Тик-так, тик-так отново и отново. С всяка секунда звукът на часовника прогонваше съня от очите ѝ. Беше ѝ студено. Завъртя се на дясно и се усмихна. Ана също се усмихваше. Малките ѝ ръчички леко я докосваха и с всеки допир студенината се отдръпваше. Малкото парченце любов лежеше до нея и нищо друго нямаше значение. „Утре е Коледа!“ си помисли Лора. Втората им Коледа заедно. Едно вълшебство, което само се случи. Лора се намести по-добре за да вижда малкото лице. Ана беше спокойна. Вече я приемаше за своя майка и цялата несигурност на детето се беше стопила. Сърцето ѝ биеше в синхрон с това на Ана и майката в нея се беше върнала. Утре тези малки ръчички щяха да я събудят, да я прегърнат и да ѝ дадат единственото лекарство, което ѝ беше нужно и което я спаси. От какво? От самоунищожението, от срама, от болката, от собствения ѝ мрак.

     -  Хайде де, Криси! Нека да отидем на купона. Ученето няма да ти избяга. Само за час-два и се връщаме. Калоян ще бъде там. Моля те, искам да го видя.

Тези думи преди четири години бяха променили живота ѝ. „Може би ако Кристина ми беше отказала всичко щеше да е различно. Всъщност няма значение. Миналото си е минало, за да си стои там някъде назад. Няма смисъл да се връщам отново. Коледното ми чудо е тук, спи до мен и ми дава цялата обич от която имам нужда.“

Лора се опита да успокои мислите си, но не успя. Сънят не идваше. Понякога сякаш се надпреварваше с времето, особено през нощта. Тогава идваха тъмните мисли. Сграбчваха я с мощните си ръце и стискаха ли стискаха, докато не останеха сълзи, докато тялото и изнурено не се отпуснеше призори. И тъкмо намираше успокоение в просветляващото небе и трябваше да става за да се погрижи за Ана, а после цял ден да работи и да бърза. Понякога се чувстваше изтощена все едно  душата ѝ щеше да излезе през гърлото. Но тя я стискаше здраво. Така както нощем си играеха с нея тъмните мисли, така и Лора стискаше живота. Беше се хванала за него, като упорит плевел и въпреки ударите и откъснатите части не спираше да търси светлината, да гледа нагоре и да вярва. А днес беше Бъдни вечер! Тя обичаше този празник и мислено винаги го свързваше с баба си. Харесваше ѝ да спазва българските традиции, да подготви нечетния брой ястия, да украси масата и докато прави всичко това да слуша коледни песни. Така създаваше уют в дома си, където бяха само двете с Ана.

Погледна часовника. Беше почти два. По-добре да стане и да изпие чаша чай. Понякога ѝ помагаше. Отиде в кухнята, пусна котлона и зачака. Когато погледна през прозореца видя малки снежинки, които се спускаха така леко от небето, все едно искаха много внимателно да докоснат земята, за да не смутят нощния ѝ покой. Когато ги гледаше ѝ се струваше, че танцуваха и тя също започваше увлечена от техния ритъм. Сякаш се гонеха, преплитаха се, а понякога вятърът съвсем ги разбъркваше. Преди четири години отново валеше сняг. Беше месец преди Коледа. Мислите ѝ се върнаха на разговора с Кристина. За кой ли път? Вече не ги броеше. Знаеше само, че откакто Ана е с нея, беше много по-рядко. Но дните преди Коледа бяха нейната врата към миналото. Съзнанието ѝ искаше да я затвори веднъж за винаги, но мозъкът не слушаше. Всичко се беше запечатало така дълбоко, че всеки път надигаше ясно и отчетливо. Трябваше да се предаде. Трябваше да пусне спомените отново да я завладеят, да изстрада всичко, за да може спокойно да посрещне Коледа. За да може да подари истинска топлина и обич на Ана, да посрещне празника пречистена. Всичко се завъртя пред очите ѝ. Тя седна с чашата чай и се отпусна на стола, гледайки снежинките в мрака на нощта. Нощта на Бъдни вечер!

    - Добре, Лора, ще отидем, но наистина за малко. Знаеш, че имаме много домашни. Предстоят ни две важни контролни тази седмица.

