ZyPetrov (Зи Петров)
74 74
Mar 9, 2018, 11:08 PM

 Лидерът - глава 1 

  Prose » Novels, Fantasy and fiction
2408 1 2
Multi-part work
19 мин reading

Глава 1

 

 

            - Аз мога да предвидя ходовете му.  

            Стоях пред пет човека, всеки от които можеше да ме убие за по-малко от три секунди. Усещах пет чифта очи, втренчени в мен, опитвайки се да пробият през душата ми. Враждебността във въздуха беше много повече от кислорода.

            Потта се стичаше по слепоочията ми, беше попила в тениската ми, сливаше се с праха, покрил цялото ми тяло и черната ми коса. Ръцете ми леко трепереха от физическо напрежение, ала усещах сигурността, която излъчваха очите ми. Знаех, че съм прав.

            Този път знаех, че не греша.

            Студеното дуло на пистолет се допря в тила ми и всички косъмчета по тялото ми настръхнаха. Предпазителят на оръжието щракна.

            - Никой не се осмелява да твърди такова нещо – каза суров женски глас, плашещо дращещ по всичките ми сетива.

 

*                      *                      *

 

            13 часа по-рано

 

            Крясъците бяха оглушителни, а хората и техните изражения се врязваха като моментни картини в ума ми. Много от тези хора никога повече нямаше да видят близките си. Други от тях никога нямаше да гледат света по същия начин. А за всички нас, днешният ден бе промяната.

            Огнените езици поглъщаха бързо сградата, бяха нереални – сякаш не се спираха нито от бетон, нито от тухла. Нямаше време за бягство. Нова експлозия проехтя във въздуха, а една тежка мраморна колона гръмогласно се срути съвсем близо до мястото, където стоях и обгърна въздуха в прах. А аз не можех да помръдна, не можех да контролирам въобще тялото си. Бях принуден да гледам всичкия този ужас отблизо, да усещам жегата от пламъците по кожата си, да чувам писъците на жертвите сякаш пищяха до ухото ми, без да успявам да ги видя сред отблясъците от огъня и вихъра от прах. Сълзите безспирно се лееха от очите ми, а аз стоях безсилен, докато пред мен един от най-големите и често посещавани търговски центрове се превръщаше в каменни отломки, прах и кръв. О, колко много кървеше човешкото тяло...

 

            Събудих се, лицето ми обляно в пот. Ужасът все още трещеше в сърцето ми, а дишането бе мъчително. Имах съвсем истинското чувство, че огънят, който бях видял, бе изгорил зениците ми и по тази причина в стаята беше тъмно. Цяла минута по-късно обаче си дадох сметка, че съм сънувал и че никъде няма пожар, а тъмнината бе по съвсем различна причина в стаята.

            Чисто и просто, защото беше безлунна нощ. Тръпки преминаха през гръбнака ми, когато се пресегнах през леглото си, опитвайки се да налучкам ключа за нощната ми лампа. В мига, в който топлата й мека светлина озари стаята, тръпките изчезнаха, както и усещането за парене в зениците ми.

            Сън. Кошмар, отново. Може би никога нямаше да ме оставят, може би никой психолог не можеше да ми помогне, за да спрат. Прокарах пръсти през потната си коса и въздъхнах тежко.

            Сцените, които бях сънувал, ми се бяха сторили мъчителни и агонизиращи, но сега, така както кротко си седях в леглото на светлината на нощната ми лампа, вече не можех да си спомня почти нищо от кошмара. Помнех само, че беше нещо ужасно.

            Мързеливо се отпуснах на възглавниците и протегнах ръка към нощното шкафче, за да натисна бутона за прислугата. Дишането ми беше вече спокойно, както и пулсът ми, но аз имах нужда от приспивателни, за да мога да заспя отново.

            На вратата се почука отчетливо три пъти.

            -Да – казах уморено, докато разтърквах очите си.

            Тежката дървена врата на спалнята ми се отвори и вътре влезе Катерина – явно днес тя беше нощната смяна. Прилежната й униформа бе класическа, като излязла от филм – черна рокля до под коленете, с изрядна бяла престилка. Момичетата винаги бяха задължени да носят косите си стегнати на кок на главите си, без нито един излишен кичур, който да пада покрай лицата им.

