Тик-так, тик-так отново и отново. С всяка секунда звукът на часовника прогонваше съня от очите ѝ. Беше ѝ студено. Завъртя се на дясно и се усмихна. Ана също се усмихваше. Малките ѝ ръчички леко я докосваха и с всеки допир студенината се отдръпваше. Малкото парченце любов лежеше до нея и нищо друго нямаше значение. „Утре е Коледа!“ си помисли Лора. Втората им Коледа заедно. Едно вълшебство, което само се случи. Лора се намести по-добре за да вижда малкото лице. Ана беше спокойна. Вече я приемаше за своя майка и цялата несигурност на детето се беше стопила. Сърцето ѝ биеше в синхрон с това на Ана и майката в нея се беше върнала. Утре тези малки ръчички щяха да я събудят, да я прегърнат и да ѝ дадат единственото лекарство, което ѝ беше нужно и което я спаси. От какво? От самоунищожението, от срама, от болката, от собствения ѝ мрак.
- Хайде де, Криси! Нека да отидем на купона. Ученето няма да ти избяга. Само за час-два и се връщаме. Калоян ще бъде там. Моля те, искам да го видя.
Тези думи ...