Лятна командировка

Калин

1

Най-после на пътя. Мисля се за подреден човек и винаги, когато се захващам с нещо, това означава, че съм го обмислил порядъчно, имам някакъв план за изпълнение и съм оставил нещо в резерв за непредвидени ситуации. Накрая се получава обикновено, че планът е бил нереалистичен, обмислянето е било упражнение, като бягането на място, а резервът – като Държавния ни резерв, само на хартия. Но този път задачата, с която се бях захванал, предполагаше много малко усилия и много удоволствия. Затова и в багажа ми преобладаваха принадлежностите, обслужващи едноседмичното безгрижно излежаване на плажа, в малкото селце на брега на Черно море, което не бях посещавал, Господи, от близо двадесет години. Предварителната подготовка включваше избор на местопребиваване около Северния плаж в селото, който беше по-доброто място от Южния в спомените ми. С възхвала към родителите на Интернет, ангажирах бунгало за една седмица в къмпинга, намиращ се до входа на плажа, преведох авансовата сума и натоварих багажа в Пежото. Времето за този период, края на септември, обещаваше добро държане, а перспективата, че няма да заваря стълпотворението от летуващи, предизвика възторг, избухнал под формата на бек вокал на Арета Франклин, чието изпълнение ознаменува пресичането на Околовръстното. Рядко си позволявах подобни изблици, не защото нямах данни, според скромното ми мнение, а защото рядко се случваше евентуалните слушатели да ги оценят по достойнство. Официално, ангажиментите започваха от утрешния ден, но реших да добавя малка увертюра, като посетя един добър познайник в Средец, бившето Грудово, на когото бях направил известни услуги при предишна командировка в този край и ежегодно получавах покани за посещение, на които така и не можех да откликна. Той държеше една много приятна почивна станция край града, в която дивечът имаше постоянно място в менюто, а излетите в околността можеха да удовлетворят и най-върлия природозащитник. Пътната ми карта бе определена с маршрут, минаващ под Балкана и от Сливен, през Ямбол, до Средец. Не съм привърженик на безсмисленото надбягване по магистралата, особено когато пътуването има за цел удоволствие. Не можех да разбера онези индивиди, които избиват комплекси, като натискат педала докрай, а след като пристигнат с няколко минути по-рано от такива като мен, сядат на маса и започват с часове да обсъждат колко е важна бързината. Затова и маршрутът ми беше по трасе, където трафикът е значително по-слаб, а пътуването включваше и чести спирания на харесвани от мен места. Първото планирано спиране беше при известно в миналото ханче, където мислех да закуся. Уви, ханчето беше полуразрушено и хвърляйки му тъжен поглед, продължих към второто място, при Водопада. За щастие, никой още не беше пресушил тази природна хубост, а и кръчмата до него имаше приличен вид. Насладих се на гледката и на горещата чорба, обелихме няколко приказки със съдържателя, чийто първи клиент за деня му бях и зареден със студена кола, продължих по живописния път. Планът ми предвиждаше да обядвам в едно много симпатично заведение с жива риба, което бях открил близо до Калофер, но поради късното тръгване и удължения престой на Водопада, реших да пропусна това задължително за населяващите планетата събитие. Някъде след Казанлък, спрях до купчина сергии, оформящи местен пазар. Тръгнах към една лелка, охраняваща щайги с грозде, като хвърлях по един поглед и на асортимента по другите сергии. Гроздето имаше апетитен вид и след задължителната обмяна на информация за сорта, цената и разбира се, вътрешното положение в страната, тръгнах към чешмата с голям плик от бялото. Вкусовите качества не отстъпваха на добрата визия, затова седнах на пейката до чешмата, за да намаля теглото на плика. Нямаше много хора наоколо, но поглеждайки към шосето, погледът ми се спря на една колоритна фигура, застанала с изпъната ръка до банкета. Облечена в дънки, срязани под коленете, потник с невъзможен за определяне цвят и бейзболна шапка, върху дълга руса коса, можах да определя пола, от мястото, което заемах, единствено от липсата на характерните издутини под потника. Момчето беше обуто в сандали на бос крак, носеше голяма раница, с привързан спален чувал към нея, а по всички части на тялото, непокрити от някаква материя, се виждаха всевъзможни рисунки и фигури. Отдавна не бях срещал стопаджия по пътищата, но на този не му давах голям шанс. Въпреки песимистичните ми прогнози, десет минути по-късно, един товарен камион намали и спря малко след фигурата. Последва кратък диалог с шофьора и момчето се прехвърли в каросерията, където се намърда сред намиращите се там кашони. След като отдадох дължимото на превъзходния плод, грабнах остатъка и продължих пътуването в превъзходно настроение, подкрепяно от парчетата в новия албум на Джордж Бенсън. Подминах Сливен и поех по пътя за Ямбол. Представях си изненаданата физиономия на Барабата, когато ме види на входа на почивната станция и подготвях рецепторите си за кулинарното изобилие, което щеше да ме засипе. Увлечен в подобни възвишени размисли, мярнах с периферното си зрение нещо познато, което ме накара да се взра в огледалото за обратно виждане, а няколко метра по-надолу и да спра. Не се бях излъгал. Върнах колата назад и застанах до омърлушената фигура на стопаджията, възседнал раницата, с шише вода в ръка. Пресегнах се и отворих вратата откъм неговата страна.

