Моето име е раб божи Евтимий (Εὐθύμιος). По милостта на единствено правия наш Бог, аз бях роден в самата столица на Божието царство, което се нарича Романя*. Родителите ми бяха високопоставени благородници, чиято воля имаше тежестта на закон в ромейската столица. Те имаха благоразумието да създадат едно единствено дете, което да изучат, и на което да предадат цялата позната на човечеството до тоя миг мъдрост. Имах щастието да пътувам и да се образовам в по-голямата част от някогашните ромейски градове като Антиохия, Газа, Александрия, Ефес и много други просветителски центрове. Обиколих много от земите на франките* и усвоих латинския език до съвършенство. В едно свое пътуване до Рим аз се сблъсках с цялото благолепие на този велик град. Душата ми плачеше за изгубената някога слава на ромейската държава. Аз копнях да видя Римската империя отново в пълната й светлина – от Гибралтар до Месопотамия. Очите ми се пълниха с незасъхващи сълзи, гледайки временното състояние на Империята. Йоан VI Кантакузин имаше глупостта да извика извънредно множество от наемници, с които успя да завладее ромейския трон. След като се върнах от Рим в Бизантион, научих, че той, редом с приятеля си, Умур бег, бе разбил юначния си някогашен приятел, Момчил, господаря на Родопите. Мъчно можех да разбера недалновидността на този самозабравил се човек, изпратен на земята не по волята на Бога, а по желанието на Лукавия. Едва, когато вече беше твърде късно, той потърси помощта на доскорошните си врагове – България и Сърбия и разбира се, така и не я получи. Границите на Империята намаляваха драстично. Римския свят малко по малко се превръщаше в пепел. Бях твърде млад и неизвестен сред жителите на града, за да стана император и да възстановя някогашната слава на Двуглавия орел. Можех единствено да гледам залеза на божието царство. В тия мрачни за мене мигове, аз посрещах залеза, загледан в небесносините води на Боспора. В една хладна вечер, докато рецитирах богоподобните слова, написани преди векове от нашия велик просветител, Йоан Златоуст, аз дочух как един нежен глас изказва своето очарование от тия думи, които изричах. Аз се стъписах и се обърнах. Там стоеше една богоравна червенокоса девойка на не повече от двадесет години. Кожата й беше кадифена, очите й бяха черни, подобно на мрачната зимна нощ, устните й бяха тъмночервени, подобно на кръвта, която е засъхнала по непобедимите някога в бой ромейски мечове. Сърцето ми затуптя силно, изправих се мигом и продумах:

          - Добра вечер, непозната госпожице! Простете за моя глупав, недостоен за един ромейски благородник, навик да рецитирам с този мой толкова противен, будещ отвращение в слуха на изтънчения ромей, глас.

Тя ме погледна изумено и с трудно разбираем за мен гръцки ми отвърна:

          - Поради що, Вие, ромейски благороднико, се срамите от вашия прекрасен, ангелски глас? Вашият прелестен ритъм и звънливостта на този прекрасен ваш изговор ме изпращат високо в прекрасните небесни двери!

          Изумен, аз й отвърнах:

         - Благодаря Ви за вашата положителна оценка, красива госпожице, надарена от Бога с богати физически заложби и с прекрасен, звънлив, ангелски, богоподобен глас. Може ли да Ви задам въпроса поради що използувахте обръщението „ромейски благороднико“, а не се обърнахте към мен с далеч по-простото и лесно за произнасяне название „непознати човече“? Мигар сте пратеник от друга страна? Мигар у Вас няма и грам страх, че се разхождате сама на залез слънце в Града на пияниците? Този град, непозната ми госпожице, вече не е онзи Бизантион, който беше разграбен от франките през лето господне 6712 (=1204г.) Нравите на жителите вече не са изтънчените благороднически римски обноски. За краткия си престой тук, смея да твърдя, че моралът на населението с всеки изминал ден се свлича надолу така, както се свлича величието на империята, и така, както се свличат карпите* от стръмните склонове на огромните планини в случай на земетресение!

        - Аз слабо мога да схвана посланието на Вашия възвишен езиков гений, непознати ми господине. – промълви тя, след което продължи – Ще ме удостоите ли с честта да водим своята беседа на български, латински, или еврейски?

Щом чух тия слова, аз я попитах на латински:

          - Мигар сте българка, непозната ми девойко?

