Людмил  и другите

                      Глава единадесета

      По  матираните стени на душкабината  хиляди капки вода се стичаха като течни перли. Силуетите  на  жена и мъж се очертаваха сред облак от водни пари. Ръце преплетени, устни сляти в  безкрайна целувка, тела притиснати едно към друго и обливани от топлата вода на душа. Тя се промъкваше между гърдите им, галеше настръхналите  й гърди, а телата им тръпнеха от страст и желание.

Новогодишните празници бяха отшумяли и Людмил отново беше  приет в болница. Състоянието му ставаше все по-тежко. Вече отказваше да става. По цял ден лежеше безмълвен и неподвижен. Леко оживление настъпваше само когато Анелия  идваше да го види. Носеше му домашна храна, вестници и книги. Стоеше до него с часове, говореше му, молеше го да стане да походят по коридорите, но той отказваше. Дойдеше ли времето да си тръгва, той ставаше агресивен и злобен, обиждаше я и упрекваше, че го изоставя. В лицето на всеки лекар, който идваше да го види, той  виждаше любовник на жена си. Анелия си тръгваше разплакана, обещаваше си да не го посети следващите дни, но на другия ден й минаваше и отново тръгваше за болницата с пълна торба. Съжаляваше го и оправдаваше поведението му с болеста.

Вечерите се утешаваше в прегръдките на Борис. Настояваше да прекарат нощите заедно, но той не си го позволяваше знаейки, че мама Еми няма да затвори очи докато не чуе стъпките му в антрето на апартамента. 

Веднъж се измъкна посред нощ и зарадва любимата си, но когато се прибра сутринта в 6 и 30, Емилия го чакаше полузадрямала в креслото си под стария часовник с чаша изстинал чай на масичката пред нея.  Не му каза нито дума, усмихна се успокоена и се прибра в стаята си.

През последната седмица на януари дойде монтьора на “Сименс” и монтира апареатурата. Два дни след неговото заминаване пристигна  специалист на фирмата за да проведе обучението. Борис трябваше да определи лекарите, които ще се обучават да работят на  “ лазерния скалпел”. Той  реши да се посъветва с д-р Ангелов, доайена на лекарите и негласен заместник на главния лекар. Едната кандидатура беше ясна и неоспорима. И двамата бяха категорични, че младият д-р Разпопов беше идеалният кандидат за тази специализация. Завършил медицина в Англия, специализирал хирургия в САЩ и съседна Турция, д-р Разпопов владееше перфектно английски, и много добре немски.  Благодарение на дипломатическата служба, която баща му беше заемал навремето в Бон, Андрей Разпопов беше завършил средното си образование в  Западна Германия.

За втория лекар, Борис смяташе, че трябва да избират между д-р Каназирска и д-р Димитър Димитров.  Млади лекари, владеещи чужди езици и с морал на истински жреци на Ескулап.

Вече повече от час д-р Борис Барклей и д-р Ангел Ангелов обсъждаха двете потенциални кандидатури. Борис  смяташе, че д-р Албена Каназирска е подходящата кандидатка. Освен личните й качества, Борис смяташе, че би било добре единият кандидат да е жена. Ангелов харесваше младия хирург д-р Димитров, лекар с голямо бъдеще според Ангелов, бърз ум, сръчни ръце и вроден финес и аристократизъм.

Борис наблягаше с усмивка, на аргумента равнопоставеност на мъжете и жените и спора не  стигаше до решение. 

-Почакай Борис, -каза старият  паталогоанатом. Единствено той си позволяваше да говори с Борис на “ти”. Мисля, че имаме друго решение. Веднъж Ванеса ми беше споменала, че в Сент Луис е била обучавана да работи на “лазерен скалпел”, трябва да поговорим с нея. Може би това е решението  което ще удоволетвори и твоята защита на жените,- с  хитра усмивка заключи Ангелов.

Борис също се усмихна съзаклятнически. 

-Д-р Ангелов, Вашата слабост към Ванеса не е тайна за никой в клиниката, но не забравяйте, че тя е анатом, а не хирург.- колкото и шеговит да беше тона, по същество аргумента на главния лекар беше основателен.

-  Днес,  тя е на работа от 13 часа. Поканете я на един разговор и тогава да решим. Кафето е от мен, каза д-р Ангелов, стана и тръгна към вратата.

-Добре, нека бъде така, каза Борис изпращайки го с поглед.

Днес Емилия никак не се чувстваше добре. Сутринта беше станала, приготвила закуската на Борис, но веднага след неговото излизане отново беше легнала. Часът беше два, но тя не беше яла нищо. Нямаше апетит. Чашката билков чай изпит в компанията на сина й, беше всичко което беше сложила в устата си за цялия ден. Сутринта кръвното й беше над 200, а и  проблемът с диабета се задълбочаваше. Скоро таблетките “Метформин”, които гълташе от няколко години, нямаше да имат искания ефект, и щеше да се наложи да мине на инсулин. Емилия не искаше това да се случи, но  старостта си казваше думата. Тя беше лекарка и добре съзнаваше, че годините не прощават. Бавно, но сигурно те вървят към своя край, и никой до сега не беше успял да спре неумолимия им ход.

