2. Знам, че има нещо повече

Будилникът иззвъня и смути съненото спокойствие, царящо в стаята. Утринните лъчи докосваха завивките и галеха разпилените коси. Леглото проскърца и някаква ръка уморено се протегна и събори будилника от мястото му на нощното шкафче. Зъбците му се разместиха и той шумно се разтрака – напомняше на подритнато животно, жалещо съдбата си.

Сърдити стъпки накараха пода да се разтресе. В стаята нахлу висока кокалеста жена на средна възраст по халат. Част от косата ѝ бе в ролки. Тя отметна завивките с един замах.

– Наташа! Време е да ставаш!

– Още пет минутки. – примоли се ленив глас изпод възглавницата.

– Вторник, седем и десет. Забрави ли?

– Момичето от разменни начала! – Наташа се изправи рязко и смазващата тежест на гравитацията пристисна главата и гърдите ѝ. А този сън… Забрави всичко, което се бе случило. Реалността винаги намираше начин да убие и малкото ѝ радости в живота.

– Не забравяй задълженията си! – провикна се жената, преди да излезе. – Брат ти е твоя отговорност.

– Знам. Нали ми го напомняш всеки ден?

Наташа бързо прерови шкафа за чисти дрехи. Покрай грижите за брат ѝ бе останало малко време да обърне внимание на себе си. Но пък какво от това? Поне той беше добре. Само като се сетеше за него и мигом си спомняше колко трудно бе убедила родителите си да го задържат, особено след като разбраха за увреждането на мозъка.

Писна ѝ всяка сутрин да се събужда с мисълта дали е жив, да проверява пулса му, да се моли за него. Дори когато го правеше, ѝ се струваше безполезно. Виждаше го как се мъчи, единствено очите му помръдваха и я следяха. Струваше ѝ се, че я обвиняват и умоляват да престане. Дали днес да не му изключи апарата? Докато се върне от училище, вече щеше да се е удавил в храчки.

Тази сянка… Тя пак се приплъзна по стената и накара Наташа да скръцне със зъби от досада.

– Ралица, вън! – заблъска по вратата на банята. Престилката ѝ вонеше на повръщано, а по-голямата ѝ сестра се опитваше да си направи прическа „тайфун”. Носеха се слухове, че при последния подобен опит жертвата починала от отравяне с лак за коса.

– Разкарай се, глупачке! Не искам огледалото да се счупи заради теб.

– Да се гътнеш дано!

Наташа изми подлогата на мивката в кухнята и накисна престилката си в купата за сладки. Преоблече брат си и го изчака, докато се нахрани през сламката. Можеше да смуче, но адски бавно, а времето бе малко.

Момичето изхвърча през входната врата с филия в уста. Училището се намираше на половин час път от дома ѝ. Обикновено пробягваше разстоянието за четвърт час, ала днес беше ангажирана. Училището ѝ работеше по програма за разменни начала. Трябваше да посрещне на гарата момиче от съседния град. Беше чула да се говори, че са силно религиозни и дори имали секта. Носели униформи, а в ежедневието – грозни сиви дрехи и черни обувки.

Не за пръв път идваха хора от там. Последният екземпляр – Никол. Непоносимо червенокосо момиче с рогови рамки и пепелява пола под коляното. Седмица след появата ѝ тя взе контрола в свои ръце. Намери си приятелки, купи си грим и открадна по-къса пола. Наташа все още не можеше да повярва как я бе съжалявала в началото.

– Здравей, Лейла! Как ти се струва градът? – Нат разпозна момичето по скромното облекло и забития в земята поглед. Сломен дух и тихо страдание. Само това изникваше в ума ѝ, когато срещнеше подобни осакатени хора. Виждаше ги всеки ден, разминаваше се с тях из града. Двете тръгнаха към училище.

Нат забеляза бавния ход на Лейла и се изнерви. Още едно закъснение я делеше от наказанието. Пое си дъх и се опита да забрави проблемите си. Рядко обръщаше внимание на света около нея, именно защото той не я заслужаваше. Пък и той ѝ бе добре познат. Със своите измами, лицемерие и подлост. Тези хора, тази помия. Всички говореха за всички, одумваха се, а децата им правеха същото. И дори не можеха да се засрамят от себе си.

