Jul 10, 2013, 10:28 PM
Любовта на Шестака
15 мин reading
“Има едно зло, което видях под слънцето, и то често бива между човеците”
Еклисиаст, 6:1
Викаха му Шестака, но не беше шесто дете в семейството. Ачо Чокалов получи прякора си още през студентските години в Техническия, когато любимата му фраза беше, че пълното щастие може да се купи само с шест лева.
Славни бяха тогава времената! Какви купони за чудо и приказ ставаха тогава на 12-ти етаж на общежитието. Честичко ги навестяваха колежките от Икономическия, а след като си пийнеха, много се сгорещяваха. Неустоимо ги засърбяха дрехите, набързо сваляха я блузките, я дънките, я сутиените. Да не вземат да премръзнат, Шестака гостоприемно им предлагаше да се постоплят в тясното му легло. Хубави времена бяха.
Ама най-хубаво от всичко беше пиячката. Като се прибереше в Давидово, Шестака товареше в торбите червено винце и люта сливова ракия, все домашно производство. Любящата му майка неизменно слагаше в багажа му я буркани зеле, я чушки и по някоя петелка. Хубаво мезе излизаше от тях! А като свършеха запасите, Шестака знаеше за едно чудно квартално магазинче на улица “Железни врата” до игрална зала Дуум. Еей, колко много пари бяха преди 15 години едни шест лева! С тях голямо шише водка можеше да се купи, та да остане и за мастика с мента.
Сега стигаха за някакви винени извращения като Мераклийско. Киселчок, по-скапан от оцет, не можеш да се вкиснеш с него, камо ли да се напиеш. Единствено на заплата Шестака си купуваше по едно уиски, да му стопли малко душичката. Като грабнеше бутилката, първата му работа беше да се скрие зад ъгъла, да развинти капачката, да извади от гърлото досадния ограничител и да усети огнената течност да се разлива по гърлото му. За Шестака нямаше по-щастлив ден от 10-то число на месеца.
А сега беше едва 29-ти. От аванса вече не беше останал и спомен, а проклетата му жена само харчеше, ли харчеше. Очакваше от нея да печели пари, не да ги прахосва. “Не мога да отделя за нова чанта за детето”, кършеше ръце Светла. “Събирам нов апарат да купя за салона...” Проклетата му жена и проклетият ѝ салон! Преди цели пет месеца го беше отворила, а един лев не беше донесла вкъщи. Киснеше в него от сутрин до вечер, за какво? Да плати наема и тока, а после него да врънка да дава пари за ядене вечер.
Само като се сетеше за нея, му се допиваше. Защо не беше внимавал повече навремето? Ако не беше забременяла на третата им среща, сега нямаше да се занимава и с нея. Проклетницата дори една закуска не му беше направила. Шестака скръцна със зъби. В огледалото в банята видя само кървясалите си очи и чорлавата коса. Направо можеше да чуе в ума си как жена му му вика да се среше и обръсне преди да тръгне за работа. Той тръсна глава. Ако проклетите му ръце спряха да треперят, щеше да се обръсне, бе мамицата му!
Шестака излезе от банята и отвори гардероба. Той жадно опипа вътрешния джоб на зимното си яке и измъкна от него една малка стъклена бутилчица, която държеше там за спешни случаи. Отвори капачката и на един дъх изпи съдържанието ѝ. Няколко глътки бяха останали само, но в миг светът му се стори по-чист и красив. Шестака облиза от устната си последната живителна капка ракийка и прибра бутилчицата обратно на мястото ѝ. Сега вече се чувстваше като човек и можеше да се приготви за работа. Даже изглади сивата риза на квадратчета, която висеше изпрана в гардероба. На ръкавите ютията кривна и станаха ръбове, но какво от това? Вече не трепереше. Той се облече набързо и тръгна за работа. Главата му бръмчеше в трамвая и той мислено попържи дупките, кметицата и цялата ѝ рода по женска линия. На всичкото отгоре беше кучи студ. Само преди две-три седмици още ходеха със сандали, а сега замръзваше въпреки подплатената шуба.
