От прозореца на стаята й висеше прекрепена с лепило картичка от нейния
любим.Всяка вечер преди да заспи тя прочиташе нежните думи изписани
на нея.Всяка сутрин се будеше и отново прочиташе късчето хартия,
бликащо от сладка любов.
Любовта на живота й беше на 150 км разтояние,но
тя го осещаше толкова близко...сякаш бе до нея.
GSM-ът й звънна и стресна замисленото й лице.
Номерът беше непознат,но тя вдигна:
-Да.
Един нежен глас й проговори:
-Здравей миличко.Как си?
-Кой се обажда?-учудено попита тя.
-Е,как кой?!Не ме ли позна?Аз съм Димитър.
Лицето й в миг светна.Това беше той.Момчето,което тя толкова много обичаше.
Момчето изпълващо я с радост,но и с тъга.
-Митко!Любов моя!Ти ли си?
-Да Льони,аз съм. Липсвах ли ти?
-Да.И за миг не съм спирала да мисля за теб.Толкова много те обичам! Искам
да се видим.Ще дойдеш ли?
-И ти ми липсваш,любов моя!Точно за това се обаждам.Утри пристигам в Горна
с автобуса.Ще дойдеш ли да ме посрещнеш на автогарата?
-Иска ли питане?!Ще дойда.-в миг сякаш сърцето й щеше да изхвръкне от
радост-Колко чъса да те чакам,мило?
-Ами 10:30 да си там.А сега трябва да затварам,сладурче.Утре ще се видим.Обичам те!
-И аз те обичам!Чао.
-Чао
 И тя му затвори.Илияна не го беше виждала от три месеца,но
бе сигорна че той все още я обича,както при първата им среща.
Тя се зарови в спомени.Спомни си как най-добрата й приятелка ги запозна
преди една година.Те се здрависаха и още тогава любовната стрела я прободи.
Любовта пламнна за миг от секундата.Те се гледаха толкова влюбено...
Казват че любовта от пръв поглед трае най-дълго.Тогава и двамата се
овериха в това.
 Денят мина бързо и настъпи нощта.Но тя не можеше да заспи.
Сякаш имаше лошо предчуствие за утре...сякаш ще ше да се случи нещо лошо.
С много усилия запспа и се сабуди както обикновенно към 9:00 чъса.
Стана облече си най-хубавите
дрехи,сложи малко грим,но съвсем малко.
На нея не й беше нужен.Тя имаше естествена красота.
Хапна на бързо и промърмори нещо на майка си:
-Мамо,Митко ще си идва днес.Ще отида да го посрещна.
-Много добре знаеш какво ми е мнението за него.Той не е за теб.Не ми допада.
-Не ме интересува какво мислиш!-изкреща разярено-Аз го обичам,ясно?!
Трясна вратата и напусна входа на блока.А майка й я наблудаваше
от тересата и поклащаше глава.
 Часът беше 10:25 и Илиянка вече беше на автогарата и с нетърпение чакаше
автобуса да пристигне.Нервно си поглеждаше часовника през една минута.
Стана 10:30,10:40,10:50 но него го нямаше.В главата й изникваха
въпроси от рода на "Защо не идва?";"Излъга ли ме?Но защо?";"Мамка му..."
 Телефонът й извъня.Тя вдигна:
-Да.
-Извинете че ви безпокоим,но трябва да ви съобщим нещо важно.
-Да кажете.Какво е станало?-тя бе зачудена.
-Познавате ли Димитър Георгиев Гугучков?
-М-м-мда...той ми е приятел.-гласът й потрепера при мисълта,че може да му се е случило нещо-Какво му е?Добре ли е?
-Той се намира в болницата в Велико Търново.Автобусът е претърпял катастрофа.
-К-к-кво?Но-о как е станало?Оле,той добре ли е?Моля ви кажете ми?
