Глава седма
Ветровито време
Ден 7-ми (събота)
Не ставам от леглото, ако ще да се вмириша. За какво ли да ставам? Нямам нищо в живота си, щом нямам единственото, което може да го осмисли. Нямам и сили вече да търся други причини да дишам. Вече не ми се гледат и филмите му. Мразя всички герои, защото те не са него – този, когото видях и познавам. Придърпвам лаптопа и се заравям да прегледам пощата си, после ще се развличам с музика. Джак Гилън ми е изпратил примерен договор. О, не ми се чете, връщам му само, че съм го получила.
Изписвам „Сам Мейс“ на търсачката. Отварят се всевъзможни новини, почти всички стари, не искам да ги чета. В сортиране по време излизат последните, т.е. два линка. И в двата има една и съща жълта статийка, че Сам Мейс не успял да задържи и актрисата Мишел Брик. Тя се оплакала на не знам коя си приятелка, че актьорът не ѝ отделял никакво време, имали разногласия и затова решила да го напусне. Коя е тази? Уау! Нямам забележки. Има снимки с двамата, на които той изглежда щастлив. Тя е прекрасна – висока (не се учудвам) жена със светла, почти руса коса, американски черти, стегнато тяло, дълги крака и идеални гърди – малки, разбира се. Тя е от калъпа на Господ. Офф! Защо не я мразя? Статията е от четвъртък, този четвъртък, нима! Някак добивам желание да се епилирам. Ставам и си правя кафе, мисля и да ям, но след кафето ми минава. Сещам се как миналата събота го видях. Ако повторя всичко като тогава, дали вечерта поне ще го чуя? Тази налудност сега ми се струва една добра причина да живея. Чистя стаята, после излизам на разходка, че ще полудея вътре.
Погледът ми се рее безцелно и нищо не го задържа. Харесва ми в парка да гледам как играят децата. Едно нещо не мога да преживея само, как позволяват на кучетата да ядат от храната им. Видях го неведнъж, откакто съм тук, особено лятото – от един и същи сладолед ближат и дете, и куче. Според мен е престъпно, колкото и чисто да е животното. Това е едно от малкото неща, които отказвам да приема, въпреки че обожавам кучета.
Вечерта започва със салфетките и завършва с тавана. Не стана както миналата събота.
Телефонът! Сам е. Божичко!
– Здравей! – той е пръв.
– Здравей!
Сега защо мълчи?
– Не ми звънна нито веднъж. Нямаш какво да ми кажеш или нямаш желание?
– Нямам право – преглъщам.
– Как така? И аз ли нямам?
– Различно е, хора като теб не бива да бъдат обезпокоявани. Какво ще стане, ако всеки иска да говори с теб? Не е същото, но и ти си популярна личност подобно на политиците. Не всеки говори с кмета или президента, нали, просто не може.
– Ти всеки ли си? Имаш личния ми телефон и ти казах да ми се обаждаш.
– Така се казва от любезност, не го приех сериозно.
– Това ли било? Нали ще сме колеги, Елена? Какво мислиш, че приятелството ми с Джеръми е по-различно от твоето ли? Не е и той звъни по всяко време. Реших, че ти досаждам, като не се обади нито веднъж, затова не смеех и аз да те потърся.
– Не ми досаждаш. Приятно ми е, защото… – не довършвам.
– Защото?
– В тази стая, ти я видя, е… скучно и въпреки лаптопа – често самотно.
– Какво правиш в почивните дни?
– Чистя, пера, понякога си готвя, днес не го направих, разхождам се, тук наблизо има парк. Скоро се прибрах оттам, не ми се стои в тази стая. Чета, но откакто правя това по цял ден в работата, очите ми се дразнят. Преди да се обадиш, ще повярваш ли, зяпах тавана. Гледам да не се чувствам като затворник, но после пак трябва да се прибера и няма с кого една дума да обеля, да се скарам за нещо. Ти какво правиш в почивните дни?
– Моите не са така. Сега, като снимаме, почти нямам почивки. Иначе всички дни са ми на разположение. Утре ще почивам и мисля да пътувам.
– На разходка или по работа?
– И двете – имам едно бизнес предложение, трябва да го изложа убедително, но всъщност ще ми е много приятно. Така, какво е?
Смея се накъсано, а дори не знам защо. Ето – давам си сметка, защо не се владея тогава?
– Не знам, прилича на работа мечта. Има ли такава изобщо – да ти е приятно? Да играеш, не е ли по-хубаво?
– По-трудно е. А ти какво би вършила с удоволствие? Харесва ли ти това, което правиш?
