Мила разтърка сънливо очи.Прозя се шрико и на лицето и грейна щаслива усмивка.Протегна се в леглото, завъртя се на другата страна.Нямаше намерение да става още.Искаше да се излежава, да се гуши сънливо в топлите завивки и да се наслаждава на онова прелестно чувство, с което винаги се будеше след прекрасен сън.

А тази нощ тя пак го сънува.Сънува момчето с чаровната усмивка, принцът от нейните сънища, както го наричаше мислено, защото тя с никого не споделяше тези съкровенни и мечтани сънища, за да не би да срещне подигравка или присмех.А и как да ги сподели - тя не беше вече дете, което да вярва на вълшебни приказки, на красиви сънища и разни други неща присъстващи само в искрените дестки мечти, в онзи магичен и палав детски свят в който всичко ти се вижда възможно и толкова просто....

Първото нещо което си помисли, колко е щаслива, че отново пак сънува толкова нежни и красиви сънища Защото тя беше на мнение че сънищата определят целият ти следващ ден.Съдеше по самата себе си.Колко различно се чувстваше в зависимост от това какво е сънувала през ноща.Ако е било нещо хубаво - тя се чувстваше заредена с енергия, жизнерадостна, щаслива, преливаща от доброта и грижовност.И обратното ако сънуваше кошмар или просто някакъв неприятен сън тя бе подтисната, уплашена и разтревожена през целия ден.

Но после идваха нетолкова сънливи мисли, съзнанието й се включваше наново, а подсъзнателните реакции и чувства оставаха нейде там под завивките.Затова сега тя не бързаше да става, днес не беше на работа и можеше спокойно да се излежава до по-късно в леглото.Чаршафите ухаеха на свежия аромат на омекотителя, който слагаше за всяко пране.Леглото бе просторно и голямо - мъжът беше военен и доста често го викаха на допълнително обучение и физически подготовки.

Но не това бе главната причина да остане под завивките.Искаше да продължава да е сънена, да не мисли, за да може да запази по дълго съня си.Дори ако е възможно пак да поспи още 15-20 минути и да сънува продължението да прекрасния си сън......Боже мой, та тя се чувстваше като ученичка, като хлапачка, която бе влюбена в някакъв мъж от нейните сънища.Това не беше правилно. Та тя е на цели 27 години, омъжена щасливо, с малка прекрасна дъщеря.

"А защо като съм щаслива сънувам пак тези забравени сънища, сънувам него......" - пробягна една сънена мисъл, през главата на Мила. - "По-добре да ставам, ще си направя кафе и всичко ще си дойде на мястото."- тя се протегна за последен път в леглото и се усмихна леко.

Стана наметна набързо халата си, обу меките пантофи и се запъти към кухнята да си прави кафе.Когато ароматната течност беше готова, тя си сипа в любимата розова чаша, сложи захар и сметана (тя винаги така пиеше кафето си, обичаш да казва - "Животът и без това е горчив, че да си го вгорчяваме още от сутринта")и отпи голяма глътка с удоволствие.

"Ей сега ще се разсъня и ще спра да мисля глупости" - проблесна втора мисъл в Милината главица.

Вече беше изпила цялата чаша и си наливаше втора, но мислите й изобщо не се проясняваха, не ставаха логични и трезви.Тя се връщаше назад и назад в съня си.Беше на някакъв купон, или по-точно отиваше на нещо като абитюренски бал.Там се запозна с едно ново момиче, после видя стара приятелка, с която вече не си говореха.Незнайно защо всички я отбягваха и пътуваха към някакъв ресторант, открит на поляна с езеро, с автобус.Мила седна на най-хубавата маса, близо до езерото, което се оказа че било басейн.Но никой не пожела да седне при нея.Всички се бяха прегрупирали и сядаха далече от нея.Тогава тя се ядоса, изкрещя болката си на целия свят, плака, пак крещя.Но нищо не се промени.След "ресторанта" всички момичета отидоха на хотел.А в хотела чаршафите бяха мръсни.Мила се оплака на управителя, но без ефект.Чаршафите не бяха подменени.Тогава тя реши за звънне на мъжа си по телефона.Набра неговият номер, но се обади друг, чужд глас.Гласът й се стори познат, но забравен.По дяволите защо звъня на него.Тя гледаше дисплея на телефона пишеше Митко, а всъщност разговаряше с нейния колега от предишната й работа - Емо.Каза му къде се намира и ако е удобно да дойде да я вземе и да я закара вкъщи.Емо дойде с една малко страна кола - малка и квадратна.Тя седна отпред, толкова се радваше да го види че започна да го целува по бузата.Той й говореше с нежен и успокояващ глас, а тя пак го прегърна и се разплака от щастие.Каза му да я води вкъщи, но той й каза че ще я води с него - там е нейният дом вече.