Още като стъпи на работа и се ядоса. Събота беше, а го чакаха куп уреди за поправка. Някой беше донесъл един скапан миксер куча марка. Струваше 40 лв. да го купиш нов от магазина, а поправката щеше да излезе поне 30. Шестака го отвори, цял час се занимава с него, но не виждаше защо не работи. Вбеси се, а като кипнеше така, много му се припиваше. Опипа всички джобове на дънките си и извади монетите оттам. Преброи ги, не му достигаха малко. Без да го видят, той пребърка якетата на колегите си. Кой щеше да забележи, че липсва по някоя стотинка? Доволен, че е събрал достатъчно, Шестака излъга, че отива да пуши една цигара и излезе навън. Удари един як спринт до бакалията, отброи три и двайсет в купичката и си купи едно патронче Карнобатска. Едва излязъл оттам, той гаврътна две големи глътки и се затича обратно. Студът вече не го безпокоеше.
През целия ден само си мислеше как ще си пийне остатъка. Пак щяха да го гледат накриво, затова през час тайничко се скриваше в тоалетната и надигаше бутилката. Настроението му се подобряваше и му беше все едно, че колегите му все извръщат глави, отбягват дъха му и си шушукат зад бюрото му. Наближаваше вече четири следобед, когато джиесемът му звънна.
- Шестак! – чу той гласа на Сотир Цаката. – Дядо съм, бе!
- Дядо ли?
- Райна роди тая сутрин! Момченце, Стилиян го кръсти. Три кила и половина!
- Да ти е жив и здрав – поздрави го Шестака.
- Ай заповядай у нас вечерта да почерпя за внука!
Очите на Шестака светнаха. Цаката, родом от Правец, имаше три сливи джанки в двора си, от него посадени. Всяко лято като узрееха с жена му прибираха плодовете в щайги, носеха ги на казани и правеха най-благата ракийца в цяла България. За внука нямаше да пестят от сливовата, а и мезе щяха да сложат на масата.
- Работа имам много да върша, Цака, ама като е за внука ти, ще ти уважа!
Шестака затвори и продължи с поправките. Едва избута деня, хвана трамвая обратно до Надежда 4 и се прибра. Жена му още я нямаше. Толкова по-хубаво; той ѝ написа бележка да не го чака, глътна от патрончето и излезе.
Сотир живееше в огромна триетажна къща с двор на ул. “Христо Силянов”, малко след бензиностанция Шел. Цаката постоянно се биеше в гърдите, че може да е прост склададжия, но си има цял палат. Дядо му навремето имал къща до входа на Морска градина във Варна. Отчуждили им имота и построили Фестивалния Комплекс там, а апартаменти раздали на партийни членове. След реституцията им присъдили стотици хиляди компенсаторни бонове. Плъзнали разни далававераджии и все предлагали да ги купят от дядото, но той, непреклонен, си ги стискал. И добре направил, защото като се чуло, че с тях могат да се купят акции на БТК, цената им скочила. Месец преди приватизацията дядото най-сетне ги продал, а парите разделил по равно на двамата си сина. “Да остане нещо и за унуките,” казал. Бащата на Сотир, който се оженил млад за една касиерка от Правец, отделил за себе си колкото за един ремонт и дал другото на сина си. Цаката на мига напуснал фуражния завод, хванал пътя за София и там купил най-голямата къща с двор, за която му стигали парите. Вече десет години живееше там с жена си и семейството на дъщеря си.
Вратата на къщата беше отворена, а отвътре гърмеше гласа на Преслава. Шестака влезе и отново честити на гордия дядо, а след него се изсипаха цял куп мъже, които се настаниха около масата. Цаката нареди чаши и юзчета за гостите, които веднага напълни с вино и домашна ракийка.
- Жив и здрав да ти е внукът, Цака! Хай наздраве!
- За Стельо! Наздраве!
- Снежо, ма! – викна Сотир. – Какво се туткаш, на едно сирене и яйца ли ще стоим? Давай тука мезето и туршийката. И от чорбаджийските чушки да сложиш!
Жената на Цаката, уморена женица, диабетичка от малка, сервира на гостите и посочи вратата на хладилника на мъжа си:
- Тука съм оставила всичко. В мазата има още буркани. Аз излизам, бързам да отида при Райна. По новините казаха, че щяло да обърне на сняг тая вечер.
Останаха само десет души мъжка компания. Шестака, който седна до Сотир тихомълком сипваше, щом някоя чаша се изпразнеше. Бодваше по някой морков от туршията или луканка, но не пускаше от очи юзчето си. Жив и здрав да беше Цаката, знаеше как да прави ракийка! Една мека такава, блага, по гърлото се разливаше като мед. Около него ставаше все по-задимено и шумно, но той не обръщаше внимание. Наля си и от виното. Не беше като сливовата, но и него го биваше.
