Ани и аз играехме на „Не се сърди човече“ на верандата, докато залязващото слънце украсяваше всичко в топъл жълт цвят – дъските по пода, лицето на Ани и особено кафявите ѝ очи, рисувайки малки черни точици в тях. Както обикновено аз печелех, но Ани бе добър играч и не се сърдеше. Водехме лек разговор и времето прекарано заедно беше приятно. Не трябваше да си говорим за сложни неща, за да си прекарваме добре. Понякога дори разговорите за дребни и незначителни неща може да бъдат интересни, ако имаш събеседник, с който да можеш да бъдеш себе си. След като спечелих поредната игра, Ани каза:
- Нямам представа, как винаги печелиш тези игри. Ако беше невъзможно, бих си помислила, че мамиш. Предполагам, че си просто късметлия.
- Не се оплаквай. Играта си е чисто изкуство. Няма нищо общо с късмет или измама.
- Хмм, предполагам, че сигурно си бил в затвора и не ми казваш. Там нали постоянно играят на „Не се сърди човече“?
- Нямам си и най-малка представа. - усмихнах ѝ се. - Може би ти самата си ...