Глава II

Страхът идва и когато затвориш очи

Макар, че оттогава вече бяха изминали доста години, Йоан все още помнеше всеки детайл, всеки миг от тази невероятна среща. Дори сега, когато затвореше очи, цялата нощ се разиграваше наново и той можеше да усети полъха на вятъра, мириса на цялата зеленина, която ги заобикаляше, да усети духа на джунглата. Да, той можеше да изживее наново магията която му подари нов живот в онази нощ.

Йоан затвори очи...

Силите му вече го напускаха нацяло. „Няма да успея” – тази мисъл беше главната виновница той да не се предаде на смъртта тогава – беше толкова близо. Нощта се роди, довеждайки със себе си един нов, невиждан живот, който се бе крил нейде из джунглата, която се преобрази. Сякаш тя бе премахнала маската на спокойствието и под нея се разкриваше истинското й лице – лицето на страха. Ако се загледаш в мрака, можеш да откриеш всичките си страхове, а ако си нощем в джунглата, няма смисъл – те сами ще дойдат. Нямаше никакъв вятър, сякаш цялото това място бе замръзнало, бе умряло. Единственото, което нарушаваше покоя, бяха странните звуци и крясъци на нощните животни.

Дали въобще някакви животни бяха причината за тези адски писъци?!

Племето на малките човечета, както Йоан сам ги бе кръстил, се събра в центъра на селището си. Вече не се чуваха смешните им думи и те се бяха присъединили към мълчанието. Ала изведнъж жените в селището започнаха да пеят и въпреки, че използваха същите смешни звуци в песента си, тя бе невероятно нежна. През главата на Йоан се роди почудата – нима това подобие на език може да роди такава песен – най-тъжната, най-красивата?

- Трябва да тръгваме – каза загрижено Тео.

Двамата приятели потеглиха към върха на скалата, където ги очакваше краят на това дълго пътуване. Ала Йоан бе толкова изтощен, че нямаше как да се покатери по стръмнината, затова се наложи да бъде пренесен до върха. За товаотново се погрижи Тео.

Какво ли би правил без него?

Непонятно как, но изследователят покори с невиждана лекота върха. Намери подходящо място и завърза едно дебело въже, края на което хвърли долу към своя приятел. Въжето полетя от върха и за миг на Йоан му се стори, че това е някаква змия или змей, който връхлита към него. Потрепна от страх, ледени капки пот избиха на красивото му лице, ала когато се осъзна, разбра, че няма нито грам сила дори да завърже въжето около кръста си. Тогава, сякаш от нищото, се появиха две от малките човечета, едното се стрелна нагоре по въжето, а другото набързо скалъпи здрав възел и вдигна на крака Йоан, който се почуди на силата, която проявяваше туземецът. Ала в този миг той не осъзнаваше, че не е нужно особено усилие да бъде вдигнат, защото болестта го бе стопила до неузнаваемост и ако тогава някой бе видял Йоан, би се почудил дали това наистина е жив човек. С неголеми  усилия той полетя към спасението си.

Когато Йоан стъпи на върха на скалата, отново подпомогнат от Тео, разбра, че бе сбъркал, разбра когато погледът му се спря на храма – да, беше сбъркал и то много. Разстоянието бе достатъчно малко, за да се види това чудо без да се пропусне и най-малкият детайл. Погледът му разкри една съвсем нова картина, една нова реалност. Сега позеленелият храм си издигаше на повече от десет метра над него. Цялото светилище бе изградено от вкаменелости на черепи и, въпреки че това само по себе си бе един стряскащ факт, още по-голям ужас Йоан изпита, когато видя, че, редом с животинските мъртви глави, от свода го гледаха с празните си очи и човешки такива. Ала въпреки първично да бе потръпнал от гледката, той не можеше да отдели очи от тях, сякаш черепите го погълнаха с мрачния си безизразен лик. Страхът намери вратата на неговото сърце, разби я и в него нахлуха всички ония чувства, които ни карат да затворим очи и да се молим това да свърши час по-скоро.