            - Какво ще желаете, господине? – попита ме тя с внимателен глас. Красивите й кафяви очи бяха ведри, въпреки късния час. Това да изглеждаш ведър и буден си беше цял талант понякога.

            - Чаша портокалов сок – казах на прислужницата. Тя ми кимна и излезе тихо от стаята, а аз измъкнах хапчетата за сън от нощното ми шкафче и сложих две на дланта си. Разгледах ги разсеяно, докато мозъкът ми се напрягаше да си спомни съня. Никога не можех да си спомня кошмарите ми веднага след събуждане, но всеки път се оказваха ужасни неща, когато си ги спомнех.

            Прислужницата се върна със сока и набързо глътнах хапчетата си с него. Отпуснах се назад на възглавниците, когато Катерина излезе и затворих клепачи. Дано скоро да настанеше сутринта.

 

            И тя дойде, този път без да ме измъчи с кошмари. Слънцето бе обгърнато в мъгла, мълчаливо криещо се и отказващо да отрезви настроението ми. Въпреки че вече беше 12 часа на обед, аз се чувствах уморен и недоспал. Измъкнах се от леглото, заметнах тъмносиния си халат и се протегнах. В сърцето ми се беше настанила необяснима тревога.

            Излязох от спалнята и се насочих към трапезарията, за да мога да разсея с нещо тази тежест в душата ми, като същевременно се опитах да накарам черната ми коса дълга около педя да стои назад от лицето ми. Това непримиримо усещане за мъка в сърцето ми ме спохождаше откакто баща ми се разболя. Знаех, че не съм готов да поема загубата му на плещите си. Никога нямаше да бъда готов.

            - Тъкмо теб търсех, Стани – чух приятен и познат глас зад гърба ми. Обърнах се, вече усмихнат, въпреки че не ми беше до усмивки и посрещнах леля ми. Тя се приближи с бодра крачка до мен.

- Добро утро – тя се засмя кокетно – въпреки че вече не е никаква утрин.

            - Добро утро – отвърнах, без да се замислям. Леля ми разбърка косата ми с усмивка, все едно все още бях пет годишното момченце, което я посещаваше всяко лято в имението й на Черноморието.

            - Нямаш представа кой ми се обади, че пристига в София – каза ми леля ми, прегърнала ме през раменете, докато ме водеше към трапезарията.

            -Кой? – попитах автоматично.

            - Познай де – тя, каквато си беше нетърпелива, успя да изчака само три секунди, преди да ми обяви новината – Дарина!

            Името изпрати вълна на радост в сърцето ми, събуждайки ме малко от унеса.

            - Наистина ли? Тя се е върнала? – стъписах се аз, а леля ми засия.

            - Не за дълго. Каза, че имат отпуска и иска да дойде да ни види. Баща ти я покани да спи тук.

            Сърцето ми се разтуптя.

            - Наистина ли? Кога? – ентусиазирах се. Леля ми ме потупа покровителски по рамото.

            - Ще ни направиш ли услугата да я посрещнеш на летището? – попита ме леля.

            - О, да! Още сега тръгвам! – заявих и усетих как поне малко, тежестта от сърцето ми се повдигна.

            Дарина бе моя приятелка от детството, от онова скъпоценно време когато безгрижието бе най-сериозното ми занимание. Тя беше с 3 години по-голяма от мен и това винаги й беше давало предимство, пък и право да ми нарежда. Но, признавам, бях научил толкова много от нея и така бе изпълнила цялото ми детство с богатство от топлота и смях, че можех да й позволя какво ли не. Местата, които бяхме открили, белите, за които винаги ни наказваха обагряха всеки миг от детството ми в спомени за Дарина.

            Последно видях Дарина преди шест години, когато бях на деветнадесет. Тя беше трета година в университета и от танцовия състав, в който участваше от малка, повиши квалификацията си, заминавайки първо за Париж, а след това и за Северна Америка, където се беше издигнала в средите на професионалните танцьори. Бях я виждал не на един американски видеоклип на известни певци, от които, по принцип, не се интересувах.

            Дарина беше и моята първа любов, но тя така и не ме беше сметнала за нещо различно от „малкото й братче”, което беше учила как да се целува и как да сваля момичета. Доколкото знаех, тя имаше сериозен приятел в Ню Йорк, за когото искаше да се омъжи.