-  Накъде си, юнак?

Момчето, явно изненадано от подобно внимание, стана и навря глава през вратата.

-  Тръгнал съм към морето. – с малко флегматичен глас заговори стопаджията.

-  Към морето ли, на грешен път си попаднал.

-  Знам, но тук съм благодарение на един зяпльо, който ме забрави в каросерията и вместо да сляза на разклона за Бургас, ме изтърси на този път.

-  Добре де, а ти не протестира ли?

-  Ох, бял заспал и се разбудих едва когато онзи ме стовари под това дърво. А Вие накъде сте?

-  За съжаление, доста встрани от желаната за теб посока, но ако искаш, мога да те откарам до Ямбол. Там шансовете да хванеш нещо към морето са значително по-големи, от сегашната ти спирка.

-  Съгласен. А и нямам бърза работа. Морето няма да изтече през Босфора, макар че знае ли човек, при днешните климатични промени.

Натоварихме раницата в багажника и новият ми спътник се настани на седалката до мен. Оказа се не толкова словоохотлив, с мъка определи началния пункт на пътешествието си някъде на Дунава и след няколко слаби опита да поддържам разговора, го оставих да зяпа през прозореца. Стоварих го на автогарата в Ямбол, а аз продължих към Средец, припомняйки си мои прояви в този вид спорт. В късния следобед пристигнах в града в полите на Странджа, преминах транзит през него и спрях до едно заведение на изхода му. Набрах номера на Барабата и изчаках традиционното му „Алоу“ да прозвучи в слушалката.

-  Приемаш ли гости по това време? – започнах без да се представям.

-  Приемам по всяко време, стига да са канени. – избоботи гласът отсреща.

-  Е, хубава работа. Значи неканените ги връщаш?

-  Ей, ако ти е до шеги, не си подбрал момента. Пътувам и нямам желание за празни приказки.

-  Охо, сега пък се разсърди. Значи всяка година ме каниш, а  като реших да намина, се правиш, че не си спомняш за това.

-  Чакай, чакай, Калине, ти ли си, несериозник такъв?

-  Най-после. Точно мислех да затварям. Викам си, всичко е било на шега.

-  А-а-а, казваш го само защото не си пред очите ми. Ще ти кажа аз една шега. Кога пристигаш?

-  Как кога, вече съм почти на входа на бунгалото ти.

-  Абе ти сериозно ли говориш?

-  Никога не съм бил по-сериозен.

-  Леле-е, такова събитие се случва, а аз не съм в къщи. Слушай, обеснико, сега ще звънна на жената да те посрещне и настани. Аз пътувам от Бургас и след час пристигам. И този път няма да те пусна лесно. Хайде, затварям.