- А синът ти върна ли се вече, Цака? – попита го Митака.
- Ами, останаха със снахата в Испания. За какво им е тука на тая мизерия.
- Работа имат ли? Все говорят по телевизията, че голяма безработица било там.
- Бабината им трънкина, безработица – каза Цаката и наля още вино на всички. – Кой испанец ще тръгне за центове домати в оранжерии да бере на тая адска жега? Ами, колкото и гърчулята се научиха да работят! Пищят, че нямали пари, а маслините ги брулят пак българите. Га йедаха кибапите не риваха, сега ривът! Шестак, няма ли да вдигнеш? Телефонът ти ще се скъса да звъни.
Вперен в отблясъците, които хвърляше лампата върху ръба на чаша му, Шестака не беше чул звъненето.
- Къде си, бе Ачо? – каза жена му.
- При Цаката. Внук му се родил.
- Пак със старите пияндета си значи! Кога ще се върнеш?
- Когато-тогава – отговори Шестака. Леко завалваше думите.
- Нали щеше да ремонтираш душа? Тече, та се къса! Каква сметка за вода ще платим…
- Стига ме занимава, празнувам.
- Пак си пиян като свиня! Кажи кога ще…
Шестака безцеремонно ù затвори и си изключи телефона. Разговорът вече беше поел в друга посока.
- А Кръстьо Ганев що го няма още?
- Няма да идва. Не можел – каза кисело Цаката. По червеното му лице си личеше, че и той вече е здраво подпийнал. – Нали се хвана с оная от Стара Загора, дето го стягала да не пуши и гуляе. Бил обещал на театър да я води тая вечер. Билетите били платени още миналата седмица.
- Какво, Ромео и Жулиета ли ще гледат? А от любов не се умирало, а? – усмихна се Шестака. – Като се е заженил, да не би да му е свършил живота? Махни му на човека малките удоволствия и за какво му е дълголетие?
Той си помисли, че на него ни жени му трябваха, нито театър. Една Пещерска гроздова или хубава мастика или шише водка му бяха напълно достатъчни да се почувства щастлив. Всичко се променяше като си пийнеше. Отпускаше се, ставаше му весело и по-спокойно. Шестака нямаше проблеми с алкохола. Той бе беше най-голямата му любов.
Ставаше късно. Мезето свърши, изпиха всичкото вино и в малките часове на нощта гостите започнаха да се разотиват. Жената на Цаката се бе оказала права: дребният ръмеж бе преминал в сняг. Целият двор бе побелял за няколко часа.
- Ще се прибереш ли, Шестак? – пита го Сотир.
- Еееееее там съм аз – посочи неопределено Шестака. – Само пресичам Ломско Шосе и ша съм си вкъщи.
- Малко чист въздух добре ще му дойде – каза Митака. – Виж го, залита.
- Голям мъж е Шестака, да не е дете. Да не си забравиш шубата, Шестак!
- Цака! Жив и здрав да ти е Стоян…
- Стилиян.
- Стилиян. Хайде, със здраве.
Шестака наметна шубата на раменете си и си тръгна. Знаеше, че си отива вкъщи, но къде ли беше това? Той погледна заснежените покриви на къщите. Жива душа нямаше по улиците. Аааа, сети се. Къщата на родителите му се намираше в края на селото. Обичаше си той Давидово, обичаше и майка си, която всяка сутрин му мажеше филии с мас за закуска. Зимата беше дошла. Щяха да изкарат шейните с брат си и да се бият с топки с другите момчетии. Обаче първо трябваше да се прибере вкъщи.
Въпреки снега, на Шестака му беше топло. Той хвърли шубата и продължи напред към светлините. Без да разбере как се намери на земята. Можеше да се порадва малко на снега. Тази година още не беше валяло! Той започна да се търкаля, а от радост запя “Тих бял Дунав”. Щом стигна до “и Радецки гордо плува”, Шестака забрави какво следваше? Нещо за вълни? Или мълнии? Докато се напрягаше да си спомни, той заспа в пряспата.
Шофьорът на камиона караше възможно най-бързо по Ломско шосе. Времето се влошаваше с всеки час и трупаше бързо. Ноемврийският сняг го беше изненадал и той се забави по пътя. Шофьорът забеляза твърде късно мъжа легнал на булеварда. Той веднага наби спирачки, но мокрият паваж се беше вледенил под снега. Мъжът извика от безсилие и ужас.
Гигантският камион прегази Шестака и го уби на място.
