Aug 12, 2009, 11:24 PM

Любов и омраза Dessy Kestern 26-29p 

  Prose » Novels
963 0 9
11 мин reading

 

 

Стигат до игрището, а Иво тича:

- Госпожо Стоичкова, и ние с мама искаме да участваме.

- Не може, вече сте закъснели и второто състезание току-що започна, гледай...

 

Всички тичаха отсечка от 50м, а в края и взимаха тенис топче. С него замеряха поставения пред всеки клас кош, отдалечен на около четири метра и обратно към следващите постове. Лесно като всяка игра. Стига да съобразиш, че когато заковеш на място с топче в ръка пред мъничкия кош, трябва да направиш две вдишвания почивка, представяйки си мислено движението и посоката, която ще му  придадеш. Направиш ли това, всичко ще бъде ОК.  Всяка не влязла топка прибавяше  по 10 сек от времето на участниците. 

Техният клас завърши  на четвъртото последно място, с много невлезли топки.

Най-зле бяха Блажко и майка му. Не стига, че се мотаеха, все едно не се състезават и са  сами там, а  и имаха отчайващо неточен мерник.

 Госпожата – жена вряла и кипяла в живота, каза:

- Ивчо, мойто момче, като гледам как гориш от желание, е не мога да не ти дам шанс! Сменете с майка ти Благой. И тази игра сме последни, нека се опитаме да спечелиме и ние някоя. Аз  знам, че ти си много пъргав, а и майка ти - и тя я потупа приятелски по гърба.

Госпожа Стоичкова води последния випуск в своя живот. Има дълги години трудов стаж, но и сега  не се спира. Като я видиш колко е жизнена, ласкава и пряма,  разбираш, че такава е била цял живот и винаги е живяла като за последно, защото това някак извира от цялото ù поведение, от всичките ù думи и няма нищо общо  с годините.

 Дара бе изключително придирчива при избора на учителка за първи клас на Иво. Внимателно проучи всички околни училища и госпожи  и събра много мнения и коментари от свои познати. Лично се срещна с някои учителки и накрая взе своето решение. Оказа се, че госпожата стана не само учителка на Иво, но и човек, с който тя  споделяше. Чувстваше я като майка и приятелка. Така си представяше, че трябва да  изглеждат майките.  Без да го иска, съвсем непреднамерено, Стоичкова имаше дарба да гледа отвъд очите на хората и сякаш  така   разбираше всичко. А веднъж ù каза:

 – Аз ще те подкрепя във всичко, каквото и да решиш да направиш. Животът  е един и трябва да се живее в любов. Ако имаш нужда от помощта ми, можеш да разчиташ на мен.

 

Това беше, Иво чакаше своя миг и когато изхвръкна  на игрището, Дара трябваше да го догонва.

Той  говори нещо с Благой и когато тя  пристигна при тях, последният с нежелание се оттегли. Играе му се още!  Иво пък слушаше с отворена уста правилата за третата игра. Добре, че е такъв и в училище. Обясняваше ги мъж на около 60 години, който  бе  треньорът им по тенис. Косата му бе пухкаво бяла, а тенът неприлично загорял.

Третата игра е наша. Още щом чу, че трябва само да тичат, тя се изпълни с познати усещания .

- Тази игра трябва да я спечелим - и тя приготви ръка за поздрав с Биляна, Ники и другите от отбора. Получи се  като при  волейболистите, всичките образуваха кръг и извикаха. Това ги накара да се почувстват по-сплотени и обедини духа им в един .

Първия от техния тим се движи добре. Това е Петър. След него е майка му, която има малко отпуснат вид, без да е пълна, но се справя изненадващо и почти няма разлика между четирите отбора в първите постове. После тръгва Ники. Той е пъргаво момче и много надъхано, като всяко дете.

- Браво, Ники - извиква му Дара, когато пристига и предава щафетата на майка си.

Биляна е готина, тя ù е приятелка. Познават се от деца, заедно тренираха лека атлетика. Сега Биляна се занимава с бизнес, има барче, качила е поне 15кг и някак гледа на всичко от високо. Тя върви добре до завоя  в края на пистата, където обикаля, но започва да ръкомаха и да се усмихва на някой от публиката и изобщо е в настроение за веселба, а с това отборът заема безпроблемно и категорично четвърто място.

 Тя я погледна с едва прикрита враждебност, а ето и първият проблясък от техния отбор - Криси на третите постове. С много хъс вече е втори, а разликата пред първия е отлична за атака на победата. Баща му определено вдъхва доверие, с него е спокойна. Той е полицай и изглежда в добра форма, ако съди по стегнатото му тяло. Когато изтичва той своя пост и завършва, всичко изглежда розово. Сега вече водят. Много ключов момент в това бягане е предаването на щафетата.

