Още една нощ, моята богиня стоеше в тъмното... още една нощ  се страхувах да я заговоря... още веднъж сърцето ми спря, когато я видях в тъмнината, която обливаше нощта. Тя стоеше толкова спокойно, а очите и леко проблясваха на светлината на лампата. Тъмнината, която обливаше пространството около нея, като  че ли ме правеше още по-любопитен да разбера коя е тя. Чертите на тялото й се открояваха от заобикалящата я тишина, имаше дълга и красива коса, не я виждах за първи път, но все така от първия до последния, когато я видех, дъхът ми спираше за миг и не можех да кажа нито дума. Така ми се искаше да я заговоря, да знам коя е...

Както всеки път, до нея мирно стоеше едро куче. Стоях, скрил се в тъмното и всяка вечер я наблюдавах. Тя се огледа и излезе от мрака, кучето бавно и спокойно вървеше до нея, беше облечена цялата в черно, не виждах ясно лицето й докато не зави зад ъгъла и не мина под една от уличните лампи. Тогава цялото ми тяло потрепна, разбрах, че е по-красива, отколкото си я бях представял. Тя се огледа, отново клекна и отвърза кучето от каишката. За момент се изплаших от него, но продължих да я следя. Изведнъж кучето тръгна към мен, за момент си помислих дали да не избягам, но вече беше твърде късно, не ме беше страх от него, а от това тя да не ме види. Обърна се рязко и погледна точно натам, където стоях аз, не знам дали ме беше видяла, но като че ли знаеше, че има някой там. Забърза се и като видя, че съм там, ми направи знак да не мърдам, приближи се и закачи каишката на кучето. Дойде при мен и ми се усмихна, каза ми: "- Много съжалявам, изплаши ли се?", това беше най-нежният глас, който някога бях чувал, не можех да помръдна от мястото си, нито пък да кажа нещо, по лицето й се изписа притеснение, тя не се страхуваше от това, че съм непознат, като че ли знаеше, че я следя и някак си не беше учудена от това. Усмихна ми се, сякаш ме молеше да кажа нещо. Накрая аз измърморих "Да, добре съм" и едвам се усмихнах, но тя забеляза това. Гледаше ме, сякаш се опитваше да ме накара да кажа нещо. Попита ме дали живея наблизо и аз казах "Да, в съседния блок", някак си ме предразполагаше да говоря, вече бях спокоен. Погледна ме настойчиво и ме попита с онзи ангелски глас, за който вече жадувах "Искаш ли да се разходим заедно"... нещо като че ли ме спря, колкото и силно да го исках, една част от мен каза не, може би страхът от болката. Обърнах се и си тръгнах, какъв глупак съм, оставих я сама. Повече не я видях, отивах всяка вечер да я чакам, с надеждата да бъде там, да чуя гласа й... но и този път я нямаше... болката беше още по-голяма. Дали бях влюбен или просто се заблуждавах, че е идеална?

Предполагах, че има много други в живота й и може би онова е било шанса ми да стана един от тях, но аз го пропилях и то от страх... толкова ме беше яд на себе си. Не я бях виждал от доста време, една нощ се прибирах от дискотека с приятели и отново се озъртах с надеждата да я видя.

Съзрях я, беше съвсем сама, стоеше под една лампа, заровила пръсти в косата си, тя плачеше. Оставих приятелите ми, но не отидох при нея, тя не ме видя, стана, избърса сълзите си и тръгна да пресича улицата. Малкото време, за което успях да зърна лицето й, ми беше достатъчно да разбера какво и се беше случило... имаше сенки под очите, устната и беше разкървавена, гримът й беше размазан... като че ли това не беше онова хладно на външен вид момиче. Застанах точно пред нея, тя се спря учудено, нещо в мен се събуди, толкова много я исках. Приближих се й я прегърнах силно. Тя не се отдръпна, попитах я какво й се е случило, а тя ми отговори: "-Болката да бъдеш предаден от човек, на когото си вярвал, от човек, когото си обичал, тази болка ме съсипва, страх ме е, защото знам, че той ще се върне отново... за мен!". Имах чувството, че са наранили мен, прегърнах я още по-силно с надеждата поне в този момент да й дам поне малко от любовта си. Но тя ме пусна, като че ли вече нямаше сили за тази игра. Каза ми, че трябва да си върви и че не знае дали ще се видим пак... обърна се и бавно започна да се отдалечава, малко преди да завие зад ъгъла и да спра да я виждам, се обърна отново, погледна ме и ми каза "Казвам се Витория", усмихна се с последните си сили и си отиде...

Сега вече разбирах, колко ужасно е да си в сянката на "непознатия". Разбирах колко лесно можеш да нараниш, но и колко лесно можеш да простиш от болка. Това момиче ме накара да повярвам, че съществува един непознат за мен начин да обичаш. Колкото и кратко да беше това, точно колкото един миг, се замислих колко малко можеш да дадеш, за да разбереш, че дори и най-големия ти страх се страхува от теб...

посветено на лъжците, които съсипват живота ми с красиви думи и на малкото хора, които ме обичат истински...