Nov 10, 2018, 9:41 PM

Лора 

  Prose » Narratives
650 1 5
2 мин reading


Момичето приближи. Държеше в ръцете си запалена свещ. Залезът се сливаше с пламъка на божието целомъдрие.С Лора.Момичето приближи. Казваше се Лора. Беше останало сираче, едва на пет годинки. Спомените будеха у нея дъх от сълзи и коприва.Опитваше се да си спомни детството, родната майка. Онази майка, която продаваше тялото си, за да имат с какво да преживяват. И то да има собствена чиния със спагети, стол, легло и маса.
Помнеше откъслечно злокобната вечер, преди десет години. Както обикновено чакаше майка си, приседнала до масата. Трепереше. Студът проникваше през сетивата. Но Лора продължаваше да стои будна-безмълвно, безропотно, упорито. Вятърът удряше дървените прозорци, а стъклата звънтяха като камбани.Часовникът тиктакаше. А сънят най-после надделя. Дойде като спасителка за детската душа, за крехкото сърчице.Спеше кротко, сгушена в избелелите завивки.
Вратата се отвори. Скърцането накара момичето да се пробуди. Разтърка сънено очи. В тъмнината видя непознат. Брадата му скриваше основата на лицето.Но това не бе най-лошото. Лора видя майка си. Непознатият носеше безмълвно послание. За смъртната вест... Майка и, нейната майчица безжизнено удряше с ръка лицето на чичкото, сякаш желаеше да се освободи от оковите на прегръдката.
Лора трепереше. Зави и се свят.Някак и се стори, че по пода се стича лепкава течност-кръв. Кръвта на близък човек. Влезлият остави тялото на жената на единственото широко легло. Промърмори нещо носово  и хлопна вратата след себе си.
Светлината и мракът се сблъскаха с пълна сила. Светлината и мракът преобърнаха с лекотата си детския свят.
Лора виждаше силует и чуваше буботенето на вятъра от гората. Студът прорязваше тънките дрешки. Лора усети болка в колената. И настойчивата лепкавост по земята. Главата я болеше до краен предел:
"Кой е този? Мама, къде е? Искам мама!"-шепнеха устните.Детето почувства парене около очите, а в тъмното не успяваше да различи добре леглото, масата, стола. Само сълзите падаха като кристали върху белите обувки. Бяха предвестници на искрите от огън. На убитата надежда. На премазания свят.Един безсилен опит за щастие.Беше сама. Самотата се прокрадваше като хиена в нощта.Огромна бездна-и пак самота. А бурята? Защо не преставаше? Ушите бучаха, сърцето препускаше в галоп, като подгонено животно.
"Мамо... Мамо, мамичко..."- молеше се тя. Ръцете търсеха символа на любовта. Докосна ръка-майчината. Вплете пръсти в косите, целуваше я по безкръвните устни.Скоро стана много тихо.Детето отново заспа.
На другия ден бурята бе отминала. Слънцето топлеше с обич света.Пролетта озелени полята, погрижи се за пръстта, за всяка малка част от вселената. Пролетният ветрец пробуди духа на земното ангелче. То се наричаше Лора. Държеше в ръцете си запалена свещ. Остатъците от алената кръв по нея не притесняваше тишината. Денят отминаваше бавно и тягостно. Залезът осветяваше цялата гора, придавайки на природата особена тоналност...Пръстта пое свещта. А Божията промисъл чрез малкото сърчице караше восъкът да гори. Напомняше за Лора, порастналото сираче. И за бездушието на света. Къде отиде любовта?Онази великата, хуманната, милосърдната? Взаимността! Топлотата! Надеждата! Хармонията! Равновесието! Съвестта! Хората!...
Последва безсилен вик...

© Ана Янкова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Благодаря ти, Мариана!
  • Благодаря ти, Стойчо!🙂 Невинността е прекършено цвете сред свирепост и първични инстинкти, за съжаление. В една реалност на престъпление и липса на ценности, как се оцелява? ...
  • И колко ли такива животи банално повтарят съдбата на Лора?!Едва прорастло и вече прекършено цвете...
    Животът е многолик и ако човек му е писано да попадне в тъмната част на гората при залез...
    Хубаво и оригинално описание, звучи сюрреалистично, но такава е пътеката на изпитанията...
    Поздравления, Ана!
  • Тъмните субекти в реалността, са привличащи понякога.Детето, плод на разпаднала се любов,трябва да понесе товара на загубата и някак да успее да съхрани чистотата си. И успява!....Ала травмата остава за цял живот...Благодаря, Илияна!🙂
  • Тъжно, но така реалистично обрисуваш такава действителност, Ана.
Random works
: ??:??