Глава IV

Дъхът на огъня

Йоан вече добре различаваше мрачната фигура, която държеше горящата факла в ръката си. Това бе Тео, който беше изкачил няколкото стъпала и бе навлязъл във вълшебното езеро. Но какво правеше там? Трябваше им повече светлина, припомни се Йоан, но... Мисълта му не можа да продължи. Нали се бе върнал, нали всичко вече бе реално, тогава каква е тази лудост? Йоан отказа да се бори повече, просто нямаш смисъл. Той се отдаде на случващото се, на гледката, която го погълна.

Тео потопи горящата факла в езерцето. Отслабващият й пламък замря напълно. За миг цялото помещение, целият храм потъна в мрак. Но след това огънят се завърна, по-мощен от всякога. Хиляди огнени пламъци заиграха по повърхността на езерото. То засия. Повърхността му зашава и то оживя. Огънят се закатери нагоре по водопада. Малки пламъчета се разпръснаха навсякъде в храма, където ги отвеждаха хилядите пукнатини и канали. Цветът на огъня не бе обикновен – бе синьо-белезникав, като някаква божествена аура. Той превзе цялото място. Йоан се уплаши, когато огънят връхлетя към него, почувства, че се намира пред голям огнедишащ дракон, който е въздъхнал със смъртоносната си прозявка. Огъня наистина беше навсякъде, дори около него, само на сантиметри, дори под самия него, под краката му. Щеше да изгори, сигурен беше в това, притвори очи и зачака горещия дъх да го погълне. Почака няколко секунди така, ала не усети никаква топлина, сякаш нямаше никакви пламъци. Отвори отново очи, ала огънят все още бе там, беше превзел и стените, и тавана дори. Но защо не усещаше и грам горещина?

„Какво става?” – зачуди се той.

- Ей, ама аз съвсем те забравих, да не съм те уплашил – подхвърли Тео, който стоеше все още там, нагазил до колене в езерото, а сините пламъци го облизваха съвсем спокойно – кажи де?

- Какво става по дяволите? Тео? – освен въпроса си Йоан хвърли един наистина пронизващ поглед, изпълнен с почуда и неразбирателство.

- Ох, извинявай и аз съвсем се отплеснах, трябваше да те предупредя...

- Какъв е този огън? Защо не чувствам никаква топлина? От него...

- ... но ти беше отпаднал страшно много... не зная просто, забравих да ти кажа, спокойно няма да те изгори – побърза да обясни Тео.

- Да, виждам, но какъв е този огън, тези странни пламъци? – повтори Йоан – Какво е това място?

- Знам, че си малко объркан, но само се успокой, трябва да продължим. Успокой се, хайде...

Йоан бе застанал на ръба на езерото, ала все още не смееше да отиде по-близо до Тео, още се страхуваше от ледените пламъци. Тогава почувства една малка, кокалеста ръка, така изпълнена с живот, която обхвана неговата. Той се обърна инстинктивно и погледна малкото странно човече, което го подръпваше. От устата на шамана долетяха десетки думи, сътворени от гъргорещи неразбираеми звуци.

- Какво? – сепна се Йоан – Тео, кажи ми какво каза по дяволите?

- Спри да ругаеш, няма никаква полза от това, пък и не виждам никакъв смисъл...

- Да, но аз искам да знам какво каза – настоя още по-силно Йоан. Малкото човече намръщи лице, явно бе, че още не е свършило с изречението си.

- Каза, че няма за къде да бързаш, вече сме пред самия край...

- Да – каза виновно умиращия.

- Не трябва да се чудиш толкова на „немите” пламъци, вече се убеди в магията и истинността на това място, нали?

- Не зная. Може би? – добави неуверено Йоан.

Тео каза нещо на малкото човече, но то като ли, че не го слушаше въобще. В отговор шамана му върна няколко страни думи, на неговия необикновен език. Някакво особена емоция беше изписана на лицето на Тео, най-вероятно затруднение или неразбиране, ала Йоан не можеше да бъде сигурен в това. Изследователят започна да превежда думите, ала речта му вървеше някак мудно.

- Попита дали си преживял, нещо необичайно от както сме тук в храма.

- Колко необичайно? – каза Йоан и една небрежна усмивка украси лицето му.

- Не знам, как точно да ти преведа, просто нямаме подходящи думи за това...

- Пътешествие? – подхвърли съвсем на сляпо към приятеля си.

- Да, но откъде... знаеш? Всъщност няма точното значение на пътешествие, сякаш по-правилно е да се каже разходка из спомените. Според народа им, всеки човек, който е близо до смъртта, повлиян от магията на храма, тръгва на разходка в миналото или както те го наричат „тхуло”...

- Тхуло – повтори много по-уверено малкото човече. От неговата уста думата прозвуча някак си величествено.

- ... не зная? Няма как точно да ти го обясня. Просто това е част от техния бит, от фолклора им... Те наистина вярват в това – продължи все така колебливо Тео.

- О, и аз вярвам в това – каза Йоан – или поне вярвам на това, което видях с очите си. Вярвам на това, което почувствах.

- Но кога... – „кога стана това” искаше да каже Тео, но отново бе прекъснат.

- Знам, че стана само за миг, ала то продължи изключително дълго тук – и Йоан посочи с показалец към главата си – знаеш ли, случи се секунда преди да решиш, да подпалиш това място, аз отново изживях живота си, по-точно казано само най-значимата част от него. Беше...

- Като на кино лента?

- ...Невероятно, щях да кажа, но определено бе много по-истинско от кино. По дяволите, та аз не само виждах всичко, аз усещах – мириса, допира, почувствах отново всичко, усетих целия си живот. Определено не беше блудкаво и сладко като някой филм, а реално и жестоко, като самия живот.

- Обеди ли се, че съществуват необясними неща? – изследователят запита своя приятел.

- Магия, хм! Изглежда прекалено хубаво, за да е истина...

- Ала е точно така - прекъсна го Тео.

- Да има магия, ала всичко няма как да е розово и красиво. Повярвай ми вече го почувствах.

Сякаш, за да прекъсне захласналите се приятели малкото човече премина най-церемонно през тях, за малко дори щеше да ги стъпчи. Тео бе излязъл от горящото езеро, а Йоан стоеше малко пред него. Шамана почти не им обръщаше никакво внимание. Той продължаваше да върши това, което трябва, продължаваше със своя странен ритуал. Уродливото животно, което Йоан все повече се разубеждаваше, че е някакъв вид плъх, още бе в ръцете му. Малката гад се бе поунесла и отвори сънените си очи, които не посрещнаха радостно светлината, дори по-точно бе обратното, защото животното стана някак си неспокойно и започна да издава странно гъргорене. Явно беше, че светлината не е добре дошла в мрачното му сърце. Шаманът навлезе по-смело във вълшебните води на горящото езеро, където огъня сияеше с божествено синьо-бели пламъци.