            Въпреки всичките заровени надълбоко чувства към нея, заради които до ден днешен не можех да се посветя на друга жена, не можех да не се радвам да видя лицето й след толкова време. Да си поговорим за по-дълго от десетина минути, откраднати тук-там, съобразени с натоварения й график в Ню Йорк и моите все повече нарастващи задължения с фирмата на баща ми, ми се виждаше като сбъдната мечта.

            -Стани! – повика ме леля ми от края на коридора. Обърнах се бързо към нея.

            -Кажи?

            -Само искам нещо да ти кажа, преди да отидеш – каза ми тя и изведнъж изражението ѝ се съсредоточи. Върнах се отново пред нея, докато обстойно оглеждах лицето ѝ. – не знам дали си... – тя се поколеба – преодолял онази случка през декември... но ми се искаше да знаеш нещо.

            Декември. Мразех този месец и то не случайно. Опитах се да не показвам чувствата си и да скрия истината от леля ми – че не, всъщност все още не я бях преодолял, че може би поне още сто години щеше да ми тежи... и се усмихнах безгрижно.

            - Онова беше грешка. Пък и бях много стресиран тогава, знаеш го – казах ѝ. Декември беше и онзи месец, когато научих за диагнозата на баща ми.

            - Да. Просто исках да те уведомя, че... ъмм... Дарина се омъжи.

            Неочаквана болка стисна сърцето ми, но аз упорито задържах изражението си равно. Опитвах се да не реагирам на новината. Може би трябваше да ми е ясно, че евентуално това щеше да се случи.

            - Мерси, че ми каза – свих рамене – ще... да отивам ли вече, или още е рано?

            - Самолетът ѝ трябва да кацне след около час – каза ми леля ми.

Виждах, че се опитва да прочете мислите ми, но аз ги зарових още по-надълбоко зад купчините от фалш, натрупващи се в мен с изминаването на годините. О, колко добре знаех, че с всяка изминала година, добавяща към автобиографията ми още 12 месеца горещ житейски опит, аз ставах все по-фалшив. По-фалшив от предишното ми аз. Даже още по-фалшив от кошмарите на вчерашния ден.

            - Ще я взема с Аудито – казах на леля ми и отново тръгнах по коридора.

            Нямаше да го мисля, нямаше да задълбавам. Моите чувства нямаха значение, важното беше, че все пак щях да видя Дари и да прекарам известно време с нея. Имах нужда от някаква подкрепа, поне това бях способен да призная пред себе си. Всъщност... аз бях много уплашен.

            Предпочитах аз да шофирам, въпреки че имах личен шофьор. Чувството на свобода, когато се намирах зад волана, бе незаменимо за мен, особено сега, когато се чувствах окован от самия себе си. Окован от наближаващата гибел на баща ми. Окован от отговорността, която щеше да ми бъде поверена в скръбта ми.

            Всичко това бе мислене без смисъл, предварителна тревога, която лесно си отиваше, когато се съсредоточавах над шофирането.

            Бях на един светофар, когато се случи. Внезапно вече не виждах спрялото пред мен синьо Пежо, вече не виждах пешеходците пред него, не виждах онази майка с количка, която тичаше, за да не изпусне зелената светлина. Пред очите ми падна черна стена, секунди по-късно заменена от видение за огън. За огромни огнени езици, извисяващи се над мен, парещи зениците ми, кожата ми... миризмата на смърт.

            Писъци. Прах във въздуха. Кръв.

            Ще започнем от там. Особено днес ще има много хора. Искам да разберат най-сетне от кого трябва да се страхуват. Най-сетне ще разберат кой трябва да ги управлява.

            Силен, но неразбираем звук проби слуха ми. Халюцинацията, или каквото и да беше това, се разсипа на прах от звука, който трептеше навсякъде във въздуха. Секунди по-късно осъзнах, че това е съзвучие от клаксоните на коли. Покрай мен минаваха автомобили и няколко шофьори ми направиха странен знак с ръце и изкривени изражения. И тогава се осъзнах. Беше редът на моята зелена светлина.