Без благородни чувства или идеали – само помия, но в красиви форми. Колкото и да се отвращаваше, Наташа се чувстваше неловко сред тях. Бяха красиви, със стройни фигури. Студени, но прекрасни. „Градът на музите.” – помисли си тя. „Чудовища, приели човешки облик.” О, това беше твърде жестоко. Но как другояче можеше да нарече същества, от които бе еднакво отвратена и възхитена?

– Сладко ли сънуваме? – грубо я побутнаха и дрезгав глас закънтя наместо мислите ѝ.

Тя притвори очи от досада. След като остави Лейла, реши за малко да се отпусне на чина.

– Съжалявам. Бях уморена.

– Това не е извинение! – господинът с алената жилетка ѝ се озъби, при което ченето му без малко да се изхлузи. – Бъди по-стриктна!

Отзад се чу шушукане, нарочно. Те знаеха, че тя ще ги чуе. Наташа се забавляваше да им бърка в главите. Всичко, което изобщо можеше да се открие, беше на повърхността.

Белият лист в ръцете ѝ, ситно изписан с математически задачи, ѝ припомни снощния скандал за оценките в бележника ѝ. Можеше да се закълне, че не бе присъствала и на половината изпити, които бяха вписани вътре. Не можеше да нарече себе си силна ученичка, беше под всяко ниво – дори двойкаджиите я взимаха на подбив.

Имаше още куп неща, в които не я биваше, но математиката определено заемаше челни позиции. Преди би направила всичко, за да я разбере, но се случи така, че господинът ѝ изясни не до там дълбоката мисъл „Щом не ти се отдава от началото, спри да опитваш още тогава.” Кой знае? Може би е имал предвид документите за попечителство, които бе държал в същото време. Но Наташа действително престана да се старае. Учеше когато преценеше какво ѝ е необходимо.

Дадените главоблъсканици от листа изглеждаха лесни. А после пак заплитане и безизходица. Инстинктивно потърси помощ, докато Пападуров се бе зачел в статията за масовото клане снощи в предградията. Не, никой нямаше дори да я погледне. Хладен полъх погали голите ѝ рамене и тя притръпна. Вдигна поглед към стенния часовник – голямата стрелка, отброяваща минутите, се завъртя бързо пред очите ѝ, отброявайки цял час.

Звънецът удари.

Наташа се стресна и видя, че листът ѝ е празен. Отново скръцна със зъби. Гневът се надигна повторно в гърлото ѝ, ала тя пораженчески го преглътна. Стана от мястото си, за да предаде контролното си заедно с останалите.

Започна да се досеща защо контролното бе тъй неочаквано. Тази година бе специална за Пападуров. От една страна, защото щеше да се отърве от своите провали, а от друга – да им отмъсти за всички години на унижение пред колеги и най-вече заради онзи път, когато заминаха на екскурзия и те го заключиха в хранилището на изоставеното крило на почивния комплекс за цяла седмица. Никой не го бе потърсил, дори извършителите го бяха забравили. Той се оказа голям късметлия въпреки това, защото в хранилището се въдеха най-питателните хлебарки и сочни плъхове.

Всичкият му гняв и жажда за отмъщение бяха изписали задачите в днешното контролно, взето от изпита на студентите по висша математика.

Краят на годината означаваше още нещо – ваканция. Ала точно това лято бяха изпитите за кандидатстване в университети. Управата беше задължила всички ученици от града да идат на изпит заради спада в раждаемостта.

На Нат ѝ остана само една година от специализацията, за да я назначат на държавна работа или да се опитва да присъства на лекциите. Изпитът обаче бе изместен, което ѝ отваряше възможност да прекара последната година в друго училище.

Финалната седмица на учебният срок предполагаше, че часовете ще са по-разпуснати, а учителите ще разказват анекдоти от младините си. Противно на очакванията камшика двойно се затегна – нещо, което се случваше единствено по време на проверка. Доказателство за това беше второто сутрешно контролно.

– Написа ли нещо, освен името си? Толкова си скарана с математиката, че понякога дори бъркаш номера си в клас. – Мария побутна дремещата Наташа, която се опитваше мислено да си състави списък с продукти за вечерята на брат си. В местния магазин храната бе сведена до три секции – месо, хляб и сладкорийки. Понякога ѝ се налагаше да прави поръчки и дори да заплашва. Случващото се в училище бе последното нещо, което я тревожеше.