Парфюмът започна да го изяжда постепенно.

Хилядите цветя плуваха все така необезпокоявани, огънят не ги поразяваше, както всичко живо на около беше пощадено от него. Дори напротив, пламъците караха милионите цветчета и листа да изглеждат още по-красиви в техния последен валс. Шаманът бе навлязъл до толкова в езерото, че течността му стигаше почти до гърдите. Беше вдигнал ръцете си на високо, за да не се мокри животното, което носеше, ала все пак течността го докосна няколко пъти и то се задави в истерични писъци, които наистина бяха ужасяващи. Йоан и Тео потръпнаха от тези викове за помощ. Добре, че малкото човече бе достигнало своята цел. Пред него се намираше един голям лист от водна лилия, върху който, сякаш нарочно бяха разпръснати стотици цветни листчета и беше оплетен от клонки един малък трон – доста импровизиран, но изглеждаше някак си царски. Шаманът постави малкото животно върху листото. С няколко подскока уродчето се настани удобно върху трона. Спря да пищи, най-сетне беше на сигурно, далеч от мокрото, което явно ненавиждаше. Разтръска цялото си мазно тяло, за да се отърве от няколкото мокри капки, които се намираха по него. Така пречистено вече стана доволно, сви се на топка и потъна в трона, който като гнездо го обгърна цялото. Затвори очи и сведе глава, за да се предпази и от пречистващата светлина на пламъците. Така оставайки напълно сам и потънал в мрак, се почувства наистина на най-сигурното място на света.

Малкото човече започна да излиза от езерото. То не беше се отдалечило кой знае колко, не повече от десетина метра, ала бе толкова ниско, че единствено косата му, която стоеше като изкуствена перука на главата му, бе суха, когато най-сетне стъпи отново навън от магичната вода. Това, че бе мокро до кости явно въобще не му пречеше и то започна да говори веднага. Йоан се загуби в пороя от десетките неразбираеми думи и звуци, които долетяха до него. Всяка една дума бе обвита в мистерия, всеки един звук с изключение на една – „тхуло”. Тео започна да превежда механически и до Йоан най-сетне успя да достигне гласа на шамана.

- Как е млади човече, харесали ти пътешествието? Как ти се стори живота? Недей да гледаш така учудено предстоят още неща, които ще ти се сторят по-странни. Е, да изборът си е твой все пак – и някак си злобно, въпреки че думите идваха от устата на най-добия му приятел той чу – естествено, ако решиш да се бориш за живота си.

- Естествено – каза Йоан.

- Естествено – повтори малкото човече, но на своя странен език и това щеше да остане неразбрано, ако Тео не беше превел думите му.

- Аз видях... – продължи Йоан някак смутено – видях достатъчно, но все още съм готов да дам всичко, каквото мога, за да се спася.

- Всичко! Това е добре, да определено започваме добре - каза шаманът – а видя ли нещо, което те... смути – очевидно беше, че малкото човече използва по-силна дума, но Тео я спести на приятеля си.

- Да, имаше нещо... Всъщност няколко... не чакай, много неща, искам да му преведеш точно – каза Йоан –  МНОГО – и наблегна особено на последната дума.

- Значи видя живота си, видя грешките си? – попита шамана.

- Да... бяха много – Йоан беше открит, не се страхуваше от това, ала Тео, който не подозираше ни най-малко за ужасните неща, които приятелят му бе извършил през краткия си живот се почуди на думите му, ала все пак продължи да превежда точно.

- Знаеш ли, това не е проблем. Никакъв проблем не е – каза през усмивката си малкото човече – Всъщност всеки, нито аз, нито, който да е друг няма право да определя кой заслужава втори шанс. Така, че не се притеснявай, ще го получиш, стига да го искаш...

- Разбира се, че искам. Иначе защо ще съм тук?

- Може би, защото нямаш никакъв друг избор, а? – преведе Тео.

Думите бяха остри и болезнено откровени, Йоан започна да изпитва съжаление към себе си, заради пътуването, заради истините, които се разкриха пред него. Започна да изпитва доста странно чувство към шамана, който не го щадеше въобще. Чувството беше смесица от гняв и злоба, преплетена със завист. Как въобще можеше това подобие на човек, да го разиграва така? Да се шегува със съдбата му? Да подлага на съмнение волята и желанието му за живот? Ала най-много Йоан се ядоса, че зависеше от него. Погледна го, погледна в малките му кафяви очи – дълбоки и чисти като на някое дете. Разгледа добре лицето му, толкова добродушно, сякаш сътворено, така че да не може да изразява никога злоба. На Йоан му стана мъчно, адски съжаляваше заради чувството, което бе изпитал към него броени секунди преди това. Знаеше, че тази злоба, която го бе превзела преди се дължеше на страха, на смъртта, която го очакваше с нетърпение. „Наистина няма по-странно нещо от човешката душа... наистина!” – замисли се Йоан. И сякаш май бе прав.

- Хей – дочу се от някъде.

- Да? – отвърна Йоан.

- Трябва да продължим. Май нямаме много време? Хайде, хайде. Все още не е прекалено късно – каза шамана.

- Да, трябва да продължим... с теста.

- Какъв тест? – попита учудено малкото човече.

- С изпитанието, де... с изпитанието исках да кажа – поправи се Йоан.

- Да разбрах те още първия път. Не е нужно да повтаряш! – сопна се то.

-Да, но как инак ще докажа, че заслужавам да живея? – защити се умиращият.

След като чу превода на тези думи, малкото човече изпадна в буен смях, който за малко не го задави. Цялото му телце се затресе, за малко щеше да се разпадне на парчета, като някоя детска кукла. Еуфорията му попремина и то заговори.

  - Не се притеснявай, няма да има никакъв тест, няма какво да доказваш, всъщност има нещо, което до някаква степен може да се нарече изпитание, но то зависи само и единствено от теб.

- Но как... – опита да възрази Йоан, но бе прекъснат отново.

- Чакай, ще те обясня, а ти по-добре само слушай, че инак до никъде няма да стигнем – промърмори то – знаеш ли, единственото, което ще трябва да направиш е да решиш дали цената си струва... Цената на новия живот, а тя е прескъпа момче...

- Готов съм на всичко, абсолютно всичко – каза Йоан леко смутен от погледа на шамана, който не изгаряше от радост, че пак са го прекъснали, ала все пак добави – поне си мисля, че съм готов на всичко... не можеш да си сигурен в това, нали?

- Цената е голяма. Няма да те лъжа, много рядко някой се съгласява да я приеме – каза малкото човече.