И тогава се събуди.В просъницата беше толкова щаслива, а после като осъзна реалността се почувства виновна, почувства се тъжна.....Защо пак тези сънища, отдавна не ги беше сънувала.Защо???

Мила допиваше и втората чаша кафе и сълзи капеха от очите й.След толкова години тя разбра че е обичала този мъж, това момче което започна да се появава в сънищата й още преди да го беше видяла.

Как започна всичко, трябваше да си спомни.От къде започна?Защо започна?

Мила беше странно дете.Не обичаше да играе много със своите връстици.Затваряше се вкъщи обградена с вниманието и грижите на близките й.Имаше и приятелки, който още от малка я разочароваха.Защото тя има даваше цялата си привързаност и любов, а после те я изоставяха.Тя страдаше дълго и болезнено.С всяко пречупено приятелство си отиваше и част от нея.Предпочиташе компанията на сивите зайчета и игривите котета.

Като тийнеджър Мила се научи да общува повече с заобикалящите я човеци.Намери си приятелки.Малко на брой но верни и предани, поне така си мислеше тогава.Тя беше хубаво, умно момиче, но за разлика от нейните съученички нямаше приятел.Момчетата ли не проявяваха интерес или тя ги плашеше и тя самата не можеше да си отоговори на този въпрос.Защото виждаше, тя знаеше че я харесват, но какво толкова ги стряскаше, че да направят първата крачка...А тя бе възпитана да е скромна, порядъчна и други тем подобни старомодни и изветрели неща.Но както и да е.

Поне вече имаше приятелки, но и липсаваха момчешките закачки, увереността и сигурността, който можеха момчетата да й дадат.Всички я смятаха за задръстена и смотана, нали все още си нямаше приятел.А тя толкова искаше да има.......

И тогава започнаха нейните сънища.Тя не виждаше лицето на момчето, но усещаше присъствието му, добротата и прямотата му.Сънищата й бяха по-красиви и по истински от реалността.Те бяха толкова вълшебни и приказни, че тя се пристрасти към тях като наркоманка.Стана зависима, искаше да сънува все повече и повече.Да спи все повече и повече.Защо да губеше ценно време в реалния свят, когато можеше да по прекара със своя принц, там в сънищата.Всеки път сънят беше все по-хубав и по-истински.Тя спеше по 10 по 12 часа в денонощието.Но това й се виждаше малко.Започна да си налага да спи по 14 часа, въпреки че казваха че сънуването било по 15 минути и човек докато спял изпадал в различни фази на съня и само една малка част се отделяла за сънуване.Но на нея това време и се виждаше много, изглеждаше много, защото беше щаслива и без това нямаше какво да я тегли към истинския свят.Тя ще си живее в този нейн свят на сънищата, защото тук тя намери любовта и разбирателството, което беше търсила цял живот.

После принцът изчезна, незнайно защо.Той си отиде от сънят.С какво го беше обидила, незнаеше.И тя се разсърди, намрази съня и започна да сънува само кошмарни видения, напрегнати и зли сънища.

Тогава Мила реши че няма нищо по-хубаво от реалния свят, света който може да контролира, за разлика от този в сънищата.Тя бързаше да порасне да стане отговорна и да се изправи в очи в очи с живота с намерението че този път ще победи и ще му се изсмее в лицето.

