Лотария по нашенски

Будилникът запя своята си песен и разбуди Станислав и Таня. Станислав скокна и се засправя. Таня го гледаше как се рее из стаята. Като щастлива чучулига тананика, тук кацне, там кацне, и пак залети, впери поглед в Монката, помилва го и долети при нея, жаден впие устни в нейните.Така преминаваха сутрините при тях: в забавни игри, гарнирани с голяма доза смях, придружени от весели звуци. След раждането на Монката спомените за кошмарното и детство замряха напълно, кервани от щастливи мисли се нижеха и спираха да почиват в главата и ежедневно. Екливият му смях се разля като благословия над къщата и обнови всичко наоколо, превръщайки пущинака в оазис. Сълзичките му животворни като майски дъждове съживиха силите им; гласчето, бистро като изворна вода, напълни душите им с надежди и обещания. Въображението им зарисува райски картини. Мечтите им като необуздани коне запрепускаха из необятна шир, из безоблачно бъдеще, където прекрасни възможности, цъфнали като приказни цветя, чакаха само тях. Нея, Стани и Монката!
“Монка, кажи на мама чао, кажи ù колко много я обичаш,” рече Станислав и прекъсна Танините размишления. Монката се затича към нея разперил ръчички и започна да я прегръща и целува. Така говореше той с нея с безброй нежни целувки и прегръдки. Изреченията му бяха живописни, дълги, с меки красиви прилагателни, с много прелестни наречия, с безброй вметнати части. Почне от челото, мине по бузите, гали с пръстенца, стигне до брадичката, тури точка и пак започне. Безкрай мили детски разказчета беше изписал върху кожата ù. Душата ù като дебела книга беше събрала стотици от тях. Но тази сутрин текстът на Монката беше някак си жален. Сякаш имаше някакво скрито послание зад нежността. Или поне така и се струваше. От многото си срещи с различни по природа текстове, а и от рецептивната теория, Таня много добре знаеше, че един текст подлежеше на безброй интерпретации. Точно тази запознатост подкрепена от рационалността характерна за мисленето на съвременния човек се опитваше да изгони мистицизма в нейния прочит, уверявайки нейното Аз, че няма място за тревога! В текста на Монката нямаше никакви знамения, поличби! Просто самата тя се чустваше притеснена и това, разбира се, бе родило тази глупава интерпретация. Но как да е друго яче, като дълъг път чакаше Стани и Монката! Чак до Русе щяха да пътуват! Монката беше дал зор при баба си Добрина седмица две да изкара. Хлопването на вратата блокира за момент рукналите мисли и Таня се пренесе в кухнята да ги изпроводи. Опря чело на прозореца и впи поглед навън. В мигом избухна двигателя и блестящата ламарината се заотдалечава. Като смели рицари в броня засилили се безстрашно към бойното поле изчезнаха от погледна и двете най- мили същества на този свят. Тясната улицата остана празна. Съседните къщи, самотни и грохнали като изоставени старци, немееха тъжно. Нямаше ги хората, да вдъхнат живот в това малко неприветливо кварталче, което от много време приличаше на мраморно гробище. Кога доброволно, кога не, бяха оставили всичко мило зад гърба си в търсене на по-добър живот. Някаква невъобразима
тъга изпълзя като змия от безрадостния пущинак, и полазвайки я бавно се сви на кълбо вътре в нея. Неконтролируемо шествие от въпроси тръгна в главата и. Днешната лотария! Кои щяха да са следващите късметлии? Дали Стани щеше да е един от печелившите? Дали той щеше да спечели лотарията? Дали него щеше да избере съдбата да замине надалече и да вземе Монката със себе си? Кой можеше да знае това? Кой можеше да и каже? Тая лотария течеше всеки ден и всеки можеше да спечели. Много приятели бяха ударили кьоравото. Много бяха заминали. Много! Всеки имаше по някой близък. По Великден, миналата година една групичка дечица- нищо, че не бяха навършили пълнолетие, а и нямаха ни най-малко желание да пътуват - вкупом спечелиха и заминаха да странстват из непознати земи, оставяйки след себе си празни стаи и болнави родители да ги търсят ден и нощ. Но много от печелившите, кои авантюристи, кои отчаяни от мизерията, всеки ден пробваха да спечелят и избягат. Пиеха като луди и играеха до дупка! И рано или късно успяваха. Печелеха я тая прословута виза. Заминаваха най егоистично там, без да мислят за близки и приятели, завличайки със себе си и такива които не искаха да ходят никъде. Местеха се без дори да им мигне окото, без и едно чао да кажат, оставяйки собствените си майки да се давят бавно, мъчно в океан от сълзи. Но те със Стани не искаха да печелят, не искаха никъде да ходят! Защо трябваше да оставят всичко и всички и да литнат нанякъде както много други през последните години? Така беше най лесно! Но всъщност кой ги питаше дали искат или не? Като чели някои целяха точно това. Да прогонят всички и да останат сами да грабят и пируват; да се наливат и плюскат като невидели в един дебелашки маратон по надпиване и надяждане.
