Ани и аз играехме на „Не се сърди човече“ на верандата, докато залязващото слънце украсяваше всичко в топъл жълт цвят – дъските по пода, лицето на Ани и особено кафявите ѝ очи, рисувайки малки черни точици в тях. Както обикновено аз печелех, но Ани бе добър играч и не се сърдеше. Водехме лек разговор и времето прекарано заедно беше приятно. Не трябваше да си говорим за сложни неща, за да си прекарваме добре. Понякога дори разговорите за дребни и незначителни неща може да бъдат интересни, ако имаш събеседник, с който да можеш да бъдеш себе си. След като спечелих поредната игра, Ани каза:

- Нямам представа, как винаги печелиш тези игри. Ако беше невъзможно, бих си помислила, че мамиш. Предполагам, че си просто късметлия.

- Не се оплаквай. Играта си е чисто изкуство. Няма нищо общо с късмет или измама.

- Хмм, предполагам, че сигурно си бил в затвора и не ми казваш. Там нали постоянно играят на „Не се сърди човече“?

- Нямам си и най-малка представа. - усмихнах ѝ се. - Може би ти самата си била в затвора?

- Умник – усмихна ми се Ани ответно. Кестенявата ѝ коса се вееше от лекия бриз и тя не можеше да смогне да я маха отново и отново от лицето си. Помислих, си че това е малко смешно. По един такъв готин начин. Дългата коса си е досада понякога, но пък разкрасява жените – и не само, в повечето случаи.

- Какво ти се прави довечера? - попита ме тя.

- Може би кафене Рим? Довечера ще свири добра група.

- Как се казва?

- Забравих ѝ името. Нещо за Адам и ябълката.

- О, имаш в предвид „Адам, който изяде ябълката?“

- Да тези са – кимнах.

- Хаха. Имаш “страхотна” памет.

- Не е толкова лоша. Помня те през добрите си дни.

- Е, това все пак е нещо. - тя погледна към улицата, където Форд Мустанг премина със свалени прозорци с надута докрай уредба, след което Ани ме погледна.

- Музиката е на Beastie Boys – и тя запя припева - „Бори се за правото да купонясваш.“

И двамата се засмяхме.

- Сигурно означава нещо. Все едно Вселената ни казва да купонясваме довечера. - казах аз.

Загледахме се в стопяващия се надолу по улицата Мустанг. Ани попита:

- Написал ли си нещо интересно напоследък?

- Ако искаш да знаеш, да. Написах история за едно момче, което може да изцели болката, но хората ги е страх от него, защото е много силен и е бавно-развиващ се.

- О. Трябва да напишеш любовна история. Ти никога не пишеш любовни истории.

- Напротив. Писал съм.

- Но твоите са тъжни любовни истории. Трябва да напишеш весела любовна история. Със щастлив край.

- Не ми се вярва да напиша такава скоро. Нищо интересно не става в любовните истории  със щастлив край. Някак си са скучни. Имам в предвид – какво толкова интересно може да се случи в щастлива любовна история?

- Не знам – замисли се Ани. - Не всяка история, трябва да е с неочакван край, ако това имаш в предвид. Но ако трябва да има – ами двойката ще остане заедно, въпреки всичко, през което преминават. Да е реалистично. Нещо всекидневно.

- Не знам дали реалистичните неща, през които двойките преминават са толкова интересни.

- Е и ти си прав.- каза тя леко разочаровано.

Помислих си за момент.

- Може пък да напиша една щастлива любовна история някой ден.