Започна да излиза с момчета, кой на нейната възраст, кои по големи.Имаше много приятелки, с които обикаляха дискотеките и баровете.Но в никого не намери тази доброта, това вълшебство, което й даваше нейният принц на сънищата.

Тогава тя се запозна с настоящия й съпруг.Той беше мил, сериозен, отговорен, нежен и най-вече обичащ е и толокова различен от предишните й приятели.Тя мислеше че е намерила вечното щастие, съвършенство и хармония.Обичаше го много.Знаеше че това е мъжът на мечтите й...Срещаха се всяка вечер след работа.Той , Митко работеше като военен в едно поделение, а тя като секретарка в една  фирма.

Април месец и се полагаше да излезе в отпуск.Мила много не искаше да излиза в отпуск точно този месец.Искаха с Митко да ходят на море поне за една седмица през лятото, но понеже беше най-младата и най-новата колежка във фирмата нямаше право на претенции и се подчини на заповедта на шефа си.Цели 20 дена имаше време само за Митко, мислите й бяха заети само с него и нетърпение го чакаше да дойде с колата да я вземе и да я разхожда по най-чудните места.На които не един път беше ходила, но вече беше различно защото ги посещаваше с голямата си, споделена любов и всичко беше цветно и ароматно, като настъпващата пролет.

Ето че дойде и денят на завръщането й към работа, задължения и отговорности.Но вече заредена с нови сили от приятните емоции през отпуската й тя дори с нетърпение очакваше новият работен ден.А и сънува страхотен сън, нейният принц, от сънищата на ученическите й години.Мила се усмихна - защото знаеше че този принц вече си има име и лице и сърце - Митко, Митко.Усети как главата й се замая при спомена за вчерашната им страстна нощ.Как на пръсти се прибра тихо в стаята си с надеждата да не усетят родителите й късният час на нейното завръщане у дома.Слава Богу всички снощи спяха........

И тази сутрин малко сънена и недоспала, след като направи сутришният си тоалет Мила започна да се облича за работа.Избра новите дрешки, които си беше купила през отпуската.Искаше да е най-хубавата днес.Тя винаги се грижеше за външният си вид, не защото само професията й го изискваше, но й харесваше да е наконтена и със самочувствие.

Сложи си грим, направи си неангажираща прическа, напарфюмира се с най-хубавия си парфюм, обу обувките на високи токчета, взе папката с документите и слезе долу при чакащото я такси.Не искаше да закъснява още от първият й работен ден, а тази сутрин май се поувлече в суетата си.

Шофьорът на таксито я огледа одобрително.Явно забеляза сияещата и хубост и Мила се усмихна на ум.

Вече беше пред офиса на фирмата, плати на бързо таксито и затропа с токчета по мрамора във фоайето.Натисна копчето на асансьора и зачака нетърпеливо.Погледна часовника си 7:58.Имаше 2 минути да стигне до кабинета на шефа на 4 етаж.Тогава някой извика:

- Бихте ли задържали асансьора!!!

Мила се обърна и видя момче - високо и слабо, с тъмна коса и чаровна подкупваща усмивка.

- Разбира се, хайде че ще закъснея за работа.

- Аз също, днес ми е първият ден тук.Не стига че живея толкова близко, а какво впечатление ще направя само.Вие за кой етаж сте?

- За четвъртия, аз съм секретарката на г-н Димов.

- Така ли!?-пак се усмихна младежа - аз пък съм новият му шофьор. - Приятно ми е Емо. - и подаде ръка за поздрав.

Мила пое ръката му, колко топла и позната й беше.Някаво странно чувство я обзе.Загледа се в тези очи, тъмни като езерни води.Мигът й се стори вечност.Някакво стара болка и сладка мъка прониза сърцето й.

- Аз съм Мила - отговори тя едва, продължавайки да държи ръката му в своята.Това чувство на близост, на топлина, което отдавна не беше изпитвала, беше й толкова познато и толкова далечно.После се приземи обратно на планетата Земя.Пусна тази ръка, която я върна към нещо отминало, нещо старо и тъжно.