Когато за първи път престъпих прага на станцията, беше зима и едвам се добрахме до нея. Сега успях да се порадвам на местата, през които ме водеше пътят и особено завладяваща беше гледката към онова 20 метрово дере, където се минаваше на косъм от ръба. Станцията, строена по времето на соца, носеше всички монументални белези на онзи стил, но Барабата се беше постарал да разчупи сивотата му, с някои интересни хрумвания, като бе превърнал последния етаж в ресторант под звездите, мазето в механа, а парка зад станцията - в зимна градина. След двадесет минути, паркирах пред почивната станция и още не бях отворил багажника, когато отвътре се спусна Каката, съпругата на Барабата. Евгения или Каката, както всички я наричаха, защото винаги вкарваше в обръщение този семеен термин, независимо от възрастта на събеседника, за тези няколко години от последната ни среща, не беше мръднала. Същата дребна, подвижна топчица, с изрусена коса и трапчинки на вечно засмяното лице. Поставени един до друг с мъжа ѝ, контрастът беше удивителен. Нямаше разумно обяснение как близо двуметровата, 120 килограмова грамада, беше избрал тази миниатюрна фурия. Още по-голямо удивление будеше способността на този дребосък, да подчинява безпрекословно и да мести където си поиска тази планина.

-  Ох, кака, току що ми се обади моят и като каза, че пристигаш, така започнах да го соля, мислех че пак се е запил и си съчинява оправдание. Но погледнах през прозореца, видях те да слизаш от колата и не повярвах на очите си. Ела да те гушна, за да усетя, че си истински.

Разцелувахме се и хващайки ме под ръка, домакинята заситни към входа. Настани ме в стая на втория етаж и след като си признах вълчия глад, се договорихме да изтрая още малко, хем и Барабата да успее с прибирането. Бях успял да мина през душа и навличах дрехите, когато вратата се разтресе и през нея нахълта Барабата, грабна ме в прегръдка, която за момент спря функционирането на дихателната система и след като ми се нарадва, ме бухна във фотьойла. Преди около три години, пристигнах в града, във връзка с поредната задача. Трябваха ми около две седмици за да разплета кълбото, с което беше усукан Барабата, по това време все още административен директор в най-големия завод в града. Бяха го набедили за присвояването на огромни суми и този грамаден мъж, бе на ръба на отчаянието. В деня, в който го отведох от ареста на Окръжния съд със снето обвинение, ми се закле, че винаги ще имам почетното място в дома му. Тази клетва, произнесена със сълзи на очи, така ме впечатли, че едвам се удържах да не ревна с него и само способността ми в такива моменти да вкарвам нещата в хумористични релси, ме спаси от проява на нетипична слабост.

-  Няма да те пусна, Калине, ще те заключа в тази стая, ще те храня и поя, докато не реша, че съм компенсирал отсъствието ти за тези години.

-  Не мога, Бараба. Тръгнал съм в командировка и утре трябва да съм на терена. Знаеш, че в това отношение не правя компромиси. Първо работата, след това удоволствието. Обещавам на връщане да ти гостувам поне три дни.

-  Ох, знам Калине, нали ако не беше ти, сега щях да съм най-голямата развалина в околността. Дари ме с нов живот, спаси ми честта и семейството. Няма да настоявам, но само ако ме излъжеш и не дойдеш след като свършиш …

Излишно беше да довършва изречението. Достатъчно силни аргументи се криеха в огромните юмруци, които размаха пред лицето ми.

-  А сега, хайде в механата, че Кака ще ни обръсне и двамата.

Слязохме в мазето, където Барабата ме отведе до една великолепно заредена маса, която би получила отлични оценки и от най-претенциозните чревоугодници.

-  Сядай, Калине, аз отивам да избера виното, а ти започвай, не чакай. Сега се връщам, а Кака трябва да обслужи другите гости и после ще се присъедини.

Настаних се и по навик огледах помещението. Не бях сам и това малко ме учуди. Мислех си, че сезонът на плажовете влияе силно върху посещаемостта на подобни места, но явно грешах. Освен мен, в механата заемаха маси в далечния ъгъл две млади двойки, заети с аперитивите си, а един самотник се бореше с прилична пържола, недалеч от тях. В този момент нахълта странна компания, състояща се от трима тийнейджъри, две момчета и едно момиче, последвани от двама типични представители на местната мутренската прослойка, навлекли маркови анцузи и с телефони в двете ръце. Тийнейджърската група мъкнеше сакове и раници, които шумно нахвърляха в един ъгъл и окупираха бара. И тримата бяха накичени с всевъзможни дрънкулки и висулки по лицата, разни синджири по дрехите и метални елементи по крайниците. Едното от момчетата се обърна към по-изразителната фигура от мутренската двойка и предъвквайки думите успя да подреди няколко думи:

-  Язи, мерси за возенето. Кажи на дъртия, че ще останем за два-три дни. Ще му звънна, ако свършим парите.