       -  Добре, добре. Обещавам!

       -  И няма да пиеш нали? Защото тогава ще те оставя и си тръгвам.

       -  Разбрано. След час, среща на автобусната спирка през вас.

Кристина въздъхна. Трябваше да започне да отказва на приятелката си. Усещаше, че те искат различни неща. Докато Лора мислеше основно как да се забавлява, Криси сякаш вече имаше други цели. Искаше да стане лекар и трябваше да учи много усърдно за приемните изпити, които не бяха леки. Бяха последна година в училище. „Какво ли ни предстои? Ще можем ли да запазим приятелствата си или ще се пръснем по света? Дано да не загубим връзка. Страхотен клас сме, все пак.“, такива мисли я спохождаха напоследък. Лора не се замисляше. Все още не беше решила какво иска да учи и дали изобщо някога ще кандидатства в университет. По-скоро щеше да си вземе почивка, за да разбере какво иска. Така правеха на запад. Беше чела в книгите, беше го гледала във филмите. Може би малко да поработи, да бъде най-после независима и техните да спрат да ѝ натякват, че я издържат. Беше ѝ омръзнало да е трън в очите на майка си, Дарина. Името ѝ беше хубаво. Но беше ли дар за някого нейната майка? За нея със сигурност не беше. Странно как понякога имената са съвсем неподходящи.

„Ще правя каквото си искам и ти не можеш да ме спреш, защото винаги си недоволна от всичко. Кажи ми защо си ме родила, щом толкова ти тежа? Да беше се отдала на работата си и без това само тя те интересува“ и Лора затръшна вратата на стаята си. Обикновено чуваше мърморенето на майка си „Неблагодарница! Не оценява това, което има. Само да завърши и ще я оставя сама да се оправя. Да видим тогава дали ще бъде толкова нахакана и устата“, и тъжните очи на майка ѝ се загледаха в дрехите, които беше събрала в ръце. Лора приемаше болезнено всичко това. Защо майка ѝ не я обичаше? Беше виждала как майката на Кристина я прегръща след училище, как се радва на успехите ѝ. Всъщност нямаше значение, само да избута и тази година и щеше да се махне. Но нямаше да ѝ се обажда, нямаше да се отбива да я види. Нито пък баща си. Този безличен човек. Как за толкова години нито веднъж не я защити. Не се опита да спори с майка ѝ, да направи нещо за нея. Все го нямаше. И той беше решил да се ожени за работата си. Защо ли изобщо се бяха събрали, защо я бяха създали, щом не им пукаше за нея?“ Не можеше наличието на пари да замести липсата на обич. Те така се извиняваха, само че новите дрехи и обувки нямаше да заместят разбирането, нито топлината, за която тя така жадуваше. „Някой ден ще бъде напълно различна майка. Ще търся човека, който ще ме разбира и ще ме обича. Ще имам истинско семейство!“. Сега отдавна беше далеч от тези илюзии. Сега се радваше на всичко малко, на всичко несъществено, на всичко което преди не забелязваше.

Днес вече се беше спречкала с майка си по телефона. Но нямаше да си разваля настроението. Предстоеше ѝ да отиде на купон и да види Калоян. Беше обещала да не пие, но поне едно малко щеше да обърне. Винаги така ставаше. Сипваше си една след друга, докато загубеше спомен какво е правила. Добре, че досега винаги имаше приятели наоколо за да я приберат в къщи. Удоволствие беше да види киселата физиономия на майка си на сутринта. „Ура! Успях отново да я ударя!“. Бунтът ѝ продължаваше вече трета година. Беше станало непоносимо, затова избягваха да се засичат. Понякога се замисляше защо майка ѝ я търпи. Може би все пак я обича?

Сега гледаше нетърпеливо часовника. Облече късата си светлосиня рокля, която подчертаваше хубавата ѝ слаба фигура. Гримира се леко и тръгна, готова да завладее Калоян. Момчето, което караше сърцето ѝ да трепти. Момчето, което когато видеше загубваше цялата си арогантност и ставаше по-мълчалива от скалите. Момчето, което разтваряше всичките ѝ прегради и я караше да се чувства друга. Момчето, което изпаряваше гнева ѝ. Към него бързаше тази вечер. Искаше да се почувства обичана. Усмихна се.