Седеше с часове и разглеждаше албумите пълни със стари снимки. Прага, Париж, Рим и Флоренция оживяваха пред очите й, от снимките правени от нейния Борис, по време на пътуванията им. На  повечето снимки беше тя, сама пред някоя забележителност,  на масата в някоя римска тратория или  в някое кафене на Шанзелизе, където всички столове бяха обърнати с лице към световноизвестния булевард. На снимките правени от нея се виждаше щастливото  изражение на  лицето  на Борис. Винаги сериозен, и винаги лъчезарен когато я наблюдава как го снима. Много рядко имаше снимка на която да са двамата заедно. Той беше настоявал много пъти, но тя  отказваше мислейки за него и за Диана, дъщеря му.

Емилия за пореден път разгърна албума със снимките от последното им пътуване. Колко пъти беше плакала над тези снимки, спомняйки си за последните им  щастливи часове прекарани заедно. И сега очите й бяха пълни с онази влага, която размътваше образите, смущаваше душата, и сърцето губеше ритъма си.

Емилия премери кръвното си, апарата показваше 210/140. Наля половин чаша вода, глътна една таблетка “Вазопрен”, легна и затвори очи. До завръщането на  сина й мама Еми трябваше да е в  добра форма.

Архитекурното бюро, в което работеше Анелия,  преди няколко месеца беше спечелило  международния конмкурс за построяването на сграда за театъра на град Ниш. Срока за предаването на проекта беше много кратък и всички  работеха под пълна пара за  да спазят договорния срок. Анелия  работеше  денонощно. Малкото свободни часове които открадваше,  прекарваше в болницата при съпруга си, който все повече недоволстваше.  Борис почти не я виждаше, за цялата последна седмица, само веднъж той беше отишъл при нея и останал само два часа. Беше намерил една изтощена и изнервена  Анелия, която се мъчеше да бъде предишната страстно влюбена жена, но въпреки усилията, това не й се удаваше. Борис беше разочарован и подтиснат, въпреки че се мъчеше да й влезе в положението. Тя го уверяваше, че в неговите обятия тя се чувства като в санаториум, че часовете прекарани с него са единствената й радост и почивка,  молеше го да прояви търпение и разбиране, но бавничко между тях се промъкваше леко охладняване и отчуждение. Имаше моменти в които мълчаха не намиращи какво да си кажат.  Единствено в леглото те бяха страстните любовници от първата нощ прекарана в Рилската обител. 

Борис й звънеше все по-рядко, тя го упрекваше, че я е забравил, а той се оправдаваше с нейната прекалена заетост.  Два -три пъти  беше реагирала студено на неговите обаждания, като му казваше, че е много изморена и заета. Омагьосан кръг от който  по всяка вероятност нямаше изход. Поне засега.

-Казвам се  Петър Бойкикев, лекар. Продължавам традицията на семейството си, четири поколения лекари. От десет години работя в Многопрофилна университетска болница “Царица Йоанна”. След като специализирах “неврология”, вече три години  и половина съм в неврологичното отделение на нашата болница.  От известно време лекувам арх. Людмил Тимов, който постъпи при нас с диагноза болест на “Паркинсон”. Симпатичен и малко подтиснат човек. Навярно от тежката форма на заболяването му. Не знам как стана, но отношенията ни лекар-пациент, преминаха границите и  в един момент се почувствахме близки. Обръщам му повече внимание, полагам за него грижи, от каквито другите пациенти са лишени. Може би неговият прям характер, може би интелекта му, който се чувства въпреки заболяването, ме накараха да се сприятеля с него. Интересното е, че и той ми отвърна със същото, въпреки че съм много по-млад. 

-Преди няколко дни имах нощно дежурство. В отделението беше спокойно, болните спяха, а аз четях един новоизлязъл роман-бестселър. На вратата се почука и влезе Людмил. Бях крайно очуден и се изплаших да не се е случило нещо лошо. Почти седмица беше отказвал да стане от леглото, въпреки молбите на сестрите, на физиотерапевтката. Даже съпругата му не успяваше да го уговори да направи няколко крачки с проходилката. И сега стоеше на вратата подпрял се на бастуна.

-Докторе, мога ли да вляза?- ме попита пациента ми.

-Какво има, какво се е случило?- разтревожен попитах аз.

-Нищо докторе, ако имате малко свободно време, иска ми се да си поговорим.

-Заповядай влез, цялата нощ ми е свободна, стига да не се случи нещо ненадейно. 

Людмил Тимов влезе, седна в  креслото пред бюрото и започна да ми разказва живота си.

Родил се в Трявна.  17 годишен  дошъл в София да следва архитектура. Завършил института  и вместо да проектира се отдал на преподавателска дейност. История на архитектурата го привличала и много бързо от асистент станал  редовен преподавател, след това доцент, защитил блестящо докторска дисертация и трябвало да оглави катедрата като професор. Но очакванията му не се сбъднали. Попречил му не чужд човек, а собствената му съпруга-първата. Ваня била негова състудентка, дъщеря на “активни  борци”. Нямали деца. Разглезена от “всемогъществото” на татко и мама- и двамата бивши партизани, Ваня искала да живее в някоя европейска столица. Преложили му да го изпратят на задгранична работа като домакин на Посолството в Рим. Людмил отказал да зареже преподаването. За сметка на това, зарязала го Ваня. Развела се по бързата процедура благодарение на връзките на “папа”, оженила се още по-бързо за някакво инжинерче и заминала. 