– Не е лошо. Не съм шофьор по цял ден в трафика да ме псуват, седя на компютър и чета. В понеделник при мен дойде директорът – заради сценария, и знаеш ли какво, поздрави ме за нещо, което не е чел, само защото вие с Хоган застанахте зад това. Такива работи, абсурди, виждам ги, но се научих да не ми влияят, иначе съм загубена. Отначало повече ми харесваше сигурно защото всичко беше ново за мен, но сега си давам сметка, че това ще продължи така, едно и също всеки ден. Единственият вариант за творчество е да открия някой сценарий, който си струва, а после шефовете да го одобрят, за да мога в редакцията да вложа нещо от мен. Това обаче не е желателно и става рядко, досега два пъти. Нося си и у дома понякога. Дали ти е попадал сценарий, който е толкова идиотски, че ти става смешно и тъжно едновременно, или пък е пълен с грешки? Иска ми се понякога да взема да им го напиша, по-лесно ще е, отколкото да го преправям.
– Имам представа, но в толкова суров вид не съм чел. На практика нямаш шанс да напишеш нещо свое. А срещаш ли се с хора там или извън работата?
– Къде ти. Всъщност аз съм си виновна за това, не, че не ги харесвам, но и те ми губят времето. Какъв парадокс – имам време, но ако съм с хора, ми го губят. Добре ми е сама, така мога да мисля за нещата, които
ме вълнуват, а не да слушам празни приказки, клюки… Е, с приятелите е друго, но тук нямам. Само една приятелка, с която дойдохме заедно, но не я виждам, и тя си има график.
– И никъде ли не ходиш?
– Странно ли е? Това не е заради имигрантския ми живот, и там – у дома, си бях така. Когато не можеш да си кажеш истинските мисли, какви приятели са това?
– Затова ли каза, че може да се върнеш?
– О, не, мястото няма значение, само празнината. Ти проучване за миграцията ли правиш?
Сам се смее.
– Защо не? Ако ще вдигаш платната, не е задължително да е в обратната посока.
– Ами то… накъдето духа вятърът.
Умълчаваме се.
– Когато се обадихте предния път с Джеръми, ти ме изненада. Не мога да го обясня, но сякаш чух друга Елена.
– Лошо впечатление ли оставих?
– Не, просто си повече неща едновременно. Сигурно е нормално, кога да те опозная, от разговори по телефона ли? Хареса ми как го поставяш на място и в същото време не се интересуваш, че някой те чува. Не знам дали това е хубаво или лошо.
– Лошо си е, аз знам, но не мога да се сдържа. Когато ти се нахвърли да биеш онзи, хубаво ли беше? В такъв момент това го избутваш назад. Много се афектирах, позволих си просташки език, но пък бях сигурна, че точно така ще разбере, вместо да му се моля и обяснявам. Нямам толкова нерви точно за този човек и има нещо сбъркано в характера му.
– Какво те дразни в него толкова?
– Че е нахален. Отношението му е такова, все едно нещо му се полага на минутата, това разглезено звездно поведение. Мисли, че все ще му се разминава. Честно, идеше ми да му тресна главата в масата. Най-интересното е, че това не го прави лош, по-скоро изглежда като малоумен, а хич не е, улавя всичко той. Знаеш ли как бързо схвана това, което му обяснявах за финала?
– Спи ли ти се?
– Много ли говоря?
– Не, но при теб е късно вече.
– Няма да заспя скоро, сигурно ще си пусна музика.
– Като онази песен ли?
– Не, тази вечер в главата ми са „Скорпиънс“.
– Запей малко, да чуя коя!
– Не ме карай да пея! Мога да кажа една фраза от нея и ще я разпознаеш, ако ги слушаш: „В звука на тишината времето сякаш е спряло“.
– Хм, без мелодията… „В звука на тишината времето сякаш е спряло“. Трудно е.
– Никак, в днешно време е много лесно даже. Преди години хората трябваше да отидат до библиотеката и да отворят прашния том, сега можем да прочетем всичко, където и да се намираме. Задай ми фраза и ще ти докажа!
– Ахаа, хитруша си ти. Да видим какво да измисля, първо трябва да избера песен, нали? Ще бъде следващия път, не съм толкова бърз.
– Казах го просто така, не се затруднявай! Днес беше на работа, нали?
– Бях.
– Не си ли изморен?
– Почивам си в момента. Изпънал съм се на дивана и всичко е чудесно, освен че не виждам с кого разговарям.
– Ха-ха! Не ти и трябва.
– Защо?
– Не съм приятна гледка, в момента особено. В мъничката си стая на смачканото си легло аз съм още по-смачкана, а косата ми е ужасна. Тъжна съм и слушам тъжни песни на език, който не разбирам, но така е по-добре, иначе ще изстрадам и мъката в тях. Навън е студено и… нищо.
– Защо си тъжна?
– Наистина ли питаш? Това е ясно, както че сега пада нощта, а утре ще изгрее слънцето.
– Утре ще има вятър – североизточен, можеш да се възползваш.