-  Веселете се, деца. Като ви омръзне, ще дойда да ви прибера.- отговори мутрата. – Ние ще дръпнем по едно с приятелчето и потегляме обратно, че май се задава буря.

След тази декларация, т.нар. Язи, мина зад бара, където нямаше никой, отвори хладилника, извади бутилка водка и взимайки пътьом две чаши, отиде на масата, заета вече от приятелчето. Напълни ги до ръба и след традиционното чукане и двамата ги пресушиха по съветски. Много бързо след това операцията бе повторена, а Язи нададе рев: „Каке“ и след като никой не се показа, отново тръгна към бара. Извади под плота купа с ядки, грабна дистанционното и включи голямата плазма, където вървяха вечерните новини. Явно не беше любител на информационните емисии, защото мина отново зад бара и включи уредбата. На екрана се появи някаква фолк певица, а доволният вече посетител, узурпирал мястото на домакин, нададе нов рев на задоволство, увеличи до безобразие децибелите и се върна на масата. Със сигурност не беше тук за първи път и имаше някакви отношения с домакините, за да се разпорежда по подобен начин, но терористичният акт с чалгата, никак не ми се нравеше и въпреки нежеланието ми, реших, че не мога да оставя нещата така. Подобни настроения забелязах и по лицата на останалите гости, с изключение на тийнейджърската тройка. Станах, отидох до бара и дръпнах захранващия кабел на уредбата от щепсела. След разтърсващите фолк ритми, тишината беше като мехлем Облегнах се на бара и зачаках задължителната реакция. Не чаках дълго.

-  Какво си мислиш че правиш, бе чичка? – стартира перченето Язи. – Май си объркал сградите нещо. Старческият дом е долу, в града. Хайде, ако обичаш, пъхни шнурчето обратно, за да не се налага яз да ставам, че ще разваля мохабета на онези от Спешната помощ.

Трябва да призная, че момчето имаше данни, които подхранваха самочувствието му. Широки рамене, релефна мускулатура, здрави крака. Но това беше резултат по-скоро на посещенията във фитнес залата, където подобна физика се оформяше доста често с помощта на хранителни добавки. Нямах притеснения с подобни субекти, стига да не те издебнат зад някой ъгъл и да те прегазят неподготвен. Бях преминал добра школа и въпреки четиридесет и петте години, можех да посрещна подобни непрофесионални предизвикателства.

-  Прощавам ти за чичката, моето момче. И не ти препоръчвам ставане в този момент. Мисля, че не е здравословно.

-  Чуваш ли го тоя, бе брат? – обърна се Язи към приятелчето. – Тоя си проси няколко добри съвета и яз веднага ще му ги предоставя.

Огледах залата преди да посрещна надигащата се от мястото си мутра. Тийнейджърите бяха зяпнали от почуда, но израженията им говореха за нетърпението, с което очакваха развитието на случката. В дъното, младите двойки гледаха напрегнато, едното от момчетата тръгна да се изправя, но беше дръпнат незабавно обратно в стола. Самотникът беше преборил пържолата и сега, настанен удобно в стола, наблюдаваше с интерес, сякаш случващото се е част от програмата на заведението. Приятелчето остана на масата и това улесняваше нещата. Язи направи няколко бързи крачки и без да спира, замахна с лявата ръка, свита в юмрук. Явно нямаше опит в персонални двубои, а и доста подцени ситуацията. Клекнах мигновено и ръката му профуча в празното пространство, а нападателят залитна към мен. Забодох юмрука си в слабините му, чу се силен рев и тялото му се сгъна на две. Изправяйки се, подпрях с коляно брадичката му и го пльоснах по гръб на пода. Веднага хвърлих поглед към масата, но там нещата се бяха променили. Барабата беше сграбчил за врата приятелчето и го натискаше в стола.