Наложило се Людмил да си търси квартира, бил заврян зет. Наел малка боксониера в  “Дружба” и се върнал към ергенския живот. Комунистическото семейство на бившата му съпруга се опитало да му отнеме и работата, но за щастие не успяли. По това време задухал вятъра на “перестройката”  и династията на “активните” лека-полека губела позициите си. 

Но живота му дал втори шанс.  На първият ред в аудиторията, където четел лекциите си,  се появила знойна красавица. Дългите  черни коси падали като водите на  водопад по високите й рамене, в голямите черни, малко изпъкнали очи горял изгарящ пламък. От началото до края на лекциите тези очи не се отмествали от него. Отначало Людмил не й обръщал внимание, но момичето било винаги около него, демонстрирала сериозен интерес към неговия предмет, на обяд  често сядала на неговата маса в “мензата”, не пропускала нито една творческа екскурзия организирана от катедрата, и винаги била плътно до него. При такава обсада, и най-здравата крепост се предава. Людмил също се предал и същото лято се оженили, без голями свадби, без много шум. Били семейство по документи. Той продължавал да живее в боксониерата, а тя при родителите си. Събота неделя тя прекарвала при него и в понеделник, отново бил сам.

Била умна, интелигентна и забавна. А нощите им, тя превръщала в приказки. Гъвкавото тяло с кадифяна кожа, дългите бедра и стегнатите гърди, смесени с неутолимата й жажда за милувки, го подлудили напълно. Като младо гимназистче,   цяла седмица чакал да стане събота. Забременяла, родила син и го дала на майка си да го отглежда. Самата тя започнала да гради кариера на архитект в “Главпроект”. Била способна и бързо напредвала в професията. Сина си виждали за Коледните празници и на рождения му ден. Анелия компенсирала отсъствието си със  скъпи и прескъпи подаръци. Била готова да му даде всичко, стига да не се иска нейното присъствие.

Но Анелия не спряла дотук. Вече живеели заедно в голям апартамент.  В края на  януари, заминала за Варна. На “Златните пясъци се провеждала Международна конференция. Три дни, архитекти от  десетина европейски страни щели да обсъждат съвременните тенденции на архитектурните стилове за Обществени сгради. Анелия не се завърнала след трите дни. Някакъв колега от Белград я поканил да продължат дискусията във вилата му край Дубровник. Анелия с възторг разказвала за красотата на Адриатическото крайбрежие, романтиката на Стария Дубровник, и за изключителния интелект на Миро, така се казвал сърбина. 

-Тук Людмил, прекъсна разказа си, въздъхна дълбоко, затвори очи за няколко секунди и продължи спокойно.

Голямата разлика във възраста и темперамента, постепенно ги отдалечавали един от друг. Анелия му разказвала с подробности авантюрите си, без срам и без свян. Естествено спестявала пикантните подробности, но никак не било трудно човек да си ги представи, познавайки сексуалния й апетит.  Бил в много трудно положение. Семейството му се разпаднало, но веднъж вече  разведен, не искал да се развежда втори път. Обичал я въпреки  безкрайните й авантюри. Не го лъжела, всичко си признавала, извинявала се, даже обещавала да  приключи с този начин на живот. Но само до първия появил се на пътя й любовник. Людмил нямал друг избор освен да се примири със съдбата си. Когато заболял, известно време Анелия се укротила, грижела се за него, с часове стояла край него в болницата. Но нощите прекарвала с най-новия си любовник, някакъв лекар. Казали му нейни колеги от архитектурното бюро.

            -Докторе, искам да умра, това не е живот. Срам ме е от хората. Тя не се крие, тя го прави демонстративно, без  да се  срамува.  Между другото, тя е добра, няма злоба в нея, обича да помага на хората, даже на непознати. Ако й поискаш пари, ще извади портмонете и ще го изпразни в шепата ти.

- Людмиле, не мисли за нея, грижи се за  себе си. Ти ще оздравееш и започнеш нов живот,- реших  малко да го успокоя и му вдъхна надежда.

Людмил ме погледна тъжно, знаеше че го лъжа и тихичко каза:

-Новият живот ще започне след кремацията, докторе. Даже няма да има кой да ме погребе. Анелия ще бъде на някаква конференция, симпозиум  или в командировка този ден.

И по лицето му се плъзнаха мъжки сълзи.

-Не бях усетил как е минало дежурството. Цяла нощ Людмил и аз седяхме в кабинета на дежурния лекар, и той ми раказваше за нея. Явно много я обичаше.

Разделихме се когато навън отдавна беше съмнало и шумът на улицата прекъсна монолога на Людмил. Имах чувството, че му е олекнало. Стана, наметна болничния халат и подпирайки се на бастуна бавно се запъти към стаята си.