Еклисиаст, 6:1
Викаха му Шестака, но не беше шесто дете в семейството. Ачо Чокалов получи прякора си още през студентските години в Техническия, когато любимата му фраза беше, че пълното щастие може да се купи само с шест лева.
Славни бяха тогава времената! Какви купони за чудо и приказ ставаха тогава на 12-ти етаж на общежитието. Честичко ги навестяваха колежките от Икономическия, а след като си пийнеха, много се сгорещяваха. Неустоимо ги засърбяха дрехите, набързо сваляха я блузките, я дънките, я сутиените. Да не вземат да премръзнат, Шестака гостоприемно им предлагаше да се постоплят в тясното му легло. Хубави времена бяха.
Ама най-хубаво от всичко беше пиячката. Като се прибереше в Давидово, Шестака товареше в торбите червено винце и люта сливова ракия, все домашно производство. Любящата му майка неизменно слагаше в багажа му я буркани зеле, я чушки и по някоя петелка. Хубаво мезе излизаше от тях! А като свършеха запасите, Шестака знаеше за едно чудно квартално магазинче на улица “Железни врата” до игрална зала Дуум. Еей, колко много пари бяха преди 15 години едни шест лева! С тях голямо шише водка можеше да се купи, та да остане и за мастика с мента.
Сега стигаха за някакви винени извращения като Мераклийско. Киселчок, по-скапан от оцет, не можеш да се вкиснеш с него, камо ли да се напиеш. Единствено на заплата Шестака си купуваше по едно уиски, да му стопли малко душичката. Като грабнеше бутилката, първата му работа беше да се скрие зад ъгъла, да развинти капачката, да извади от гърлото досадния ограничител и да усети огнената течност да се разлива по гърлото му. За Шестака нямаше по-щастлив ден от 10-то число на месеца.
А сега беше едва 29-ти. От аванса вече не беше останал и спомен, а проклетата му жена само харчеше, ли харчеше. Очакваше от нея да печели пари, не да ги прахосва. “Не мога да отделя за нова чанта за детето”, кършеше ръце Светла. “Събирам нов апарат да купя за салона...” Проклетата му жена и проклетият ѝ салон! Преди цели пет месеца го беше отворила, а един лев не беше донесла вкъщи. Киснеше в него от сутрин до вечер, за какво? Да плати наема и тока, а после него да врънка да дава пари за ядене вечер.
Само като се сетеше за нея, му се допиваше. Защо не беше внимавал повече навремето? Ако не беше забременяла на третата им среща, сега нямаше да се занимава и с нея. Проклетницата дори една закуска не му беше направила. Шестака скръцна със зъби. В огледалото в банята видя само кървясалите си очи и чорлавата коса. Направо можеше да чуе в ума си как жена му му вика да се среше и обръсне преди да тръгне за работа. Той тръсна глава. Ако проклетите му ръце спряха да треперят, щеше да се обръсне, бе мамицата му!
Шестака излезе от банята и отвори гардероба. Той жадно опипа вътрешния джоб на зимното си яке и измъкна от него една малка стъклена бутилчица, която държеше там за спешни случаи. Отвори капачката и на един дъх изпи съдържанието ѝ. Няколко глътки бяха останали само, но в миг светът му се стори по-чист и красив. Шестака облиза от устната си последната живителна капка ракийка и прибра бутилчицата обратно на мястото ѝ. Сега вече се чувстваше като човек и можеше да се приготви за работа. Даже изглади сивата риза на квадратчета, която висеше изпрана в гардероба. На ръкавите ютията кривна и станаха ръбове, но какво от това? Вече не трепереше. Той се облече набързо и тръгна за работа. Главата му бръмчеше в трамвая и той мислено попържи дупките, кметицата и цялата ѝ рода по женска линия. На всичкото отгоре беше кучи студ. Само преди две-три седмици още ходеха със сандали, а сега замръзваше въпреки подплатената шуба.
Още като стъпи на работа и се ядоса. Събота беше, а го чакаха куп уреди за поправка. Някой беше донесъл един скапан миксер куча марка. Струваше 40 лв. да го купиш нов от магазина, а поправката щеше да излезе поне 30. Шестака го отвори, цял час се занимава с него, но не виждаше защо не работи. Вбеси се, а като кипнеше така, много му се припиваше. Опипа всички джобове на дънките си и извади монетите оттам. Преброи ги, не му достигаха малко. Без да го видят, той пребърка якетата на колегите си. Кой щеше да забележи, че липсва по някоя стотинка? Доволен, че е събрал достатъчно, Шестака излъга, че отива да пуши една цигара и излезе навън. Удари един як спринт до бакалията, отброи три и двайсет в купичката и си купи едно патронче Карнобатска. Едва излязъл оттам, той гаврътна две големи глътки и се затича обратно. Студът вече не го безпокоеше.