-  Калине, свърши ли? – провикна се той, продължавайки да блокира движенията на мутрата.

-  Да, мисля че това ще му държи влага поне за няколко часа. Достатъчно да си довършим вечерята.

-  Сядай, аз само да почистя тук и идвам.

Барабата се наведе и прошепна нещо в ухото на момчето, след което го пусна и отиде до доскорошния ми нападател, който държеше устата си с ръце и мучеше, като добиче в касапница. Хвана го за яката и влачейки го по пода, хвърли тялото в стола срещу обработения му вече сътрапезник.

-  Язовец, - опита се да придаде сдържаност на изказа си Барабата – веднъж вече летя през вратата. Това ти е втори път и казвам ти като приятел, отърва се много леко. Но трети път няма да има. Набий си го в тъпата глава и се опитай да го запомниш. А тебе, момче, - обърна се към другия – не искам да те виждам повече тук. Довършете си питиетата, но само ако чуя звук от тази маса, дълго ще помните този ден.

Схватката ми с Язовеца отне не повече от минута и не ми струваше кой знае какви усилия. Основната ми цел бе да неутрализирам агресията, без да причиня някакви сериозни наранявания. Е, може би личният зъболекар на момчето щеше да има по-продължителна работа, но понякога увлеченията по чалгата налагат подобна некомфортност. От мястото си фиксирах реакциите на публиката. Тийнейджърите бяха максимално изненадани. Техният фаворит бе проснат на земята и това със сигурност е довело до развенчаването на някои митове за познатите им. Огромно облекчение се четеше по лицата на младежите в дъното на залата. Същото момче, което направи опит да реагира по по-различен начин преди малко, стана, дойде при мен и като ми стисна ръката, предаде благодарностите на цялата група. Най-доволен ми изглеждаше самотният зрител, представлението със сигурност бе разнообразило вечерята му. Най-после, Барабата, след като подреди поразместения интериор, седна на мястото срещу мен, тупвайки ме по рамото.

-  Виждал съм те в по-опасна ситуация, Калине. Днес беше направо въздържан. Извини ме заради поведението на онова момче. Ако бях видял, че идват, това нямаше да се случи. Впрочем, не е толкова лошо момчето. С баща му бяхме добри приятели в училище. Но една нелепа катастрофа го лиши от семейство и го остави сирак на 10 години. Баба му и дядо му го отгледаха. Не е глупаво момче и въпреки, че обикаля около мутрите и се мъчи да им подражава, всъщност трудно се вписва в редиците на онази прослойка. Баща му остави един гараж, той завърши техникума за двигатели и го превърна в работилница и се справя не лошо. Целият град ходи при него, оказа се със златни ръце, но и акъла му си е на място. Тук е като у дома си, поддържа ми колите и понякога му възлагам някои задачи, свързани с транспорт. Ако не са редките запивания, а тогава става нетърпим, може да се каже, че наистина е добро момче. Жалко за случилото се.

-  Не се притеснявай, Бараба. Сигурен съм че е така, просто не улучи момента и човека за да показва пехливанлък.

-  Така е. Стига по този въпрос. По-добре да се подготвим за бурята, която ще се извие, като се появи Кака. Тя също харесва Язовеца, но като разбере какви ги е свършил, ще има торнадо. Затова така се е омърлушил.

-  А защо Язовец? – попитах, като се засмях на описанието за очакваната реакция на домакинята. – Не е много приятен прякор.

-  А-а, не е свързан с онова миризливо животно. Идва от това, че като говори за себе си, казва „яз“, а не „аз“. Дядо му говори по същия начин. Оттам Язи, а подигравчиите го допълниха до Язовец.

-  А тези юноши на бара? Дойдоха заедно.