- Казах ти на всичко – отново повтори Йоан, сякаш, за да го подразни.

- На всичко? – попита ухилено то.

- ВСИЧКО – настояваше все така той.

Двамата се гледаха, без да се изпускат от поглед за миг дори.

Шаманът искаше да тества нахаканото момче, ала не изпитваше никакви лоши чувства към него, дори напротив умиращият му бе станал някак си свиден, някак по бащински мил. Магията на божествената Йоанова красота бе достигнала и до неговото прагматично сърце. Ала нямаше как, трябваше да го по тормози още малко, трябваше да провери дали ще издържи психически на това, което му предстоеше.

Йоан го гледаше някак си изморено, защото той бе на края на силите си, ала и някак безинтересно, защото бе загубил интерес към него, към всичко. И нямаше как да не загуби интерес, за първи път в живота си, той се срещаше с човек, който да не се прехласне по него, човек, от който не може да получи всичко, което искаше.

- Всичко, казваш значи, интересно! Да наистина. А готов ли си да умреш за това? – в първия миг Тео се почуди дали е разбрал правилно странните думи на странното човече, ала не се замисли и ги преведе, защото знаеше, че именно това е правилното им значение, просто нямаше как да бърка – не нямаше как, не и той!

- Нещо се пообърка май? Нали точно това се опитвам да избегна. Да не би да си забравил – едва не проплака Йоан. Доста се беше разтроил, малкият човек наистина можеше да те изкара извън кожа.

- Знам, че звучи странно. Но би ли? – въпроса на шамана остана висящ във въздуха.

В очите на Йоан малкото човече видя ярост, сигурно бе, че ако му се отдадеше възможност умиращият щеше да го разкъса на хиляди парчета. Хареса му! Това красиво момче определено имаше хъс, този пламък в очите му не можеше да лъже. В този миг то разбра, че той ще може да се справи, затова реши да не увърта повече.

- Знам, че ти звучи доста странно...

- Абсурдно, по правилно – намеси се отново Йоан.

- ...да, но ще ти разкажа една история. Много стара история, зная я от както се помня. Всъщност всеки от нашето племе я знае, ала само един – избраният може да я прилага. За радост или не, времето е отредило, че за теб този избраник съм аз.

- За радост – реши да се пошегува Йоан.

- Да определено – каза малкото човече и се усмихна, напрежението между двамата бе отлетяло нейде – спокойно, когато чуеш най-накрая историята и предложението всичко ще зависи само и единствено от теб, както ти обещах.

- Давай, да го чуем най-накрая – съгласи се умиращият.

- Честно казано, не зная каква религия изповядваш. Ще ти разкажа обаче в какво вярвам аз, в какво вярва и цялото ми племе. Сигурен съм, че не всичко, което ще чуеш е истина, както съм сигурен, че друго, колкото и невероятно да звучи е вярно.

Според нас началото е било мрак, само мрак, без нищо друго, ала това не било толкова хубаво, затова творецът – Тео за миг се почуди дали бе подбрал правилно преведената така дума, първо на ум му дойде да каже Бог, но само за по-малко от секунда се разубеди, защото най-точният превод беше баща - решил, че това не е редно. Дори и той се страхувал от мрака, затова сътворил слънцето, което да му се противопоставя със светлите си лъчи. Ала то се родило толкова хубаво, че когато го погледнел не можел да устои на неговата красота, за това миг преди да затвори очи те се пълнели с големи и чисти сълзи, така, както е и до ден днешен с всеки един от нас. Творецът разбрал, че слънцето е прекалено красиво и силно, че то скоро щяло да изяде мрака напълно и да остане самo, ала това също не му се сторило правилно, защото колкото и красиво да било слънцето нямало да има кой да го гледа. За това създателят сътворил земята, за да вкара баланс в света. Създал земята кръгла. Отначало тя била гола и пуста. Творецът я поставил между слънцето и мрака. Така винаги едната половина била огрявана в светлина, а другата потъвала в мрак. Ала това се сторило неправилно на твореца, за това той поставил пръст върху земята и духнал силно, много силно и тя започнала да се върти около себе си. Така и двете й половини били в обятията на слънцето и мрака по равно. Творецът се огледал и много харесал какво бил сътворил до тук, ала всичко му се сторило някак студено, дори мъртво, тогава създал водата и небето, и дълго се наслаждавал на буйните морски вълни и на неуморните ветрове, но и това загубило интереса му. Решил, че направил земята достатъчно хубава, за това сътворил една малка горяща искра и я поставил в мрака, нарекъл я „захатиниу” – звезда. Страшно му харесала! Ала му се сторила някак си самотна, затова направил още много такива, безброй дори. Загребвал ги в шепите си и ги разпръсквал из целия мрак, докато не му се сторило, че е достатъчно. Много се забавлявал с тях, но и те му омръзнали, за това решил да направи една по-голяма звезда и така се появила луната. Ала както всичко останало създателят бързо загубил интерес и към нея. Искал да направи нещо още по-хубаво и съвършено, и пак започнал да работи върху земята. И тогава той създал нещо наистина идеално, нещо, което надминавало и най-смелите му мечти – създал живота. С първия си опит той направил растенията, ала те били тихи и кротки, а това никак не го удовлетворявало, за това следващия му опит бил доста по-смел и той създал някой от животните. Първо започнал с по-малките, но въображението му бързо се развихрило и той се осмелил да експериментира все по-смело и създал огромни животни, ала всичко му се струвало някак сиво. Цялата земя вече била препълнена с живите му глинени фигури. Тогава разбрал, че с творенията си той бил нарушил баланса, те били станали толкова много, че земята не ги побирала и тогава творецът създал най-съвършеното – създал смъртта. Така всяко живо същество имало своето време на земята. Балансът се запазил. Ала животните започнали да се избиват по-между си и те бързо намалели, дори почти изчезнали. Творецът се отегчил, всичко било толкова трудно, защото каквото и да направел все се нуждаело от корекция. Въпреки това той създал наново животните и за да не се налага да поправя отново счупен свят, решил да предприеме рискована стъпка, разкрил тайната на живота на своите създания. Отначало живота се пообъркал, ала с времето, което лекува всичко, нещата започвали да си идват на мястото. Светът кипял от живот, който се раждал и угасвал навсякъде, ала в един идеален баланс на вечността. Творецът погледнал своето творение и най-сетне решил, че се е справил добре. Ала угризения, че се предал пред трудността, разяждали съвестта му. Всичко било хубаво, ала не това била неговата мечта! Не, той не си бе представял своя шедьовър така, за това и продължил напред. Решил да създаде нещо силно и уникално, нещо, което да управлява всичко сътворено до сега – целия свят. За това по свой образ и подобие той създал човека. Творбата му била съвършена, толкова красива и уникална, че той се разплакал, когато се налагало да се раздели с нея. Но да създаваш нещо толкова силно и могъщо било адски неразумно, ако не успееш да намериш начин да го контролираш, а творецът не бил глупав, за това оковал човека в оковите на живота и смъртта. Така колкото и силен да се раждал човек, колкото и могъщ да пораствал, той винаги умирал, рано или късно безпомощен пред самия живот. Гузно му било за това, ала нямало как, само така не се нарушавал балансът и все пак му било някак криво, за това направил човек умен и това се оказало една от най-големите му грешки. Хората използвали своят дар по опустошителен начин. Първото нещо, което човек измислил било оръжието. Той го използвал за лов и в това нямало нищо лошо, ала съвсем скоро с него започнали да се решава всичко между хората – всеки сблъсък, всяка малка война, то взимало все повече и повече жертви. Човекът не можел да оцени стойността на живота, просто нямало как, тогава още бил лишен от чувство за добро и зло, за справедливост. Създателят видял своята грешка, ала тя била трудно поправима, ала все пак поправима. Самият творец виждал, че всичко било станало много трудно, битът и съществуването на света се били превърнали в една сложна химия от взаимоотношения, която трябвало да се подсигурява с опори, за да продължава безопасно по своя път. Опасността, която създал заедно с човека трябвало да се унищожи! Ала колкото повече творецът гледал човек, толкова повече го обиквал и се случило така, че нямал сили да го унищожи, въпреки че добре разбирал, колко хората са опасни и непредсказуеми. Разбрал, че дори и да не се намеси, хората ще се унищожат сами, а заедно със своята гибел, те щели да обрекат и света. Замислил се как да поправи тази си своя грешка. Дълго и предълго мислил, страхувал се да не направи положението, още по-необратимо, ала времето не му оставило друг избор и той създал нещо, в което не бил сигурен, но се надявал да помогнело. В своята работилница без никакъв образец сътворил уникалното спасение. Докато за предходните си творения използвал всякакъв материал, последното сътворил единствено и само от магия, която се преплела с надеждата му и така се родило нещо идеално – родила се човешката душа. Отначало тя била чиста – обвита в снежно бяла аура, събрала в себе си само и единствено добри чувства.