Купонът беше в разгара си, когато пристигнаха. Залепи се за Калоян веднага щом го видя. Забрави за Кристина. Изпи една чаша водка. Главата ѝ се замая леко. Колко хубаво беше да не усеща тъгата, да е в прегръдките на любимото момче. „Ще пийна само още една и край“. Последва кратка мъгла. Време в което не чувстваше, не помнеше, не се питаше, нито обвиняваше. Мъглата на нейното нещастие. Мълчание, разтваряне в нищото, пълна загуба на всичко. Спокойствие, което е я обземаше и в което се губеше. Когато се опомни, видя че е с Калоян в някаква стая. Беше гола до него. Гадеше ѝ се леко, познат симптом. Стана и се облече. Той спеше. Приближи се, целуна го леко и с клатушкане излезе от стаята. Купонът беше затихнал. Криси, разбира се я нямаше. Лора се прибра щастлива. Не помнеше много, само имаше усещането, че е щастлива. На другия ден, Кристина не ѝ се обади. Дали не ѝ беше сърдита? Все пак обеща да не пие. Но не можа да се сдържи. Майка ѝ дори не разбра кога се е прибрала, нито къде е ходила. Нямаше значение.

Месец по-късно, Лора отново беше щастлива, защото идваше коледната ваканция. Не беше правила глупости от онзи купон когато се напи. Може би трябваше да се помири за малко поне със семейството си. Дали щяха да се опитат и те? Или тя трябваше да направи първата крачка? Дали заради Коледа, но усещаше някакво желание да бъде добра. Искаше се ѝ се да има нормални празници без разправии. Да подготвят трапезата за Бъдни вечер, така както баба ѝ правеше. Единственият човек, който я беше обичал истински. Спомни си питката, вкусната миризма на пълнени чушки с боб, уханието на джоджен, сръчността ѝ когато завиваше сърмите и най-вече, шегите, усмивките, топлината, която излъчваше тази малка, сбръчкана жена. Нейната баба често се появяваше в мислите ѝ, особено по Коледа. Време беше да подаде ръка или поне да опита. Утринното декемврийско слънце я събуди рано. Не искаше да става защото главата я болеше, а напоследък не се чувстваше добре. Може би съм хванала някакъв вирус. Чаша кафе щеше да я ободри. Влезе тихо в кухнята. Майка ѝ, вече беше станала и закусваше.

       -  Добро утро, мамо. За работа ли бързаш?

       -  Да, вече закъснявам. Защо изглеждаш така изтощена? Да не си болна?

     - Не, просто ми се спи още, но се събудих от слънцето. Исках да те попитам дали ти трябва някаква помощ за подготовката на Бъдни вечер. Нямам много домашни и мога да помогна с пазаруването и приготвянето – гласът на Лора звучеше колебливо.

Дарина я погледна учудено. Да не би коледния дух да се беше вмъкнал в тяхната къща и да беше сменил дъщеря ѝ. Тя знаеше, че Лора я мрази, защото не виждаше нищо друго освен собствените си интереси. Не разбираше, че тя я обича. Не можеше майка да не обича детето си или поне тя не можеше. Въпреки всички удари, които ѝ нанасяше единственото ѝ дете, тя щеше да си остане нейната Лора. Знаеше, че е прекалено твърда с нея, но така беше по-добре. Щеше да свикне от малка да бъде силна. Някой ден можеше да я разбере. Но сега беше по-добре да се отдръпне и да не навлиза в буйния ѝ тийнейджърски свят. Трябваше да я остави да се бунтува, но да наблюдава внимателно отстрани, за да я предпази ако се н-аложи.

       -  Ти искаш да помогнеш? Сигурна ли си?

       -  Ами да, защо не.

Лора усети как я наблюдаваха очите на Дарина. Настойчиво и едновременно изпитателно, но заедно с тази твърдост, тя видя и някаква дълбоко спотаена нежност. Потръпна от това, което усети, но ѝ стана приятно. Имаше топлина там където тя си мислеше, че всичко е заковано с дебели, тежки дъски – сърцето и емоциите на Дарина. Това я обнадежди и тя импулсивно прегърна майка си. И този път имаше отговор. И тя усети любовта в тези твърди ръце, които често я бяха шамарили като малка.

