Любовна мъка

Дъждът тихо се ръсеше навън и тракаше по прозорците на къщите. Часът беше около 5 и половина и предвид факта, че беше зима, денят бързо бързо си бе заминал и нощта бавно се спускаше над града.Наоколо беше пусто както винаги. Хората в този квартал свършваха работа по-късно и се налагаше да се прибират по среднощ.

Брайън отдавна се бе прибрал вкъщи, но този път по-късно от обикновеното. Майка му, единственият човек, който беше останал жив на този свят, за да се грижи за него, беше започнала нощната си смяна и щеше да се прибера чак на сутринта. Жената се скъсваше от труд, и денем и нощем, работейки като сервитьорка, и въпреки това не изкарваше достатъчно, за да издържа и двамата. Затова се налагаше и момчето от време на време да заработва по някой долар, за да подпомага доколкото се можеше майка си. Справяха се. Винаги го бяха правили. Откакто бащата на Брайън бе починал при катастрофа, всичко в света на момчето се бе обърнало наопаки, но то все пак бе запазило вяра и надежда – че някой ден всичко ще се оправи.

Той влезе в кухнята и извади ножа. Поогледа го за известно време и се прехвърли в стаята си на горния етаж. Настани се на близкия прозорец и се вторачи в далечината. Мрачните облаци, които се задаваха откъм хоризонта имаха яростен облик, който предвещаваше скорошна буря и веднага прикова вниманието му. В главата му все още се носеха като ехо насред планината думите й. „Но, Брайън, как можа? Та ти си ми най-добрия приятел!... Съжалявам, но не мога да го направя. Не мога да те обичам по този начин..". Последното го караше да настръхне. Той си представяше изненаданото ù лице, пълно с известна доза ужас, съкрушение и тъга. Сълзите, които се стичаха по него, придаваха на образа още по-тъжен и мрачен вид. Но Брайън не трепна въпреки всичко. Той просто... гледаше. Мислите му бяха на едно място, а тялото му на съвсем друго.

Беше я обичал. Обичал истински, както може да се обича човек, който би направил всичко за теб. Човек, на когото можеш да имаш пълно доверие. Човек, който винаги те прави щастлив. Човек, без когото не можеш да прекараш и минута сам. Познаваха се от 11 години, а той я харесваше от 6 и беше събрал смелост чак сега да разкрие истинските си чувства. Действие, което му костваше много. Даяна беше имала няколко връзки, всички от които неуспешни. Сърцето ù беше наранявано неколкократно. А Брайън винаги беше до нея, винаги я утешаваше, винаги успяваше да върне усмивката на лицето ù. Тази нейна прекрасна и лъчезарна усмивка, която караше сърцето му да бие от радост всеки път, когато очите му индикираха появата ù. А косата ù. О тази блестяща коса, сякаш изтъкана от коприна, привличаше всички погледи върху себе си. Двата бисера, сини като морето и блестящи като слънцето,които представляваха очите й, бяха последното парче, което допълваше този перфектен образ. Образът на ангел, както момчето обичаше да се изразява. Всеки път, когато я погледнеше, той се влюбваше още по-силно...

Осъзна се. Беше извърнал поглед от далечината и в момента наблюдаваше размазаното си отражение върху ножа, който държеше в ръка. Знаеше, че приятелството им беше обречено. Нямаше начин отношенията им да се запазят такива каквито бяха. Не и след случилото се. И какво в край на сметка? Днес беше загубил това, което значеше най-много за него след майка му. Половината му сърце сякаш беше спряло да бие. Неподвижно и нефункциониращо, то като че ли повличаше със себе си и другата половина към същата съдба, която бе сполетяла първата. Най-странното обаче беше, че Брайън не чувстваше абсолютно нищо. Той продължаваше да гледа в „себе си" и да размишлява върху случилото се. Имаше странното чувство, че единственото, което правеше е да пречи на останалите. Нямаше много приятели, не беше кой знае колко добър в запознанствата, беше изключително срамежлив и всеки път, когато трябваше да говори в компания създаваше такива странни комбинации от думи, че накрая хората изгубваха интерес да го слушат. Никой не го разбираше и не можеше да го търпи. Никой освен Даяна и майка му. Двете жени на живота му, една от които вече беше изгубил. Завинаги. Тя нямаше да се върне. Нямаше да го съжали, да дойде, да се извини и да му каже, че тайно е изпитвала същото. О, не. Такива неща може би се случваха по филмите, но не и в реалния свят. Не и на него. А относно майка му, той винаги изпитваше такова съчувствие към нея. Тя не го бе изоставила, въпреки отчаяното положение, в което се намираха след трагедията, сполетяла семейството им. Нямаше и да го направи. Никога. Понякога той се чудеше как може някой да го обича толкова много. Знаеше, че ако продължава така, майка му рано или късно щеше остане без сили и да се разболее. А той не можеше да допусне това. Дължеше толкова много на тази жена. Дали ако го нямаше щеше всичко да бъде по-добре? Тоест, на кого би липсвал? Каква въобще беше целта на неговия живот ако единственото, което правеше бе да бъде в тежест на останалите? 