– Почти нищо. – измънка в отговор тя и се обърна настрана.

– А аз реших три задачи. – на Мария не ѝ се нравеше да използва думата „преписах”, тъй като винаги си обещаваше, че следващия път наистина ще учи. – Ами ти, Ана?

– Мария! – кипна Ана и се почеса нервно. – Знаеш отговора. Престани да ми натякваш!

Ана и Мария не бяха нито красиви, нито интелигентни, най-малкото пък попадаха в категорията „поносими дружки”. Те принадлежаха на изключенията – самостоятелните изчадия, отричащи всичко, мразещи преобладаващата маса от хора и живеещи единствено заради заблудата, че наистина са живи. Наташа не се бе питала защо им е позволила да объркват деня ѝ и да я унижават. Знаеха тайните ѝ и ги намираха за подходящ начин да я изкарат извън релси. Вероятно нейната пасивност се дължеше на липсата на нещо по-силно и обсебващо от самотата ѝ.

Забеляза едно – тя не се движеше с тях – те се движеха с нея, не я изпускаха. Как се бяха появили изобщо в живота ѝ? Тези две непознати, които говореха винаги за незначителни битовизми и никога за чувствата си, мислите си. Бездушни пионки!

– Сега какво имаме? – поде Мария, колкото да поддържа разговора.

– Биология. – разчовърка маникюра си Ана. Каквото и да правеше, никога не успяваше да постигне задоволителни резултати. Ръката ѝ трепереше и Нат предположи, че или е болна, или е на психична основа. – Някой учил ли е?

– Аз прочетох урока. – обади се Наташа. Всъщност го бе прочела снощи на брат си вместо приказка.

– А аз разгледах картинките.

– Ако ме изпитат, подсказвайте! – отсече след кратко мълчание Мария. – Не съм пипвала учебник от началото на срока. И само да не започнете да говорите едновременно като предния път.

– Миналият път ти подсказваше целия клас. Само ти не знаеше урока за еволюцията. – отбеляза Ана.

– Само дето после нас обвиниха. – неохотно припомни Наташа сцената, в която господинът изпадна в дълбок размисъл за колегиалните отношения между съучениците. Момчетата не бяха пропуснали възможността да споменат за сексуалните. – Натопи ни онази Никол. Нашата безмозъчна всевластна кралица.

Трите гръмогласно се изсмяха. Топлийка жигна сърцето на Нат, когато изрече последните думи. Не беше приятно. Напомняше ѝ на отровна наслада – усещането да измиеш ръцете си в кръвта на врага си – топло, лепкаво и незаличимо.

Звънецът удари.

Всички заеха местата си в кабинета по биология. Нат предпочиташе да седи до прозореца на последния чин, за да остане наблюдението ѝ на розовите храсти в градината скрито от останалите. Учителят им бе безбожно млад. Завършил университета на 22. Нямаше никакъв опит като преподавател. Само да му се отдадеше случай, извиваше ръце и гонеше от час със замах. Така печелеше симпатиите на момичетата.

Лошото при него беше настроението му – то предопределяше как ще протече часа. Предният ден гаджето му го бе зарязало заради орнитолог, с когото бе водил спор за произхода на изчезнала птица. Директорката още повече му вдигна кръвното с непрестанното си натякване за изходните контролни.

Господинът мина покрай чиновете и раздаде по няколко листа от купчината в ръцете си. След месеци лентяйство класът го намрази повече от учителя по математика. Чугунов се настани зад катедрата си и разлисти енциклопедия по орнитология.

Наташа отново погледна към стенния часовник дали няма пак да я изиграе. Той обаче кротко отброяваше. Пък и в стаята бе твърде светло, за да може сянката да се промъкне и отново да обърка деня ѝ.

На предния чин забеляза познатата груба пола и стегнати плитчици на Лейла. Опита се да я поздрави, когато в отговор получи веещ се среден пръст. Никол се засмя секунди след това. Беше си спечелила нов съюзник.

– Усещам, че има заговор между даскалите. – изложи теорията си гласно Мария, веднага след приключването на часа. Двете с Ана измисляха какви ли не неправдоподобни истории, за да облекчат кървящата си съвест. Колкото да се оневинят пред себе си.