Дарина остави списък и пари на масата, благодари на дъщеря си и тръгна към офиса. Лора изпи кафето си, загледана в снежинките, които бяха започнали да се усилват. Добре, че магазина беше наблизо. Не ѝ се ходеше много в студа. Докато търсеше дебелия си пуловер изведнъж усети замайване. Едно малко, кратичко съмнение се прокрадна в ума ѝ. След магазина, мина и през аптеката. Само след час вече си беше уредила спешна среща с Калоян.

      -  Калояне, трябва да ти кажа нещо важно!

      -  Казвай направо. Не обичам да се увърта.

    -  Бременна съм. Предполагам, че е станало на купона преди месец, когато малко се напих.

      -  Малко ли? Мисля, че беше доста. Помниш ли изобщо нещо?

      -  Само, че се събудих до теб и бях гола.

      -  Да, наистина правихме секс, но аз внимавах.

      -  Явно не достатъчно. Мога да ти покажа теста, ако не вярваш.

      -  Няма нужда. Всъщност няма значение дали ти вярвам или не, защото не мисля да имам нещо общо с това бебе.

      -  Но как? Как така няма да имаш общо? То е и твое. Макар че все още не може да се нарече дори бебе.

      -  Ти да не искаш да го родиш? Алоо, има ли връзка с главния мозък? Нямаш още 18 дори. Как си го представяш?

      -  Не говори като пълен кретен. Не си го представям, но това е нещо живо, в чието създаваме си участвал и ти. Нали каза, че ме обичаш. Ако сме заедно можем да се справим.

     -  Фантазираш. Да не би да имаш температура? Аз нямам никакво желание да се заробя на 18 години с жена и дете. Трябва да направиш аборт. Не знам как и къде, но така е най-добре.

    -  Искаш да стана убийца, така ли? Това ли е любовта ти? Стига само до там, че да спиш с мен, а когато стане напечено си плюеш на петите. Страхливец! Не мога да те гледам. Ти не си мъж, даже не си и момче. Нищо истинско няма в теб. Само фалш…. Как можах да ти повярвам?

     -  Така ли? Страхливец съм бил. Ами ти да не си по-добра! Не можеш да се въздържаш щом видиш чашката, не знам дали вече не си алкохоличка. Натряскваш се до безпаметност, после ми заявяваш, че си бременна и ми говориш за любов? Какво ме гледаш така? Да не искаш да съм ти спасителния остров? Оправяй се както можеш. Знам, че искаш да избягаш от вашите, но няма да съм аз този, който ще те мъкне, нито пък имам намерение да бърша бебешки сополи и лиги.

Лора беше застинала и не мърдаше. Не можеше да повярва, че момчето за което беше мечтала толкова, което беше преживявала така чисто и искрено изчезна само за миг. Само няколко думи бяха достатъчни за да заличат всичко, всичко за което се беше крепила през тези години. Тя живееше, защото вярваше, че най-после е намерила любов. Оказа се просто една илюзия. Скалата в нея отново се беше върнала. Така както преди Калоян я разтваряше, така сега пак той я затвори, завинаги! Не можеше да диша. Усещаше, че ще се задуши. Дори сълзи не можаха да потекат от очите ѝ. Тя просто се беше вкаменила. Стискаше юмруците си, защото иначе сигурно щеше да го удари. Просто се обърна и си тръгна.

       -  Никога повече не ме търси, разбра ли! – и стъпките ѝ започнаха да се отдалечават.