 Ето го и Иво, плясват го с палката. Тръгва добре, като преди това  тя му е дала съвети – кога да започне да разгрява на едно място и кога точно да се отлепи от линията, защото всяка секунда има значение. Моментът на предаване и поемане на щафетата е не по-малко ключов от самото бягане. Той може да провали всеки. Тръпката е голяма. Позицията, от която тръгва момчето - чудесна. В телосложението  много прилича на майка си. Двамата имат правилни пропорции и удължени мускулести крайници.  Техниката му е добра, позицията на тялото леко назад, гърбът изправен. Отлично се справя със съперниците си и ще стигне първи и то с преднина от поне 3 метра. Вижда го. Вече е завил и приближава към нея.

Дара поглежда отново съперника си, чийто отбор е втори. Мъж е, но е малко над нормата на атлетите, прилича на добряк. Тя потичва нетърпеливо на едно място, като се съсредоточава върху старта и техническите особености на това бягане. Финалният спринт често е решаващ. Готви се да тръгва и следи заветната палка в ръката на Иво. Той прави грешка, поглежда встрани от себе си, за да види как  се движи. Момчето си преплете краката, така жестоко, че направо загуби контрол над тялото си и се пльосна на лакти и колене. Очите му издаваха такава жар, щото те сякаш бяха вече при нея на финала, а тялото му на земята.

- Какво правиш бе, глупак! - извика неволно тя на метри от него.

Сълза потече от детето. Една такава, бликаща отвътре. Не разбра за какво е. Само от болка или и друго.  Иво би дал всичко, за да пресече и това, че тя не го прочете в очите му, бе само защото не пожела.

 Той стана преди тя да тръгне към него и извика, приближавайки я, без щафетата в ръка:

- Добре съм - от коленете и челото му кръв тече.

Всичко се случи само за няколко секунди. Крещенето, мига колебание в Дара и решението да продължи да тича за собствено достойнство и от уважение към публиката. Този урок го помнеше. Винаги да финишира. Някакъв знак, че те има и евентуално ще бъдеш, защото имаш дух. За другите щафети тази случка предизвика леко отклонение от ритъма, чуха се слаби въздишки и нататък...

Тя  подмина един, двама и  настигна по средата на втората отсечка мъжа, който гледаше преди малко. Помисли  да го атакува, защото тичаше само с настроение за победата, но се спря. Щеше да си навлече неприязънта на всички.

Финишира първи  дебеличкият, после тя.  Мъжът веднага се ръкува. Беше възпитан чернокос господин около 35 годишен, а тя  му се усмихна без желание.

Поздравиха се накрая  пак участниците, а Иво имаше някакви лепенки по краката и ръцете. Той ù каза, че раните му са били веднага почистени от госпожата. Състезанието свърши и се чуваше тиха глъчка  наоколо.

Раздадоха купите. Те заеха четвърто място в крайното класиране.

Всеки се оттегляше нанякъде след края на тържеството с  получена  награда за присъствие натурален сок от кутийка и паста за децата в пластмасова бяла чинийка от един спонсор. Браво, трябва да има повече такива хора, като него. Тя познаваше  бизнесмени, за които това си  бе чисто изнудване, какво като накрая щяха да съобщят имената им и да  изкажат благодарност от името на цялото ръководство и училището. Какво значи някаква празна благодарност пред изгубените пари!

 

Детето стоеше нещастно, мълчаливо, а тя:

- Какво ти стана, да не би да си забравил как се движеха краката!

- Не.

Много му е мъчно и тя  разбира, ала не може да преглътне и собствения гняв.

По-добре е нищо да не му казва. Ако говори, ще изрича упреци. Вдигна палец към устата си със стиснат юмрук и само въздъхна тежко с поглед, който рядко придобиваше. Вървяха обратно за вкъщи, тя с едно рамо пред него.

 - Какво, мамо - гледа я  очакващо Иво с кафяви тъжни очи, опитвайки се да я достигне – Съжалявам.

И за втори път опитва да се помилва с нейната ръка, а тя пак се отдръпва.

Продължава да говори, нажежена от неговия жест :

- Не искам да те слушам! Как можа да го направиш! Ти се изложи достатъчно! И не само тебе, ами целия отбор! Как измисли да се оглеждаш  настрани, не знам!

Това не бяха нейните думи и когато ги изрече, сякаш че чуваше баща ù:

- За мен ти се изложи !

Той стои пред нея. Тя е ученичка в 10 клас, а часът е около 23 и вечерният ù час е минал преди два часа.