Наташа не се включи. Уплаши се да не би още някое отвратително змийче да изпълзи от устните ѝ. Превръщаше се неусетно в тези, които презираше и използваше думи, от които ѝ се повдигаше. Масата я повличаше със себе си. Маса, хора… Сънят! Снощният сън и прекрасният джентълмен, чийто образ бе започнал да избледнява. В празният ѝ поглед се четяха незаинтересованост и безразличие – двете маски, които пазеха в тайна истинския ѝ характер с реални мечти и желания.

– Наташа? Наташа!

– Какво има? – тръсна сънено глава тя и прокле досадниците.

– Обсъждахме контролните.

– И ме интересува, защото?...

– Смотанячка! – изхрачи се в лицето ѝ Ана и двете с Мария я оставиха.

Пред училището паркира спортна черна кола. Джантите и стъклата също бяха затъмнени – напомняше на призрачен фантом. Човекът зад волана наблюдаваше напрегнато суматохата на голямото междучасие. Вече седмица обикаляше улиците безрезултатно. Той беше тук със задача.

Нарочно бе оставил училището за накрая. Подобни места извикваха у него неприятни спомени. А опиташе ли се да се впише сред тях, ставаше дори по-зле. Нямаше вид на ученик, ала празната раница, преметната през рамо, умело го прикриваше.

Обикаляше привидно безцелно коридорите, разправяше се с чистачките, криеше се от учителите. За един ден успя да заговори петима души, от които получи целувка, салфетки с телефонни номера и недопушена цигара.

Тези, които не успя да провери на място, той посети по домовете. С какви ли не семейства се сблъска през онази нощ – от лунатици до джепчии. Понякога, когато отражението му се задържаше по-дълго върху мътното стъкло, той си представяше, че на мястото на някое от онези деца, сред тях, до тях. Те имаха нещо, за което той се бе борил цял живот, въпреки че не бе познавал. Семейство. Да, Димитрий не бе имал семейство. Вярно, поменеше родителите си, но спомените му бяха лишени от чувства.

На сутринта киселите чайки го завариха изпънат на пейка в парка да се опитва да подремне след поредния неуспех.

Наташа все още витаеше сред силуетите от избеляващия си сън, като че не можеше да намери разумна причина да се завърне в реалността. Приятелките ѝ решиха да я заведат на дискотека на всяка цена.

– Приготвили сме ти малка изненада. – весело започна Ана, когато трите си купиха мазни закуски от будката до училището. Оставаха още двадесетина минути до началото на часовете, ала Наташа се бе събудила уморена. Цяла вечност я делеше от леглото вкъщи.

– Ще ходим на дискотека „Русалка”. – въодушевено разпери ръце Мария, без да засяга случилото се вчера. Ако бяха пукнали и конфети на фона, щеше да е незабравимо изпълнение. – Ще дойдеш. Няма къде да ходиш.

– Не съм за подобни места. – сериозно отвърна Нат като придържаше каишите на раницата си, за да забие нос в асфалта от умора. – Там ходят купонджии – все хора с интерес да оповръщат всичко около себе си. Няма да ми е приятно като знам, че у дома ме чака болен брат.

– Не можеш вечно да го използваш за извинение. – строго я смъмри Ана. – След всичко, което си направила за него, той би желал да се позабавляваш малко.

– Идеята е глупава! Глупачки! До кога смятате да ме размотавате? Не съм вчерашна. Намерете си друга Наташа Ишева, която да правите за смях пред останалите! – кипна в миг момичето и ѝ причерня пред очите от раздразнение. – Чувам какво говорите за мен на цялото училище, виждам и вие ме виждате… Какво обаче измислихте този път? Да дойда ли, за да разбера?

– Стига, Нат! – изсмя се Мария невярващо. – Ние винаги сме с теб, но като всяка група трябва да пробваме нови неща. Сякаш ти не правиш същото. Чухме какви ги говориш за Никол и Лейла

Чудно! Сега пак използваха нейните собствени падения срещу нея.

– Беше моментно… Не го мислех наистина. – Наташа отстъпи назад, леко объркана от горчивината върху устните си. Напоследък не се бе усмихвала – можеше да почувства липсата по посърналите от мъка черти на лицето си. Нищо светло и прекрасно не бе останало – само пустотата.

