Глава 8

            -Не съм ти представила останалите двама членове на Червената змия – каза Виктория, след като се върнахме в бараката – това е Стефани, тя е военен лекар и е работила в Ирак с българските войници, които бяха изпратени там преди няколко години.

            Стефани ми се усмихна мило.

            -Приятно ми е да се запознаем – каза тя.

            -А това е Георги – посочи тя последния мъж, който беше рус, с много къса коса и върли черти – той е нашият оръжеен техник и специалист, бивш член на МВР.

            О, страхотно, последният беше бивш полицай.

            -Моля всички да приветстваме най-новия член на екипа на Червената змия – обяви Виктория – това е Станимир Петров, въпреки че всички вие вече знаете това. И... – тя сви рамене – той е богат и много злобен. С ясновидски способности.

            Екипът започна да ръкопляска, а аз се вгледах във всеки от тях поотделно. За момент ги бях подценил, но виждах отблизо решителността, изписала се на лицата им. Тези хора не се отказваха от едно падение. И бяха наистина много опасни.

            -Обявявам два часа почивка – каза Виктория – след което ще се съберем тук отново и започваме сериозно планиране.

            Всички мигновено послушаха думите й и всеки се зае да прави нещо свое. Ясен се отправи към кухнята и се зае да си прави чай. Въпреки че вече се свечеряваше, той не си сваляше черните очила, може би никога не го правеше. Светлин обяви, че излиза да обиколи околностите за натрапници и каза на Теодор да изключи охранителната система, при което хакерът се зае с това.

            Стефани и леля ми, странно, се разговориха и лекарката поведе леля ми нанякъде, може би в някоя друга стая. Доскоро си мислех, че това помещение тук е единствената стая, но ми беше ясно, че тези хора трябваше все някъде да спят.

            Георги също излезе и аз останах с Виктория, която ме погледна замислено.

            -Имаш ли нужда от нещо? – попита тя.

            -Легло?

            -Нагоре по стълбите са спалните.

            Въздъхнах и напуснах хола им, отправяйки се нагоре по стълбите, като мозъкът ми работеше на пълни обороти. Сега вече официално бях наследник на огромната компания на баща ми и Виктория искаше да се завърна в София и да посветя верността си на новия Лидер. Тя твърдеше, че мога да се престоря на заинтересован от властта в неговата сянка и по този начин да се внедря в близкото му обкръжение. Това може би беше възможно с моя талант за фалшивостта и положението ми, но не бях сигурен, че ще успея да сдържа омразата си.

            Излегнах се на произволно легло, което изскърца под тежестта на тялото ми. Втренчих се в дървения таван – тук също имаше по една висяща гола крушка за осветление, а прозорците бяха заковани с дъски и отново покрити с тъмен плат. Сложих ръка на челото си. Главата ми продължаваше да пулсира, сякаш вече хронично.

            -Дарина, ти никога нямаше да си представиш, че мога да направя всичките тези неща – заговорих в тишината, представяйки си огромните сини очи на моята Дари – аз днес участвах в убийство. На живи хора, на много живи хора. Аз насочих оръжието към тях. Изоставих баща ми. Изоставих теб. И сега ще трябва да изричам неща, които са отровни. Да кажа, че се интересувам от властта. Да кажа, че ще съм верен на новия ни Лидер. Дали ще бъда достоверен, Дари? Дали мога да лъжа така, както си мисля, или всъщност нямам никакво понятие как се лъже? Кажи ми, Дари... ти как би постъпила? Господи, ти до онзи ден беше жива. Дари... ти беше жива. Ти беше... толкова красива. Защо никога не събрах смелост да ти кажа какво изпитвам? Защо трябваше... да изгубя всичкото време, което имахме заедно... защо не те последвах в Ню Йорк? Защо... защо аз не бях този, който да ти предложи брак? Ти защо ме целуна? Заради мен ли се върна?

            -Кхъ-кхъм – прокашля се някой от прага и аз се стреснах. Беше Теодор, който изглеждаше доста неудобно. – ъммм, извинявай, че те... прекъснах.

            Поклатих леко глава.