Била идеална!

Единственият проблем бил, че се родила много малка, толкова, че когато се наложило да бъде разделена между всички хора по света, станало ясно, че няма ни най-малък шанс да стигне за всеки. За това творецът решил да направи още една, ала опитът му излязъл меко казано неуспешен. Новата душа била също уникална, но била мръсна – черна пелена я обгръщала цялата. Създателят нямал време за нови опити, но все пак решил проблема. Разкъсал бялата и черната души на малки парчета, след което от всеки две, по едно бяло и едно черно парче сътворявал една нова душа, която слагал в малка, стъклена сфера. Резултатът бил потресаващ, изненадал дори и твореца. В сферичния затвор на всяка душа били затворени един до друг добрите и лошите чувства. Те се били сгушили всяко в отделна половина – за това сферата била от едната страна бяла, а от другата черна, единствено по едно малко петно от противоположния цвят, като някакъв тумор, разцепвало идилията на всяка страна, ала всичко се намирало в някаква идеална хармония. Творецът решил, че е направил, каквото е било по силите му, останал един единствен проблем. Как да изпрати душите при хората? Погледнал сферите, толкова малки и идеално кръгли, че биха могли да се поберат в стомаха на някое малко животинче, на някакво насекомо дори. Тогава изиграл и последният си коз. Нямал вече никакви материали и не му била останала и грам магия. Знаел, че това е неговият последен шанс и той взел от мрака безброй черни прашинки, от които създал също толкова нощни пеперуди, за да пренасят безценния товар. Малките твари, всяка, от които била приютила по една човешка душа, се запътили към хората, които властвали на земята. Така заедно с черната пеперуда до всеки един човек достигали и доброто, и злото, заключени в общ стъклен затвор на чудатата сфера. Човек получил така нужната му душа, за да разбере стойността на живота и да може да различава доброто от злото. По време на краткото пътешествие някои от душите се повредили, в някои надделяла черната страна, в други бялата. Така света закрачили различни хора, едни по-добри – същински ангели дори, а други по-лоши – демони черни. Ала балансът се запазил, силите на доброто и злото били изравнени, хармония изместила хаоса. Творецът погледнал отгоре на своето творение, сторило му се идеално, за това решил, че се е справил със задачите си, че успял да сътвори своя шедьовър, след което се оттеглил в заслужена почивка. Светът продължил да съществува в идеален баланс и до ден днешен. Човекът станал негов господар и отговарял за съществуването му... – шаманът въздъхна изморено, едва ли му се бе налагало скоро да говори толкова дълго. Тео също преглътна с облекчение, челюстта му беше се схванала още на половината от превода и една остра болка го мъчеше от тогава.

Йоан видя умората в приятеля си, както и пречистената потънала в мисли физиономия на малкото човече, която все така не му говореше нищо. Самият той се чувстваше в поносимо състояние, защото определено думата „добре” не се вписваше в общата му картинка. Срамната му болест все още го ядеше, ала обичайната болка бе претъпена и не му правеше толкова впечатление. Имаше чувството, че няма право да ги заговори отново, не и преди да са си отдъхнали и сами да пожелаят това, ала нямаше време за губене, а нали и той бе най-важен в този момент, неговият живот изтичаше, за това и проговори пръв:

- Интересна история. Прилича на някаква приказка, ала не виждам как може да...

- Да, точно като приказка, не се съмнявам, че ти прозвуча точно така – прекъсна го Тео, които превеждаше думите на шамана.

- Не исках да те засегна, но...

- Не си ме засегнал – каза малкото човече и една ехидна усмивка се лепна на лицето му – няма нужда да се извиняваш, то си е точно така. Дори и аз смятам, че историята е някак си сладка, за да е истина. Най-малкото съм сигурен, че света не е толкова идеално място и едва ли хората са по-добри от преди.

- И аз съм на това мнение, то и версията на нашата религия за началото на света не е колко знае по-достоверно звучаща, но...

- Но върши работа. Поне за мнозинство от хората. Знай, религията е за масите, защото, ако съм разбрал нещо, то това е, че човешката душа е устроена така, че да се страхува от смъртта, за това и има нужда да вярва в нещо... Каквото и да е.

- Само да е нещо прекрасно и мирно, някакъв рай – добави Йоан – За това и във всяка религия има рай, нали?

- Да, доста удобно – каза малкото човече, чието лице грееше, някак си беше спечелило доверието на Йоан и разговорът им вървеше идеално, а това определено го радваше.