-Хубаво, щом си решил. - опита се Ани да прозвучи разсеяна, но си личеше, че е доволна. Помислих си, че тя ми казваше да напиша любовна история, но тайно се надяваше да напиша за нея. Може би си мислеше, че не пишех за нея, защото нищо интересно не ѝ се случваше, но не бе така. Случваха ѝ се интересни неща, но тя все още държеше тайни от мен. Тя не ми споделяше всичко и аз правех същото. Най-вече не ѝ споделях, когато си говорех с други жени. А аз не само се срещам, а се усещам, че флиртувам понякога с тях, но обичам да си говоря с Ани най-много. Не говорим за тези неща – къде сме във връзката си и бях спрял да я питам за това. В живота на човек идва възраст, когато трябва да знае тези неща без да пита, но аз така и не се бях научил. Или може би няма такава възраст и човек просто трябваше да е откровен, но аз още не го знаех. Може би бях страхливец, че не я питах, за нещата, които исках да попитам. Но аз бях пет години по-възрастен от нея - на двайсет и шест, тя бе на двайсет и една. Може би трябваше да съм този, който да направлява връзката ни...или така си мислех аз. Така или иначе, никога не я попитах къде сме...защото аз би трябвало да съм по-зрелия и да знам за тези неща - с или без питане и аз просто не бях толкова зрял.

- Гладен ли си? - прекъсна мислите ми Ани.

- Аха. Ходи ли ти се да хапнем някъде?

- Няма нужда да пилеем пари. Искаш ли да си сготвим тук нещо?

- Звучи добре. Ти ли ще сготвиш?

- Ухуууу, добро въображение имаш. Но двамата може да сготвим – на това съм съгласна. Какво имаш в хладилника?

- Може да си опечем пиле и да си направим салата.

Отидохме в кухнята и там в малкото пространство, често докосвайки се един друг си сготвихме вечеря. След като хапнахме, Ани се облегна на стола си и каза закачливо:

- Ти препече пилето.

- Защо пък аз? И двамата го сготвихме.

- Не е вярно. Аз сложих подправките отгоре. Ти беше отговорен да гледаш фурната.

- В такъв случай си беше сготвено тамън. Опичам препечената кожа. Виждам, че си изяде порцията. Ще да е било вкусно.

- Бях гладна...но беше и вкусно.- Тя се замисли за момент, после каза с усмивка - Интересно е как ядеш храната си. Мешаш всичко в една чиния – месо, салата, сос и го объркваш всичко накуп. Понякога дори използваш ръце, а не прибори за хранене.

- О. Тоест - кофти ти е, като ме гледаш да ям?

- Не. Просто си мислех, че начинът, по който ядеш сигурно говори нещо за теб.

- И какво, за това как ям, говори за мен? - попитах я любопитно.

- Не съм сигурна. Предполагам означава, че приемаш нещата вкупом, така, както са ти поднесени, добро и лошо, без да ги сортираш много-много и после ги подреждаш, когато ги погълнеш. Или нещо подобно.

- Ами ти? Ти винаги си държиш салатата отделно от месото?

- Сигурно съм по-предпазлива от теб. Или просто обичам да организирам повече. Обичам да имам план. Ти си по-хаотичен, неорганизиран. Просто приемаш нещата така, както са, без да се спираш да питаш кое и как. Правиш всичко с някаква скрита хармония, свързаност, без дори да го осъзнаваш. Случват ти се неща, но безсъзнателно точно това се е случило, което си очаквал. Мисля си, че хора като теб са пълни с изненади.

- А какво за използването на ръцете?

- Сигурно означава, че не се страхуваш да си ”изцапаш” ръцете – готов си да изполваш всички методи на свое разположение.

- Звучи ми доста...обобщаващо. Има много предположения в това, което казваш. Може би ти се виждам в определена светлина, защото така си ме представяш, и нагаждаш действителността към идеите си. Но хората понякога наистина правят случайни неща - без да има някаква скрита хармония.

- Е, аз влагам в психологията и това, което знам за теб, разбира се. - каза Ани малко ядосано.

Постопяхме в мълчание и аз ѝ предложих.

- Искаш ли да тръгваме за кафенето? - беше 8 часа.

- Нека първо да измием чиниите. - каза Ани. Тя беше донякъде затворена в себе си докато миехме заедно. Сигурно ми се сърдеше, че не приех психологията ѝ за яденето. Свършихме с чиниите и тръгнахме към кафенето.