            -Аз вече съм откачен, така че не ми пука дали и ти ме мислиш за луд.

            -И аз съм си говорил сам – сви рамене той и пристъпи в стаята – и смятам компютрите си за живи. Така че... разбирам те.        

            -Какво правиш тук?

            -Ами това е моето легло – каза – но не се махай. Исках само да си взема едно-две устройства от отдолу.

            Той коленичи до леглото и се завря под него, докато аз само си поемах въздух и го издишах. Умът ми беше спокоен, а мислите ми – напълно несъществуващи.

            Теодор се измъкна отново изпод леглото и ми хвърли един замислен поглед.           -Виктория има план – каза той.

            -Знам – казах му и той ме погледна изненадано. – заедно го измислихме.

            -Ооо, така ли?

            -Искам да си почивам, ако обичаш – казах му малко надменно, но всъщност не беше предвидено да звучи така. Бях уморен, и гласът ми просто звучеше така, както винаги.

            -Обичам – той не го прие навътре, засмя се и ме остави да си лежа на леглото му.

*                      *                      *

            Седях на стола срещу дивана, събрал дланите си и изправил гръб. Леля ми не беше в помещението, както, между другото и Стефани – предполагам бяха решили да задържат леля ми настрани, и това беше правилният избор. Бях готов, ако тя беше тук, да я накарам да излезе.

 Бях прекарал двата часа в нещо като медитация – не позволявах на мислите да ме завземат, изтиквах ги настрани от ума ми и те се разсипваха на прах. Не след дълго в това упражнение, мислите просто спряха да се появяват. Слушах звуците от къщата, от гората, собственото си дишане и не мислех за нищо.

            -Така – заговори Виктория, властна както винаги. Нейната уверена осанка обаче произлизаше повече от злобата, която избираше да поставя на лицето и тялото си, за разлика от моята, която винаги идваше от дебрите на спокойствието. – време е да обсъдим бъдещите ни действия.

            Кимнах, когато тя ме погледна със свирепите си очи. Виждах особен блясък в тях.

            Може би беше нещо като надежда.

            -Станимир Петров ще бъде център на плана ни този път – обяви Виктория, докато всички я гледаха съсредоточени. Теодор ми хвърли един развеселен поглед – тъй като събитията всъщност се подреждат... подходящо.

            Тя отново ме погледна, за момент изпитала колебание, което мигновено бе скрито зад суровостта  на естествената форма на лицето й.

            -Той ще бъде наш абсолютен шпионин – продължи лидерката на Червената змия – ще го върнем в София, където той ще има задачата да се впише сред приближените на Лидера. Освен това ще се възползваме от ясновидските му способности, когато можем. Но това е лесната част.

            Всички от екипа се напрегнаха, въпреки че частта от плана досега също беше доста трудна.

            -Тъй като разбрах от него, че Лидерът ще се опитва да ни изнудва и да ни накара да си мислим, че успяваме – бях разказал и за тази халюцинация на Виктория. Забелязах, че халюцинациите не ги забравях така, както сънищата – това означава, че ще ни позволи да вземем някаква позиция в града. И тя няма да е истинска. Затова ние няма да се връзваме на тази въдица. Ще сме изключително внимателни за позициите, които той ще ни позволи да спечелим, и просто няма да ги вземем.

            Това на пръв поглед звучеше лесно, но как можеше човек да е сигурен кога е спечелил една битка и кога му е било позволено да я спечели? Очакваше се, че аз ще мога да им сигнализирам това, стига да успеех да се издигна достатъчно бързо в средите на Лидера.

            -Как можем да разберем, ако той ни е отстъпил нещо? – попита Ясен замислен.

            -Ще разчитаме на шпионина – отвърна Теодор – естествено.

            Всичко всъщност щеше да разчита на мен.

            -И освен това, ще създадем и ние разсейващ фактор – допълни Виктория – ще провеждаме всеки път по две малки мисии. Ще се надяваме наистина да спечелим някои позиции, но съвсем малки, незначителни, такива, каквито Лидерът няма дори да забележи. Няма да ни свърже с тях, докато за „големите”, тези, които той ще ни пусне като въдица, ще провъзгласяваме, че сме ние.