- Да, но така и не разбрах смисъла от твоя разказ, въобще...

- Въобще, като цяло ли нямаше смисъл – подхвърли закачливо малкото човече.

- Да не започваме отново с препирните. Става ли? – отвърна Йоан.

  „Боже колко бързо се пали, доста е изнервен” – помисли си шаманът.

  - Да, просто се пошегувах – отвърна то.

„А, значи гадината си призна, че нарочно ме дразни” – помисли си Йоан и алени пръски от почуда украсиха страните му. „Нима това подобие на човек можеше да се пошегува, нима имаше чувство за хумор, нима изпитваше някакви чувства въобще?”

- Разказах ти тази история, само заради една малка, част, в която съм убеден, че има някаква истина...

- И коя по-точно – прибърза отново Йоан.

- Коя ли? Онази част, където ставаше дума за пеперудите...

- Които носят човешката душа – прекъсна го отново умиращия.

- Значи можеш да слушаш, ако се научиш да изслушваш останалите, направо цена няма да имаш – каза хапливо шаманът. Йоан не реагира никак на думите му, защото едва ли това малко човече имаше право да го учи на добри обноски – та да се върнем на пеперудите... – още преди да успее да каже нещо умиращият го провокира отново.

- Да се върнем на пеперудите, имаш право.

- Мисля, че ти си по-заинтересован да приключим бързо...

- Имаш право, прекалих, извинявай – каза Йоан, ала едва се сдържаше да не се захили гласно, в този момент всичко му се стори доста забавно – давай, да продължим с историята за пеперудите! Обещавам да не те прекъсвам повече.

- Няма... Както и да е. Нашият народ има много обичай, доста от тях ще се сторят примитивни и някак дивашки на хора като теб. Един от тези обичаи се нарича „земя на сълзите”. На този ритуал се подлагат само хора, които са обречени на смърт.

„Обречени” тази дума се заби като остро копие в съзнанието на Йоан. Дълго се опитваше да я смели, ала мозъкът му сякаш не бе готов за нея. Силата на магическия храм, заедно с вълшебното пътуване, бяха изтрили от съзнанието мисълта за смъртта. Беше забравил, че е „обречен”.

- Всеки, който се подложи на „земя на сълзите” ще получи нов живот - всеки. Ала има една уговорка, която отказва повечето хора и това е, че човекът съгласил се да получи нов живот ще се превърне в „ловец на души” – Тео спря превода за две, три секунди, беше замислил доста, след което се поправи – „ловец на пеперуди”...

- „Ловец на пеперуди”?! Не звучи чак толкова стряскащо. Какво точно трябва да означава? – запита Йоан.

- Както ти казах цената е голяма. За нас душата на хората идва с голяма нощна пеперуда – „Земя на сълзите”, от там идва пеперудата и така се казва. Когато човек наближи смъртта, особено, ако е млад и не е готов още да си отиде от тук, той има право на избор. Може да се отдаде на покоя на смъртта или пък да предпочете съдбата на изгнаник и да стане „ловец на пеперуди”. Ако избере второто той ще трябва да се сблъсква с рождението и смъртта всеки ден.

- Но, как – възкликна Йоан, беше се объркал много.

- Сега само ме слушай. Всичко, което ще ти кажа е истина, колкото и неземно да ти прозвучи. Виждаш онова животно, което змията изплю, нали? – малкото човече посочи с пръст изрода, който приличаше на плъх. Малката гад седеше все така привита на топка върху своя импровизирания трон, който се полюшваше над езерото, поставен върху огромното листо на водната лилия – Това е „тейт” – каза неубедително Тео, защото думата нямаше аналог на неговия език – мисля, че е най-близко до вестоносец на съдбата.

- Нещо като „съдбоносец” – реши да се пошегува Йоан, ала шаманът нямаше намерение да го изслуша за това и продължи напред.

- Това животно се ражда от мрака. Когато умиращ човек, като теб, погледне тейт в очите, пред него ще се разкрие съдбата, която го очаква. Ако решиш, че трудностите на новия живот са преодолими, трябва да го убиеш. Но трябва да си напълно сигурен в това, че въпреки условията все още искаш нов живот, защото, ако съдбата разбере, че не си готов, че си слаб, а повярвай ми тя ще разбере, ако е така, всичко ще е напразно и не ще имаш възможност за нов живот. Така, че както ти казах по-рано всичко зависи единствено и само от теб. Наистина ли си готов на всичко?

- Какви са тези условия? Които са отказвали хората пред мен – каза уверен в себе си Йоан.

- Ако искаш новия живот силно, но само, ако го искаш истински от сърце, трябва да погледнеш в очите своята съдба – „тейт”. Той ще ти разкрие подробностите. Как точно, не мога да ти кажа, на мен не се е налагало и едва ли ще ми се наложи някога. След което трябва да го убиеш и да извадиш сърцето му – което, ако животното реши, че си достоен за нов живот, ще е превърнало в идеален кървав рубин. От този рубин точно след един ден и една нощ ще се роди нощна пеперуда – човечето замлъкна за момент, Тео също спря с превода, след което продължи, като повиши гласа си на следващите думи – ще се роди една „земя на сълзите”. В нейния стомах има една малка сфера – с идеална гладка форма, половината бяла, другата половина черна, с по едно малко петно от противоположния цвят във всяка страна. Това е нова, чиста душа, която ти трябва да вземеш. По-точно да глътнеш...

- Трябва да изям пеперудата?! – въпросът на Йоан увисна във въздуха.

- ... след което ще умреш. Ако наистина си готов за новия живот, трябва да свикнеш с болката, защото ще се срещаш с нея доста често. После...

- Добре, почакай, почакай, знам, че не обичаш да те прекъсвам, но няма как да не го правя по дяволите – последните думи не стигнаха до ушите на шамана, защото Тео не посмя да ги преведе – разбирам, че всичко е пропито с магия, да речем, че вярвам на думите ти, но КАКВО ПО ДЯВОЛИТЕ означава, че трябва да умра, това премина всички граници приятел – каза задъхан Йоан, бяла слюнчеста пяна потече по устата му.

- Йоане, СПОКОЙНО, за Бога! – възкликна Тео, след което се захвана да преведе думите на своя приятел, като отново си позволи да ги подбере по-правилно от него.

- Как очакваш да се успокоя? Това нещо ме изкарва от кожата – отправи злобно Йоан – не може ли да говори човешки?

- Ти какво си помисли, а? Идваме тук, шаманът ти забърква някаква отвара от билки и край, ще си живееш спокойно до сто години – сопна се Тео, започна да вижда черната страна на своя приятел. Не можеше да повярва! Къде се бе крила до сега? Може би не го познаваше толкова добре – изслушай историята до край. Всичко, което ти разказва е вярно. Последното, което ще си позволя да ти кажа, че тук и сега ти се предлага не само нов живот, вярно доста по различен и странен, доста по-труден, но за сметка на това, ако го приемеш ще имаш възможността да живееш вечно...

