Добрата самарянка

          Почти в самото му начало, в дясно точно до пътя имаше бензиностанция. Преди и покрай нея, черен път с лек наклон се спускаше до задната ѝ част. Там се намираха приземните помещения. В тях се помещаваха печки, хладилници, мивка, маси и най-различни други неща, загатващи ми че горе явно има и магазинче. Щайга пълна с хляб привлече вниманието ми. В друга до нея портокали. Единствено липсваха хора. Колата паркирана пред помещението си стоеше отворена и с ключовете на таблото. Загледан в тях прехвърлих доста мисли през главата си за части от секундата. Доста силно и неочаквано изкушение за ранен беглец като мене, на което в крайна сметка успях да устоя. За сметка на това не устоях на питка хляб и портокал, а също и на едно колело, което избутах по наклона до пътя. Качих се на него и го подкарах бързо, което не ми се удаде лесно предвид меките му гуми. Все пак прекосих шосето и по малка пряка се шмугнах между къщите на селото.

     Адреналинът ми се покачи. Черешите, рибата, ножа за масло, както и да е. С колелото нещата ставаха малко по-сериозни. Не бях крал досега, не влизаше и в плановете ми относно бягството. Явно лишенията сред пустошта започваха да изваждат неподозирани дори и за мен възможности на бял свят. В преследване на мисията да стигна до морето, огромното желание и упоритостта ми превръщаха всичко около мен в предмети, от които да се възползвам. Колелото в случая представляваше изключително ценна придобивка, която щеше доста по-бързо да ме отведе до целта. А погледнато от гледна точка на ранения ми крак - безценна. В случая нуждата надделя над страха и докато се спусках по тесните улички започвах да изпитвам все по-голямо удовлетворение от стореното. Сякаш току що бях спечелил голям бонус участвайки в голяма реалити игра. Но сякаш. Защото не бях в игра. И можеше да има сериозни последствия за това, особено ако бях взел колата.

     В постоянно очакване някой да се развика на испански „дръжте крадеца“ се спусках по малка селска живописна уличка. От двете и страни се редуваха предимно малки спретнати къщички. Спокойно селище близо до планината от която бях слязъл. В момента се намирах в пълната противоположност на студената и тъмна гора. Светлината, топлината и пълните с хора улици ми даваха сигурност и донякъде уют. Разполагах с хляб, портокал, сурова риба и средство за придвижване. Само преди около час се бях натъпкал с череши. Да, късмета явно наистина се спускаше върху ми заедно със слънчевите лъчи.

     Не така щастливо стояха нещата и с автостопа. След трите коли които ми спряха направо една след друга през вчерашния ден, вече си представях как за нула време се озовавам на морето. След цяла нощ ходене, както и тази сутрин включително, вече не мислех така. Колите пак започнаха да ме подминават като пътен знак, а аз продължавах да накуцвам. Именно поради това изпитвах истинско щастие и бях много развълнуван докато се спусках с колелото. Същевременно бях и доста разтревожен и исках максимално бързо да напусна пределите на това село. Преди да го направя обаче, трябваше да утоля жаждата си и да намеря огънче за да си изпека рибата.

В унисон с прекрасното начало на деня, още на първата пряка в ляв наклон. Изградена от камъни, с няколко чучура, около нея се бяха насъбрали най-различни хора. Сред тях и двама мотористи, от които се опитах да поискам помпа за да си напомпам гумите на колелото. Те започнаха да ми обясняват нещо, при което бързо, очите ми зарадва добре направена обществена чешма. Уличката водеща до нея се спускаше със силен съобразих че засега въпроса с гумите ще остане отворен. Важното в случая се изразяваше от добре напълнения догоре резервоар с вода. Сега можех да продължа с един проблем по-малко... поне за известно време.