            -Така няма ли да объркаме хората? Ако те потърсят защита от нас на позициите, които уж сме спечелили? – обади се Теодор и аз се намръщих. Не бяхме помислили за реакцията на обществото към нашето присъствие.

            Виктория стисна устни.

            -Очаквах този въпрос от теб, Теди – каза му тя – но това всичко са спекулации. Не можем да сме сигурни дали ще ни даде да спечелим територия, или пък да спасим някого. Ще съберем информация първоначално, преди да се хвърлим в атака.

            -Третата част към плана ни – продължи тя. Виждах напрежението в очите й. – е събирането на повече хора към организацията ни. Досега се придържах към стриктен режим. Вземах хора само когато бях напълно убедена, че мястото им е при нас. Сега обаче не можем да разполагаме с този лукс. Трябват ни връзки. Много връзки. И това няма да е толкова лесно, защото обществото е много изплашено. Българското общество, особено, трудно може да бъде възбудено да участва в битката. Имаме две стратегии за събиране на връзки. Първата е, че ще потърсим хора, такива като Станимир и мен, които имат личен мотив да се борят. Със сигурност има много пострадали при събитията, много семейства са разбити, но все пак не всеки е готов да се бори за отмъщение. А вторият начин е...

            -Парите – казах аз, тъй като не можах да се стърпя. Тази част от плана не беше обсъдена предварително с мен. Виктория ме погледна и леко се усмихна. – въпреки че със сигурност Лидера има връзки, създадени с пари. Сигурен съм, че той е много богат човек.

            -Ще трябва ти да бъдеш по-богат от него, Станимире – отбеляза тя и изсумтя – а освен това съм убедена, че парите, с които той разполага, не са негови.

            Тя го познаваше, а аз не, и бях склонен да й се доверя. По принцип повечето хора не разполагаха с наистина техни пари, всичко се коренеше в нечестната комбинация от схеми, обещания, заплахи и/или дългове.

            -Имате ли въпроси? – попита тя. Това, разбира се, бе само най-общата структура на плана. Подробностите щяха да се обсъждат специфично преди всяка мисия, изгладени до крайност. Или поне така се надявах.

            -Кога започваме? – беше моят неизменен въпрос. Теодор се засмя тихо.

            -Утре ще започнеш ти, виждам, че си нетърпелив – каза тя, – но ще го обсъдим отново, преди да хукнеш към Лидера.

            Кимнах съсредоточено.

            -Свободни сте за днес – обяви тя края на заседанието. Ясен мигновено стана от мястото си, аз също се изправих с намерението да изпуша една цигара навън. Певецът дойде до мен и сложи ръка на рамото ми. Свали слънчевите си очила и ме погледна с пъстрите си очи. Вдигнах вежди.

            -Моите съболезнования, Стан – каза ми той смирено – ще го победим.

            -Благодаря – отвърнах хладно.

            Ясен кимна, сложи очилата си и се отправи към любимата си кухня, а аз към изхода от бараката. Излязох навън и вдишах дълбоко от хладния горски въздух. Дъждът одеве все още се усещаше в тревите и листата на дърветата, чист и някак невинен. Моите дрехи бяха изсъхнали на тялото ми и бяха неудобни, но нe си бях взел други, когато излязох днес от дома си.

            Запалих една цигара в горската тишина. Опитвах се да намеря къде са сензорите за алармената система на Теодор, но те бяха практически невидими – нямах никаква представа как ги беше скрил толкова добре и на какво разстояние се намират от бараката.

            Вратата зад мен се отвори и аз се завъртях бързо. Беше леля ми, която застана до мен и ме погледна загрижено.

            -Стани, искам да поговорим – каза ми тя.

            -Мхм.

            Вдишах дълбоко от цигарата си, докато леля ми събираше смелост. Нямах представа какво иска да ми каже, но се надявах да не ме моли да се откажа и да избягам някъде.

            Тя свали нещо от врата си и ми го даде, и аз стъписан го погледнах. Беше красив златен ключ с размера на кутрето ми, провесен на златна верижка.

            -Баща ти ми каза да ти предам това – каза тя.

