваше да се изкъпя, но търпеливо щях да изчакам да стане светло и топло.

      Обиколих набързо, просто за протокола, преките около плажната алея. Не попаднах на нищо интересно. Въпреки че надеждата умира последна, вече виждах как късмета ми се изплъзва и тръгва след отишлата си светлина. Храна тази нощ нямаше да има. Трябваше да си намеря местенце за отдих. Реших да пробвам на плажа. Близо до един от баровете, легнах под едни чадъри направо на пясъка. Опитах се да заспя но не се получаваше. Въртях се от ляво на дясно и обратно но без резултат. Хората по алеята минаваха на метри от мен и не можех да ги игнорирам. От бара се чуваше музика. Зелено лилави светлини на фона на звуците се разпръскваха наоколо. Докато си общуваха, клиентите хвърляха по някой поглед към мен. За да заспя тук трябваше яко да съм се отцепил с алкохол и да не разбирам какво се случва.

     Станах решен да си намеря друго място за спане. Изтръсках песъчинките полепнали по дрехите. Усещайки как мекия пясък постепенно пълни кецовете ми достигнах до алеята. Червена желязна ограда стоеше между нея и плажа. През определено разстояние имаше входове, които също бяха и изходи. Излязох през един от тях и стъпих здраво на асфалта. Докато вървях, забелязах човек да седи облегнат на ниския бетон под оградата и да проси. Поредната неочаквана гледка. Мислех че съм на хубав курорт и най-вероятно на такъв и бях, но в моите представи относно това не влизаше просяк.

      Исках тази нощ да мине по-бързо. Още докато лежах на плажа започна да ми става студено. Нямах търпение да легна на пясъка и слънцето да ме стопли. Да си почина от дългия път без да се налага да ходя или да карам колело. И след това да се изкъпя в океана. Наградата за цялото ми дръзко пътешествие. Когато очакваш нещо хубаво да се случи, времето започва да тече още по-бавно. Факт! Затова нощта сякаш се проточи до безкрай. Като се прибавеха студа и глада, направо ставаше кошмарно. Всъщност почти всичките ми нощи бяха такива. Тогава поне можех да стана и да продължа по пътя си. Сега, стигнал до целта просто не ми оставаше друго освен да чакам утрото и драматизма на ситуацията се засилваше още.