С всяка стъпка и с всеки удар на сърцето ѝ отекваше звук като че ли някой режеше метал. Заливаха я емоции, които нямата посока, просто се щураха в нея и тя не можеше да ги овладее – страх, отчаяние, любов, гняв, непокорство, твърдост. Като че ли Калоян беше разбъркал улеите по които те се плъзгаха леко и бавно преди, а сега беше създала хаос. Слънцето удължи сянката ѝ, сякаш искаше да я докосне за последен път до тази на Калоян, но не успя. Лъчите му още не бяха достатъчно силни и един метър не достигна за това илюзорно докосване. Лора не пожела да се сбогува. За нея той беше минало. Рязко и категорично беше заявил, че не желае да е част от това. Тя беше сама, съвсем сама. Имаше нещо живо, което растеше в нея, но той не го искаше, а тя се страхуваше че няма да успее сама. Колкото и да се караше с родителите си, тя никога не беше оставала съвсем сама. Сега имаше усещането, че дори няма с кого да се скара. Сякаш целият свят ѝ беше обърнал гръб. Колкото и да искаше не можеше да остави детето. Не беше по силите ѝ да го отгледа. Трябваше да направи аборт. Не можеше да сподели с майка си. Точно с нея не. Кристина не се беше обаждала скоро. „Сама, ти си сама и се забърка в ужасна каша. Как ще се измъкнеш сега? Хайде нали все много знаеш“. Мозъкът си играеше с нея. „Млъкни, дявол да те вземе! И без да ми повтаряш знам, че съм сама. Ще намеря начин. Имам малко събрани пари, ще намеря лекар за аборта. Ще опитам да се обадя на Криси. На друг не бих се доверила“. Лора извади телефона. Ръцете ѝ трепереха, но сълзи още нямаше. „Защо не мога да изплача мъката си. Дали не съм студена кучка като майка си?

Кристина се отзова веднага. Не можеше да остави приятелката си в такъв момент. Намериха лекар, на когото пробутаха фалшифицирано съгласие за процедурата от майка ѝ. Налагаше се защото още нямаше 18. Само 3 месеца я деляха от пълнолетието, но все пак се наложи да излъже. Насрочиха аборта за след 3 дни. Три прекалено дълги дни в които Лора почти не спеше. Люшкаше се в решението си – да остави бебето и да си признае пред техните или да отиде на датата за процедурата. Беше се превърнала в една везна, която се накланяше ту към едното, ту към другото. Беше минал само ден след Коледа. Коледата в която Лора си пожела всичко да се нареди, така че да няма проблеми. „Дали измисления Дядо Коледа ще ми помогне. Поне мъничко? Ще се справиш Лора, само дишай и не се паникьосвай. Ще имаш и други деца. Сега не е моментът. Постъпваш правилно.“ Така се успокояваше момичето. Затворено между четирите стени на стаята си. 15 квадрата, които преди бяха нейното убежище, сега се бяха превърнали в затвор. Вечер, имаше чувството, че стените се движат, че ще я притискат докато остане без дъх и ще я смажат в своята безмилостна хватка. Беше като унесена и после усещаше студената пот да се стича по цялото ѝ тяло.

28-ми декември! Никога нямаше да забрави тази дата. Озова се в частен кабинет в съседен квартал. Криси стискаше ръката ѝ, а Лора трепереше. „Стегни се страхливке“, не спираше да си повтаря тя. „Ще има упойка, нищо няма да усетиш“. Плаха и леко приведена пристъпи към кабинета. Легна на магарето. Усети боцването на упойката, а след това физическа болка нямаше. Само душата ѝ крещеше. С всяко движение на инструмента вътре в нея, тя усещаше как нещо се откъсва безвъзвратно и завинаги, а лекарят стържеше ли, стържеше. Сякаш късаха плътта ѝ, парче по парче. Режеха душата ѝ. Бавно, методично, с прецизни, премерени движения. Остъргваха живота от корема ѝ. „Спрете, моля ви, спрете!“, викаше тя, но никой не я чуваше. Тогава сълзите потекоха. Като река, която е била отбита, а сега е освободена. Сълзите мокреха блузата ѝ. Направиха си цяла вадичка. Като че ли искаха да я превземат, да я удавят. Може би беше по-добре. Нека се удави, за да не усеща, че в момента убиваха нейното дете и тя се беше съгласила. „Почти сме готови“, чу някъде отдалеч гласа на лекаря. Не искаше да го слуша. И той беше като нея. Малък, дребен човечец. Уж, загрижен, изпълняващ нейното желание, но как никой не се опита да я разубеди. „Готова сте, млада госпожице! До утре ще имате кървене. Ето рецепта с лекарства. По-добре е да лежите и да не се движете много. Ако имате болки или по-силно кървене, обадете ни се или елате на преглед“.