ВЕЧНО. Тази дума върна нормалния разсъдък на умиращия, сякаш той се бе прибрал от дълга почивка и така добре отпочинал, бе в идеална кондиция. От този миг нататък Йоан не оспори нищо друго, нито противоречи за каквото и да е било. Съблазънта на думата ВЕЧНО го опияни, ами ако наистина беше вярно, бе усетил магията, истинската магия преди малко, когато пътуваше из спомените си... Да! Дано да е вярно – да живее вечно! Та какво толкова могат да поискат от него, че да не се съгласи, нима имаше нещо, което да го откаже от вечността?! В този момент Йоан реши – „Ако е нужно да умра, за да живея завинаги, няма никакъв проблем, само кажи кога”!

ВЕЧНО!

Сега идеята не му се струваше, чак токова абсурдна – нима има някой, който би отказал на това?

- Извинявай – каза Йоан – да продължим нататък.

Малкото човече направо го изпиваше с поглед, умиращият му бе станал толкова любопитен. Сега то бе уверено, че Йоан е достатъчно самовлюбен, за да приеме предложението. Сигурно бе, че красивият младеж е готов на всичко, прочете го в очите му, в които гореше пламъка на възбудата. Сигурно бе. Скоро из света щеше да се лута още един ловец на пеперуди. Шаманът продължи със своята история.

- След като погълнеш пеперудата, в която се намира душата, ще умреш, но не просто и спокойно. Смъртта, ще дойде с болката, за това се подготви – малкото човече говореше така, сякаш Йоан вече се бе съгласил с тази идея, ала в действителност това не бе така. Поне не стана толкова лесно – След като умреш тялото ти ще стана на пепел, от която ще излети нощната пеперуда. Ала смъртта ти ще е временна. На другия ден ще се събудиш в пашкул, на ново място, което може да е навсякъде по земята. Всъщност там, където те отвела пеперудата! Ще си жив, по-жив от всякога дори. Почти няма да изпитваш чувства, нито болка, защото ще си без душа, поне в началото. Не се притеснявай, ще мислиш както преди, а това, че ще си лишен от чувства е от полза в повечето случай, защото човек греши най-вече заради тях. Ще чувстваш много по-силен. Ще притежаваш доста невероятни дарби. Ще бъдеш един по-съвършен човек – последните думи на малкото човече накараха Йоан да се усмихне. В душата му изплува следната мисъл – „По-съвършен човек, от сега? Че накъде повече? – ето това наистина го развесели – Естествено има уловка. Нали не се съмняваше в това? Първостепенната ти задача ще бъде да намериш отново своята пеперуда, в която се намира твоята душа. Защо ли? Защото, ако не го сториш тялото ти ще се предаде на смъртта завинаги, защото не може да живее повече от една нощ без своята душа. За това имаш време за лов, точно до първите слънчеви лъчи, ако до тогава не си я хванал ще умреш, но този път това ще е завинаги. Ако успееш да я уловиш, може да правиш, каквото си пожелаеш до сутринта, но запомни добре, заедно с изгрева при теб ще дойде смъртта, така че трябва да погълнеш пеперудата, заедно с душата в нея преди първият слънчев лъч да е погалил земята. След това... След това отново ще се повтори всичко в един безкраен цикъл. Това ще продължи вечно, разбира се, ако ти съумееш да изпълняваш своята част. Спокойно това няма да то е толкова трудно, защото пеперудата ще те превлича по собствен магичен начин, които ще развие нови сетива в теб. Така, че съгласиш и приемеш сделката да станеш „ловец на пеперуди” ще се раждаш всеки ден, заедно с последните слънчеви лъчи и ще умираш заедно с първите такива. Завинаги или поне докато светът съществува.

Малкото човече млъкна. Загледа се учудено в Йоан, сякаш сега бе негов ред да проговори. Умиращият не разбра веднага това, беше решил, че няма да се противопоставя повече, ала не устоя на мълчанието и каза:

- И си сигурен в това?

- Знам, че ме мислиш за леко мръднал...

- Не, не. За заядлив да, но в никакъв случай мръднал. Просто...

- Просто е прекалено невероятно и някак си сложно, някак, някак удобно, за да истина. Разбирам – каза шаманът – Ала наистина се е случвало преди.

- Така ли? И как разбра, че е станало точно така? – едва успя да довърши Йоан и Тео започна да превежда неразбираемите думи, които малкото човече започна да бълва отново.

- Това, което ти разкрих, самият начин да се извърши този ритуал е строга тайна. Единствено водачът на племето, който в този момент съм аз – каза нескромно малкото човече – има това право. Тео също я знае, ала той е направил толкова неща за нас, че едва ли щяхме да съществуваме още, ако не бе той. Преди мен шаман на племето беше баща ми. Аз наследих тази чест, да водя хората от племето си, от него. Това се случи отдавна, може би преди около четиридесет години, тогава бях едва на двадесет – нима това човече беше живяло шестдесет години, почуди се Йоан, та те не бяха оставили никакъв белег по детското му лице – всичко стана толкова набързо. Още не бях завършил обучението си и не знаех всички нужни тайни ритуали, но се случи нещастие, което обърна нещата. Баща ми бе мъртъв, ала не наистина, просто го беше го ухапал един африкански бумсленг. Това е много опасно влечуго, чиято отрова е силно парализираща, а ухапванията му трудно се забелязват, защото има тънки, като игли зъби, който не оставят повърхностни рани. Ухапаният няма никакви признаци на живот, не се долавя дишане, кръвта му спира да пулсира и това може да продължи няколко часа, след които обикновено се събужда и бързо възстановява предишното си състояние. Ала при баща ми не се получи точно така. Хората от племето решиха, че е мъртъв и започнахме да подготвяме погребалния ритуал. Според нашите обичай ние изпращаме мъртъвците в тяхната земя погълнати от огъня – малкото човече се спря за миг лицето му се присви толкова странно и Йоан сякаш успя да улови някакво чувство, някаква емоция от него, която силно му напомняше на тъга.

- Искаш да кажеш, че сте го... – гласът на Йоан сам затихна.

