Лицето
Бе шумно и пълно с хора. Навън бе тъмно вече и ярката светлина в стаята дразнеше очите ми. Видях го още когато влезе. Не го познавах, но беше като песен, която съм слушала през цялото ми детство. Кислорода в стаята се изпари. Стана ми задушно и горещо нищо че бе зима. Тъмнината превзе апартамента. Не знам как нахлу. Всички лица избледняха освен едно – неговото. А очите му, о, Господи, очите му... сякаш побираха цялата вселена! Настана тишина. Никой освен нас двамата не се движеше. Като че ли усещаха красотата на нашия момент и ги беше страх да помръднат. О, колко добре ги разбирах! Нещо толкова крехко и рядко, което може да изчезне толкова бързо, колкото и се бе появило!
Чувах сърцето му. Как бие тактично отекващо в съзнанието ми. Нищо друго на света нямаше значение. Когато ме погледна можех да се закълна, че това е човекът, с когото ще прекарам остатъка от живота ми.
Повече никога не го видях. И до ден днешен понякога чувам сърцето му. А понякога сънувам и момента. Но той се оказа просто още едно лице – нищо повече.
© Proletina Palova All rights reserved.
.