След десетина минути бяхме в кафене “Рим”. Мястото беше добре осветено и миришеше приятно. Поръчахме си по чаша бира и седнахме в “Предната” стая където няколко дивана бяха наредени около кафена масичка. На диваните имаше седнали вече други хора. С Ани си говорихме известно време помежду си, докато един мъж, който приличаше на Бен Стилър се представи – казваше се Джон и се занимаваше с програмиране. Той ни представи и на другите около масата: Фил – философ, Лиза – изгряваща актриса, Ребека – студентка по английски в университета, Зои – студентка по социология и още двама мъже, чиито имена не запомних, нито пък с какво се занимаваха.

- Е, какво си мислиш за бретоните, Ани – попита Джон.

- Какво имаш в предвид?

- Просто кажи, какво си мислиш?

- Мисля си, че могат да променят вида на човек в зависимост от това дали имат бретон или не.

- Точно така! Добре казано. Толкова малко нещо – отрежеш го и бам – пълна промяна. Бретоните ми напомнят за поведението на човек – започна по тангентата Джон – Човек може да прояви малка странност и това да промени съвсем начина, по който ги възприемаш.

- В какъв смисъл – попита объркано Ани.

- Вземи например жена ми. Заедно сме вече седем години. Вчера си играеше със сина ми – подаваха си топката. Присъединих се и аз и тогава истинската игра започна. Никога не съм и знаел, че жена ми е с такава склонност да се състезава

- Ани също е с истинска състезателна наклонност - трябва да я видиш как се пали като загуби на “Не се сърди човече”.. - присъединих се към разговора и аз.

- Не съм!

- Когато човек се почувства застрашен от жена и веднага казва, че обича да спори или да се състезава. - рече Зои.

- Какво имаш в предвид? – попитах аз.

- Хубаво е да си със състезателна натура, ако си мъж, но не и ако си жена.

- Не исках да кажа нищо лошо. - защитих се аз.

- Напротив. И двамата с Джон казахте, че партньорките ви са с много състезателна натура, като някакво лошо нещо, което сте открили случайно в тях.

- Не е вярно – казахме с Джон в един глас.

Продължихме да спорим известно време. Седях в кресло в един от ъглите на стаята и когато музиката започна, вече не можех да участвам в разговора – едва чувах. Двамата мъже, чиито имена не познавах седяха до мен, но си говореха за нещо задълбочено и не можех да участвам в техния разговор, а не чувах разговора на Ани, Джон и Зои. Внезапно се почувствах уморен. Заслушах се в музиката. Погледнах групата някак си отстрани. Философът сваляше актрисата през кафената масичка срещу мен. Откъслено долавях нещо затова, че той изследваше човешките емоции и колко инстинктивни сме ние хората. Лиза – актрисата, беше много хубава, около двайсет и пет годишна, а той беше към средата на четиридесетте. Скоро тя се отегчи от него. Изглежда разговорът за човешките емоции не я заинтригува, или просто самия той не я интересуваше. Искаше ми се да го попитам какво си мисли за психологията на яденето, но не исках Ани да чуе. В този момент мъж, по-млад от мен, на нейните години, който стоеше до нея и ѝ се усмихваше я заговори. Ани му върна усмивката, каза нещо на Джон, за да прекрати разговора с него и се изправи. Прегърнаха се с приятеля ѝ. Леко ме жегна ревността. Мъжът беше добре облечен, висок, изглеждаше добре. Гледах ги да се прегръщат и после да разговарят. Явно се чувстваха доста комфортно заедно, защото се докосваха отвреме - навреме. Почувствах се невидим. Не ми се щеше да се чувствам така, но не исках и да проявявам глупава ревност. Станах и после седнах на мястото на Ани. Джон ме запита дали играя шах и поговорихме известно време за това. Намирам за трудно да говоря за шах, без да го играя в момента. Скучно ми беше. Все пак се уговорихме да играем следващата неделя в кафенето. Ребека, която беше отишла да си поръча чаша с бира се върна и седна от другата страна на Джон. Започнаха да си говорят за общи познати. Реших да отида в „Задната“ стая, където групата свиреше. Минах покрай Ани, която си говореше с приятеля си, горящ от ревност. Тя ми махна. Усмихнах ѝ се и и махнах обратно. Продължих към съседното помещение. Намерих си място досами сцената и седнах. Известно време останах там да послушам групата. Оказа се, че са доста добри. Помещението беше пълно – имаше към петдесетина човека. Помислих си, че съм се оказал късметлия да си намеря място, но по-късно осъзнах, че се намирах до една от тонколоните и музиката ме оглуши. Станах и се запътих обратно там, откъдето бях дошъл. В дъното на помещението бяха Ани, полюлявайки се на музиката и приятелят ѝ. Изглеждаха като двойка. Усмихнах се на Ани и с жестове ѝ казах, че ще отида в другото помещение. Тя ми кимна.