Небето отново бе сумрачно и сянката, която я преследваше, сега се бе простряла върху града. Можеше да я почувства около себе си, как се храни от безнадеждните ѝ мисли и отчайващата ѝ борба с несправедливостта.

Посегна към медальона си – взреше ли се в изографисаната повърхност и сияйния сапфир в средата /поне тя си въобразяваше, че е сапфир/, чувстваше облекчение. Дълбоко в него бе съхранена чиста светлина, първична топлина, които успяваха да я задържат, за да не полудее съвсем.

Изведнъж зениците ѝ се разшириха рязко, Наташа уравновеси съзнанието си и отпусна напрегнатите си крайници.

– Защо пък не? – отсече неочаквано тя, докато Ана и Мария панически се споглеждаха. – Ще намина… с удоволствие.

Хладното ѝ държание стресна приятелките ѝ. Тя не помръдваше, лицето ѝ бе застинало в решителна гримаса.

– Обещайте ми едно. – двете я наблюдаваха, без да гъкнат. Като че ли тя стискаше гръкляните им от разстояние. – Аз ще съм с най-късата пола.

Наташа тръгна през парка. Окончателно взе решение да пропусне днешните часове. Минаваше край пресъхналия фонтан всеки ден, но днес се запита защо никога не се бе опитвала да напусне пределите на града. Като малка искаше да тръгне срещу течението на реката, за да разбере от къде извира. Да види с очите си чудо. В учебниците водата се появяваше от нищото измежду скалите.

Малко бяха нещата, които не бе способна да обясни, въпреки че някои от тях имаха готово научно обяснение. Не ѝ стигаше само да го прочете, нуждаеше се да го види с очите си.

Въздухът, водата и светлината се струваха на останалите обикновени, ежедневни. Свикнали с тях, минувачите не виждаха и не оценяха красотата им, както ѝ се искаше. А сега и фонтанът бе пресъхнал.

Стресна се.

Истеричен смях накара листата по дърветата тревожно да зашушукат. Никол и свитата ѝ се бяха разположили на няколко пейки разстояние. Обсъждаха задрямалия потаен младеж. Димитрий стискаше очи с надеждата да се разкарат, ала те твърдо бяха решили да го събудят с шумните си разногласия.

Наташа пое в друга посока – нямаше намерение да се среща лице в лице с тях. Наложи ѝ се да мине по страничната алея и да задмине непознатия. Тъкмо си пое дъх, когато Никол ѝ препречи пътя и се усмихна. Винаги се усмихваше по този начин, дори да беше бясна.

– Накъде така? Бягаме от задължения, а?

– Да бягаме заедно тогава. – Наташа беше свикнала при подобни срещи да свежда глава встрани и да заобикаля. Втръсна ѝ невзрачната пораженческа тактика. Поне този път щеше да си има причина за нападките на компанията на Никол.

– За каква ме имаш?

– Дългокрака злонрава лигла с руса перука и изрисувани вежди.

– Забавляваш ли се? – скръсти ръце Никол. Печелеше си време, докато хайката ѝ се довлече до пейката.

Димитрий разтърка очи. Лъхна го аромат на ванилия и гняв. Сред утринната мъглявина се белееше скъпо бижу. То изпъкваше насред мрачните краски на града. Само вдишването на тежкия въздух бе депресиращо преживяване.

– Истинското забавление започва с дискотека „Русалка”.

– Осигури си еднопосочен билет за ада, малката! Няма връщане назад.

– Грешиш. На където си тръгнала ти, аз от там се връщам. – усмихна се на свой ред Наташа.

„Последната ми възможност.” – Димитрий протегна ръката си към сияйния синджир, ала Нат се отдръпна и тръгна нататък.

– О, секси! – Никол стисна дланта му и орловите ѝ нокти го одраскаха за поздрав. – Мен ли търсиш?

„Гадост!” – не за пръв път усойница се увиваше около врата му.

– Дочух нещо, свързано с дискотека. – разсеяно поде той.

– Правилно си чул. Ела, ако искаш.

– Ще дойда… – изправи се той и доближи устните си до нейните. – А след това ще те заведа на място, където не са ти нужни дрехи.