Липата
ЛИПАТА
Тя бе стройна, висока, никога не беше еднаква, но винаги красива. Променяше се със сезоните. Беше дом на много души и мъките им, и живота им.
Тя бе липа. Преживяла бе много бури, много зими. Често се взирах в нея през прозореца и си мислех как никога нищо няма да я свали на земята. Очевидно бе, че ще стане рано или късно, но бях убедена, че ще се бори още дълго.
Скоро лятото дойде, всичко беше живо отново. Отворих прозореца и острата ù сладка миризма ме погълна. Бях като в транс, гледайки колко богато отрупани бяха клоните ù. Не след дълго бях долу, на тротоара, опитвайки се да си откъсна клонче. Но тя бе толкова висока, толкова величествена – недокосваема като царска особа.
Всяка вечер завършвах до прозореца ми, с поглед към липата. Имаше нощи, през които пълната луна изгряваше и виждах дебелите ù клони. Така се замислях колко малко дръвче е била и в какво се е превърнала след време, представях си как е растяла, на какво е била свидетел, кой е седял под сянката ù… Имаше и нощи, през които просто седях и слушах вятъра, който се разхождаше между листата ѝ и след това донасяше сладкия им мирис през прозореца ми.
Гледах я как старее, докато аз самата растях. Лято след лято прекарвах вечерите си на прозореца.
Веднъж просто заспах, без дори да погледна какво става навън. На следващата сутрин шум, идващ от долу, ме събуди. Станах и видях двама мъже от прозореца ми. Рязаха липата ми. Сваляха я. Не помня добре момента, когато тя падна пред очите ми. Знам единствено, че разтресе земята, още преди да я докосне.
А когато го направи, усетих всяка вечер, всеки следобед, прекаран под нея, усетих мириса на цветовете ù, сигурността, която внушаваше твърдото ù стъбло.
Всичко това за последен път.
Не разбрах как се озовах долу, до липата, опитвайки се да си откъсна клонче. В секундата, в която го отчупих, осъзнах, че тя вече не е недокосваема. Но е царска особа и когато падне, прави така, че цялата земя да се разтрепери.
© Ралица Костова All rights reserved.