През целия ден само си мислеше как ще си пийне остатъка. Пак щяха да го гледат накриво, затова през час тайничко се скриваше в тоалетната и надигаше бутилката. Настроението му се подобряваше и му беше все едно, че колегите му все извръщат глави, отбягват дъха му и си шушукат зад бюрото му. Наближаваше вече четири следобед, когато джиесемът му звънна.
- Шестак! – чу той гласа на Сотир Цаката. – Дядо съм, бе!
- Дядо ли?
- Райна роди тая сутрин! Момченце, Стилиян го кръсти. Три кила и половина!
- Да ти е жив и здрав – поздрави го Шестака.
- Ай заповядай у нас вечерта да почерпя за внука!
Очите на Шестака светнаха. Цаката, родом от Правец, имаше три сливи джанки в двора си, от него посадени. Всяко лято като узрееха с жена му прибираха плодовете в щайги, носеха ги на казани и правеха най-благата ракийца в цяла България. За внука нямаше да пестят от сливовата, а и мезе щяха да сложат на масата.
- Работа имам много да върша, Цака, ама като е за внука ти, ще ти уважа!
Шестака затвори и продължи с поправките. Едва избута деня, хвана трамвая обратно до Надежда 4 и се прибра. Жена му още я нямаше. Толкова по-хубаво; той ѝ написа бележка да не го чака, глътна от патрончето и излезе.
Сотир живееше в огромна триетажна къща с двор на ул. “Христо Силянов”, малко след бензиностанция Шел. Цаката постоянно се биеше в гърдите, че може да е прост склададжия, но си има цял палат. Дядо му навремето имал къща до входа на Морска градина във Варна. Отчуждили им имота и построили Фестивалния Комплекс там, а апартаменти раздали на партийни членове. След реституцията им присъдили стотици хиляди компенсаторни бонове. Плъзнали разни далававераджии и все предлагали да ги купят от дядото, но той, непреклонен, си ги стискал. И добре направил, защото като се чуло, че с тях могат да се купят акции на БТК, цената им скочила. Месец преди приватизацията дядото най-сетне ги продал, а парите разделил по равно на двамата си сина. “Да остане нещо и за унуките,” казал. Бащата на Сотир, който се оженил млад за една касиерка от Правец, отделил за себе си колкото за един ремонт и дал другото на сина си. Цаката на мига напуснал фуражния завод, хванал пътя за София и там купил най-голямата къща с двор, за която му стигали парите. Вече десет години живееше там с жена си и семейството на дъщеря си.
Вратата на къщата беше отворена, а отвътре гърмеше гласа на Преслава. Шестака влезе и отново честити на гордия дядо, а след него се изсипаха цял куп мъже, които се настаниха около масата. Цаката нареди чаши и юзчета за гостите, които веднага напълни с вино и домашна ракийка.
- Жив и здрав да ти е внукът, Цака! Хай наздраве!
- За Стельо! Наздраве!
- Снежо, ма! – викна Сотир. – Какво се туткаш, на едно сирене и яйца ли ще стоим? Давай тука мезето и туршийката. И от чорбаджийските чушки да сложиш!
Жената на Цаката, уморена женица, диабетичка от малка, сервира на гостите и посочи вратата на хладилника на мъжа си:
- Тука съм оставила всичко. В мазата има още буркани. Аз излизам, бързам да отида при Райна. По новините казаха, че щяло да обърне на сняг тая вечер.
Останаха само десет души мъжка компания. Шестака, който седна до Сотир тихомълком сипваше, щом някоя чаша се изпразнеше. Бодваше по някой морков от туршията или луканка, но не пускаше от очи юзчето си. Жив и здрав да беше Цаката, знаеше как да прави ракийка! Една мека такава, блага, по гърлото се разливаше като мед. Около него ставаше все по-задимено и шумно, но той не обръщаше внимание. Наля си и от виното. Не беше като сливовата, но и него го биваше.
- А синът ти върна ли се вече, Цака? – попита го Митака.
- Ами, останаха със снахата в Испания. За какво им е тука на тая мизерия.