         - Да, непознати ми господине! - отвърна ми тя на прекрасен латински с изговор, който аз самият не мога да възпроизведа. След миг продължи – Аз съм дете на Търновски болярин. Дойдох тук, за да си отговоря на множество въпроси, които тормозят моята изгубена душа. Аз не се страхувам от нищо, ромеино! Ако бъда отвлечена, насилена или затрита от лицето на земята, това ще се е случило единствено и само по силата на моята собствена, свободна воля, която ме накара да дойда тук, в Цариград, и да реша да скитам по обедняващите пътища на тоя велик някога град, сама, без придружители.

       - Ще бъде жалко, ако животът на такова прелестно създание като Вас приключи така безславно, непозната госпожице! Впрочем, моля Ви, обръщайте се към мен с името ми. Зова се Евтимий! Раб божи Евтимий, в Бога правоверен и христолюбив! Ако смея да попитам, непозната ми госпожице, как се зовете Вие?

          - Зова се Анна, ромеино Евтимий. Вашите слова, струящи такова благолепие ме карат да се зачервяот срам. Бихте ли благоволили да ми отвърнете на въпроса защо сте сам по време, на този прекрасен залез? Мигар вашата обична съпруга не желае да наблюдава тази толкова романтична част от денонощието редом със своята половинка в живота?

Зачервих се и шеговито отвърнах:

         - Пита девойката, която скита сама из непознатия, вече обеднял Град на пияниците...

         - Трябва ли да приема, че Вие, ромеино Евтимий, няма да отговорите на моето запитване?

       - Ще ви отговоря... - казах аз, обзет от смесени чувства. Започнах да мърдам с очи и допълних – аз не съм удостоен с честта да имам съпруга до себе си. Страшните събития, които се случват през последните години ме карат да се откажа от създаването на семейство. Мисля, че ако създам потомство тук, в Романя, то ще страда така, както не е страдал дори Христос на кръста. Убеден съм, че времето, с което империята разполага, с всеки изминал ден става все по-малко и по-малко... - погледнах девойката право в очите и продължих – Убеден съм, че Римската империя, Романя, ще изчезне от лицето на земята до няколко години. Зная, че повече никога православните християни не ще да имат нито базилевс, нито вселенски патриарх. Зная, че ще настанат непосилни мигове за целия християнски свят, но именно тогава светлината на Романя ще блесне със своите най-ярки краски, защото Страната да духа не може да бъде изтръгната от съзнанието на хората.

          Червенокосата дама се засмя и промълви:

        - Аз просто Ви питах дали имате съпруга... Но, знаете ли, ромеино Евтимий, харесва ми вашето мнение относно случващото се. Аз също не съм убедена какво ще се случи с мен. Подобно на Вас, се притеснявам за бъдещето на Европа, но не съм убедена във вечната памет. Съдейки по случващото се около мен, аз имам странното чувство, че човешката омраза, която скършва душите и на ромеи, и на българи, и на франки, ще вземе връх и споменът за нашите отечества ще изчезне така, както светлината на деня изчезва под напора на приближаващата нощ.

         Щом червенокосата богиня промълви тия мрачни слова, задуха силен вятър. Слънцето потъна, мракът се спусна и усетих как ледени капки дъжд започнаха да се изливат от небето.

        - Вие имате твърде мрачна оценка за бъдещето, червенокоса госпожице, пристигнала от България. - промълвих аз, след което дочух ужасен гръм. Уплаших се и продължих - Желаете ли да Ви изпратя? Усещам, че бурята, която приближава, ще бъде страшна. Вие не познавате града, а и с тази ваша пословична хубост, бъдете сигурна, че ще се намери едно изключително множество от „доброжелатели“, което ще посегне на живота Ви.

               - Приемам вашето предложение, очарователни ромеино, Евтимий! Нека да тръгваме!

          Още щом дамата продума тия слова, капките дъжд, които капеха лениво от небето, започнаха да падат толкова бързо, колкото дори враговете на ромейската войска не падат, покосени от неизбежната смърт. Двамата с нея се затичахме по каменните улици на Бизантион, продължавайки да си общуваме на латински. Малкото жители на града, които подобно на нас, се прибираха по домовете си, ни гледаха с недоумение и навярно оставаха с впечатлението, че срещат франки. Мъчно бих успял да намеря слова, с които да изразя душевната наслада, която гореше в мен по време на тоя нощ. Щом стигнахме до нейния временен дом, аз пожелах да я прегърна, и след известно дърпане от нейна страна, успях да постигна целта си. Тя ми пожела спокойна нощ, след което й отвърнах на мига и още преди да успея да мигна, усетих нейните нежни устни, които ме докосват. Хванах ръцете й и започнах да отвръщам на ласките й. Дъждът валеше отгоре ни, но това ни най-малко не ни притесняваше. Времето летеше и се сливаше в един сякаш безкраен миг, който за жалост бе прекъснат от словата на някаква пухкава застаряваща жена, която се обърна към нас на гръцки:

               - Простаци! Не Ви е срам да се натискате пред всички!

