“М”

М7 5739578 беше много млада. Даже в мислите си тя се наричаше момиче, дете, никога жена. Живееше на улица “КА5” в малък апартамент. А “КА5” се намираше в шумния град “С1000”.  М7 се  роди в прекрасната година 2077, в която законите вече позволяваха  първите числата на човеците да носят символика. И така зачената тайно с много любов, а не с техническа цел, М получи седем -  заради Аполон, който се родил на седмия ден от месеца и заради лирата му, която  имала седем струни,  седем като седемте цвята на дъгата, които майка ѝ виждаше всеки път в нея, седем като седемте музикални тона, които създаваха всеки път нова и по-красива мелодия, щом някой поглеждал пауновите очи на М7. За краткост ще я наричам М7 без номера, който всеки човек носи. Преди, в стария свят, хората имаха красиви имена  и фамилии. Но през 2018 година създадените машини набраха такава мощ, извисиха човешкия мозък до такива висини, че човеците вече нямаха време да мислят за имена и фамилии, градовете, улиците, всичко получи номер, всичко в света можеше да бъде пресметнато и това даде още време за създаване на нови и по-изящни технологии. Всичко получи механичен смисъл. Човеците създаваха човеци не от любов а от нужда за нови идеи, и бяха в очакване на следващия гений, на следващия, който ще носи в себе си нови истини за света на техниката... Човекът живееше в услуга на технологията, която някога просто съществуваше в негова помощ. Така М7 получи номер 5739578.

 Между всички нови човеци, все още имаше и такива, спомнящи си стария свят, неговата простота и красота. Такива, които предаваха като легенда историите на своите прародители за свят без  властващи машини, за свят на чувствата, за свят на любовта... Такива, които не изповядваха новата вяра. Господ в новия свят беше представян като човек, който използва мозъка си на 100%, а не на нищожните 6... Господ можеше да създаде най-великата технология, тази, която ще носи манната на новото време – парите. В 3000 година вече малко бяха тези, които вярваха, че чувствата могат да са по-важни и по-силни от една прецизна машина, която носи “зелена магия”. Но М7... О, тя беше друга. За нея зелената магия не се криеше в късче хартия с водни знаци. Тя още забелязваше тревата в ранна сутрин, нейния мирис, нейния зелен блясък на слънцето. Забелязваше зеления бор след дъжд, как сякаш танцува с вятъра и става  по-зелен , по-силен... М7 имаше “ретро очи” както се шегуваха приятелите ѝ.

-          Много вълшебни приказки си изслушала. Чак си потънала в тях  А толкова можеш да постигнеш. Толкова можеш да дадеш на нашия свят. Стига си живяла в стария... -  такива съвети получаваше М7 всеки ден от най-близката си приятелка Ф15. Ф беше получила 15 заради амбицията си и алчността за пари. В нея нямаше грам ретро стил. Тя бе момиче на новото време. И беше щастлива.

Ф15 беше права. М7 можеше много да постигне. Имаше мозък, който можеше да бъде полезен на обществото. Но тя не искаше да е полезна. Тя искаше да е истинска, искаше да е млада жена от онази далечна епоха Ренесанс, за която чела толкова много в прашните книги, затворени на тавана. Искаше да е една от първите, докоснала се до “Дафне”. Искаше да е поет в Романтизма. Искаше да споделя идеи с Байрон, да пише дълги писма на Пушкин. Искаше да е велика с душата си.

И щеше да бъде...