- Да, запалихме го жив, ала никой от нас не знаеше това, нямаше и как да знаем. Тези проклети бумсленги са много коварни животни. Но... Няма значение, да продължа с историята си – тя определено ще те заинтересува. След като запалихме кладата, огънят дълго горя, без да засегне “живия мъртвец”. Сигурно на бедния му е било адски трудно, да усеща, да знае, че ще изгори жив и да не може да направи нещо, нещо, с което да ни покаже, да даде някакъв знак, че е жив. Все пак разбрахме, но се случи твърде късно! Той бе обгорял до кръста, когато от трупа се разнесе неземен вой. Сигурно точно в този миг тялото се е преборило с отровата и най-сетне се е измъкнало от задушаващите прегръдки на парализата. Тогава хората от нашето племе започнаха да се плашат, да се крият и молят ужасните писъци да спрат. Няма какво да те лъжа и сам виждаш, че народът ни не е много напред в развитието на цивилизацията си. Бедните хорица, помислиха, че създателят ни се е разгневил и че това е краят на света – на техния малък свят, ограничен и затворен в рамките на селото и джунглата. Така и никой не посмя да направи нещо, никой освен мен де, ала нямаше как да му помогна сам. Хвърлих се самопожертвователно върху кладата, чиито основи подадоха и баща ми, целия обгорял в рани и мехури, се срути на земята. Клетникът нямаше късмет. Състоянието му беше плачевно, нямаше нещо на света, което да го спаси. Хората от племето ми страняха от нас, само няколко по-смели от тях мърмориха под нос, че това не било на хубаво, това не бил добър знак. Не било добър знак – Тео се почуди как да преведе следващата дума, буквално означаваше глупец или нещо подобно, но в този случай той продължи така – копелета мръсни, нека някой да се беше опитал да го обясни на баща ми, на техния шаман. Не било добър знак. Глупци – Тео най-сетне използва правилната дума – Нямахме много време, за това баща ми малко преди да изпадне в несвяст ме помоли да го пренеса в храма, трябвало да го сторя, трябвало да го спася. От начало си мислех, че това са просто празни думи на един умиращ човек, но въпреки това наредих на няколко от хората ни да ни пренесат до светилището. Те ни качиха само за няколко минути горе и веднага след това, като от някаква черна чума избягаха далеч от нас.

Останахме сами. Един умиращ баща и един син не способен да поведе народа си. Честно казано тогава изпаднах в паника.

Ала когато се озовахме пред портата на храма сами, от него се появи една голяма змия, която изплю едно странно животинче. Тогава за първи път видях тейт. После историята ще ти се стори позната, за това не смятам да ти губя времето с нея. Само ще ти кажа, че баща ми прие условията, които му бяха поставени. От начало и аз си мислех, че това е просто поредния смешен ритуал, като онзи, в който за малко не го изгорихме жив, ала бях сигурен, че той умира и за това изпълнявах последните му желания. Така трябва да е с всеки, който има шанса да поиска нещо преди смъртта, защото човек няма избор когато се ражда на този свят, за това поне трябва да има избор как да го напусне. Баща ми уби своя тейф, стори ми се жестоко, дори потрепнах от гнусната картина, ала не казах нищо. Баща ми само повтаряше, че така редно, че не е готов да умре още. Той изтръгна сърцето на малкото животно и го разряза на две. Не можех да повярвам! В него намери един червен камък. От рубина по-късно се роди една нощна пеперуда. Баща ми я пое с треперещи ръце, за него тя бе, като цяр смъртно болен. Погълна я. След броени секунди започна да се мята, да се блъска и да се проклина. След което издъхна. Знаех, че това ще стане, бях напълно подготвен, но въпреки всичко ми стана някак мъчно, за миг бях повярвал, че може да има някаква магия наистина. Тогава отидох до него, за да проверя дали бе мъртъв. Трябваше да се уверя, щеше да е срам и грях да се объркам за втори пит. Но когато докоснах тялото му то се разпадна на прах. В този момент разбрах, почувствах, че всичко е истина – вече знаех. Върнах се при племето, което съдбата отреди да е вече мое. След което станах новият шаман и научих много невероятни неща от храма. Вярвай ми това място е неземно. Цялото е преплетено в живот и смърт.

- Вярвам ти! – каза токово убедително Йоан – ала как си толкова сигурен, че баща ти е още жив, че е станал...

- Ловец на пеперуди? – добави малкото човече – Ми май, няма как да съм напълно сигурен. Видях, че стана на прах, почувствах магията... Да, но как наистина да повярвам, че това, което той ми бе казал се е случило наистина? Нямаше как! Просто го вярвах, поне се надявах. Честно казано имаше периоди, в които изпитвах силни съмнения, но се случи така, след около петнадесет години от неговата смърт, че го видях отново.

Йоан направо замръзна. Дали това човече не си играеше пак с него? Ами ако е вярно. Ами ако този абсурд е истина? Ами ако все пак е истина? Да живееш вечно – ето това е шанс, който не Йоан не можеше да откаже. По дяволите, нямаше какво да губи, така или иначе умираше. Тогава една отровна мисъл се роди от измъчения му мозък, само и само за да го подразни. Ами ако все пак смъртта беше по-лесна и по-добра алтернатива? Ами ако този нов живот е толкова труден, че не ти се иска да живееш? По дяволите, та той щеше да има вечността, щеше бъде вечно млад и красив. Завинаги! Това го убеди, нямаше никакъв друг изход.

- Сигурен ли си, че беше той? – попита все пак Йоан. Честно казано вече това не го интересуваше, никак даже. Беше взел своето решение.

Малкото човече се замисли за секунда. Щеше да избухне в някакъв яростен гняв. Дали бе познал баща си? Как въобще можеше да пита това? Ала добре, че се замисли, защото осъзна, че умиращият имаше своето право на този въпрос, за това и каза:

- Да напълно съм сигурен. Дори говорих с него!

- Говорил си с него! И какво ти каза – Йоан за малко не се разплака. В този момент приемаше всяка една дума на малкото човече, за чиста монета.