Изправи се на крака. Странна болка в главата го накара да изгуби равновесие за момент и да погледне надолу. Капки аленочервена кръв се стичаха от ръката му и зацапваха пода на стаята. Несъзнателно бе започнал да си причинява болка, порязвайки се с ножа в ръката си, само и само да подтисне тази, която извираше от мрачните мисли, преминаващи през главата му. Брайън обаче не се изплаши. Това в момента му се струваше като нещо съвсем нормално. Даже му харесваше. Успокояваше го. Караше го да забрави за всичко, което се беше случило. Всичките проблеми, всичките мисли. Те просто напускаха съзнанието му.

Тя тичаше. Звукът от шляпащите й в локвите крака пронизваха иначе мъртвата тишината. Сълзи се стичаха по лицето й и покриваха следите от старите. Дългата й коса, която в момента приличаше на купчина водорасли, закачени на главата й, беше цялата измокрена от силния дъжд, който все още не беше спрял да тормози околностите. Дрехите й бяха целите във вода и при всеки допир с кожата й, я караха да настръхва от студ. Даяна обаче не обръщаше внимание на сетивата си. Как беше могла да изрече всичко това? Какво ли беше станало с Брайън? Единственото по-страшно нещо от това да изглеждаш съкрушен е да изглеждаш безстрастен и безжизнен. А момчето, беше напуснало мястото на срещата с точно такъв вид на лицето. Сякаш дъждът беше измил целия грим на емоциите, който по своя характерен начин украсяваше човешкото лице с различни изражения.  

Зави надясно и продължи напред преди най-накрая да стигне набелязаната дестинация. Пред нея се извисяваше една стара и средно висока сграда. Само от един от множеството прозорци, разположени върху нея, се подаваше слаба светлина. Даяна веднага се досети, че тя идваше от стаята на Брайън. Стигна до входната врата и почука. Нямаше отговор. Почука втори път. Отново без успех. Започна да вика името му. Редица мисли преминаха през ума й относно каква можеше да бъде причината момчето да не й отговаря. Всички бяха неприятни и сякаш още повече я обезсърчиха. Изпаднала в отчаяние, тя започна да блъска по вратата. Известно време трябваше да мине докато осъзнае, че така нямаше шанс да нахлуе в къщата. Пристъпи няколко крачки назад и се огледа. Един от приземните прозорци беше открехнат и по всичко личеше, че това беше единственият й шанс да влезе вътре. Тя приближи въпросния прозорец, покачи се на него и успя да се промъкне през малкия отвор.

Тъмнина. Даяна не успяваше добре да различи нито един от предметите, но все пак се ориентираше по силуетите им, дотолкова доколкото да не се блъсне в тях. Успя с известни усилия да се добере до стълбите и започна да ги изкачва стъпало по стъпало като много внимаваше да не се препъне някъде. Тя продължаваше да вика Брайън, но в отговор получаваше единствено собственото си ехо. Сърцето й тупкаше бясно от вълнение и страх и всеки момент щеше да изскочи. Когато най-накрая се озова на втория етаж, пое дълбоко дъх и с треперещи от страх ръце открехна вратата, от която се подаваше тънкият сноп светещи лъчи. Беше готова за всичко, но само не и за това. Гледката беше потресаваща. Подът беше целият облян в кръв, а на него лежеше по корем трупът на едно младо 17-годишно момче. В ръката си то държеше снимка, която ясно можеше да се различи, тъй като по-голямата част от светлината я огряваше. На нея имаше два образа – на момче и на момиче, сгушили се един в друг, широко усмихнати и вперили поглед в камерата. Това бяха те. Даяна и Брайън. Неразделните приятели, които винаги си помагаха, винаги правеха всичко заедно и най-вече никога не се изоставяха.

Сърцето й сякаш беше пробито от игла. Сълзи започнаха бързо да се стичат по милото и невинното й лице. Тя се просна на земята и прегърна безжизненото тяло на момчето, проклинайки себе си и всичко, което беше изрекла. Тя беше виновна! Заради нея се беше случило всичко това безумие! Сега кой щеше да я успокоява винаги,когато изпадаше в депресия? Кой щеше да я кара да се усмихва дори и да не е в настроение? На кого можеше да сподели всичко, което измъчваше душата й? Най-добрият и приятел, човекът, който и беше като брат и който тя тайно харесваше без дори да подозира, си беше отишъл. Точно в такива моменти...когато загубиш нещо толкова ценно за теб осъзнаваш, колко стойностно наистина е било. В този момент тя осъзна всичко това. Че не може да живее без Него.

Успя да проправи поглед през замъглените си от сълзи очи и забеляза острието, с което Брайън бе отнел живота си. То се намираше стиснато в дясната ръка на момчето, цялото обляно в алена кръв. Даяна протегна ръка и го измъкна от мястото му. За момент се спря, сякаш за да придобие малко самоувереност. Веднага след това обаче продължи с това, с което се беше заела.

   На сутринта, когато слънцето се показа иззад далечните хълмове и огря къщите, когато врабчетата започнаха да чуруликат радостно най-различни мелодии, когато всичко разцъфваше и се приготвяше за поредния прекрасен ден, двама влюбени лежаха безмълвно, стиснати ръка за ръка, любувайки се един на друг в един по-отдалечен свят.