М7 беше възпитана за щастие или не, щеше да се разбере, по законите на стария свят. Цял живот беше обгрижвана с любов и нежност. И сега, във времето на техническата революция и надмощие тя търсеше именно това – любов, която изгаря сърцето, която носи радост, която дава сила, която изпълва цялото същество. Любов, която не  дава покой, която  кара да се чувстваш повече от човек, повече от божество... Беше изчела купчина книги за  това какво е да обичаш – романи, разкази, мемоари, стихове, писма... И все пак колко можеше да обясни мастилото за това прекрасно усещане, как думите можеха да изкажат колко е силно и неповторимо? Не можеха. И затова М7 мечтаеше да срещне този, който ще я накара да разбере наистина какво е да обичаш. Но къде? Когато в света на машината, всеки търсеше развитие, а не разбиране, успех, а не удовлетворение, спокойствие, а не вълнение, стабилност, а не влюбване. Всички човеци знаеха за силата на любовта, която ги бе сътворила, но това беше единствено теория, която се изучаваше с цел изследване на човешкия корен. Теорията за родословното дърво изцяло се описваше като смехотворна, защото не се възприемаше един високо образован човек да е наследник на по-примитивен организъм. Достатъчно позорно беше предходното ниво на развитие на човеците, в което имаше прекалено много примери за  лекомислено загърбване на разума и доверяване на чувствата... За това, че Бог бе създал Адам и Ева, също имаше големи съмнения, а за анализ на тяхното любопитство, довело до първородния грях, беше излишно да се мисли. Повечето не вярваха, че една човешка емоция може да създаде човек и поддържаха мнението, че най-вероятно преди много векове, силата на мисълта е създала всичко в света, благодарение на своя прагматизъм. Разбира се, като всяка теория и тази имаше слаби места, защото как прагматичната мисъл бе създала чувствените в един етап на развитие  човеци? И откъде се е зародило това ненужно чувство в тях, наречено обич... Единственият смисъл на изследването на това твърдение беше да се установи как то се развива на различни нива – на чиста майчина обич, на приятелска обич, на страстна любов, на повърхностно визуално привличане, и разбира се как да бъде създадено изкуствено в една машина. Не защото беше нужно, тъй като показването на чувства беше слабост, която можеше да породи непоправими дефекти в изтънченото проектиране на една техника, а защото човешкият мозък беше най-силното оръжие на човеците и той трябваше да е способен на цялостен контрол.

  И така, човеците изследваха понятието “любов”, а  М7  го търсеше. И в един майски ден тя Го срещна...

   М7 обичаше да посещава стара библиотека на улица “Л17”. Стоеше с часове заровена в книгите. Там тя намираше себе си, виждаше се като героиня от всеки роман, преживяваше всяко събитие и жадуваше да сътвори поредната книга за някоя от лавиците на тази библиотека. Но в писането си М7 се чувстваше посредствена и думите никога не стигаха, за да изразят  нейното въображение. Тя си обясняваше това с прагматиката, в която живееше и колкото и да не ѝ се поддаваше, знаеше, че тя е значителен фактор, който опустошава деликатната душевност...

  Около купищата класика на старата дървена маса в библиотека “С63”, М7 беше разхвърляла листи със свои набързо съчинени стихове и търсеше подходяща рима за “Да, вече съмна, ала тя не спеше...”, когато чу зад гърба си:

-          А той със поглед още я следеше...

М7 се сепна, смачка листа и рязко скочи от стола.

-          Ей! Какво си въобразяваш? Откога стоиш зад мен! – извика ядосано тя и впери поглед в мъжа пред себе си и усети как я заля топлина и лицето ѝ пламна.

-          Достатъчно дълго, за да знам, че имаш нужда от помощ. Е? Как ти звучи? – попита мъжът, гледайки я натрапчиво в очите.

-          Предсказуемо. Не искам помощ, не ми трябва. Искам вдъхновение... – каза тихо М7, без да свежда поглед.

-          Е, то идва само, не се търси... По-добре  изхвърли този лист, стихове, писани без муза, също са предсказуеми. Или използвай моето предложение, ще пасне идеално.

-          Кой си ти, че ще ми говориш така?! – М7 сведе очи, събра листите в чантата си и пак го погледна. Той я гледаше все така спокойно в очите.

-          Не се отказвай така лесно от целите си и се научи да търпиш критика, ако искаш да пишеш. А ти искаш – всеки ден те виждам тук как драскаш нещо.

-          Бих приела критика от някой, който знае за какво става въпрос, не от любопитковци. Тръгвам си. И не ме занимавай повече! – М7 мина покрай него с бързи стъпки.

-          Ей... Красива си, знаеш ли?Въпреки ината... И той е чаровен даже, и червените ти бузи също.

М7 се обърна и го погледна пак в очите. За първи път виждаше толкова настойчиви очи, сякаш всичко казано бе изписано в тях.

-          Аз не съм предсказуема! Аз не съм проект! Аз съм човек, разбираш ли? Красива...  Не се занимавай с мен... – М7 мина сопнато покрай лавиците и изскочи на тротоара. Вратата хлопна глухо. Той я гледаше, докато я изгуби в далечината.

   Главата на М7 туптеше. Тя стискаше силно дръжката на чантата си и почти тичаше. Кой беше този? Как не го е забелязала досега? ”Всеки ден те виждам тук...” И той всеки ден е бил там, но къде? И сега какво беше това чувство? Яд, притеснение, вълнение...

Автобусът спря шумно на спирката и М7 се мушна вътре. Седна най-отзад и се загледа в нищото...