1 min reading
–Липсва ми…- измърморих аз, вперил поглед в танцуващите пламъци, които осветяваха малката стаичка.
–Кое ти липсва, любов моя?- Мартина обърна глава към мен и ме погледна с леко недоумение.
Станах от мекото кресло и пристъпих до нея, погалвайки нежно дългите и черни коси. Изглеждаше великолепно на тази приглушена светлина.
–Погледни през прозореца. Виждаш ли, големият дънер в средата на двора?
–Да, и? – в погледа й се четеше още по-голяма учуда.
–Беше липа. Спомням си как, като бях малък със сестра ми и родителите ми лягахме на сянка под листата му през горещите дни. Бяха едни от онези безгрижни дни, в които всичко беше перфектно и имаш чувството че винаги ще е така.
Тя сведе поглед надолу и се сгуши в мен.
–А когато дойдеха мрачните и студени зимни дни си правехме чай от цветовете му. Ставаше великолепен липов чай. Знам, че може да прозвучи странно, но имах чувството че сгрява душата ми.
–Какво стана с дървото?
–Започна да изсъхва и се наложи да го отрежем. Сякаш част от мен си замина ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up