     Върнах се отново на предишната улица, качвайки стръмния наклон. Тя минаваше през цялото село като се спускаше лекичко. Все още с напрежение в гърдите карах колелото по нея и разглеждах. Имах усещането че се движа по централната артерия на селцето. Не след дълго измежду другите хора,погледът ми се спря на група колоездачи. Спрях един от тях и с жестове го попитах дали може да ми помогне да си напомпам гумите. Човека ме разбра и услужливо откачи помпата от мястото й на неговия байк. После я зави на винтила на „моето“ колело и започна да помпа. Бях доволен и ентусиазиран. Надявах се само гумата да не се окаже спукана. След като я провери стискайки я, колегата колоездач прецени че е готова, качи се на велосипеда си и потегли. Аз му благодарих и се огледах. Остана само проблема с огънчето. Магазина в който влязох през цялото време си е стоял зад гърба ми докато ми съживяваха гумата. Колелото оставих отвън. Не се притеснявах особено за него, макар че с ръка на сърцето си признавам че щеше да ме е доста яд ако ми го откраднат, което от своя страна щеше да е повече от комична ситуация. Залагах големи надежди на него.

     Срещу входната врата, в голяма витрина с най-разнообразни стоки имаше и запалка. Обикновена на вид, но с особено голямо значение за мен в случая. Обобщено казано, тя символизираше разликата между глада и хубавия обяд. Честно казано търсех кибрит с очи защото е къде къде по-евтин и имаше по-голяма вероятност да получа такъв. Когато магазинера ме погледна си пролича че не очакваше да му посоча към нея проговаряйки на английски. Ситуацията не се подобри когато извадих рибата от качулката и продължих да соча с пръст към обекта на желанията ми. Човека определено се опитваше да ме игнорира. В мен вместо неудобство започваше да изплува учудване че той не иска да ми помогне. Правеше се на интересен за една запалка. Постоях още малко близо до касата гледайки ту към него ту към витрината. Не ми трябваше много време да разбера че тук мисията ми претърпява пълен провал и прибирайки отново филетата в суичера, обезсърчен излязох.

     Тъкмо се готвех да се кача на колелото когато до мен се приближи една жена и започна нещо да ми говори. На възраст спокойно можеше да ми е майка. Посочи към рибата и ми даде знак да я последвам. Сигурно е била в магазина и е станала свидетел на цялата случка. Сигурно картинката е била наистина тъжна и сърцераздирателна. Докато вървях с нея по улицата все още не бях сигурен какво точно се случва, но усещах че иска да ми помогне. Само бях чувал и чел че Господ помага само на наистина нуждаещите се. Не знам дали той или просто поредното за днес щастливо стечение на обстоятелствата пресичаше пътищата ни. Това е един от многото въпроси на които може би няма да мога да намеря отговор докато съм на този свят, но винаги ще помня тази случка.

     Връщахме се по главната улица назад откъдето се бях спуснал. През цялото време радостта ми се преплиташе с притеснението че някой може да си познае колелото. Къщите отстрани бяха залепени една за друга и само тротоара делеше входните им врати от асфалта. Повечето бяха на два етажа. Не вървяхме много преди да стигнем. Жената ме покани да вляза и аз я последвах като оставих байка навън подпрян на стената. Озовахме се в малко коридорче, в чийто край имаше две срещуположни, почти една срещу друга врати. Тази от ляво се намираше малко по-близо до входа и от нея тръгваха стълби за втория етаж. Подминахме я и влязохме през дясната, която ни въведе в кухнята. Домакинята ме настани на един стол и без да се бави включи един от котлоните на печката. Дадох и рибата и след като я сложи в тигана учтиво ми предложи да ми изпържи и картофи. Въпреки че бях много гладен и отказах поради куп причини, най-важните от които бяха краденото чакащо отвън колело и факта че и това което тя правеше за мен в момента никак не беше малко.

     Кухнята си имаше прозорец, който гледаше към улицата. Печката се помещаваше в ъгъла до прозореца, с гръб към срещуположната на вратата стена. Срещу печката стоеше маса, а аз седях близо до отворената врата. Зад мен се помещаваха пейка покрита с черга, малка масичка и ниша запълнена с различни вещи. На малката масичка лежеше портфейл, а до него неразпечатана кутия червено Боро му правеше компания.