             Щом чухме тия слова, и двамата се засмяхме искрено. Прегърнах я, след което отново вкусих от нейните устни. След тая целувка, ние се разделихме. Тогава аз побегнах към своя дом и обзет от неописуеми чувства, се хвърлих на леглото без да имам възможност да затворя очи. Гледах тавана дълго, докато умората не взе връхна точка у мен, и не затворих очи, отдавайки се на прегръдките на съня. На края на следващия ден, аз отново посрещнах залеза на същото място. Зърнах девойката отново, беседвахме дълго, и още по-дълго се отдавахме на своите ласки. С всеки изминал ден, нашите срещи ставаха все по-дълги и по-дълги. Любовта между нас пламна и нито аз, нито тя, нито дългът ми към Романя, не можеше да я потуши.

              Дните, седмиците и месеците отлитаха по-бързо от когато и да било. За по-малко от година, аз разбрах, че тя е жената, която искам до себе си, и която предпочитам пред честта да служа на Империята. В една септемврийска вечер, малко след нова година*, аз й казах:

                 - Нека да избягаме далече!

                - Луд ли сте? - продума ми Анна – Ами Империята? Ами България? Мигар отказвате да се борите?

                 - Права сте. Луд съм! Любовта ми към Вас е безгранична. Както съм ти казвал и преди, нашите страни ще продължат да съществуват дълго след гибелта си. Нашите страни са страни на духа, а не на сухата материя. Знайте, че сте си в пъти по-важна за мен отколкото Империята. Ако Вие сте до мен, аз имам всичко!

             - Мигар казахте, че притежавате всичко в случай, че съм до ВАс? Защо не улавям рационалното в тия ваши думи?

                  - Не го улавяте, защото не разбирате... Не проумявате до каква степен аз свикнах с Вас. Мога да Ви обяснявам с дни, че вашата усмивка, вашите коси, вашата кадифена кожа, вашата душа, вашите сладки устни, вашите очи, вашите закачки, са най-ценното нещо за мен, но Вие надали бихте го проумели. Винаги съм мислил, че ще умра бездетен, но сега, след като се запознах с Вас, аз разбрах, че Вие сте ойкуменът, от който се нуждая...

                  - Ойкумена? - запита ме тя с недоумение.

                  - Казано на латински „universum“!

                  След като тя чу тия слова се усмихна и се хвърли в прегръдката ми.

                  - Евтимий, Вие сте същинско съкровище!

                  - А Вие сте същински феномен!

                  - Феномен? - отново ме погледна с недоумение.

                  - Нещо, което нивга повече не ще да се повтори.

                  - Ааа! - промълви тя и ме прегърна.

                Аз се чувствах приятно в прегръдките й. Мръднах косите й и започнах да целувам лицето й нежно. След миг спрях и я попитах:

                  - Е, ще избягаме ли?

                  - Нека избягаме при франките!

                 За по-малко от месец ние съумяхме да се подготвим за пътуването. Взехме всички свои книги и всички бижута, които притежавахме. Аз изоставих своята кариера в управлението на ромейската столица. Родителите ми бяха недоволни, че възнамерявам да дезертирам, при все чрез бягство с една варварка. За тяхно нещастие обаче, тяхното мнение ме вълнуваше по-слабо от размислите ми на тема какви дяволи са обзели Йоан VI Кантакузин. Напускането на Романя започна. Ние с Анна се установихме във Венеция, където успяхме бързо да получим титли и власт. След години ни се роди момче, което нарекохме Мануил, по името на навярно последния велик ромейски император, Мануил Комнин. Това име носеше дълбока знатност в себе си.

             Животът ми пое към една далеч по-благосклонна посока. Изоставих Родината, но спечелих Вселената. Изпитвах истинска и неопетнена любов към най-съвършената жена, съществувала някога по тази земя. Тази любов беше безценна. Не всеки ден и не на всяко място можеше да срещнеш жена, която владее пет езика, която умее да пише, и която е далеч от всякакво тщеславие. Не всеки ден и не на всяко място можеше да попаднеш на жена, която да те обича безрезервно, и която може да изостави своята обична Родина, за да бъде заедно с теб. Моето предсказание, че нивга не ще да бъда император в Бизантион се сбъдна, но за сметка на това се превърнах в нещо далеч по-висше – в император на вселената, защото щом притежавах любовта на своята обична съпруга – аз притежавах всичко. Амин.

Андрей Андреев.
26.06.2017г.