Асансьора звънна.Бяха вече на 4 етаж и заедно продължиха към кабинета на шефа.Часът беше 8:00.Не успяха да закъснеят.

Целият ден Мила беше в едно особенно настроение.Нещо подсъзнателно я тласкаше да мисли за новият колега, за момчешката му усмивка и тъмните му очи, за топлата му ръка.Имаше чувството че го познава от години, не от векове.А тя незнаеше нищо повече от малкото му име.

Защо се чувстваше така и тя незнаеше.Дори забрави за Митко, че вечерта имат уговорка да дойде да я вземе от работа и да ходят на някакъв рожден ден.Когато стана 5 часа джи ес ема й извъня.Тя се сепна.Митко й пращаше стрела, че е на паркинга пред фирмата и я чака.Тя се разбърза, събра нещата си, взе малко от недовършената кореспонденция за вкъщи, погледна се в огледалото за да си сложи червило и от там я гледаха 2 чифта очи.Нейните уплашени като на сърна и неговите засмяни и сиящи като слънце.

- Айде колежке, и така сте хубава.Не оставайте след работно време и без това не ви плащат извънредни нали???

Беше Емо, тъкмо беше прибрал служебната кола в гаража и я чакаше, незнайно защо.

Мила се притесни, изчерви се, все едно за пръв път чува комплименти от мъж.Нервно оправи косата си и заговори опитвайки се да звучи шеговито:

- Е колега, аз съм прилежна и изпълнителна, дори съм си взела и работа за вкъщи.То и за това не ми плащат, но какво да правя като така са ме учили - да съм отговорна и сериозна.

- В това няма нищо лошо.Аз харесвам такива момичета, поради простата причина че и аз съм такъв.Ето например утре ще дойда по рано на работа, защото нещо колата прави проблеми и шефа ме помоли да я погледна.Ама и аз си предлагам услугите където ме питат и къде не.Утре ще имаме ранно излизане, ще ходим до общината да оправяме някакви документи с тебе.

- С мен ли?!Аз нищо незнам, защо не ме предупредиха?Ти базикаш ли ме нещо?!-учуди се Мила.В това време Митко й прати нова стрела.Тя съвсем забрави че той я чака и с досада погледна телефона.

-Айде че гажето те чака!!!-с насмешка каза Емо.

- Е ти пък от къде си помисли че е гажето.Може да е баба ми. - заядливо рече Мила.

- Е хайде сега, такова хубаво момиче може ли да е без приятел?!?

"Може, може," наум си каза Мила "помниш ли преди време, когато нямах никого до себе си, ти се появи в съня ми, помниш ли" - несъзнателно си помисли тя."Какво ти става бе глупачке, кви са тия шантави мисли?!"

"Помня мила моя, ето ме сега от плът и кръв" отговори й мислено Емо.

Ето я отново реалността и тя чу, че Емо нещо й обясняваше, как се засякъл с Митко, запозна ли се дори.Но тя не беше чула цялата история.Само рече:

- А така ли.Добре, добре чакай само за момент.

И тя набра номера на приятеля си и му каза да изчака още малко, защото има неща за уреждане в службата.Той съответно й отговори: "Добре не се пристенявай зайче, аз тъкмо ще се поразходя, за да си купя цигари.Обичам те!" Тя съответно също трябваше да отговори обичам те, въпреки че неискаше да го прави пред Емо, но нямаше как.

Мила потърси телефона на шефа в дебелия кожен тефтер на бюрото си.Намери го и позвъни на мобилният му:

- Г-н Димов, тук при мен е новият ви шофьор и ми каза че утре ще имаме служебно излизане в общината, какви документи ще искате да подготвя?И в колко часа да дойда на работа.

Г-н Димов даде интрукциите си по телефона, после се извини на Мила, че е забравил да я предупреди и й каза да не се притеснява.Само някакви формалности и че тя щяла да се справи и сама.

- Сама, но вие искате да ходя сама, как така сама.Ами аз никога......