В другата стая някои от членовете на предишната група бяха все още там – двамата мъже бяха все още погълнати от разговора си. Седнах в ъгъла, не ми се говореше. Единият от мъжете се обърна към мен и се усмихна.

- Където си сега е Зоната на здрача. Далеч си от всички разговори.

- Това е добре. Не ми се разговаря. Тук е по на тихо – не е толкова силна музиката.

Мъжът срещу мен се усмихна.

- От колко време се познавате? – казах, колкото да поддържам разговор.

- О, познаваме се от години. Това ни е любимото място за срещи от край време...“

На дивана до мен седна актрисата – Лиза. Седна по-близко до моя край на дивана. Веднага загърбих мъжа, с който говорих.

- Здравей – казах на Лиза.

- Как се казваше. Не си спомям името ти?

- Робърт. Ти си Лиза, нали?

Тя кимна.

- Какво правиш в този забутан град, Лиза?

- Какво да правя? Просто съществувам някак си в тази дупка. А ти?

- Преодолял съм този стадий на просто съществуване. Знаеш ли, веднъж като осъзнаеш, че не можеш да се измъкнеш от дупката, в която си единствения ти изход е да се напъхаш по-дълбоко в нея.

- Е, аз излизам от нея след месец.

- Аха. Как така?

- Няма работа за мен тук. В оръжейната индустрия ли работиш? Тука само това го има.

- Не. В здравеопазването.

- Е това е другата алтернатива. Хубаво е да си в здравеопазването. Навсякъде има работа. Моята специалност е не толкова популярна – актриса съм.

- Аха. Актриса. Казват, че актьорите имат много лица. И понякога загубват себе си в постоянните трансформации.

- О, знам кое е истинското ми лице. Не го губя лесно. Но познавам и хора, които не са актьори, а лесно губят същността си.

- Била ли си в постановка досега?

- Да. В няколко мюзикъла. Малки, локални неща. Бях в постановка по „Стената“. Беше интересно изживяване. Беше сериозна постановка, но имаше няколко смешни момента... и страшни.

- Като например?

- Като например, когато Пинк ме бутна веднъж, а аз стоях до прозорец, който беше дупка в Стената, на пет метра височина. Щях да падна от него. Беше си страшничко. - Докато говореше я наблюдавах. Поддържахме добър контакт очи в очи и си помислих, че ако поисках, нещо би могло да се получи помежду ни. Беше много красива.

- И сега накъде? Къде ще се преместиш?

- Филаделфия. Оставям всичко зад мен. Мечтая си за някакво последно приключение тук и после заминавам. Там наема ми ще бъде сравнително евтин – ще живея при приятелка, и вече си намерих работа в пиеса в голям театър.

Гледах я замислено. Тя ми се усмихна.

- Искаш ли да се качим на горния етаж. Тук е много шумно.

Вдигнах рамене.

- Добре. - Изправихме се. Философът беше седнал от другата страна на Лиза, но така и не успя да се намъкне в разговора ни, колкото и да му се искаше. Двамата с актрисата стигнахме до стълбата и тръгнахме да се изкачваме. По средата тя спря и ме погледна подканящо.