-Автобъсът се е преобърнал и е паднал в реката,изглежда спирачките са отказали.Не знаем какво е състоянието му,в операционната е.
Тя изпусна телефона и побягна.
-Ало?!Госпожице там ли сте?Ало?!Ало...
Илияна хвана първото такси,което видя и с писклив и загрижен глас му каза
да я закара колкото се може по-бързо до новата болница в В.Т.
-Добре ли сте?
-Не говори!А карай,колкото се може по-бързо!
Шофьорът я погледна зачудено и натисна гъстта.
За 10 минути пристигнаха пред болницата.Тя му плати и слезе от колата.
Влезе вътре задъхана и попита на рецепцията:
-В коя стая се намира Димитър Гугучков?Кажете ми бързо!Аз съм му приятелка!
-Още му правят операция...
Медицинската сестра не си беше довършила изричението и Илияна се затича към
операционната.От там тъкмо излизаше доктор.
-Моля ви докторе кажете ми как е Димитър?!
-Ами,ами вижте млада госпожице.Състоянието му е много лошо.Не се знае дали ще оживее.
Тя погледна доктора с големите си влажни и кафеви очи.
-Мо-о-о-ля?Шехувате ли се?О,Боже не!-тя се свлече на земята и се разрева
още по-силно.-Искам да го видя моля Ви!
-Ами не мисля...
-Не ме интересува какво мислите,искам да го видя!
Докторът видя,че няма да има друг избор и я пусна в стаята.Тя го видя.Той беше
целият в рани и синини.Но все още беше така красив и жизнен.Тя хвана
нежно ръката му и една сълза падна на гъдрите му.Нежния и гласчец затрептя.
-Мило,чуваш ли ме?
Но никой не отговаряше на въпроса й.
-Моля те Митко,събуди се!Заради ме...и нашата любов.
-И-и-и-лиянче-е-е ти ли си?
Лицето и грейна от щастие.
-Да мило.Аз съм!И съм тук до теб,завинаги!
-Не се чувствам добре.Обичам те!
-Шшшш не говори.Ще се оправиш.И аз те обичам!
Същият онзи лекар,който я пусна в стаята.Отвори вратата и я викна.Тя не искаше
да се отделя от Митко,но нещо я накара да отиде.
-Кажете докторе?Той ще се оправи,нали?
Той наведе глава и промърмори:
-Той е много зле,не му остава много.
Сълзите й още по-силно забликаха от нещастните й очи.Тя се върна при него,
опитвайки да скрие дълбоката си мъка.
-Ще умра,нали?
-Н-н-е говори така.Ти ще се оправиш.-но и тя сама не си вярваше.
-Не ме лъжи.Чух какво каза доктора.Искам да си до ме в последните ми минути.
-Ще съм до теб.Дори и в смъртта.Искаш ли да дойда с теб?Искаш ли да сме
заедно,завинаги?
-Не!Защо говориш така?Ти ще живееш и заради мен,мило.Обещай ми,че
никога няма да посегнеш на живота си!Никога!Нито заради мен,нито
заради някой друг.Обещай ми!-и той се закашля силно и неудържимо.
-Обещавам ти.-и тя сведе глава-Обещавам ти!
Краят наближаваше и двамата го усещаха.За пръв път в живота си Митко
проля сълза и тя беше за Илиянка.
-Митко.Защо плачеш?!
-За теб мила...не искам да се разделяме...де да можех да живея,само за да гледам
красивото ти лице.
-Недей.Не говори!Нека да запазим този миг.
-Моля те спомняй си за мен.
-Ти ще си винаги в моите мисли!
-Целуни ме запоследно.
Илиянка му дари най-хубавата целувка.Тя не бе по-различна от другите
целувки,но беше уникална само заради това,че я дава от чиста и искренна любов
и то на момчето,което толкова много обича...на Митко.
-Обичам те Мит...!-сълзите спряха думите й.
-И аз те оби...-не оспя да довърши....и издъхна...