- Работа имат ли? Все говорят по телевизията, че голяма безработица било там.
- Бабината им трънкина, безработица – каза Цаката и наля още вино на всички. – Кой испанец ще тръгне за центове домати в оранжерии да бере на тая адска жега? Ами, колкото и гърчулята се научиха да работят! Пищят, че нямали пари, а маслините ги брулят пак българите. Га йедаха кибапите не риваха, сега ривът! Шестак, няма ли да вдигнеш? Телефонът ти ще се скъса да звъни.
Вперен в отблясъците, които хвърляше лампата върху ръба на чаша му, Шестака не беше чул звъненето.
- Къде си, бе Ачо? – каза жена му.
- При Цаката. Внук му се родил.
- Пак със старите пияндета си значи! Кога ще се върнеш?
- Когато-тогава – отговори Шестака. Леко завалваше думите.
- Нали щеше да ремонтираш душа? Тече, та се къса! Каква сметка за вода ще платим…
- Стига ме занимава, празнувам.
- Пак си пиян като свиня! Кажи кога ще…
Шестака безцеремонно ù затвори и си изключи телефона. Разговорът вече беше поел в друга посока.
- А Кръстьо Ганев що го няма още?
- Няма да идва. Не можел – каза кисело Цаката. По червеното му лице си личеше, че и той вече е здраво подпийнал. – Нали се хвана с оная от Стара Загора, дето го стягала да не пуши и гуляе. Бил обещал на театър да я води тая вечер. Билетите били платени още миналата седмица.
- Какво, Ромео и Жулиета ли ще гледат? А от любов не се умирало, а? – усмихна се Шестака. – Като се е заженил, да не би да му е свършил живота? Махни му на човека малките удоволствия и за какво му е дълголетие?
Той си помисли, че на него ни жени му трябваха, нито театър. Една Пещерска гроздова или хубава мастика или шише водка му бяха напълно достатъчни да се почувства щастлив. Всичко се променяше като си пийнеше. Отпускаше се, ставаше му весело и по-спокойно. Шестака нямаше проблеми с алкохола. Той бе беше най-голямата му любов.
Ставаше късно. Мезето свърши, изпиха всичкото вино и в малките часове на нощта гостите започнаха да се разотиват. Жената на Цаката се бе оказала права: дребният ръмеж бе преминал в сняг. Целият двор бе побелял за няколко часа.
- Ще се прибереш ли, Шестак? – пита го Сотир.
- Еееееее там съм аз – посочи неопределено Шестака. – Само пресичам Ломско Шосе и ша съм си вкъщи.
- Малко чист въздух добре ще му дойде – каза Митака. – Виж го, залита.
- Голям мъж е Шестака, да не е дете. Да не си забравиш шубата, Шестак!
- Цака! Жив и здрав да ти е Стоян…
- Стилиян.
- Стилиян. Хайде, със здраве.
Шестака наметна шубата на раменете си и си тръгна. Знаеше, че си отива вкъщи, но къде ли беше това? Той погледна заснежените покриви на къщите. Жива душа нямаше по улиците. Аааа, сети се. Къщата на родителите му се намираше в края на селото. Обичаше си той Давидово, обичаше и майка си, която всяка сутрин му мажеше филии с мас за закуска. Зимата беше дошла. Щяха да изкарат шейните с брат си и да се бият с топки с другите момчетии. Обаче първо трябваше да се прибере вкъщи.
Въпреки снега, на Шестака му беше топло. Той хвърли шубата и продължи напред към светлините. Без да разбере как се намери на земята. Можеше да се порадва малко на снега. Тази година още не беше валяло! Той започна да се търкаля, а от радост запя “Тих бял Дунав”. Щом стигна до “и Радецки гордо плува”, Шестака забрави какво следваше? Нещо за вълни? Или мълнии? Докато се напрягаше да си спомни, той заспа в пряспата.
Шофьорът на камиона караше възможно най-бързо по Ломско шосе. Времето се влошаваше с всеки час и трупаше бързо. Ноемврийският сняг го беше изненадал и той се забави по пътя. Шофьорът забеляза твърде късно мъжа легнал на булеварда. Той веднага наби спирачки, но мокрият паваж се беше вледенил под снега. Мъжът извика от безсилие и ужас.
Гигантският камион прегази Шестака и го уби на място.
© Идън Р All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
-
Хубаво си го написал, много хубаво! Баба все ми повтаряше, че човек от главата си тегли...
-
Привет Джони
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
