Ето ги!!! Отново са тук. ... Двамата рицари на смъртта и тяхната неизменна, вечна и безпощадна приятелка... Отново са тук... Ето ги - отново на освирепен от глад лов... Ето ги... Хапещият сняг, който на хапки си взема от душата ми... Пронизващият вятър, който отнася и трохите... И най-злата от тези зестри на смъртта - самотата... По студена от леда... По-изгаряща от лавата... И по-безлюдна от пустинята... Това са те... Моите убийци... Моите изтезатели... И все пак - единствените ми приятели в тези, водещи до агония времена без теб... Отново са тук... Този път още по-безпощадни, по-силни и все пак... Болката не е както преди... Тялото ми сякаш е привикнало към това свое състояние... Вече ми остава само като куха обвивка на... на какво... на пясък! Нямам душа - тя е твоя! Нямам сърце - не бие без теб! Нямам и живот - без теб, моето съществуване е по-скоро смърт... Безкрайна... И все пак има ли нещо, което да ми помага да я преодолея... Може би да... или пък не? Но как бих могъл да продължа... Нали без теб очите ми не искат да виждат... Нали без теб тялото ми не ще помръдне... Вкочанено, сковано... парализирано от тази бавна смърт... Може би трябва да съм по мазохистичен... Но какъв е смисъла - нали само едно чувство ме вълнува... А без теб, ми остава само да се отделя от тялото и да потърся душата ти... Може би благодарение точно на това лепкаво нещо ще оживея... Но колко още трябва да боли от тази любов... Защо дните ми са изпълнени с мъка, а нощите с терзания? Нима това е то... онова бълбукащо, миризливо, зловещо, плашещо,  разрушаващо, но  все пак красиво, необятно, търпеливо и любвеобвилно нещо. Нещо, наречено с една кратка думичка - любов?! Може би е така, може би не... може би е почти това... Но каквото и да е, съм сигурен, че го искам само от теб... и го давам само на теб... защото има още нещо само за теб... нещо, което самия аз не знам дали съм имал наистина, но е твое - това е моята душа, мила... И нали знаеш защо... Защото те обичам!