- Това стана дълбоко в джунглата. Бях се запътил – малкото човече се спря за секунда, след което продължи – няма значение за къде. Беше през нощта. Страшно бързах. Не е хубаво да се разкарваш сам късно вечер в джунглата, защото те дебнат хиляди очи, които само чакат да сбъркаш някъде. Ала въпреки риска тръгнах, защото имах задача, която не търпеше отлагане. През целия път усещах много странно чувство. Знам, че е нормално да изпитваш страх или нещо подобно в такъв случай, ала чувството не бе страх, беше по-силно. Някой ме дебнеше. Помислих си, че това е краят, целия затреперих, ала продължавах да вървя. От мен да знаеш едно каквото и да си мислиш каквото и да виждаш – никога не спирай, когато си тръгнал за някъде! Защото спреш ли, ще се разколебаеш, а разколебаеш ли се ще се откажеш, а ако се откажеш няма да стигнеш до никъде. Та продължавах аз да вървя и честно казано се чудя как успявах да одържа страха в мен. Тогава чух познат глас да ме вика по име. Ала гласът бе някак размазан от времето, обвит в мистерия, бе глас, който не бях чувал с години. Обърнах се, инстинктивно, като питомно куче, ала източникът на гласа остана скрит от погледа ми. Сякаш самата джунгла ме викаше. Обхвана ме паника. Нали ти казах, че не е добре да спираш – е още по-лошо е да побегнеш, защото тогава загубваш своята цел и целта ти се губи в едно избавление. Та тръгнах да бягам, като някой глупак, защото добре осъзнавах, че случващото се бе по-силно то мен, освен това притежателят на гласа ми беше добре познат, това бяха виковете на баща ми, ала от глупостта на човешката природа, отказвах да повярвам в това. Да знаеш, че ако нощем тръгнеш да бягаш из джунглата ще ти се случи нещо лошо. Така и стана с мен. Бягах, ала не бях гонен, просто бягах от страха и от сенките, бягах от самия себе си, когото не виждах препятствията по пътя си мислех, че няма какво да ме спре. Доста наивна и глупава мисъл си беше обаче, защото обзет от своята лудост, въобще не видях едно голямо, поне пет-шест метрово дърво, паднало на земята, та продължавах да бягам безгрижен, като някое малко дете, защото страхът бе изгонил разума ми. Та така и не видях дървото. Краката ми се препънаха в него и за миг почувствах, че летя. И наистина летях, всички дървета и животни, цялата джунгла се преобърна с главата на долу за един кратък миг – беше толкова вълшебно, някакъв силен вик разцепваше въздуха, почти сигурен съм, че думите бяха: „СПРИ АЗ СЪМ”, ала не мога да съм сигурен, защото след секунда целият ми свят потъна в мрак, мрак, който погълна всичките ми сетива, чувствата ми, погълна самият мен. Събудих се от дълбок сън, колко време беше минало нямах представа. Главата ми пулсираше. Чувствах я някак си чужда, сякаш не беше на мястото си. Бях изтръпнал жестоко и с всеки опит за движение от моя страна, кръвта ми забиваше хиляди игли в мускулите ми, които изгаряха от болка. Как точно успях, така и не разбрах, но се изправих. Сигурно съм изглеждал ужасно, като някакъв жив мъртвец. Устата ме болеше и когато опипах с пръсти лицето си разбрах, че нещо не е както трябва, нещо не беше на мястото си. Първо заради болката, второ заради кръвта, която изцапа ръцете ми и трето заради лепкавата и пихтиеста маса, която напипах, когато поисках да докосна устните си. С всичката си глупост направо си бях размазал физиономията. Голяма идея няма що – да бягаш нощем из джунглата! Виеше ми се свят, трябваше да си отдъхна, да поседна за малко, но знаех, че ако го сторя може би сънят и болката, ще надвият съзнанието ми и ще заспя, а това никак не беше добре. Подпрях се на едно дърво и започнах да мисля как да се избавя от ситуацията. Тогава отново чух гласа. „Не исках да те изплаша!” – каза той зад гърба ми и след секунда се появи неговият собственик. Беше баща ми. Стоеше срещу мен чисто гол, сякаш току що се бе пръкнал на този свят. Изглеждаше много млад, по-млад и от мен. Беше същият, какъвто го помнех, дори по-красив, и по-млад. Само кожата му бе белезникава, сякаш нямаше капка кръв в тялото му. Благодари ми, че съм го спасил. Каза, че всичко, което е трябвало да се случи, се е случило, дори много повече. Разказа ми за новия си живот, разказа ми за лова. Дори ми показа пеперудата, която бе хванал преди това същата вечер. Искаше да ми обясни всичко, ала се държеше много странно. Постоянно говореше с другиго, който не виждах и не чувах. Сигурно съм го гледал много странно и няма как да е било иначе. За това той ми каза, че не си е загубил ума, просто говорил със своя покровител. Попитах го какво представлява той, но не посмя да ми отговори. Само ми каза, че няма как да разбера, каза ми също, че всеки като него, който се отказал от душата си и е станал ловец, получавал такъв покровител и добре, че бил той, защото го обучил какво трябва да прави, помагал му с решенията, научил го да живее и цени новия си живот. Нещо като жива съвест, предположих аз и това го накара да се засмее, ала смехът му бе друг, не такъв, какъвто го помнех, някак си леден и зловещ. Каза ми, че е бил много по-различен от съвест, със сигурност и ми каза, че покровителят му направо си умирал от смях заради думите ми. Продължихме да си говорим, като ми спомена, че всеки ловец на пеперуди получавал някакви уникални дарби, попитах го какви, той ми отговори, че ще видя. Изведнъж стана много неспокоен, каза ми, че нямаме повече време. Постоянно се поглеждаше нагоре. Денят бе започнал да пробива черната снага на нощта със светлите си лъчи и това означаваше само едно – живота за тази нощ бе свършил за него. Тогава, доста неочаквано от моя страна, ако трябва да съм честен, той ме хвана през лицето. Стисна ме силно, ала не почувствах болка или поне не по-силна от тази, която изпитвах преди това. В този миг като че ли нещо премина през мен, някаква силна енергия, нещо като неземен огън, който загря лицето ми и в последствие цялото ми тяло. Направо изгарях. Когато най-сетне ме пусна не чувствах никаква болка. Пипнах лицето си и то бе отново здраво. Бях излекуван. Нямам логично обяснение за това, дори си помислих, че всичко не се бе случило наистина, ала кръвта по ръцете и лицето ми седеше! Потърсих го с поглед, намерих го, ала той не ми отвърна имаше да свърши още само едно нещо за тази нощ. Разтвори шепата си, в която се бе свила една неземна пеперуда – черна, сякаш направена от метал. Дори не ми каза сбогом, нито каквото и да е нещо друго. Гледаше жадно към пеперудата, към своята царица, към неговата единствена цел. Разтвори широко уста и пусна насекомото вътре. То не се съпротивляваше, дори напротив, сякаш само нямаше търпение да влезе в зейналото гърло. След това се случиха неща, които не искам да си припомням никога. Клетникът умря в невиждани болки, които бяха съпроводени със страшни писъци. След което тялото му се разпадна на милиони прашинки и той изчезна заедно с нощта, която го бе довела тук. Това е самата истина.Това се случи през онази нощ.

Йоан гледаше малкото човече, този странен спасител. Не искаше да повярва в историята му. Ала бе сигурен, че казаното от шамана е истина или най-малко се надяваше всичко да е така.

Умиращият изглеждаше спокоен, беше взел решение поне това си мислеше малкото човече, когато го гледаше тогава. Трябваше да продължат напред, затова и то каза:

- Истина е! Съгласен ли си?

- Знам – отговори Йоан – мисля, че трябва да продължим, нали?