-  Хм, момчето, с халката в носа и момичето са синът и дъщерята на местен бос, спечелил доста пари от незнайна дейност. Незнайна за официалните власти, разбира се. Нищо не става без негова благословия тук. Негови хора са в общината, негов човек е и кметът, редовни гости в хотела му са магистрати и политици. Абе, скапана държава. Хората по света търсят някакво развитие след капитализма, ние се връщаме към ранния феодализъм. А третия не съм го виждал досега. Сигурно е техен приятел. Идват понякога, прекарват по два-три дни на чист въздух и да ти призная, дори аз се учудвам. Като ги гледа човек, ще си помисли, че не излизат от стаята и използват уединението, за да се дрогират далеч от погледите на родителското тяло. Нищо подобно. Тръгват сутрин рано и обикалят хълмовете и горите до тъмно. Веднъж поприказвахме по-дълго и ми признаха, че членуват в местната организация на зелените. Направили го за да вбесят баща си, но после им харесало. Странно семейство. Дори участват в подписка срещу него, той отдавна иска да загради част от гората, за да си направи ловно стопанство.

Не бяхме довършили салатите, когато се появи и стопанката на тази сграда. Явно бе научила всичко, защото отиде направо при злополучния герой, хвана го за ръкава и го задърпа към вратата. Мога да си представя какво го е връхлетяло отвън, защото когато се появи отново, имаше вид на войник от армията на Александър, прекосил пустинята. Малко след него, Каката влезе в залата, но този път тръгна направо към нас и се разположи на стола между двама ни.

-  Калине, извинявай кака, оставихме те за малко и глей какви щуротии те налетяха. Не се сърди, тук съм вече и никой няма да те притеснява. – След тези думи тя се надигна и ме целуна по бузата. – А ти бе, Барабов, къде ти бяха очите. Зор да не изпуснеш пустите му бъчви. Тук война се води, а ти лежиш под канелката. – налетя сега върху мъжа си.

-  Ох, Господи, защо ми прати това наказание. – избоботи Барабата, вдигайки поглед към тавана. – Стига, жено, станалото – станало, хайде сега погрижи се да нахраним този софиянец, а и другите ни гости може би ще искат нещо.

Останалата част от вечерта премина сред смях и закачки с домакините. Насладихме се на прекрасната вечеря, припомнихме си някои моменти от запознанството ни и завършихме с чаша хубав коняк. Една малко комична случка допълнително подсили веселието. Обяснявах на домакините разликата между отпуск и служебна командировка на морето, когато някой плахо ме докосна по гърба. Обърнах се и видях момичето от тройката тийнейджъри, чупещо пръсти в неудобство:

-  Како Жени, мога ли да помоля господина да пуснем уредбата? – обърна се то към Каката.

Гледахме я изненадано и почти едновременно избухнахме в смях.

-  Ами попитай го, кака? Дано не ти отговори както на Язовеца.

Момичето се изчерви и не знаеше как да продължи.

-  Не трябва да искате разрешение от мен, млада госпожице. – притекох й се на помощ. – Нямам нищо против музиката и музикалните предпочитания на когото и да било. Преди малко, вашият познат се опита да ни наложи силово своето настроение, а това не е в рамките на добрия тон. Затова се опитах да му припомня, че има все пак граници, които не трябва да се прекрачват. А Вашата молба, би трябвало да отнесете към домакините.

-  Пускай, кака, но нали чу, да не разрушаваме настроението на останалите. Все пак, различни хора сме.

Усмивка цъфна на лицето на просителката, което я направи да изглежда много симпатична. Тя забрави дори да благодари, хукна обратно към бара, където след кратко съвещание с останалите, извадиха един диск и след минути от колоните се понесоха скоропоговорките на американски рап, но на много приемливо звуково ниво.

-  Калине, когато решиш да приключиш с този живот в постоянни командировки, кака, винаги си добре дошъл тук. Ще оглавиш отдела за нормалност в тази станция. Имаме голяма нужда от подобно звено.

-  Ако някога действително реша да го направя, Каке, желанието ми е да кандидатствам за чирак в кухнята, до теб. Мисля, че ако ме обучиш на всичко, което умееш, ще направя повече пари отколкото сега.

Минаваше полунощ, когато се прибрах в стаята. Отворих прозореца и дълго слушах ръмженето на бушуващата навън буря. Май плановете ми отново ще претърпят корекция. Ако не стихне тази сприя, ще се наложи да погостувам поне още ден тук. С подобни мисли се хвърлих в хладните завивки и заспах като младенец.