  Ала Йоан не затвори очи, имаше нещо, което не му позволяваше. Погледът му бе отвлечен от едно змийче, което се шмугна в очната кухина на един от черепите, ала, когато се загледа по-добре, той видя, че във всяка една от пролуките на храма се бе намъкнала някаква гадина. Страховитата гледка бе неописуема! От всеки един процеп се подаваха безброй насекоми – крилати бръмбари, червеи, мухи, скорпиони, паяци, пеперуди, които, заедно със змиите, сякаш образуваха някаква жива мазилка на храма, която го караше да изглежда жив. Точно на свода над входа имаше две мъртви глави, които изглеждаха свински, но бяха някак си нереално големи. Единствено те сякаш не бяха докоснати от времето и изглеждаха свежи – не, от тях се носеше смрад на гниещо месо, ала смъртта ги беше погалила доста отдавана – личеше си. Свинските глави бяха лишени от очи, ала липсата им не беше случайна – не, по-скоро те бяха отстранени, както впрочем и езиците им, от скалпел или друго хладно острие. Главите сякаш бяха препарирани или по-точно мумифицирани – без грам живот в тях и със своя безизразен поглед по-скоро изглеждаха като восъчни фигури и точно като такива носеха страха със себе си. В този миг, сякаш природата искаше да изпита максимално садистично удоволствие като разкри гледка – неописуемо гнусна, която най-сетне накара Йоан да затвори очи, ала миг преди това той видя нещо, от което се разтреперя и което му дойде в повече, от колкото можеше да понесе. Една огромна змия, може би някакъв вид питон, изскочи от устата на едната свинска глава. Главата и началото на шията на змията бяха деформирани, защото беше глътнала нещо... нещо, което беше още живо и се бореше за свободата си, за живота си. Питонът започна да се вие и мята на всички страни – не можеше да задържи повече вечерята си, затова изплю нещото, което беше погълнал, миг след това той се шмугна в устата на другата свинска глава, като остави част от опашката му да виси от нея – „сега поне едното прасе имаше език” – помисли си Йоан. Точно тогава той затвори очи и може би дори загуби и съзнание, ала това не продължи дълго, само един миг, който продължи толкова, колкото сърцето му да отброи десетина удара, след което се случи нещо, което веднага го изведе от мрака. Чу се писък – неописуемо противен, такъв, какъвто би накрал всеки да потръпне - нещо средно между бебешки плач, заек на заколение и кръжаща в небето сова. Нещо неземно, което идваше от слузестата топка, която беше изплюла змията. Тогава, след като се пробуди, Йоан видя източника на дразнещия звук, който се оказа още по-противен. Вярно, че животното току-що бе изплюто от змия, ала имаше нещо толкова уродливо в самото него. Едва ли някой би казал какъв вид твар бе тази, която се гърчеше само няколко метра пред тях. Приличаше на плъх, ала не точно – устата му беше доста изкривена и широко разтворена тя показваше редица криви зъби, които по-скоро принадлежаха на човек, отколкото на някакво животно. Задните му крака бяха доста по-големи, точно като на кенгуру, за разлика от мазните му предни лапички, които приличаха на малки детски ръчички, жестоко премазани и безформени. Между крайниците си гадината имаше голям заоблен корем. Лицето му бе загрозено от изкривена зурла, която беше вирната нависоко, почти закриваща малките, безлични очички. Както всичко останало и двете му уши не бяха симетрични, едното дълго и приклепнало, като на заек, а другото - малко и кръгло, като на плъх. Изведнъж уродчето, както го запомни Йоан, престана да крещи. Успокои се. Очите му преместиха погледа му върху Йоан. Тогава сякаш болката се изпари за миг от мъничката му черна душа и, колкото и невероятно да прозвучи, малката гад се усмихна широко. „Да, но нали животните не могат да се усмихват” – това си помисли Йоан и вече беше почти сигурен, че това не е обикновена твар. А то, уродчето, стоеше точно срещу него, даряваше го с адската си усмивка и го изпиваше с поглед. Усмивката му не беше злобна, по-скоро страховита, от онзи тип усмивки, които войниците подаряват на повалените си врагове миг преди да дръпнат спусъка. Ледена вълна обля цялото тяло на Йоан - не издържаше повече на погледа на плъхчето, сякаш то щеше да го погълне, да плени ума му...

Точно тогава се намери някой, който да го спаси. От вътрешността на храма излезе едно от малките човечета – по нищо не можеше да се различи от останалите, с което да покаже, че е по-висшестоящо от тях, сякаш хората от цялото племе бяха правени по калъп. По-точно по два калъпа – един за мъжете и друг за жените от селцето. Малкото човече, което впоследствие се оказа шаманът на племето, притежаваше доста голяма глава, украсена с буйна черна коса, подстригана на паница – също като останалите от племето. Малко телце, с леко закръглено шкембе, доста изпъкнало и твърдо, като на малко дете – също като останалите от племето. Безлично лице, което сякаш бе създадено от твореца с една единствена цел, изразяващо една единствена емоция – човек е! И, също като останалите, шаманът започна да изговаря същите смешни звуци, докато вдигаше уродчето от земята. Когато го хвана през кръста с едната ръка, с другата закри очите му.

- Не трябва да го гледаш в очите, инак ще узнае всичките ти тайни и страхове – Йоан се пообърка за малко, докато разбере, че приятелят му бе започнал да превежда думите на малкото човече – а не искаме това, нали? Или поне не и в началото!? Но първо - здравей, очаквах те, Тео ни каза за теб – „прав беше, наистина си много красив, наистина не заслужаваш да умреш толкова млад”, ала тези думи изследователят не ги преведе.

- Здрасти! – каза някак съблазнително Йоан, използвайки онзи тон, присъщ на използвачите, когато омайват своята жертва. „Какво ми става, защо му говоря така – като на някоя... жена. Не, приятелю, тук това няма да ти помогне, а и тук е време за истината.” и така беше - до края на разговора им той говори само истината, която тогава се разкри за първи път пред него.

- Разбрах, че си болен...

- Умирам, по-точно... – прекъсна го Йоан.

- Да, ела да влезем вътре, за да оправим това – каза толкова меко малкото човече и въпреки, че не разбираше езика, му се стори, че усети спокойствието, което лъхаше от тези думи, дори още преди да бъдат преведени.

- Хайде, да вървим да го оправим – подхвърли с усмивка Йоан.

Тримата тръгнаха към вътрешността на храма – Йоан и шаманът, който все още носеше малката гад в ръцете си, вървяха отпред, почти невидим, присъстващ само като словото между тях, зад тях вървеше и Тео.