- Какво има – престорих се на ударен аз.

- Знаеш...

За изненада на самия себе си се приближих до нея и я целунах. Тя отвърна на целувката ми. Като спряхме да се целуваме, отстъпих назад. Почувствах се доста гузно от това, което бях сторил.

- Какво има? Попита ме тя.

- Нищо. Всъщност има...момичето което преди седеше до мен ми е приятелка.

- Всичко е наред. И аз си имам приятел. Няма да ѝ кажа. С приятеля си имаме разбиране. Може да се целуваме с други хора. Не е като да му изневерявам.

- Е да, но ние нямаме такова разбиране с Ани. За мен си е изневяра. Ако искаш все пак може да си говорим...

Та се засмя.

- Не мога. - тя заслиза надолу по стълбите. Обърна се, когато стигна долния етаж. - На теб ти се иска да си уголиш душата.

- Има ли нещо лошо в това?

- Не, но ти се искa някаква интимност с мен, дори и словесна. За мен това е изневяра.

- Добре, както искаш. Всичко е наред. Аз обаче все пак, ще се кача горе – иска ми се да си проясня главата. 

Тя кимна.

- Беше ми приятно да се запознаем – каза го искрено.

- Да, на мен също. - Тя изчезна зад ъгъла. Изкачих се до втория етаж. Там в една от стаите седнах на един диван. Беше приятно. Все още можех да слушам музиката, която се проправяше път до мен, макар и приглушено. Мислех си за Ани и приятеля ѝ – откъде го познаваше и защо не ме представи. От друга страна се чувствах изтощен психически, за да ми се иска да слизам долу и сам да се представя. Това, което ми се искаше бе да си легна. На масата пред мен имаше брой на местния вестник. Взех го и започнах да разлиствам страниците, мислейки си за разни неща, а музиката се процеждаше от долния етаж.

Около половин час по-късно чух стъпки зад себе си. Не трябваше да се обръщам, за да позная, че беше Ани – познавах я по звука на токчетата и.

- Какво правиш сам тук?

- Осведомявам се за новините. Как е шоуто долу?

- Групата излезе в почивка. - не бях разбрал кога музиката беше спряла. - Чудех се къде си. Казаха ми, че си се качил на горния етаж.

- Кой ти каза?

- Философът.

- Аха. Е, уморих се от разговори – с философи или без и от силна музика.

- Прибира ли ти се?

- Да . Бих искал да се прибера у дома. Съжалявам. Уморен съм.

- Няма проблеми. И на мен ми се прибира.

Отидохме долу и без да си вземаме довиждане с никой излязохме навън.

Когато се прибрахме вкъщи казах на Ани:

- Съжалявам, че не се представих на приятеля ти. Просто не се чувствах много социален довечера.

- Да, забелязах. Всичко е наред. Джейк е приятел от университета. Взимаме класове заедно.

- Разбирам.

- Съжалявам, че те оставих сам. Ти говореше с компанията около кафената маса, а той не познаваше никой. Помислих си просто да кажа „здравей“, но после завързахме интересен разговор.

- Ясно. Не се притеснявай. Аз също водих няколко интересни разговора. Беше интересна вечер, с изключение на това, че бях изморен.

- Нека си лягаме, тогава.

Докато лежах в леглото до нея и слушах тихото ѝ дишане и самия аз потъвах в съня, тихи, леки мисли навлизаха в ума ми, като пухчета от глухарче, носени от вятъра. Мислех си как бе минала вечерта и не можех да си обясня някои неща. Непознати хора идваха и излизаха от малкия ни свят с Ани. Чудех се за техните роли, и какво означаваха те за този свят, за нас. Не можех да си обясня някои неща, които самия аз бях направил.

Сънят започна да надделява. Последната ми мисъл преди да ме погълне изцяло беше, че ние двамата се обичахме, все пак, нали? И това беше всичко, което можеше да се каже. И каквото се беше случило, си беше просто една любовна история със щастлив край.