– Виж ти! С моя късмет или лодката ми ще е пробита, или платната скъсани. А на мен ми се иска да дойде ураган, та да се свърши по-бързо. Да ме вдигне високо, високо… да ме разпръсне из целия свят. Така ще видя всички онези пленителни места, които сама няма да мога, а за които винаги съм мечтала.
– О, много лесно е така, ще трябва да се бориш! За да покориш света, трябва да имаш ресурс и воля. Ти имаш ресурс, само воля нямаш.
– Не знам дали е така, но за кой дявол ми е да покорявам света, нали трябва да има причина? Освен това имам воля, но няма да я използвам за това.
– Защо, Елена? Кое така те угнетява?
– Ще ти отговоря с цитати: „Този, който е открил света и богатството, трябва да се откаже от света“ и „Този, който е богат, може да стане цар. Този, който има сила, може да мине и без това“. Разбираш ли?
– Много силно, май ти можеш да ме наставляваш. Изкушаваш ме да ти отговоря по същия начин.
– Слушам те.
– Хм! „Когато видите свое подобие, вие сте щастливи, но когато видите своя образ, изправящ се отпред безпомощен и недостъпен, колко дълго може да издържите на това?“ Сега ти разбираш ли ме?
– Защо ми го казваш?
– Има причина и за това. Но ти не ми отговори кое те прави така потисната в момента.
– Сам, чувството за безнадеждност, сякаш съм обречена. Мога да ти разкажа една история, но не знам дали…
– Разкажи ми! Притча ли е? Може би от същото евангелие?
– Не, съвсем истинска, от началото на миналия век. Тогава България се изправяла на крака след 500-годишно потисничество и е била много бедна, измъчена и от Балканските войни, и от Първата световна. Сред народа се ширели традиции от много по-стари времена, начин хората да се съхранят като общност. Оцеляване е думата, дори физическо. Раждали са по много деца, но и много измирали. Мъчен живот, близък до природата. Когато някой решавал да се ожени, това не било негова работа. Събирали се по-възрастните в дома и често без желанието на жениха изпращали съгледвачи – свои представители, да огледат из съседните села за момичета. Това е бил не някакъв свиреп и необичаен, а съвсем редовен начин да се задомят. Не го правили в същото село или рядко, за да избегнат кръвосмешения. Та тези разпитвали между хората в коя къща има мома за женене, работна ли е, честна ли е, т.е. девствена, заможни ли са родителите ѝ и т.н. В крайна сметка избирали някоя и влизали в дома ѝ с даровете, които носели, искали я от баща ѝ и ако той я даде, се насрочвала сватба. Нещо като кастинг, но забележи, младоженецът не участвал, каквото му доведат, това. Представям си какво е било пък на момичето, нея я откъсвали от родния дом и попадала в къща с чужди хора, многобройни роднини на мъжа си и децата им, още по-многобройни.
– Това е като сюжет за филм.
– Това е самата истина и на пръв поглед изглежда шокиращо, и аз така смятах. Моята прабаба я омъжили по този начин, тя ми го разказваше от първо лице, преживяла го е. И тук започва историята. Обикновено приказките започват с любовта и свършват със сватбата. Но нейната история, обратно, тръгва от този момент. Което знам за любовта, го научих от нея. Тя обожаваше този човек, не си представяш как. От всяка нейна дума за прадядо ми личеше това, от снимката му, която разнасяше, защото той беше умрял много отдавна. Как се е случило това, тя не разказваше с подробности, била съм и дете все още, но всеки ден тя мислеше за него, понякога плачеше. И едва миналата неделя, вървейки по улиците до изтощение, аз сякаш се отделих от тялото си и изведнъж проумях всичко. Прозрях откъде е дошла силата ѝ да се подчини на една по-висша воля, съзнанието за святост на такъв съюз, упованието в Бог, любовта, която не идва просто защото не е влак, а винаги си е в нас. Тя е избрала душата на дядо още преди да дойде тук, и никой ужасен обичай не е бил в състояние да предотврати да бъдат заедно, макар и да е била в неведение до последно.
– Леле, чакай малко да го осмисля! Искаш да кажеш, че изборът ни не е тук и сега.
– Точно така, дори когато сме нещастни. Не можем да предотвратим нищо – и хубавото, и лошото, можем само да минем през него по достоен начин. Не искам да покорявам света, това няма да ми помогне да изживея дните си достойно. А достойно означава да следвам избора си въпреки несгодите, въпреки изкушенията, въпреки чувствата, обстоятелствата, самотата.
– И ти знаеш какъв е той?
– Вече знам и ми тежи. Разбира се, всичко се променя, освен избора. Обстоятелствата могат да се обърнат, но засега не виждам по-далеч от утре, дори и това не виждам. Само тавана.
– Чуй нещо! Само момент да зареди.