Казала му е, че ще ходи в приятелката ù Бени. Той е звънял и е разбрал, че са се разделили отдавна, в 20ч. Повтаря ù същите думи, а после:

- Махай се от тук и заминавай там, откъдето си дошла. Ти си позор за нас. И не искам нищо да слушам от теб!

Майка ù до него напълно го подкрепя.

После пък се сеща за Васко и думите му:

- Как можа да го направиш!

Ядосан ù е много, понеже е издала едни негови тайни на своите приятелки. Васко няма семейство и живее с баба му. По цяла нощ скита и се занимава с някакви боеве или не знае, а през деня понякога ходи на училище или на тренировка по борба. Тренира самбо. Васко е много интелигентен - чете книги на всякакви теми и слуша рок музика. Знае много за историята и други неща. Когато говори, всички го слушат в захлас. Има страхотен брой приятели и е страшен манипулатор и лъжец. Изключителен красавец – неустоим чар, който завладява незабавно!

Тя го обича много и съжалява. Не може да повярва, че заради такова нещо не иска повече да я види.

 И тя казва на Васко:

-  Съжалявам, не говори така.

Той е страшно обиден.

"Човешката душа, като нещо нематериално, я борим с думите, които изричаме. С тях целим да я сразим и често успяваме, показвайки  ù своето безсилие и  собствената  неудовлетвореност от живота, а това не може да има връзка с никой". Веднъж помислила  това, тя погледна към Иво. Но  не може да преглътне още своя гняв.

Посетите думи в такъв момент като че избуяват от устата ù. Тя е искала да прости всичко, уж  е забравила, но в такъв момент думите преливат .

Иво пак ù носи цвете. Винаги го прави. Когато го подарява, то извира сякаш от душата му.

Душата му прилича на малка цветна градинка и тя разбра колко греши, че няма право да я омърсява.    

След малко вече е по-добре.

Майната ù на тъпата победа!

- Оххх, не знам какво ми стана – промяната е само в думите засега.

- Мамо, не искам да казваме на тате, че съм паднал и дъра-бъра.

- Много ясно, и аз така искам. Ще му кажем само, че сме били тук и така.

- Обещаваш, нали, мамо!

- Спокойно, той и без това сигурно няма да пита.

Целувките на Иво са най-искрените, които е получавала.

 

Па пътя спират с колата Криси и баща му:

- Качвайте се, ще ви откараме където искате.

Тя не иска да си развалят разходката, но после се сеща, че той е и полицай...   

 

 

 

 

                 

-

 

© Десислава Костадинова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Благодаря Дани, правилно си схванала смисъла на тези писаници- искам хората да се замислим за ценностите в нашия живот.
  • Привет, Деси! Изчетох всичко от началото, впечатлена съм от героинята ти и от начина на поднасяне една житейска истина - тази за любовта, ежедневието, брака и човешките отношения. Поздрави от мен!
  • Янко, описанието беше още по-хубаво, но не се съхрани по време на вдъхновението ми и сега видях, че дори на нищо неприлича, ама карай щом си харесал
    Мия,благодаря ти много си мила.(виж стихото на Нели неСлучайно твоето съчинение Любовници.)
    Много любов желая на всички ви!
  • Надявам се,че си перфекционистка не само в прозата си,но и в живота.
    Описала си състезанието така,че си му вдъхнала истински живот...
    Поздрави от мен и браво!
  • Хей Нелка, къде се изгуби?
    Радва, се че коментираш, но най - много, че отново си разбрала точното посланието на тази част. Благодаря ти!
    Велине разбрах, че на теб ти е харсало самото състезание. Радвам се много и благодаря за милия коментар!
  • Здравей Деска! Отдавна не бях чела нещо толкова истинско на тази тематика. Хареса ми!
    Някак без да искаме копираме родителите си..Добре е ако осъзнаем грешките си навреме особено когато нещата са между майка и син. Там връзката е доста особена.. дълбока и истинска.
  • Прекрасна е и тази част Деси! Има много дух и нахъсаност в нея! Така перфектно си описала всичко, все едно ти си участвала в състезанието. Да, не може човек винаги да побеждава, но винаги трябва да зъвършва това, което е започнал!
    Поздрави и поклон за таланта ти!
  • Благодаря ви момичета и момчета
    Радвам, се че ви харесват моите части, колкото и скромни претенции да имат те.
  • "Винаги да финишира. Някакъв знак, че те има и евентуално ще бъдеш, защото имаш дух."
    В състезанието наречено живот, ако нямаш дух, си обречен преди да започнеш. Поредната доза реалност, прекрасно поднесена! Поздрави, Деси!
Random works
: ??:??