- Спокойно моето момиче нали знаеш че вярвам в теб и ти имам доверие.Аз ще бъда извън града и се налага, за да не изпуснем сроковете ти да отидеш.Вземи зелената папка от бюрото ми, там са материалите, прочети ги тази вечер и всичко ще е наред.Утре и ти и Емо ви искам в 7:30 да сте в офиса, за да може на време да отидите до кмета.Той ми е личен приятел, така че не се притеснявай, поднеси му моите извинения.Но мисля че няма за какво да се извинявам, като му пращам младо и хубаво момиче за подписа на документите.Успех утре и като приключите там се обади да ми кажеш как е минало.

Мила се шашна още повече, а Емо продължаваше да я гледа с нескрита усмивка.

-Е какво, видя ли че не те лъжа.Споко виж как ти вярва човека, и аз ти вярвам, ха ха, а те познавам едва от 8 часа.

-Оле-е, ами сега.Чакай само да взема папката и тръгваме.- Поне това я отвличаше от мислите или от слуховите халюцинации, които получаваше в последните 10 минути. "Аз се смахвам напълно".

След това всичко и изглеждаше като филм, в чиито сценарии тя имаше съвсем незначилно участие.Бяха й дали някаква второстепенна роля в която тя не котролираше нищо.Като на сън излезе от сградата на фирмата.Емо остана с нея докато се появи Митко, ухилен до ухи и захапал поредната си цигара.Двамата си смигнаха съучаснически, все едно бяха приятели от 100 години.Емо им пожела приятна вечер и се отправи към дома.

- Е, какво стана.Шашна ли се.Спокойно слънце, ще се справиш.Аз тук май бях паркирал на неправилното място и се заприказвахме с новият ви шофьор.Аз го попитах дали вече се е запознал с тебе и че те чакам да приключиш работа, а той ми разказа за изненадата на шефа ти.Не е ли яко.Нали искаше да прогресираш във фирмата.Ето това е идеална възможност.Явно Димов много те уважава и цени.Ха ха, ама не гледай така уплашено де.Нали знаеш колко те обичкам и се радвам за тебе.А тоя Емо е голям сладур, много добро момче.Хайде че трябва да избираме подарък за Николай.....

Митко я целуна набързо по устните, прегърна я силно.А Мила стоеше и невярваше на очите, на ушите си, на нищо.

Вечерта мина бързо, като в някаква мъгла.Тя се извини и каза че ще си тръгва по-рано, защото има малко работа за утре.Митко я закара до тях.

Мила разгърна зелената папка, опитваше се да се съсредоточи върху документите, да се подготви за утре.Не искаше да се изложи, а да се представи добре.Шефът наистина я ценеше, беше й като баща, като упора.Никога не й крешеше, беше внимателен, малко разсеян и добродушен човек.Но само с нея.С другите беше строг и безкомпромисен.Всичките й приятелки казваха, че й бил "хвърлил око" и скоро за да си запази хубавата работа ще й се наложи да изпълнява не само служебните си задължения.Но това не се случи и в сърцето й се таеше истинска благодарност и възхищение към Владимир Димов.

През ноща Мила спа неспокойно, въртя се в леглото и сънуваше и мислеше за утрешния ден, за Емо........

На следващата сутрин стана рано, прегледа на свежа глава документите отново.Облече се стилно и делово.Направи си прическа и сложи по-малко грим от обикновенно.Искаше и се да вдъхва респект и уважение.Отиде във фирмата в 7:15.Мина през гаража да види дали Емо е там.А той тъкмо довършваше забърването на страничните огледала.Изми ръцете си и я погледна с онова игриво пламъче в очите.

- Добро утро колежке, как спахте.Май не много добре.Искаш ли да пием кафе?Имаме още малко време.

- Добре, ще ида да направя на кафе машината. - автоматично изрече Мила.

- Е не си прави труда, днес имаш по-важни задачи. Ще идем в "Олимп"-а.Там правят страхотно кафе, а и е близко до общината.Тъкмо да сме навреме там.

Емо й отвори предната врата (на мястото на шефа)Тя се поколеба, но въпреки това се подчини на жеста.В колата не говореха.