Затънала в тресавището от мръсни мисли, предположения и догадки, Таня се молеше да дойде по-бързо вечерта, да пусне телевизора и да разбере имената на печелившите. Да си знае! Денят лека-полека посърна и сенки налазиха малката къща. Дойде то! Новините. Наизкачаха познати навлеци от екрана, сериозни както винаги и залаяха. Като на телепортираща машина товареха целия български народ всяка вечер и го водеха на безплатна екскурзия из далечни земи. Тая вечер първо изсипаха пътуващите някъде в Сирия. Там дерящи се деца, изгубили се сред гора от трупове, тичаха подплашени като зайци, боси, газейки в локви кръв. Само секунда бе нужна на екипажа да прескочи огромни пространства и да стовари екскурзиантите на място, наподобяващо автоморга, където лежеха мирно, безразборно нахвърляни износени части. Само че, това не бе автоморга, а място, на което току що бе избухнала бомба и бе разпердушила стотици човешки същества на парчета. Откъснати уши, ръце, крака се въргаляха в кръв. Локвите изтекъл мозък имаха цвета на шкембе чорба, приличаха на супа, но приготвена по специална рецепта от човешки органи -черва, бъбреци, дробове объркани в мозък. Още колко щеше да продължи това мъчително пътуване? Защо не кажеха имената на печелившите? Защо трябваше да става така всеки ден? Кому бе нужно да бъде информиран за всички нещастия навред по света? Но не, това не бе всичко! Това бе само началото на тоя карнавал на ужаса, провеждащ се ежедневно и излъчван с любезното съдействие на всички национални медии. След кратката разходка по света, уж проведена с опознавателна цел, водещите намалиха темпото и запрашиха по утъпкани пътища. Колко прост народ бил тоя българският! Че той, съвременният българин, най-корумпиран. Че той, съвременният българин, най-големият невежа някога бродил по стария континент. Изследване доказвало нагледно, че той, съвременният българин, най-болен в света. Друго пък, че бил най- нещастен в цяла Европа. А пък младежта пропаднала, дай и само кръчми и чалга. Дай им спирт на младите лъвчета и ги гледай как се давят в него, дай им зелена тревица и като овци готови да опасат всичко. Ама какво да го правиш българина! Той си е такъв, винаги е бил такъв и ще продължава да бъде, викат големите теоретици на Родината. В кръвчицата му била злобата. Завистта вродена била, генетично се предавала. До ген било! Мира нямаха тия генни инженери, тия строители на новата българска идентичност, на нова съвременна България. Като чевръсти земеделци успяха да „облагородят“, да подготват почвата, напоявайки я с омраза и ненавист, ползвайки умело най-подходящия за това инструмент - деструктивния дискурс. Успяха да превърнат главата на българина в парникова оранжерия. С къртовски труд успяха да засадят безброй отровни концептуални метафори в главата му, които, скрити зад плевясал български никнеха от устата му през последните 20 години: БЕГАЙ навънка, СПАСЯВАЙ се. Тука нема живот! Е го Коле ДРЪПНА Жоре по Германия и Жоре ИЗДЪРПА целото семейство и са са супер. Е не може ли да те ДРЪПНЕ и тебе?...В еднъж засадена тая отровна идея БЪЛГАРИЯ АД в главата на българина, покълнала, поникнала, родила безброй мутанти, беше въпрос на време да се трансформират златните полета, раят, който толкова поети още от древни времена бяха възпяли, в ад. Сравнено с унищоженията, които нанасяха върху човечество и природа тези процеси, глобалното затопляне можеше пасти да яде. Ако на антропогенните парникови газове им трябваше век да причинят природни катаклизми, то генните инженери успяха да сторят това само за 20 години. Като напаст божия се навъдиха скакалци и опоскаха всичко, опустошавайки 111 000 квадратни километра земя. Хиени и чакали подгониха да давят всичко що се движи. И така след двадесет годишно дружно и мъчително гаврене България, изнасилена групово, употребена от собствените си деца, се поболя, изгуби пъстрия си цвят, погрозня и се превърна в пъкъл, в който единственият начин да оцелееш бе или да се увълчиш и да се биеш за живота си, или да бягаш. Но как? Какво бягство от долната земя? Всъщност можеше но някой трябваше да те дръпне на горната земя. Какво се разбираше под съвременен българин ако не най-нещастното, най-смачканото, най-комплексирано, крадливо, заядливо, алчно същество бродило някога по майката земя. Кое е първото нещо което изскачаше в главата при споменаването на означаващото (signifier) „българин“, ако не изгърбената, болнава фигурка, грохнала като готическа постройка с опадала предна ограда (зъби), с напуканата като пресъхнала нива кожа, с черно като катран лице. Да, това бе жалката истина! Като се кажеше българин, отдавна вече не изскачаше оня здрав рус момък, красив като Бог, смел като лъв, който бе способен сам да смаже цяла глутница беснеещи псета. А нима човек се раждаше такъв, с глава препълнена