Както се озъртах и разглеждах с интерес докато храната ми цвърчеше в тигана, изведнъж се стъписах от внезапното влизане на видимо ядосан малко по-възрастен от мен мъж. На първо време заключих че й е син. Още от вратата започна да говори на висок тон и за мое съжаление причината за това негово поведение сигурно бях аз. Не знаех как да реагирам. Напоследък постоянно изпадах в нови за мен ситуации, които и едва ли щяха да ми се случат пак. В случая просто си седях кротко чакайки бурята да отмине и се надявах след нея да си остана невредим.

     За щастие скандалът не продължи дълго. И двете страни си размениха по няколко реплики, след което буреносния облак постепенно се изнесе от стаята. Повече не го видях. В онзи миг единствено осъзнавах че тази жена заради мен си навлече гнева на този човек. Едва ли са се карали за нещо друго. Признавам че мъжа имаше известно право да й се кара затова че кани непознат у дома си, но тогава на момента към него не изпитвах нищо добро. Бързо стигнах до извода че цигарите зад мен са негови, защото не ми се вярваше че доброто същество което ми приготвяше храната може да пуши. Още по-бързо чувството ми за справедливост се превърна в акт на отмъщение за лошото му държание спрямо и евентуално майка му. Борото светкавично се озова в джоба ми. Портмонето, него не го докоснах въобще. Да, помислих си че някой лев хич няма да ми дойде зле, но струва ли си за няколко хартийки да се превърна в нещастник и неблагодарен помияр?

     Живота около мен напоследък заприличваше на огромно дърво пълно с плодове от които при първа възможност усвоявах каквото ми е необходимо. Искрено се надявах някоя от хапките да не ми приседне. Засега внимавах и избирах по-малкото зло. Колелото вместо колата, цигарите вместо парите. Молех се кутията Марлборо да не е била на жената. Искаше ми се когато сина ѝ ги потърси и не ги намери да го хване много яд и да го заболи, така както аз се почувствах немил и недраг поради просташкото му поведение. Сладко отмъщение.

     В крайна сметка нещата се развиха гладко и скоро обядът ми, загънат във вестник, премина в ръцете ми. Трудно с думи мога да опиша емоциите си в онзи момент. Но ако трябва да ги опиша с една, най-главната от всички, то думата е – благодарност. И ако един ден ми се наложи да дам пример за това какви трябва да бъдем като хора християни, то ще посоча тази жена. Тази която приюти един напълно непознат за нея странник и му сготви храната. Тази която си навлече гнева на близък до нея човек живееща с него под един покрив и въпреки това не се поколеба да довърши започнатото. Просто за да направи добро. Нека всеки сам си направи изводите, коментар повече не е необходим.

     След като ми даде яденето, добрата самарянка ме съпроводи до вратата. Благодарих и от сърце. Байка ме чакаше облегнат на къщата. Качих се на него и се спуснах по улицата. На първо време трябваше по най-бързият начин да напусна селото. На второ, да си намеря усамотено местенце, където да свърша третото, последно, но не и по значение нещо – да се нахраня.

     След приключването на цялата тази моя одисея, в писма до родителите ми я описах накратко.

     Ето как съм отразил последните събития:

     „Синът ѝ (тя беше възрастна) боядисваше и нещо и се развика, затова му свих чисто нов пакет марлборо. Така доволен продължих. Преди да изляза от селото се снабдих с тоалетна хартия от друга жена, която употребих малко по-натам по пътя отстрани в едни храсти. Точно се чудя откъде да намеря помпа, щото предната гума беше мека и гледам колоездачи. А това стана докато бях в селото. Оказа се че не е спукана. Бях много щастлив щото се придвижвах по-бързо. Миговете ми от живота станаха по-поносими. Малко по-натам от пътя отбих и се наядох като пич с риба и хляб и вода“.