Отидоха в кафенето.Толкова рано сутрин нямаше много клиенти.На една маса имаше възрастен господин, който преглеждаше сутришната преса.А на друга маса 3 ученички, явно решили да пропуснат първия час. Те седнаха на едно сепаре.Поръчаха си по дълго кафе, със течна сметана и портокалов сок.Спогледаха се и се засмяха.Този смях я отпусна, разкара насъбралото се нервно напрежение.Беше взела папката с документите да я прегледа да последно, но се отказа от тази идея.Искаше да не мисли сега за това, искаше да се успокой, да потъне в тези тъмни езера, да слуша мелодичният му топъл глас, гласът от нейните сънища и тийнеджърски мечти.........

Всичко мина повече от добре при кмета.После тя се обади на г-н Димов, който много се зарадва на успехът й.Каза да отидат с Емо да се почерпят за обед, щял да ги пише парите към служебни разходи.

Така Мила растеше в кариерата, растеше в любовта.Като с магична пръчка, като във приказката за Джак и бобеното стъбло тя се изказваше по върхове и на най-смелите си мечти.С Емо станаха добри приятели.Дори много добри.Тя с нетърпение ходеше на работа, за да може да си говори с него, да се смее на добродушните му закачки и да се наслаждава на приятната му компания.

Митко и предложи брак, не след дълго.Тя беше много щаслива и прие.Прие защото мислеше, че го обича, че това е нейният мъж, който толкова дълго търсеше, но грешеше.Още по време на меденият им месец тя започна да сънува пак онези сънища от младежките си години.Сънищата с незнаиният любим, сънищата с другата половина на душата й.Само че вече той имаше лице, имаше име.Това беше Емо.И колко прекрасно се чувстваше тя в тази нежна, ненатраплива любов в страната на сънищата. А на сутринта след като се събудеше изпитваше вина, тъга, отчаяние.Защо се получава така, защо копнее за другия, а не за мъжа си?!?

В колегата си тя позна онзи - магичният принц.Нощем тя го обичаше като мъж, а денем му беше приятелка.Тя знаеше, усещаше че и той изпитва същото.Че я обича, че я желае. Но никога не направи първата крачка, може би мислеше че ще разруши щастието й. А сега беше късно, тя беше жена на друг и нямаше право да се обичат.

Мила се радваше на компанията му, на приятелството му.Но знаеше че това не трябва да продължава така.Този път тя изгони принца на сънищата.Напусна работа, за да не може да се среща с Емо, за да не подхранава излишни чувства и от нейна и от негова страна.

Нямаше право да нарани мъжа си, дето си.

Когато случайно се срещнеха в очите им се четяха толкива недоизказани неща, толкова нежност и толкова тъга.

Мила се посвети на грижите около малката си дъщеря.Постара се да бъде преданна съпруга и майка.

От 3 години не беше срещала Емо, нито го беше сънувала, до тази вечер.Какво се беше случило, защо точно сега, питаше се тя?

Тя разбра че не може да избяга от любовта.А любовта беше той - онзи небрежен и мил мъж, момче дори (той беше 2 години по малък от нея).Онази сладка болка, която я будеше нощем, онзи мил спомен, който не успя да заличи."Любовта не пита а върхилта", както се пееше в една песен.........Любовта не признава граници и правила..........

След толкова време Мила осъзна че е влюбена, че обича истински, а няма право, не сега, не заради детето.

Кафето в чашата й беше изтинало.Сънят и миналото по истински от всякога.

Телефонът извъня, беше майка й да каже че я чака да разходят заедно малката, която вече цяла сутрин питала за мама.Мила погледна часовника беше почти 12 на обед.Изми се, облече спортните си дрехи и забърза към домът на родителите си.Там тя прегърна дъщеря си с насълзени очи и прошепна:

- Ти си сега моето щастие, ти си смисълът на живота ми!!!

А на ум си каза " Не идвай повече при мен, знам че те обичам, но любовта ни ще нарани хората около нас.Може би в някой друг живот ........."