като типичната българска - онази прогнилата, ламаринената, пушещата, вонящата- боклукчийска кофа натъпкана с всевъзможни боклуци? Нима човек не се раждаше като парче безформен пластелин; ни Хитър Петър, ни Бай Ганьо; ни крадец, ни чалгар, ни хейтър, ни пияница, ни знаещ що е правилно, ни що неправилно, ни морално, ни неморално? Най накрая! Всеки момент тържественото съобщаване на печелившите в лотарията щеше да започне. Като сервитьори на комсомолски банкет, стриктно спазвайки синтаксиса на сервиране - десертът винаги последен - водещите започнаха да съобщават печелившите по реда на тяхното изтегляне. Пръв Н.Г., след него М.М, П.П, Я.К, и последен С.М. Само инициалите! Не били сигурни за пълните имена. Щели да ги кажат в късната емисия. Таня изтръпна. Инициалите на Стани. Но не беше той! Не можеше да е той! Още няколко мъчителни часа следваха, просто защото нямаше откъде другаде да се научат печелившите, освен от медиите. Печелеше се ежедневно и на хората отговорни за оповестяването на късметлиите им бе писнало да се занимават с такива дреболии. Имаха по важни задачи и нямаха никакво, ама никакво, време да се разправят с такива битовизми. Ако не ги кажеха медиите, те близките щяха да се сетят. Като не се прибере някой ден два, значи е заминал.
Самопоканили се злокобни мисли се настаниха удобно вътре в нея и в един небивал празник, в извратена оргия, заблудстваха с изплашената ù душица, трошейки всичко що се изпречи на пътя им. И така с часове!
Бръмна сигналът за късните новини и сякаш за момент успя да разгони тая развратна сюрия. Пръв Николай Велинов, 18 годишен от Пловдив, после Ива Драганова, 23 годишна от София, Петър Петров, 40 годишен от Бургас, Явор Костадинов 20 от Смолян и накрая Станислав Миленов, 33 годишен от Русе, взел със себе си малкия Симеон Миленов, тригодишен.
Красивата ù усмивка още съвсем млада, появила се на бял свят едва след като напусна дома за сираци и срещна Станислав, трупяса внезапно, таман в разцвета на силите си, и отлетя в отвъдното завинаги. Скръбта като меланхоличен художник грабна четката и в миг пребоядиса пъстрия бухнал румен цвят на бузите и в мъртво бледо. По челото се скупчиха гъсти черни облаци като по утринно майско небе. Избухна плач. Заваляха пороища от сълзи. Преразяха лицето ù дълбоки бръчки и като корито на река приютиха сипещите се сълзи, които затекоха надолу криволичейки по склона и западаха като водопади по студения под. Гръмотевични ридания, вопли грозни, зловещи, пронизаха мигом стените и се стовариха над къщите страшно. Наежи се нощта. Някъде далеч в хор завиха бездомни кучета. Писъците ù се сляха с кучешкия лай и дружно се понесоха в нощта. Тялото ù се загърчи в злокобен танц под рукналите звуци. Всички частички от крехкото ù тяло, безпардонно демонстрирайки своя суверенитет, сякаш в опит да се отърват от тая заболяла душа, побягнаха в различни посоки. Пожари лумнаха в нея и опожариха всичко живо. Мечти сбирани, таени с години, бяха изпепелени за миг. Душата ù се превърна в грозно пепелище. А само какви планове имаха! А само колко много се обичаха! Още при първата поява на тая чудовищна новина всичките и сили
погнусени, подплашени побягнаха напосоки. Строполи се на леглото и остана да лежи с часове неподвижна, проклинайки съдбата, която като безскрупулен плагиат току що бе окрала най цинично двете и любими същества. Животът се изсули от нея, изгуби се, без да даде никакъв отговор за случилото се. Къде се бе запилял Бог в този момент? Какво правеше той в момента на тази трагедия и защо не се бе намесил да предотврати тази несправедливост? Имаше ли право някой, та било то и Господ, да решава чий живот да бъде отнет? Не му ли викаха на това насилственo изселване? Ta то си бе точно това! Нито Монката, нито Стани бяха молили някой да ги пресели в отвъдното. Те си бяха щастливи тук! С нея! Безсмислено бе да си задава въпроси на които всъщност нямаше никакво, ама никакво, рационално обяснение! И все пак трябваше някак си да стане! Някак си с последни усилия да се изправи на крака и да свърши последната задача преди да легне отново и да затвори очи във вечен сън, с надеждата, че някъде в друго време, в друг свят, щеше да ги срещне отново.
Вдигна телефона да звъни. Мама Добрина трябваше да научи. Имаха много да говорят. Имот да купят на Стани и Монката, къща да им поръчат, тревица да им засадят на двора, храна да им приготвят, светлинка да палнат...