            Имаше малък инкрустиран герб на ключа.

            -Това за коя банка е?

            -Зерстраз – каза тя и аз се намръщих. За първи път чувах името – това е... тайната банка.

            -Къде се намира?

            -Ще разбереш. Те ще се свържат с теб, сега, когато баща ти... – тя преглътна мъчително.

            Въздъхнах тежко и сложих верижката. Ключът беше топъл от кожата на леля ми.

            -Ще те изпратя някъде на сигурно място – казах й.

            -Има още нещо.

            Тя бръкна в джоба на дънките си и ми подаде намачкана бележка. Отворих я – беше написана с почерка на баща ми. Бяха три банкови сметки в чуждестранни банки. Стиснах зъби. Винаги бях знаел, че нямам достъп до всички ресурси на баща ми, но сега ми се прииска да не ги бях виждал. Да не бях получавал ключа. Това ми действаше като тежката присъда, която си и беше. Аз трябваше да съм готов за смъртта на баща ми, защото я очаквах още от зимата.

            Но... както винаги бях чувствал – няма момент, в който си готов.

            -Благодаря, лельо.

            Тя ме погали нежно по лицето, загледала се в мен.

            -За мен ще е достатъчно да останеш жив, Стани. Брат ми е жив в лицето ти и винаги ще бъде. Имаш неговите прекрасни очи.

            Кимнах.

            -Не знам как си намерил тези хора и как си се замесил с тях – продължи леля ми, докато топлата й длан почиваше отдясно на лицето ми, нежно и грижовно, като майчина милувка – но... пази се, дете. Моля те, пази се.

            -Ще те изпратя на сигурно място, но ще те помоля да не гледаш новините. Ще ти се обаждам всеки ден в шест часа сутринта, за да знаеш, че съм добре. Но моля те, не гледай новините, не се опитвай да разбереш какво става. Там, където съм замислил да те изпратя, ще можеш да живееш що-годе необезпокоявана. На никого не казвай връзката си с мен или истинското ти име.

            -Какво ще правиш, Станимире? – настоя тя.

            -Не – отразях я – довери ми се.     

            -Разбира се – каза тя, но очите й се насълзиха. Тази раздяла й беше изключително трудна, но тя се държеше силно, като жената, която винаги е била. Силна и непоклатима. Поне... пред мен. Никой не е винаги силен и непоклатим.

            Тя ме целуна по челото.

            -Стефани ми каза, че ще тръгнем тази вечер – каза леля ми – че ще изпратят Захариев с мен, за да ме закара.

            -Ще си на сигурно с него – уверих я – той е снайперист.

            Тя примига, шашната, но после бързо се окопити и сви рамене.

            -Всеки си има тайни – гласеше отговорът й. В този момент Ясен излезе също от бараката, понесъл една черна раница.

            -Ще тръгваме ли, мадам Зорница? – попита той с превзетия си, певчески глас.

            -Да, щом трябва.

            Тя стисна ръката ми с топлата си, нежна длан. Усмихнах й се и една сълза се отрони от окото й.

            -Пази се, дете – каза ми – и... всяка сутрин в шест, нали така? Направо утре, тъй като вече е доста късно.

            -Да. Върви, лельо.

            Ясен тръгна напред и леля ми ме прегърна за последно, разроши косата ми, както обичаше.        

            -Обичам те, Стани – тихо прошепна тя на ухото ми – какъв голям мъж си ми вече.

            Усмихнах се и я целунах по бузата. След това тя ми махна още веднъж, обърна ми гръб и повече не ме погледна, докато се качваше в колата. Те се отдалечиха от бараката, без леля ми да се обърне. И по-добре, защото аз едва се сдържах да изкрещя от болка и да хукна да я гоня. За момент се почувствах напълно сам, но това усещане трая само три секунди, след което в мен се възроди сила. Аз имах цел. Тя ме изпълваше целият и дори да знаех, че е напълно нетрайна и може би нямаше да ми донесе каквото очаквах, беше предостатъчна, за да ме задържи жив.

            Допуших цигарата си, след което влязох обратно в бараката, замръзвайки.