Зазвучава песента на „Скорпиънс“. Той я е намерил, не знам какво да си мисля. Тя ме смущава още от заглавието – „Ти ли си тази?“. Е, аз знаех това, няма да се поддам.
– Браво! – казвам, но той не отговаря. Просто слушаме песента.
– Справих се, нали?
– Да – почти без глас отговарям.
– Имам много музика.
– А аз имам интернет.
– Ха, старо срещу ново поколение, познай на кое принадлежи бъдещето! Ще ми дадеш ли профила си в социалната мрежа?
– Напиши Елена Димитрова във Фейсбук и сред другите Елени ще ме познаеш по снимката.
– Правя го.
– Добре, тогава ще затварям да вляза в нета. За да можеш да го разгледаш, трябва да ти разреша. Ще се срещнем в Мрежата.
– Добре, чао! – и затваря.
Главата ми ще се взриви. Той нямаше специална причина да се обади, а говорихме дълго лични неща. Влизам в профила си и намирам там покана от странно име. Не очаквах това, но е логично, той няма да ползва истинското си име.
Получавам съобщение: „Благодаря за приятелството!“.
Ще се пошегувам: „Не Ви познавам, Андрю Хикс, до приятелство остават поне хиляда думи или само една, ако е придружена от очите Ви и те са добри“.
След малко получавам ново: „На мен не ми е нужна нито една дума. Вече съм те разпознал“. И още едно: „Ти си тази Елена“. Залива ме горещина. Мога лесно да приема, че се заиграва с текста от песента (… Ти ли си тази, която Бог избра за мен?…), и да сгреша.
Аз: „Понеже имам снимка, не съм анонимна като Вас. Ще съм предпазлива. Зад г-н Хикс може да се крие кой ли не“ – пиша и пращам.
Той: „Не ми е нужна снимка, видях очите ти“. Майчице! Спри, Сам, не може така! Но следва ново: „Зад г-н Хикс се крие един страхливец“.
Аз: „Нека разгледам профила Ви, за да разполагам с повече информация!“ – пиша и отварям стената му. Всичко на нея попивам, като скенер съм. Рядко е качвал публикации и има странни неща – за финансовата система, за някои политици, хм!
Качва на стената ми песента на „Скорпиънс“. Кликвам за харесване, а в коментарите слагам линк към гръцката балада, която така ми къса сърцето тази вечер. Продължавам да разглеждам профила му.
След малко в съобщенията се появява: „Това е преводът, който не искаше да знаеш“ и стих:
Отиде си преди няколко дни
и не знам колко съм виновен.
И докато не ми изпратиш съобщение,
казвам, че не си ме обичала.
Отиде си преди няколко дни.
Не контролирам страховете,
не го воря, не спя, губя баланс.
И ако един ден трае колкото десет,
а месецът като година,
не мога да из държа,
знай, ще ме убие тази болка…
Това ми се струва прекалено, аз не мога да си пиша с него по този начин. Ако продължим така и той не дойде след това, ще искам да извърша грях. Това сега не е шега, не е закачка, не може да бъде и затова трябва да го прекратя.
Пиша: „Благодаря за бързия превод. Умишлено го отлагах, така задържах една заблуда, че поне тази история свършва добре. Но си прав, никой няма полза от заблудите. Благодаря за компанията тази вечер! Лека нощ!“.
И получавам: „Само една история свършва добре – тази, която не свършва. Аз благодаря, Елена!“, и: „Вместо да ти дам малко надежда, наруших начина ти да слушаш музика. Ще измисля как да оправя това. Лека нощ!“.
Цяла нощ се разкъсвам. Защо го прави? Той няма да е с мен, няма такова намерение, а аз из горях като пеперуда в огъня. Вече не ме интересува дори г-ца Брик. Ако не е тя, ще е друга, също толкова перфектна. С тях говори ли си така? Или преминават направо към целта на срещата? Сега при мен въпросът „Ще ме бъде или няма да ме бъде?“ се трансформира в „Колко точно съм проста?!“, щом си позволявам изобщо да мисля за него.
© Mariya Grigorova All rights reserved.
(....) – За мен у нас най-сладките и най-важни хора са бабите. Няма как да се обясни с малко думи. Те са отрудените мъченици за добруването на цялото семейство и най-вече на внуците си. Ако не си имал такава баба, трудно ще го разбереш. Това, което тук върши Роуз, там го прави майката, всъщност на повечето места по света е така, но го върши под ръководството и с помощта на бабата. Бабата е най-знаещият човек в къщата, освен когато дядото е още жив, но това рядко му се отдава при непосилния труд, който е положил през живота си, при количеството ракия, което е изпил, и с такава баба.
– Какво е изпил? – неразбиращо пита.
– Улавяш същественото – става ми смешно. – Ракия.