            Преглътнах с раздразнение и потеглих, преди нетърпеливите шофьори зад мен да достигнат до шеста октава с клаксоните си. Притеснен, отбих встрани от пътя при първа възможност и се взрях пред себе си. Какво ми се беше случило току-що? Бях сънувал кошмар, докато бях буден и в колата си? Или изведнъж халюцинирах?

            - Господи... – прошепнах на себе си. Смятах ли се за способен да продължа да шофирам?

 

            Дадох си десетина минути да се възстановя от шока и реших, че ще карам бавно и ако получа още една такава халюцинация, ще сляза от колата. Но до летището не ми се случи нищо подобно, затова, когато паркирах колата, въздъхнах с облекчение. Имах чувството, че знам нещо, но съм го забравил.

            И това странно усещане не ме напускаше, докато отивах към терминал 2, където се очакваше да посрещна Дари. Имаше нещо, което бе на ръба на съзнателната ми мисъл и тихо ме викаше с неразбираеми думи.

            - О, мамка му – изпсувах под носа си, когато не можех да се разсея от мрачните си мисли – трябва да се съсредоточа. Не искам да изглеждам като прегазен от влак пред Дарина.

            - Господин Петров, извинете, че ви безпокоя – чух непознат глас от ляво. Обърнах се намръщен и видях една жена в костюм и с микрофон в ръка. Зад гърба ѝ я следваше мъж, помъкнал на рамото си тежка камера.

            Пак ли?!

            - Не – казах ѝ сурово и вдигнах ръка – извинете ме, бързам.

            - Само няколко въпроса! – настоятелно каза тя.

            Тръгнах напред, опитвайки се да я игнорирам, но незнайно защо, с поведението си тя започна да привлича вниманието на хората. Не след дълго още двама репортери ме бяха надушили, което бе напълно нетипично. Никой не ме очакваше днес на летището, нито знаех, че очакват някого въобще.

            Техните „само няколко въпроса” бяха способни да подлудят човек.

            - Господин Петров, смятате ли се за готов да наследите баща си?

            - Мислите ли, че ще можете да поддържате българската икономика така, както баща ви?

            - Кажете какво е мнението ви за болестта му?

            -Чувствате ли се като нормален двадесет и пет годишен младеж?

            - Ще промените ли нещо в политиката на баща ви към управлението?

            Рязко се спрях и се обърнах към купчината събрали се репортери. Срещнах очите им – тези гадни, безмилостни очи. В сърцето ми се надигна моментен гняв към начина, по който говореха за ситуацията. Все едно баща ми вече си беше отишъл.

            - Баща ми все още е изпълнителен директор на тази компания – казах им сурово – не съм ви позволил да ми задавате въпроси!

            - Но, господин Петров...

            Изражението ми се вледени.

            - Тук съм по лични неща. Настоявам да ме оставите намира – изгледах всеки един от тях поред, право в очите. Малцина устояха на целенасочения ми поглед, ала повечето не успяха и наведоха очи.

            - Смятате ли да дадете официално изявление за ситуацията? – обади се една нахална репортерка.

            - Ще разберете. Отдръпнете се, моментално! – заповядах им властно. Те, въпреки недоволството на израженията им, ме послушаха и ми направиха път. Не ме последваха, слава богу, и аз се забързах през терминала.

            - Охо, кой вече е известна личност? – чух познат глас зад гърба ми и се сепнах.

            Дарина връхлетя върху мен в сърдечна прегръдка още преди да успея да видя лицето ѝ. Стъписан, се опитах да се дръпна от нея, докато разни фотографи ни снимаха. Клюките им бяха готови, помислих си смътно и заповядах на ума си да не им обръща внимание.

            Дарина се дръпна от мен, за да ме погледне в очите, усмихната до уши. Прекрасният ѝ синеок поглед навлезе бурно в сърцето ми през отворени порти, а тя разсеяно дръпна кичур от дългата си руса коса настрани от лицето си.

            - Дари! – засмях се аз.

            - Давай да се махаме от тук – тя ме хвана под ръка – преди ония да са направили цяла фотосесия на разбърканата ми от пътуването прическа.

            Още малка част от тежкото ми настроение ме напусна, докато Дари ме водеше към един от изходите на летището.

» next part...

© Зи Петров All rights reserved.

Следващата глава ще кача утре :) 
Благодаря на всички за вниманието! 
 

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??