Отново наставления. Защо да се грижи за себе си? Нищо не ѝ трябваше. Излезе още по-приведена от кабинета. Криси я чакаше. По пътя към вкъщи Лора не продума. Безмълвни сълзи капеха от очите ѝ, а тя просто гледаше в нищото. Прибра се в стаята, но след час вече не можеше да понесе тишината и стените, които искаха да я смачкат. Облече се набързо и отиде в бара, където се събираха понякога. Сега беше сама. Сама! Искаше да е сама и искаше да пие. Една водка, втора, трета. Сега нямаше кой да я заведе обратно у дома. Някакъв младеж я заговори. Вече беше започнала да се появява мъглата. Но този път беше по-различно. Тялото и гореше. Всичко в нея кървеше – и тялото и сърцето ѝ. Въпреки това прие поканата на момчето да се повози на мотора му. Стана от стола и тръгна след него, но не успя да стигне до изхода. Свлече се на земята като парче изгнило дърво на което бяха отсекли корена, а без корен нямаше живот. „Живота, къде отиде живота? Искам си го обратно. Сама съм. Горещо ми е и се въртя. Виждате ли въртележката? Да, прекрасна е и цветна. Аз се въртя на нея и съм щастлива. Смея се.“. Момчето, което я покани вече беше изчезнало. Уплаши се, че ще има неприятности. Метна се на мотора си и избяга. Барманът и сервитьорките я познаха. Лора бълнуваше и очевидно имаше температура. Обадиха се на бърза помощ. Линейката дойде бързо, но Лора не идваше в съзнание. Тя беше на въртележката, после се озова на люлката, която баща ѝ беше вързал на едно дърво до блока. Майка ѝ я люлееше и двете се смееха. Беше забравила тези спомени, а сега всичко беше така ясно. Отново ли съм на четири? Лора се озърна. Наистина беше там на люлката, щастлива. Майка ѝ също се смееше, галеше я по косата. Усети любов и топлина. Къде беше? Изведнъж ѝ стана студено. Отвори очи и отново видя лекари около себе си. Какво, пак ли? Още един аборт ли? Започна да маха с ръце и да вика. „Не, не, моля ви, оставете бебето ми. Вече го изрязахте, какво още искате? Да вземете душата ми? Добре, давам ви я. Тя умря този следобед. Вече не ми трябва. Предадох всички – детето, майка си, приятелите си. Аз съм само едно нищо. Оставете ме на люлката. Искам да съм там.“ Лора не спираше да говори. Лекарите не разбираха какво се е случило. Биха ѝ инжекция, за да се успокои и да поспи. Когато пристигнаха в болницата, знаеха само, че има температура. Назначиха изследвания. Видяха кръвта, която вече се стичаше по краката ѝ. Лора беше направила кръвоизлив. Състоянието ѝ не беше добро. Някак си, успяха да се свържат с майката. Дарина веднага тръгна към болницата. По пътя се обади на Кристина. Знаеше, че са близки. Попита я дали знае нещо за Лора, защото е в болница. Криси изтръпна. Тя също тръгна веднага.

Дарина не можеше да повярва какво се е случило. Тя не знаеше нищо, нито за пиенето, нито за бебето. „Господи, не познавам собствената си дъщеря!“.

Лекарите обясниха, че абортът не е направен правилно. Оставили са части от плода, което е предизвикало кръвоизлив и инфекция и най-лошото беше, че може би Лора никога повече нямаше да има деца. Дарина седна на пейката безмълвна, точно като дъщеря си. Сега Криси разбра откъде Лора беше наследила тази своя реакция. Пълен ступор, невъзможност да осъзнаеш казаното. Присъда! Това вкамени Дарина. Отсега щеше да живее с чувството за вина, че се е провалила като майка, че не е опазила детето си. Тихо влезе в стаята, където Лора спеше. Прегърна я и прошепна: „Прости ми дете. Винаги най-много съм обичала теб! И няма да спирам да ти го казвам и показвам.“

Дарина остана така притихнала на леглото на дъщеря си, молейки се само да оздравее. След това щяха да имат време да изправят кривините, да залепят парченцата и да си дадат любов и топлина. А на следваща Коледа може би щяха да бъдат отново близки, така както бяха някога, защото на Коледа ставаха чудеса и хората успяваха да си простят!