Лесно ли е да си Водолей?... (II част)

          От края на миналата година са ми се отворили едни пътища, свят да му се завие на човек. Цяла България обиколих – някои дестинации по 2 пъти. Както и да е, аз поне съм в привилегировано положение – куфар съм, демек не шофирам, возят ме, но си е изморително. Още повече, че тотално съм скарана с автомобилите, видовете марки, конските им сили и тем подобни земни измишльотини. Аз съм Водолей и моята стихия е въздухът, а не средствата за придвижване по земята.  И като така, основно ги различавам по цветове... (макар не винаги и по тях), и естествено, защото когато се придвижвам към колата пешком, трябва все пак да я различа някак си, ако не по марката, то поне по цвета, щото и номера на коли не помня.

         Та, натоварвам се аз веднъж в една от колите, тръгвайки за командировка. По-късно научих, че се казвала Венто. Що ще рече това, идея си нямам, а и не е вече толкова важно, 'щото шефът го продаде, но на цвят беше тъмно-синьо. По същото време имахме и една бяла кола, на нея ú викаха Пасат. Тъкмо я бях запомнила, шефът и нея продаде. Та кара си колежката колата и разговаряме по работа. Трябваше да правим някакви измервания някъде и след нас се движеха с друга (червена) кола колегите от лабораторията.

         -         Ти взе ли телефона на някой от колегите? – пита ме тя, застопорявайки колата в една доста дълга колона на едно от дежурните задръствания. – Ако се загубим по кръстовищата, да се чуем...

          -         Тцъ – викам аз – ще изтичам да го взема, те са 3-4 коли зад нас? – Скачам от колата, на бегом се придвижвам до червената кола (чист късмет, че беше само една червена в колоната), записвам телефона и хуквам със спринт на обратно, щото колите се раздвижиха. И не само се раздвижиха, ами и взеха да се придвижват.

         Гледам пред мен една бяла кола (много приличаше на Пасата) как бързо напредва към светофарите на кръстовището и вече започвам да се ядосвам, че успее ли да хване зеленото, аз ще трябва да тичам чак до съседната пряка, за да мога да се кача в нея. В този момент чувам зад гърба си продължителен клаксон и гласа на колежката да ме вика. Обръщам се и изумена забелязвам, че тя е в тъмно-синьото Венто (в същото, в което и аз със сигурност съм била), а не в бялата кола, която гонех.

        Колежката не може дъх да си поеме от смях. Бърше сълзи и издава нечленоразделни звуци, опивайки се да ме попита накъде съм търтила така да бягам и кого гоня. (Е, чак когато се поуспокои, разбрах, че това ме пита).

 -         'Ми знам ли. Видях бяла кола и хукнах да я гоня...

        -         Добре, че не я стигна. Представяш ли си да беше нахлула в колата на човека?... – пита тя и отново прихва в неудържим смях.

 Представих си...   

  -         Е, не може да си толкова отнесена...

 Не може ли? Ехеее, не ú трябваше много време, за да се убеди, че може.

        Не беше минало много време от този случай, когато шефът, както казах, продаде Вентото и купи пясъчно-жълто Пежо, баничарка. С една от колежките живеем наблизо и се прибирахме с него вече почти месец от работа, когато поредната ми водолейска разсеяност едва не доведе цялата  фирма до истерия от смях.

         Беше ни свършил работният ден и всички стояхме пред офиса. Гледам, че колежката, с която се прибирахме, се запътва някъде надясно към паркинга, но пък аз тръгвам наляво и спирам пред една от колите там, решавайки, че точно това е жълтото Пежо, с което ще се прибираме. Вдигам поглед и изумено отбелязвам на глас, че втората врата на купето е изчезнала. Не знам дали си представяте картинката на колегите ми, които се превиваха от смях и се опитваха да ми обяснят, че това, до което съм спряла, е бус, а не Пежо баничарка и че на всичкото отгоре е оранжев, а не жълт, да не говорим за пясъчно-жълто...  

Докато запомня новите коли, бая зор видях, но вече не ги бъркам. Е, след още няколко подобни случки и ако до тях не спре същия цвят кола...

         Но тъй като в началото започнах да говоря за пътуванията и дългите командировки, да се върна на тях.

          В началото на тази седмицата пак пътувахме в една тридневна командировка и първата дестинация беше Ботевград, втората - Враца. В Ботевград приключихме сравнително по график, т.е. резервното време от по-ранното тръгване си ни стоеше все още в аванс и спокойно се придвижихме до Враца. То хубаво, ама като трябваше да търсим филиал на една от големите търговски вериги в страната, пък ние и двете познавахме града, колкото и амазонската джунгла. Решаваме да се ориентираме по табелите и тук табела, там табела, намерихме. Е, да, ама изведнъж табелите изчезнаха и ние хайдееее, ха наляво, ха надясно из сокаците на Враца. В един момент само дето не опряхме до планината. И тъкмо решаваме вече да питаме някой от минувачите, когато ми звъни Таня (Витания).

  -         Къде си? – пита ме.

         -         Ми у Враца, къде да съм. Въртим се и не можем да си намерим обекта, табелите ги нема.

  -         Ама къде сте точно?

  -         Откъде да знам къде сме точно – отговарям. – на улицата, в колата.

  -         Абе питам те какво има около вас?

  -         Ами има разни блокове и магазинчета...

  -         Къде ти се пада планината? – продължава да пита тя.

  -         Под носа ми се пада, караме към нея....

       -         Не трябва да карате натам, трябва да хванете пътя за Оряхово и планината да ви идва в гръб. Обектът ви е в квартал Дъбника, питайте там някой да ви упъти накъде да карате.

         Питахме ние, упътиха ни хората и наближавайки някакъв мост, за който бяха споменали упътващите ни, решавам за последно да питам дали сме в правилната посока. Спира колежката колата и аз, любезно извинявайки се на единствения пешеходец, минаващ наблизо, питам:

         -         Извинете, къде се намира квартал Дръвника?

         При което мъжът сащисано ме изглежда, а колежката, стиснала зъби ме поправя:

         -         Дъбника...

         -         Тъй, де, Дъбника - поправям се и аз, и едва не изцвилвам от смях.

         Каза ни човекът. Бяхме пред правилния мост и след минута-две стигнахме там, където трябваше да отидем.

         Но трите дни, докато пътувахме, не спряхме да се смеем. Всъщност и днес доста се посмяхме в офиса с моя Дръвник.

          Та, ако смятате, че ще ви е скучно някое пътуване с кола, вземете ме с вас. Гаранция, че или ще объркам колата, или адреса, на който трябва да стигнем... или нещо друго, но със сигурност няма  да скучаете, а в добавка - и посмеете.